До Руй и назад - 08.07.2007г
5 отговора
0 прегледа
До Руй и назад - 08.07.2007г
До сега незнайно защо бях оставил планините в Краището на по-заден план - дали уплашен от формалностите в гранична полиция, дали поради неясния транспорт. До сега. Нали трябва да видя нещо ново, да се кача на по-обгледно място, да видя нови хоризонти.
Разгледах картата и реших - ще бъде връх Руй. Припомних си за вдъхновение пътеписа на Алеко, посветен на този край, качих на фотоапарата топографската карта (а ще я плотирам по-нататък). В събота вечерта стегнах раницата и в неделя сутринта, 5.45 подраних на АГ Овча купел.
За съжаление предупреждението на Вятъра, че автобуса пътува само в делничните дни се оказа вярно. Освен мен автобуса чакаше и една жена от село Филиповци. Двамата се качихме в автобуса за Перник, 6.20. А дано от там има някакъв транспорт. Да, ама не. След чакане около 30-40 минути си взехме билети до Брезник за автобуса в 7.50, който пътува до Лялинци. Грохналият Чавдар (добре, че все пак го имаше
), тътрейки се със скоростта на дизелова костенурка се отби до село Вискяр, обърна около новопостроената бетонена църква и за щастие стигна до Брезник.
Позавъртях се на центъра и какво да правя, започнах да махам на минаващите коли. Повечето бяха за Брезник, минаха и няколко софийски коли с мръсна газ (всичките с по 1-2 човека вътре). След 15-тина минути спря една кола с 4 момчета, изпратих жената поне тя да не чака. И моя късмет не се забави много - има няма 5 минути и спря един брезничанин. Трябваше да вземе от Трън някакви майстори. Разпитах го, но не знаеше пътеките. По пътя впечатление ми направи едно гнездо с 3 щъркела в него, както разбира се и Любаш.
В Баринци питах първия срещнат човек за църквата Света Петка. Показа ми кръста над скалите и с голям ентусиазъм започна да ми разказва как предния ден идвал цял автобус туристи от Кюстендил. Изслушах го търпеливо и му обясних, че идеята ми е да се кача до връх Руй. При което той ме изгледа със съмнение и започна да ме убеждава да се връщам, понеже граничарите няма да ме пуснат. А дори и да ме пуснат, няма да намеря пътеката, тъй като не съм се качвал
. Пожелах му много здраве и за 5 минути стигнах до църквата и гробището, тананикайки си наум "Славей пее, Дoне, славей пее, във градинка, Доне, на ябълка..." Но родната къща на Гюрга Пинджурова ще търся следващия път. Покрай плета излязох на хубава пътека в гората, чието продължение за жалост не открих след една малка полянка. Поех нагоре и непредвидливо се напъхах в младата борова гора с подлес от глог и шипки. Е, успях да се измъкна, но на места на 4 крака (буквално) 
. Свих в съседната широколистна гора и бързо излязох на дървена вишка.
Личеше, че е нова, но поставена в този край ми навя спомени по едни времена, през които за добро или лошо съм живял само осем години. Качих се и за няколко минути помълчах пред ширналото се като на длан пред мен Знеполе. В дъното Трън, от него като застинала змия до Стрезимировци и отвъд се вие Нишава, селцата с китни къщурки се застъпват с ниви - някои са ожънати и жълтеят, други са все още зелени. Под жаркото слънце блести Ярловският язовир. Но ме чака ходене. Слизам долу и продължавам по коларския път, който минава над вишката. Скоро се появи и жълтата маркировка, която ми подсказа, че пътя идва от село Туроковци.
Край мен се заредиха поля и гори и в един момент чух кучешки лай. Или поне така ми се стори, защото животинчето не се обади повече. Отчупих един сух клон и с повишено внимание минах покрай изникналите междувременно туроковско къще и туроковски строеж. Дано след години не изникне и туроковски "супер" хотел (напоследък "инвеститорите" хранят самочувствието си, като слагат тази думичка пред имената на курортите/хотелите си; това неминуемо води до грандиозен наплив от скиори и "туристи").
На един завой долу в ниското се ширва пак Знеполе. Облаците танцуват горе, а сенките им - долу и картината всеки миг се променя. Започвам да си мисля, че песента "Сладкопойна чучулига" е написана за този край. Въпреки, че авторът и е роден и по-късно става учител в село Джулюница, близо до моя роден град.
