Таврите - Демирказък
4 отговора
0 прегледа
Таврите - Демирказък
ДЕМИРКАЗЪК (ТАВРИТЕ)
Автобусът спря на българо-турската граница. Неусетно бях заспал, както разказвах на Краси за натоварването, на което бях подложен на работното си място през последните дни. Продължила близо седмица приемателна комисия в Пазарджик, с тенденциозни изопачавания на фактите, до последния момент неяснота за приключването и последвалото подписване на протоколите до 2 часа сутринта. Докато карах колата, прибирайки се в София, не ми се вярваше, че засега всичко свърши и след няколко часа тръгвам за Таврите. Късно вечерта бях звъннал на Краси да го успокоя, че все пак пътуването ще се състои. И ето ни на път. Мария се беше погрижила за билетите, както и за храната ми. А раницата ми беше готова 2 седмици по-рано.
Нашия пункт го минахме бързо. Турците обаче накараха пътуващите в буса сергийни бизнесмени да си свалят целия багаж. Ние също застанахме чинно пред масите за проверка и предложихме на полузаспалите чиновници да попипат палатката, обувките и спалните чували, което доведе до отегчителни физиономии, прозявки и небрежно махване на ръка. Демек, свободни сте.
Използвах свободата си да продължа съня. На сутринта на автогарата в Истамбул обиколихме гишетата в търсене на автобус за Nigde – градче, което на картата на Турция изглеждаше най-близо до Демирказък. Имаше два – и двата вечерта. Снабдени с билети и оставили раниците на съхранение при фирмата-превозвач, спокойно се отдадохме на разглеждане на града. Бяхме идвали тук и по-рано, така че посветихме деня на двореца Долмабахче, разходка с корабче по Босфора и накрая разходка из квартала Пера.
На другата сутрин в автобуса Краси ме събуди в 5 часа да ми покаже вулкана Хасан, който се издигаше мощно отляво. Приближавахме вече Nigde. Поради липса на информация, предварително бяхме решили да питаме на място за най-удачния начин да се приближим към върха. Слизайки от автобуса на автогарата, ни показаха готовия за тръгване долмуш (минибус) до нас, на който беше написано „Demirkazik”.
С бусчето пътувахме малко повече от час, през селца и долини, спирахме на места да се качат или слязат отрудени хора, отиващи на работа, а по кафенетата седяха възрастни старци, пиеха чай от класическите турски чаени чашки и тракаха пуловете по дървените табли. На места се откриваше страховита гледка към заснежените върхове на Таврите. Единият от върховете изглеждаше особено внушително, казаха ни, че това е Демирказък и аз се почудих на себе си къде съм тръгнал. Гледан от тази страна, върхът беше недостижим за нас. Все пак се надявахме, че ще намерим подход от другата му страна.
Беше 6 юни 1999 г. Настоящото пътуване го планирахме още от 1997 г., когато от Ерджияс Краси беше съзрял върховете на Таврите. В България това беше още неизвестна дестинация. Не намерихме никой, който да сподели нещо за Демирказък. Не бяхме видели никакви снимки. Както често се случваше с нас, не знаехме къде отиваме. Нито пък какво ни чака. Бях гледал по телевизията едно филмче за Таврите, което беше изпълнено с кадри от Немрут и статуите на Комагене. Носехме карта на Турция, на която до името на върха беше изписана височината му – 3756 м. В енциклопедията и географските книги не открихме по-висок връх в Таврите (приехме масивите Джило и Сат в Югоизточна Турция за отделна планина). И решихме да отидем на Демирказък. А за завършек на емоцията – след това да прекосим страната в посока североизток и да изкачим Качкар (3937 м) в Понтийските планини. Лично аз планирах, ако ми остане време, да отида и на Ерджияс (3916 м) и затова бях кръстил пътуването „Трите Т” – трите трихилядника.
Малко преди 8 часа сутринта долмушът ни остави пред туристическата хижа Демирказък (кръстихме високата постройка в алпийски стил хижа, но със същия успех може да се използва определението туристическа спалня или пък алпийски хотел). Събудихме пазача, който обаче не знаеше никакъв друг език освен може би турски, така че комуникацията се оказа невъзможна. На всички въпроси отговаряше с дигане на рамене или нечленоразделни звуци. Все пак разбрахме, че трябва да вървим по черния път, който тръгваше от хижата на югоизток и водеше към кошара и място за бивак в съседната долина.
