Хуан Рамон Хименес ?

Има ли на българският пазар издадени негови преведени творби? В нета открих три четири и толкова само.

тези съм намерила в нет-а


***
Луната в облаците бели
e като сребърна овчарка,
която по пътеки звездни
повежда тихичко стадата.

Небето й поднася сини
лагуни, стихнали поляни,
изпълнени със свежи рози,
с къщурки, бдящи в полумрака.

Ах, вие, сладки водопои
на хоризонта, бистри капки,
зелени, скитащи кошари
и заливи на вечността!

За миг, любима, тя дохожда
до всичко - до врати, кошари,
потоци, брегове и рози,
върви, върви, върви печална.

Разцъфнали блата, в които
отеква кроткото мучене
на нежнобелите съзвездия -
като стада от бели крави!

Луната броди бавно, бавно
по пътищата на зората -
красива, гола, екзотична,
незнайната земя възпява.


СЛЪНЦЕ

Водата, вечна, пее в сянка
и новите цветя я слушат;
тук нека никой друг не идва
освен жената - гола.


ЕСЕННО СВЕЧЕРЯВАНЕ

В самотния, студен и тъмен час
на пладнето, внезапно ми се стори,
че кеят ме отнесе
до оня златен залез - кеят,
тъй мъничък, уви, и тъй подобен на играчка.
И аз, играчка тъмна и печална,
мечтая, възрастно дете,
- във новата игра, която преди час
помислих за последната реалност на човек,
който със смях си спомня многото играчки
от детството и книжните си лодки, -
играчка тъмна и печална, аз мечтая
за някакви възвишени неща,
които имат за играчки
морето и земята, и звездите.


***
... И аз ще си отида. Но птиците ще останат и ще пеят:
и моята градина ще остане, зеленото дърво
и неговият извор.
Много следобеди небесата ще са сини и лазурни,
Камбаните във кулата ще пеят,
Както пеят днес следобед.
Хората, които ме обичаха, ще си отидат,
Градчето ще се буди хубаво и ново всяка пролет.
Но духът ми ще се носи винаги печален
Във същия потаен кът на моята градина.

Хуан Рамон Хименес

Втора зора

Как се притваря синьото ти цвете,
жена, широкият потир
на твоята неясна тайна, проста и безкрайна,
потира ти с присъщите му небеса;
как се закръгля със самото слънце
и се обагря с розовото на земята,
с луната и зората,
красивата ти външна форма
и твойто опако, това освободено тяло,
пред погледа на бързащото тяло,
очарователна измама, утринна жена,
ти, запечатана прекрасна урна!

Хуан-Рамон Хименес

Превод от испански: Стоян Бакърджиев

Чела съм нови преводи из литературни сайтове, но на книга със стихове не съм попадала.

****

С погледа си аз погалих
прелестната й усмивка
есен бе и тая заран
бе студена дъжделива.
Аз й казах, че копнея
за живот и в него искам
любовта да бъде всичко-
полумрак, цветя, бодили.
Казах й, че вече дълги
зимни вечери пристигат
и че болката ще бъде
щастието ми едничко.
Тя спокойно ме погледна,
после промълви с усмивка,
че от дълго време вече
мълчаливо ме обича.

Хуан Рамон Хименес

ПАРК
Хуан-Рамон Хименес
Превод от испански: Стоян Бакърджиев

Старинни полилеи по всичките салони
пред здрача аметистов пак ярко засияват.
И между дъжд и храсти пак жълтите балкони
не зная какъв спомен у мене възкресяват.

И сякаш в танц старинен се връща като жива
пак вечерта, пропита с вълшебства, с болки скрити.
Вън пясъкът е влажен и в клонките се скрива
не зная каква обич със сълзи във очите.

Ни звук. Дъхти на рози. Нощта със стъпки леки
е тук, по-силно грейват златистите кристали.
Една каляска стара отнася - и навеки! -
не знам какви, красиви, но мъртви мадригали.

СЛЪНЦЕ
Хуан-Рамон Хименес
Превод от испански: Стоян Бакърджиев

Водата, вечна, пее в сянка
и новите цветя я слушат;
тук нека никой друг не идва
освен жената - гола.

Тези съм открила досега:

ЛЮБОВ

Дъхът на цвете някакво за миг
ни прави господари на съдбата;
и слънцето сред синьото небе, което вечер
нахлува през полуотворена врата;
и някакво предчувствие за радост;
и птица някаква, която каца на прозореца;
и някой миг на нещо неочаквано...
И в самотата на мълчанието няма
друг никой освен трима ни:
пейзаж, човек и тайна.
А времето и всички спомени
приличат не на възел от пътеки,
а от лъчи и въздух. И усмихнати
се движим по спокойното море.
И къщата е чудна,
пейзажите и - прелестни.
За миг
царуваме, тъй бедни, над живота си.


АЗ НЕ СЪМ АЗ.
Аз съм онзи,
който ходи край мене,но без да го виждам,
и когото съзирам понякога,
и когото понякога просто забравям,
който кротко замлъква, когато говоря,
който нежно прощава, когато изпитвам омраза,
който там се разхожда, където ме няма,
който прав ще остане, когато аз падна.