Сладкопойна чучулига
над полето се издига
и с разперени крилца
литна долу над селца.
До градинки се снишава
над къщята приближава...
След забелския разклон минавам през сечище - пътя е обърнат разширен на камионна магистрала, разхвърляни са туби от масло и какво ли още не. За щастие това свършва бързо и зад един завой пред мен се открива връх с пожълтяла снага, който не е друг, а Руй. По-късно ще разбера, че баграта се дължи на билките - Еньовче, Лопен и Жълт кантарион.
На север като застинал отряд войници от сръбско-българската война са се наредили скалите на ждрелото. Там някъде долу бучи Ерма, подгонена в теснините. Но от тук не се чува - каменните великани я пазят дори от слънчевите лъчи.
Не след дълго се спускам до Говедарника - седловинна поляна с порутена постройка. Тук пътя за хижата подсича върха и навлиза в гората, а аз продължавам по разклонението нагоре.
Поспирам няколко пъти и поглеждам надолу. С всяка крачка се откриват нови хоризонти.
На едно дърво се белее метална табела. Приближавам, за да я прочета. "Забранена гранична ивица", като първата дума е задраскана. Също спомен от онези времена.
Не след дълго стъпвам на кота 1706м. Номера на граничната пирамидка не съвпада с този на картата ми - явно скоро е сменен. Сега е 352. Времето е доста ясно - вижда се на длъж и на шир.
Към Орловец на Северозапад:
Към село Вучи дел, Западните покрайнини. За да го снимам по-добре навлизам доста в сръбска територия, подминавам Мали Руй и продължавам още надолу. В далечината на С-СЗ се откроява голямо село или град, може би Бабушница.
Знеполе на юг:
Хижа Руй на север. През гората в ниското тече река Стругарница, която извира в района на Орлов кладенец.
Тъй като стигнах сравнително бързо до тук се шляя в района на върха оглеждам и снимам. Прави ми впечатление, че пътеката откъм Сърбия е доста по-изразена и отъпкана. Минава през каменните основи на съборена постройка - може би застава? Все пак тръгвам към хижата. Но погледа ми не може да се откъсне от отсрещния Орловец и решавам да мина през него. Слизам до Орлов кладенец:
Минавам през седловината между двата върха, като и тя е в жълто.
След няколко крачки върха разкри произхода на името си - по скалите виждам накацали много орли. Като наближавам те се разлитат и докато не отминавам кръжат над мен.
И тук има някакви каменни руини. Може би българска застава?
Поглед назад към Руй:
Слизам надолу по нещо като пътечка, което почти веднага се губи до хижата. Тук, сигурно заради почивния ден заварвам паркиран джип, председателя на ТД в Трън и група младежи на трапеза. Сядам при тях и хапвам каквото си нося - все пак е време за обяд. През това време разпитвам за хижата, за пътя надолу. Зареждам резервоара с вода и тръгвам надолу - към Ломница, за да не се връщам пак по същия път.
Минавам покрай запуснат рибарник.
Пътя надолу е усоен - вие се покрай реката, като я пресича два пъти и прави голям завойпри слива с Куса река.
Точно час, след като тръгвам от хижата стигам до село Ломница. Пресичам реката по мостче. Настрани момче и мъж поливат градинката си, като са опънали маркуч от реката. Шума от помпата ме връща в цивилизацията. На снимката е една Ломнишка къща.
Вървейки по пътя между маскираните в зеленина къщурки чувам лай. Излизат две кучета, едното доста голямо. Добре, че преди да вляза в селото предвидливо отчупих една суха пръчка. Показва се собственика на кучетата и ги успокоява. Подпитвам го колко е до Трън. -Трн ли? Далеко е. Не можеш да стигнеш. Усмихвам се и му пожелавам приятен ден, без да му обяснявам от къде идвам.
Скоро излизам на слива на Куса в Ерма. Тук е лудница - на поляната са накацали барбекюта, коли и джипове, около тях любители на силните усещания пийват изстудена в реката бирица. Майките гълчат децата, които от своя страна не им обръщат никакво внимание, докато не изядат някой звучен шамар. След кратка справка с часовника решавам, че имам време. Трънската екопътека - импровизирано ще я видим що за стока е. Тръгвам по левия бряг, скоро пресичам реката по дървено мостче.