Оставихме ненужния си багаж в хижата, взехме едно неясно и замацано ксерокопие, представляващо уж орографията на този дял на Таврите и бавно поехме към неизвестното. Спеше ми се, раницата ми тежеше, а в добавка трябваше да нося и 10-те допълнителни килограма, които бях наддал, работейки през последните месеци по 15 часа на ден пред монитора, без всякакво движение. След няколко часа тътрене стигнахме до осеяна с барабонки тревиста поляна, предназначена за бивак през летния сезон, който явно още не беше започнал. В близката колиба имаше един турски овчар, който посочи с ръка започващата от поляната пътека. До пътеката имаше табела: „The way of the adventures”. Маршрутът навлизаше в стръмна каньоновидна долина, която трябваше да изкачим, движейки се най-напред по десния бряг, а после по левия. Пътеката се губеше между скалите и ходенето изискваше постоянно внимание. Накрая излязохме от каньона, долината се разшири и теренът стана почти хоризонтален. Спряхме за обяд и малко почивка, беше около 13 часа и слънцето печеше силно. След това с нови сили бавно продължихме напред, докато достигнахме до нова каньоновидна долина, потокът се спускаше през нея, образувайки малък водопад. Наляво и надясно имаше стръмни и тревисти склонове, по които можеше да се ходи, даже имаше някакво подобие на пътечки. Не знаехме накъде да вървим и решихме тук да преспим, в близост до водата. Тъкмо разпънахме палатката и разгонихме нахалните, надничащи в нея крави и заваля дъжд. Влязохме вътре, разположихме се уютно и обсъдихме ситуацията.
Отхвърлихме варианта за движение надясно, считахме, че сме обиколили вече върха и той ни се пада някъде отляво и напред. Смятахме, че най-вероятният маршрут е наляво, директно нагоре по стръмния десен склон на долината, където високо горе всред мъглата проблясваха остри върхове. А тъй-като времето се разваляше, решихме, че следващият ден е подходящ за разходка по каньона, а върхът ще остане за после.
След това заспах веднага. Ромонът на дъждовните капки действаше приспивно, а и оказа влияние натрупаната през последната седмица умора. В 4 сутринта Краси погледна навън, обяви, че не вали, но има ниска облачност и заспахме отново. В 6 часа все пак решихме да се размърдаме и да тръгнем нагоре.
Обухме си маратонките, (за какво са ни на разходка зимните обувки), взехме по пуловер, мушама, половин литър вода и по една консерва и поехме през каньона, покрай затихналия поток (явно изворът му беше замръзнал). Слънцето проби през облаците, разкъса мъглата, затопли въздуха и наоколо стана по-приветливо. След 14-часовия сън се чувствах отпочинал и изпълнен с енергия, но така и не можах да стигна Краси, който беше взел стотина метра преднина и уверено крачеше напред. Право пред нас се виждаше превал, вдясно се издигаше скалист връх, до който изкачването сякаш не представляваше проблем. А вляво, между скалите, тесен и стръмен сипеист улей даваше отлична възможност да се изкачим нависоко и да потърсим върха.
Движението по сипея беше по принципа „две крачки напред – една назад”, затова предпочетох да се катеря по скаличките, непосредствено до улея, които въпреки ронливостта даваха по-добра опора. В горната му част видях Краси, седнал на завет на премката между връхчето отдясно (от което се откри панорама към езера в долината от другата страна) и скалната кафява пирамида, издигаща се 500 метра над нас, напред и вляво, забила чело в синьото небе. Стръмни участъци се редуваха с по-заоблени, определяйки средния наклон на около 45 градуса. Скалните игли по страничните била допълваха пейзажа. Това беше Демирказък. Просто нямаше какво друго да бъде.
Събрахме се на премката да обмислим какво да правим. Дрехи за студ нямахме, но и не беше студено. Ако завали, по стената с маратонки щеше да е много опасно. Но засега не очаквахме да завали. Имахме малко храна, времето беше сравнително добро, мъгла покриваше от време на време върха, както и съседните била, но видимостта беше добра. Пък и кой можеше да гарантира, че на следващия ден условията ще са по-добри. Само вода нямахме, но наблизо имаше снежна преспа, която се топеше и капките се стичаха по камъка. Подложихме шишето отдолу и за половин час, докато обядвахме, събрахме около литър течност. И тръгнахме бавно нагоре, вече заедно.