Октомври

Лежах в Кастилия. Далеч пред мен
се виждаше простряна равнината;
и есента разръсваше позлата
от небосвода, вече свечерен.

Ореше плуг и в гаснещия ден
разравяше полето и позната
добра ръка разсипваше в нивята
зърна през тоя час благословен.

Да си изтръгна искал бих сърцето,
да го засея после сред браздите
и разбера дали през пролетта

ще израсте съвсем само в полето
и ще разкърши клонки упорити
всевечното дърво на любовта.

ТАКАВА БЕДНОСТ на мига!
Помислих да строша напълно
божествения труд на толкова невинни дни,
на толкова самотни часове,
на толкова магически минути,
на толкова секунди,
тъй безкрайни -
да помета в едничък миг,
като абсурдна, грозна, безполезна,
пътеката на светлината.
И да се хвърля сам в калта,
непроменима и нищожна...
И аз нанесох удар върху всички
красиви, крехки скъпоценности,
проклех и братството, и любовта,
хареса ми да ям, да разговарям и да спя...


САМОТНИЯТ ПРИЯТЕЛ

И все едно, че сме
- ти жив, аз мъртъв-
на среща в някоя градина,
когато трябва да отиде този, който чакаше,
- с каква тъга! - към своята съдба,
и този, който трябваше да дойде, идва
към своята съдба тъй късно - и с какво усърдие!
Ще дойдеш ти и виждайки самотна
онази пейка, навярно ще отидеш
към нея,
за миг наоколо ще се огледаш
с очи, печални, заслепени
от вътрешното слънце
на твоя пламенен и ярък залез,
и бавно след това, като че с мене
ще си отидеш, тъй далече
от себе си, както самият аз.


БЕЗКРАЕН ЧАС

Покоя нарушават само ту птица, ту една камбана...
Изглежда с пламналия залез еднички те се разговарят.
Мълчанието е злато. И вечерта е от кристали.
Една зареяна скиталка полюшва леко дървесата.
И по-натам, далеч от всичко, реката сребърна бленува -
тя бели бисери разсипва и към безкрайното пътува.
Самотност, о самотност! Всичко е толкова безмълвно, ясно.
Покоя нарушават само ту птица, ту една камбана.
Живее любовта далече... Успокоено, безразлично,
сърцето е свободно. Нито е тъжно, нито е щастливо.
Разсейва се от аромати, цветчета, ветрове и песни...
И сякаш плува във водата на езеро от чувства нежни...
Покоя нарушават само ту птица, ту една камбана.
Изглежда, вечността ще може с ръка спокойно да се хване.


ЕСЕННО СВЕЧЕРЯВАНЕ

В самотния, студен и тъмен час
на пладнето, внезапно ми се стори,
че кеят ме отнесе
до оня златен залез - кеят,
тъй мъничък, уви, и тъй подобен на играчка.
И аз, играчка тъмна и печална,
мечтая, възрастно дете,
- във новата игра, която преди час
помислих за последната реалност на човек,
който със смях си спомня многото играчки
от детството и книжните си лодки, -
играчка тъмна и печална, аз мечтая
за някакви възвишени неща,
които имат за играчки
морето и земята, и звездите.

ПРАТИ МИ тази болка,
която други трябва да почувстват.
Аз, единствен,
желая да изпитам болката
на другите.

И моя път се губи
в един безкрай от мелодична скръб;
бодилът ме познава,
разтварям раните си и се радвам
да бъда предан брат на мъката.
Скръбта
за мене, Боже, запази! Единствен аз
желая да изпитвам болката
на другите!

Дървета - хора

През миналата вечер
се връщах с облаци, които
се вмъкваха под розовите храсти
(огромна, закръглена нежност)
през неподвижните стъбла.

Там самотата беше вечна,
мълчанието бе безкрайно.
Превърнах се в дърво, заслушах
какво си шепнат дървесата.

От моето потайно място,
самотна, птицата избяга;
между тъгуващите рози
успях самичък да остана.

Не исках себе си да бъда,
боях се да не ги раздразня,
че бях дърво срeд дървесата,
но все пак с тях не бях еднакъв.

И те забравиха вида ми,
вида ми на незнаен странник,
и аз, така забравен, слушах
дърветата да разговарят.

И първата звезда дочаках.
И към брега се спуснах бавно
в прелитащия нежен блясък
от светлината на луната.

Видях: дърветата ме гледат,
когато слизам към реката.
Те се досетиха за всичко -
болеше ме да ги оставя.

Аз слушах дълго как говорят,
между седефа на мъглата,
за мен, със своя кротък шепот...
Но как да ги опечалявам?

Как бих могъл да им открия,
че аз съм само беден странник,
за мен да не споделят нищо?
Бих искал само да ми вярват.

До късно, много късно, слушах
как ми говорят дървесата.



Луната броди бавно, бавно
по пътищата на зората -
красива, гола, екзотична,
незнайната земя възпява.