На другия бряг се налага да мина през тунел, издълбан в скалата. По-късно разбирам, че води до селата Банкя и Петачинци (от последното в България остава само една махала - Богойна и гробището, останалите четири са в Сърбия). Разбрах, че нашите чиновници са отказали на местните жители да впишат родното им място в личните карти, понеже селото било сръбско. От чиновник човещина и от оса мед - трудна работа.
След тунела слизам пак до реката по дървени стъпала и я пресичам по мостче. Следва стръмно изкачване, което отвежда до обзорно място горе.
Наобратно се връщам по същата пътека до тунела, но след него продължавам по черния път. Продължавам по асфалта за Трън, като коли учудващо почти не минават. Минавам покрай хижа Ерма (местността Пеина воденица) и разклона за Трънския манастир. Измивам си лицето на една крайпътна чешма и след малко влизам в града.
Разглеждам центъра, снимам църквата и се насочвам към паметника на загиналите в Сръбско-българската война, когато едно момче ми предлага да ме закара до Перник на цената на билета.
Защо не? Не се бях возил още в кола с пернишка регистрация, та била тя и BMW (не голф ). Бързо се събират още двама и тръгваме. Оказва се, че едната жена също живее в София, но с мъжа си имат къща в Ломница. Научавам много интересни неща по пътя - за другите села наоколо, как поминуват хората в тях, за цветята и т.н.
Няма смисъл да описвам пътя от Перник нататък - предполагам на всички ви е ясен.
Накрая ще завърша с това, че трънският край има какво да покаже - прикриван доскоро от кльонове, телени огради, кучета и военни. Природата беше благосклонна и разкри поне частица от своята прелест днес пред мен.
Разгледах картата и реших - ще бъде връх Руй. Припомних си за вдъхновение пътеписа на Алеко, посветен на този край, качих на фотоапарата топографската карта (а ще я плотирам по-нататък). В събота вечерта стегнах раницата и в неделя сутринта, 5.45 подраних на АГ Овча купел.
За съжаление предупреждението на Вятъра, че автобуса пътува само в делничните дни се оказа вярно. Освен мен автобуса чакаше и една жена от село Филиповци. Двамата се качихме в автобуса за Перник, 6.20. А дано от там има някакъв транспорт. Да, ама не. След чакане около 30-40 минути си взехме билети до Брезник за автобуса в 7.50, който пътува до Лялинци. Грохналият Чавдар (добре, че все пак го имаше
), тътрейки се със скоростта на дизелова костенурка се отби до село Вискяр, обърна около новопостроената бетонена църква и за щастие стигна до Брезник.
Позавъртях се на центъра и какво да правя, започнах да махам на минаващите коли. Повечето бяха за Брезник, минаха и няколко софийски коли с мръсна газ (всичките с по 1-2 човека вътре). След 15-тина минути спря една кола с 4 момчета, изпратих жената поне тя да не чака. И моя късмет не се забави много - има няма 5 минути и спря един брезничанин. Трябваше да вземе от Трън някакви майстори. Разпитах го, но не знаеше пътеките. По пътя впечатление ми направи едно гнездо с 3 щъркела в него, както разбира се и Любаш.
В Баринци питах първия срещнат човек за църквата Света Петка. Показа ми кръста над скалите и с голям ентусиазъм започна да ми разказва как предния ден идвал цял автобус туристи от Кюстендил. Изслушах го търпеливо и му обясних, че идеята ми е да се кача до връх Руй. При което той ме изгледа със съмнение и започна да ме убеждава да се връщам, понеже граничарите няма да ме пуснат. А дори и да ме пуснат, няма да намеря пътеката, тъй като не съм се качвал
. Пожелах му много здраве и за 5 минути стигнах до църквата и гробището, тананикайки си наум "Славей пее, Дoне, славей пее, във градинка, Доне, на ябълка..." Но родната къща на Гюрга Пинджурова ще търся следващия път. Покрай плета излязох на хубава пътека в гората, чието продължение за жалост не открих след една малка полянка. Поех нагоре и непредвидливо се напъхах в младата борова гора с подлес от глог и шипки. Е, успях да се измъкна, но на места на 4 крака (буквално) . Свих в съседната широколистна гора и бързо излязох на дървена вишка.