Един след друг преодолявахме стръмните участъци и си почивахме на по-лесните. Скалата не беше ронлива, имаше удобни места за хватки и беше приятна за изкачване. На едно място логичният маршрут ни изведе на ръба, като ни предложи зашеметяваща гледка към бездната под нас. После навлязохме в мъглата и видимостта се ограничи до близките 50 метра.
Катерехме се вече повече от час и очаквах всеки момент да излезем на върха. От мъглата изникваха обаче все нови и нови тераски. И когато вече почнах да се чудя какво става, внезапно се оказахме на билото.
То представляваше тесен, покрит със сняг ръб, намирахме се в единия му край, а после започваше понижение. Част от ръба не се виждаше поради мъглата. Някъде напред, явно по-високо и с усещане на недостъпност се виждаше черна скала. После мъглата се разнесе и пред нас се откри цялото било, което завършваше с истинския връх, на не повече от 50 метра, които преодоляхме без проблем.
Гледката оттам беше фантастична. Назъбените била, тесните улеи, скалните игли на фона на снега, синьото небе и късчетата мъгла придаваха усещане за нереалност и извънземност. На юг през едно било се виждаше Къзълкая (3722 м), втория по височина връх в планината, до който на картосхемата беше дадено, че има пътека. В подножието му бяха изрисувани 2 езера. Явно това беше туристическия маршрут в този дял на Таврите, там където водят групите. А Демирказък е предизвикателството, неизвестното, риска. С една дума - приключението.
На върха имаше тетрадка, изпълнена докрай с имената на щастливците, стигнали дотук. Записахме се и ние в хрониката, направихме по някоя снимка, след което бавно и внимателно тръгнахме надолу. Надолу, към сипея, който пробягах с цената на едни скъсани маратонки и към палатката, където намерихме подслон от започналия отново дъжд.
Автобусът спря на българо-турската граница. Неусетно бях заспал, както разказвах на Краси за натоварването, на което бях подложен на работното си място през последните дни. Продължила близо седмица приемателна комисия в Пазарджик, с тенденциозни изопачавания на фактите, до последния момент неяснота за приключването и последвалото подписване на протоколите до 2 часа сутринта. Докато карах колата, прибирайки се в София, не ми се вярваше, че засега всичко свърши и след няколко часа тръгвам за Таврите. Късно вечерта бях звъннал на Краси да го успокоя, че все пак пътуването ще се състои. И ето ни на път. Мария се беше погрижила за билетите, както и за храната ми. А раницата ми беше готова 2 седмици по-рано.
Нашия пункт го минахме бързо. Турците обаче накараха пътуващите в буса сергийни бизнесмени да си свалят целия багаж. Ние също застанахме чинно пред масите за проверка и предложихме на полузаспалите чиновници да попипат палатката, обувките и спалните чували, което доведе до отегчителни физиономии, прозявки и небрежно махване на ръка. Демек, свободни сте.
Използвах свободата си да продължа съня. На сутринта на автогарата в Истамбул обиколихме гишетата в търсене на автобус за Nigde – градче, което на картата на Турция изглеждаше най-близо до Демирказък. Имаше два – и двата вечерта. Снабдени с билети и оставили раниците на съхранение при фирмата-превозвач, спокойно се отдадохме на разглеждане на града. Бяхме идвали тук и по-рано, така че посветихме деня на двореца Долмабахче, разходка с корабче по Босфора и накрая разходка из квартала Пера.
На другата сутрин в автобуса Краси ме събуди в 5 часа да ми покаже вулкана Хасан, който се издигаше мощно отляво. Приближавахме вече Nigde. Поради липса на информация, предварително бяхме решили да питаме на място за най-удачния начин да се приближим към върха. Слизайки от автобуса на автогарата, ни показаха готовия за тръгване долмуш (минибус) до нас, на който беше написано „Demirkazik”.