Личеше, че е нова, но поставена в този край ми навя спомени по едни времена, през които за добро или лошо съм живял само осем години. Качих се и за няколко минути помълчах пред ширналото се като на длан пред мен Знеполе. В дъното Трън, от него като застинала змия до Стрезимировци и отвъд се вие Нишава, селцата с китни къщурки се застъпват с ниви - някои са ожънати и жълтеят, други са все още зелени. Под жаркото слънце блести Ярловският язовир. Но ме чака ходене. Слизам долу и продължавам по коларския път, който минава над вишката. Скоро се появи и жълтата маркировка, която ми подсказа, че пътя идва от село Туроковци.
Край мен се заредиха поля и гори и в един момент чух кучешки лай. Или поне така ми се стори, защото животинчето не се обади повече. Отчупих един сух клон и с повишено внимание минах покрай изникналите междувременно туроковско къще и туроковски строеж. Дано след години не изникне и туроковски "супер" хотел (напоследък "инвеститорите" хранят самочувствието си, като слагат тази думичка пред имената на курортите/хотелите си; това неминуемо води до грандиозен наплив от скиори и "туристи").
На един завой долу в ниското се ширва пак Знеполе. Облаците танцуват горе, а сенките им - долу и картината всеки миг се променя. Започвам да си мисля, че песента "Сладкопойна чучулига" е написана за този край. Въпреки, че авторът и е роден и по-късно става учител в село Джулюница, близо до моя роден град.
Сладкопойна чучулига
над полето се издига
и с разперени крилца
литна долу над селца.
До градинки се снишава
над къщята приближава...
След забелския разклон минавам през сечище - пътя е обърнат разширен на камионна магистрала, разхвърляни са туби от масло и какво ли още не. За щастие това свършва бързо и зад един завой пред мен се открива връх с пожълтяла снага, който не е друг, а Руй. По-късно ще разбера, че баграта се дължи на билките - Еньовче, Лопен и Жълт кантарион.
На север като застинал отряд войници от сръбско-българската война са се наредили скалите на ждрелото. Там някъде долу бучи Ерма, подгонена в теснините. Но от тук не се чува - каменните великани я пазят дори от слънчевите лъчи.
Не след дълго се спускам до Говедарника - седловинна поляна с порутена постройка. Тук пътя за хижата подсича върха и навлиза в гората, а аз продължавам по разклонението нагоре.
Поспирам няколко пъти и поглеждам надолу. С всяка крачка се откриват нови хоризонти.
На едно дърво се белее метална табела. Приближавам, за да я прочета. "Забранена гранична ивица", като първата дума е задраскана. Също спомен от онези времена.
Не след дълго стъпвам на кота 1706м. Номера на граничната пирамидка не съвпада с този на картата ми - явно скоро е сменен. Сега е 352. Времето е доста ясно - вижда се на длъж и на шир.
Към Орловец на Северозапад:
Към село Вучи дел, Западните покрайнини. За да го снимам по-добре навлизам доста в сръбска територия, подминавам Мали Руй и продължавам още надолу. В далечината на С-СЗ се откроява голямо село или град, може би Бабушница.
Знеполе на юг:
Хижа Руй на север. През гората в ниското тече река Стругарница, която извира в района на Орлов кладенец.
Тъй като стигнах сравнително бързо до тук се шляя в района на върха оглеждам и снимам. Прави ми впечатление, че пътеката откъм Сърбия е доста по-изразена и отъпкана. Минава през каменните основи на съборена постройка - може би застава? Все пак тръгвам към хижата. Но погледа ми не може да се откъсне от отсрещния Орловец и решавам да мина през него. Слизам до Орлов кладенец:
Минавам през седловината между двата върха, като и тя е в жълто.
След няколко крачки върха разкри произхода на името си - по скалите виждам накацали много орли. Като наближавам те се разлитат и докато не отминавам кръжат над мен.
И тук има някакви каменни руини. Може би българска застава?
Поглед назад към Руй:
Слизам надолу по нещо като пътечка, което почти веднага се губи до хижата. Тук, сигурно заради почивния ден заварвам паркиран джип, председателя на ТД в Трън и група младежи на трапеза. Сядам при тях и хапвам каквото си нося - все пак е време за обяд. През това време разпитвам за хижата, за пътя надолу. Зареждам резервоара с вода и тръгвам надолу - към Ломница, за да не се връщам пак по същия път.
Минавам покрай запуснат рибарник.
Пътя надолу е усоен - вие се покрай реката, като я пресича два пъти и прави голям завойпри слива с Куса река.
Точно час, след като тръгвам от хижата стигам до село Ломница. Пресичам реката по мостче. Настрани момче и мъж поливат градинката си, като са опънали маркуч от реката. Шума от помпата ме връща в цивилизацията. На снимката е една Ломнишка къща.
Вървейки по пътя между маскираните в зеленина къщурки чувам лай. Излизат две кучета, едното доста голямо. Добре, че преди да вляза в селото предвидливо отчупих една суха пръчка. Показва се собственика на кучетата и ги успокоява. Подпитвам го колко е до Трън. -Трн ли? Далеко е. Не можеш да стигнеш. Усмихвам се и му пожелавам приятен ден, без да му обяснявам от къде идвам.
Скоро излизам на слива на Куса в Ерма. Тук е лудница - на поляната са накацали барбекюта, коли и джипове, около тях любители на силните усещания пийват изстудена в реката бирица. Майките гълчат децата, които от своя страна не им обръщат никакво внимание, докато не изядат някой звучен шамар. След кратка справка с часовника решавам, че имам време. Трънската екопътека - импровизирано ще я видим що за стока е. Тръгвам по левия бряг, скоро пресичам реката по дървено мостче.
На другия бряг се налага да мина през тунел, издълбан в скалата. По-късно разбирам, че води до селата Банкя и Петачинци (от последното в България остава само една махала - Богойна и гробището, останалите четири са в Сърбия). Разбрах, че нашите чиновници са отказали на местните жители да впишат родното им място в личните карти, понеже селото било сръбско. От чиновник човещина и от оса мед - трудна работа.
След тунела слизам пак до реката по дървени стъпала и я пресичам по мостче. Следва стръмно изкачване, което отвежда до обзорно място горе.
Наобратно се връщам по същата пътека до тунела, но след него продължавам по черния път. Продължавам по асфалта за Трън, като коли учудващо почти не минават. Минавам покрай хижа Ерма (местността Пеина воденица) и разклона за Трънския манастир. Измивам си лицето на една крайпътна чешма и след малко влизам в града.
Разглеждам центъра, снимам църквата и се насочвам към паметника на загиналите в Сръбско-българската война, когато едно момче ми предлага да ме закара до Перник на цената на билета.
Защо не? Не се бях возил още в кола с пернишка регистрация, та била тя и BMW (не голф
). Бързо се събират още двама и тръгваме. Оказва се, че едната жена също живее в София, но с мъжа си имат къща в Ломница. Научавам много интересни неща по пътя - за другите села наоколо, как поминуват хората в тях, за цветята и т.н.
Няма смисъл да описвам пътя от Перник нататък - предполагам на всички ви е ясен.
Накрая ще завърша с това, че трънският край има какво да покаже - прикриван доскоро от кльонове, телени огради, кучета и военни. Природата беше благосклонна и разкри поне частица от своята прелест днес пред мен.
Re: До Руй и назад - 08.07.2007г
Ей, ей, ей.... :)
Естествено не съм безпристрастен, но мисля че си написа изключително полезен материал, за всеки който би искал да отиде до Руй... на всичко отгоре е и доста приятно за четене. Снимките няма да коментирам...
. Свръхлюбознателност усещам във всичко описано.
Е... ще си позволя само една корекция, че реката из Знеполе е Ерма, а не Нишава.
Благодаря за споделенето, което ме направи изключително щастлив.
Естествено не съм безпристрастен, но мисля че си написа изключително полезен материал, за всеки който би искал да отиде до Руй... на всичко отгоре е и доста приятно за четене. Снимките няма да коментирам...
. Свръхлюбознателност усещам във всичко описано.
Е... ще си позволя само една корекция, че реката из Знеполе е Ерма, а не Нишава.
Благодаря за споделенето, което ме направи изключително щастлив.
Ще пиша на модератора да го поправи.