С бусчето пътувахме малко повече от час, през селца и долини, спирахме на места да се качат или слязат отрудени хора, отиващи на работа, а по кафенетата седяха възрастни старци, пиеха чай от класическите турски чаени чашки и тракаха пуловете по дървените табли. На места се откриваше страховита гледка към заснежените върхове на Таврите. Единият от върховете изглеждаше особено внушително, казаха ни, че това е Демирказък и аз се почудих на себе си къде съм тръгнал. Гледан от тази страна, върхът беше недостижим за нас. Все пак се надявахме, че ще намерим подход от другата му страна.
Беше 6 юни 1999 г. Настоящото пътуване го планирахме още от 1997 г., когато от Ерджияс Краси беше съзрял върховете на Таврите. В България това беше още неизвестна дестинация. Не намерихме никой, който да сподели нещо за Демирказък. Не бяхме видели никакви снимки. Както често се случваше с нас, не знаехме къде отиваме. Нито пък какво ни чака. Бях гледал по телевизията едно филмче за Таврите, което беше изпълнено с кадри от Немрут и статуите на Комагене. Носехме карта на Турция, на която до името на върха беше изписана височината му – 3756 м. В енциклопедията и географските книги не открихме по-висок връх в Таврите (приехме масивите Джило и Сат в Югоизточна Турция за отделна планина). И решихме да отидем на Демирказък. А за завършек на емоцията – след това да прекосим страната в посока североизток и да изкачим Качкар (3937 м) в Понтийските планини. Лично аз планирах, ако ми остане време, да отида и на Ерджияс (3916 м) и затова бях кръстил пътуването „Трите Т” – трите трихилядника.
Малко преди 8 часа сутринта долмушът ни остави пред туристическата хижа Демирказък (кръстихме високата постройка в алпийски стил хижа, но със същия успех може да се използва определението туристическа спалня или пък алпийски хотел). Събудихме пазача, който обаче не знаеше никакъв друг език освен може би турски, така че комуникацията се оказа невъзможна. На всички въпроси отговаряше с дигане на рамене или нечленоразделни звуци. Все пак разбрахме, че трябва да вървим по черния път, който тръгваше от хижата на югоизток и водеше към кошара и място за бивак в съседната долина.
Оставихме ненужния си багаж в хижата, взехме едно неясно и замацано ксерокопие, представляващо уж орографията на този дял на Таврите и бавно поехме към неизвестното. Спеше ми се, раницата ми тежеше, а в добавка трябваше да нося и 10-те допълнителни килограма, които бях наддал, работейки през последните месеци по 15 часа на ден пред монитора, без всякакво движение. След няколко часа тътрене стигнахме до осеяна с барабонки тревиста поляна, предназначена за бивак през летния сезон, който явно още не беше започнал. В близката колиба имаше един турски овчар, който посочи с ръка започващата от поляната пътека. До пътеката имаше табела: „The way of the adventures”. Маршрутът навлизаше в стръмна каньоновидна долина, която трябваше да изкачим, движейки се най-напред по десния бряг, а после по левия. Пътеката се губеше между скалите и ходенето изискваше постоянно внимание. Накрая излязохме от каньона, долината се разшири и теренът стана почти хоризонтален. Спряхме за обяд и малко почивка, беше около 13 часа и слънцето печеше силно. След това с нови сили бавно продължихме напред, докато достигнахме до нова каньоновидна долина, потокът се спускаше през нея, образувайки малък водопад. Наляво и надясно имаше стръмни и тревисти склонове, по които можеше да се ходи, даже имаше някакво подобие на пътечки. Не знаехме накъде да вървим и решихме тук да преспим, в близост до водата. Тъкмо разпънахме палатката и разгонихме нахалните, надничащи в нея крави и заваля дъжд. Влязохме вътре, разположихме се уютно и обсъдихме ситуацията.
Отхвърлихме варианта за движение надясно, считахме, че сме обиколили вече върха и той ни се пада някъде отляво и напред. Смятахме, че най-вероятният маршрут е наляво, директно нагоре по стръмния десен склон на долината, където високо горе всред мъглата проблясваха остри върхове. А тъй-като времето се разваляше, решихме, че следващият ден е подходящ за разходка по каньона, а върхът ще остане за после.
След това заспах веднага. Ромонът на дъждовните капки действаше приспивно, а и оказа влияние натрупаната през последната седмица умора. В 4 сутринта Краси погледна навън, обяви, че не вали, но има ниска облачност и заспахме отново. В 6 часа все пак решихме да се размърдаме и да тръгнем нагоре.
Обухме си маратонките, (за какво са ни на разходка зимните обувки), взехме по пуловер, мушама, половин литър вода и по една консерва и поехме през каньона, покрай затихналия поток (явно изворът му беше замръзнал). Слънцето проби през облаците, разкъса мъглата, затопли въздуха и наоколо стана по-приветливо. След 14-часовия сън се чувствах отпочинал и изпълнен с енергия, но така и не можах да стигна Краси, който беше взел стотина метра преднина и уверено крачеше напред. Право пред нас се виждаше превал, вдясно се издигаше скалист връх, до който изкачването сякаш не представляваше проблем. А вляво, между скалите, тесен и стръмен сипеист улей даваше отлична възможност да се изкачим нависоко и да потърсим върха.
Движението по сипея беше по принципа „две крачки напред – една назад”, затова предпочетох да се катеря по скаличките, непосредствено до улея, които въпреки ронливостта даваха по-добра опора. В горната му част видях Краси, седнал на завет на премката между връхчето отдясно (от което се откри панорама към езера в долината от другата страна) и скалната кафява пирамида, издигаща се 500 метра над нас, напред и вляво, забила чело в синьото небе. Стръмни участъци се редуваха с по-заоблени, определяйки средния наклон на около 45 градуса. Скалните игли по страничните била допълваха пейзажа. Това беше Демирказък. Просто нямаше какво друго да бъде.
Събрахме се на премката да обмислим какво да правим. Дрехи за студ нямахме, но и не беше студено. Ако завали, по стената с маратонки щеше да е много опасно. Но засега не очаквахме да завали. Имахме малко храна, времето беше сравнително добро, мъгла покриваше от време на време върха, както и съседните била, но видимостта беше добра. Пък и кой можеше да гарантира, че на следващия ден условията ще са по-добри. Само вода нямахме, но наблизо имаше снежна преспа, която се топеше и капките се стичаха по камъка. Подложихме шишето отдолу и за половин час, докато обядвахме, събрахме около литър течност. И тръгнахме бавно нагоре, вече заедно.
Един след друг преодолявахме стръмните участъци и си почивахме на по-лесните. Скалата не беше ронлива, имаше удобни места за хватки и беше приятна за изкачване. На едно място логичният маршрут ни изведе на ръба, като ни предложи зашеметяваща гледка към бездната под нас. После навлязохме в мъглата и видимостта се ограничи до близките 50 метра.
Катерехме се вече повече от час и очаквах всеки момент да излезем на върха. От мъглата изникваха обаче все нови и нови тераски. И когато вече почнах да се чудя какво става, внезапно се оказахме на билото.
То представляваше тесен, покрит със сняг ръб, намирахме се в единия му край, а после започваше понижение. Част от ръба не се виждаше поради мъглата. Някъде напред, явно по-високо и с усещане на недостъпност се виждаше черна скала. После мъглата се разнесе и пред нас се откри цялото било, което завършваше с истинския връх, на не повече от 50 метра, които преодоляхме без проблем.
Гледката оттам беше фантастична. Назъбените била, тесните улеи, скалните игли на фона на снега, синьото небе и късчетата мъгла придаваха усещане за нереалност и извънземност. На юг през едно било се виждаше Къзълкая (3722 м), втория по височина връх в планината, до който на картосхемата беше дадено, че има пътека. В подножието му бяха изрисувани 2 езера. Явно това беше туристическия маршрут в този дял на Таврите, там където водят групите. А Демирказък е предизвикателството, неизвестното, риска. С една дума - приключението.
На върха имаше тетрадка, изпълнена докрай с имената на щастливците, стигнали дотук. Записахме се и ние в хрониката, направихме по някоя снимка, след което бавно и внимателно тръгнахме надолу. Надолу, към сипея, който пробягах с цената на едни скъсани маратонки и към палатката, където намерихме подслон от започналия отново дъжд.
в отговор на rimisark_naskela
#4
Пожелание
Запознавали сме се, но това не е от голямо значение в случая. Вместо да подписваш договори за транспорт или каквито и да са те , опитай да парафираш договори за книги и документални филми. Пътеписите ти ме карат да мисля, че така ще е по-добре.Успех в следващите походи!
За да пребъдеш, трябва да бъдеш!
За да пребъдеш, трябва да бъдеш!