Защо пък...

да не вземем да се пораздвижим тук?
Хайде де. Имаше една песен-"Тишина, тишина..."
Поразгледах клубовете и какво да кажа?!
Чудя се, дали на хората от клуб 40-50 им е лесно да си бъбрят, защото са чели повече книги и са свикнали да водят диалог; а за пък "малките" от 20-30 темата чат е нещо съвсем естествено?!
И стигаме до "нашето" поколение- "загубено в превода"... явно сме "свързващото звено", обаче явно пък няма какво да споделим или просто нищо не ни вълнува? Или пък просто не можем да дискутираме нещо по-различно от "сапунени житейски сериали" ... По-добре е май, да приемем тезата, че точно нашето поколение за сега е забързано в работната си крачка и като "понамалим темпото" ще имаме време повече за тук...дали...и има ли връзка?...
Слушам сега песен...."нека просто две следи...да оставим аз и ти...."
Хайде да си правим стъпки тук де....какво толкова...поле за изява-бол

Погледнах слънцето и се усмихнах......и то ме гледаше!

здравей
чела съм те тук-там, симпатяга си и хубави приказки пишеш
не ми се говори, нямам време, а и няма анонимност
казвам ти здрасти, защото ми дожаля че седиш сама в този пущинак

Пущинак си е, вярно! В двата съседни по възраст форума сякаш активността е по-голяма, но едва ли е от самата възраст, по-скоро от хората, които ги посещават. Не мисля, че ако бях в 40-те си щях да участвам в другия клуб повече. Напротив дори, най-вероятно там ще ми се общува още по-малко. Така че ако 30-40 може да мине за най-умрелия от възрастовите клубове май съм попаднал на правилното за мен място. Опазил Бог ако се разчита на такива като мен да раздвижват мъртвилото ;)

как да няма анонимност?
Привет и благодаря, че се обади......станахме две в пущинака-пак е нещо.
Минутка време- цяла тема прави...
Дано липсата на време е поради морско настроение....иначе, то работата край няма...

Погледнах слънцето и се усмихнах......и то ме гледаше!

... и в другия клуб (40-50) след време пак да пишеш
И защо ти се стои в мъртвило? То безтуй човек докато направи няколко плана за живота си и....той минал, та да скучаем ли дотогава?

Погледнах слънцето и се усмихнах......и то ме гледаше!

Най - сетне нещо като за пред света от нашия клуб!
Поздрави с "...а булевардите не спят и стъпките ни броят..." или пък с
"...да, така е във нашия град -
този град самотен и скучен,
в който друго, освен да се влюбиш,
просто няма какво да се случи...",
а най-добре с "Любов необяснима"...

Щастлив е онзи, чието СЪРЦЕ се е научило да се надява, да люби и да вярва в живота.

Когато настане мълчание, прелитат ангели...

В този клуб всеки ден поглеждам как няма нищо ново и усещам трепета на хилядите като мен, които поглеждат как няма нищо и нищо не пишат. И изпитвам едни топли чувства към тях, както когато паля свещ в църква усещам общото с другите палещи свещ. Какво е общото, аз не знам.

Хубаво е че го има, даже и нищо да не се пише. И преди, когато се пишеше, беше хубаво. И когато някой има нещо да каже...

Тук сме! Не е пущинак, само сме дискретни!

..невероятно, за някои, ако някой пак спори, че имам най-голямото богатство-Един прозорец и безброй звезди...."
Но в този сезон по-скоро: "..Поне за ден на море-е-е..." би била по- популярна...

Погледнах слънцето и се усмихнах......и то ме гледаше!

..значи, ако се съди по дъъългото мълчание .
Общото между нас- влизащите в този клуб, може би е надеждата за нещо по- интересно от хора, може би на нашата възраст, което да ни даде причина да се усмихнем, да се замислим, да съпоставим нашите координати в живота си с техните и да въздъхнем с облекчение, че не сме изостнали във времето или да притворим очи в представа за предстоящето, което и на нас може да се случи, или да се прекръстим, че нещо ни е подминало и ние сме щастливци или...зависи.
Кой с какви ориентири е в живота
Тогава, можем да се зарадваме за другия, да помечтаем с него, да потъгуваме или просто да му кажем- хей, не си сам!И това да го накара и него да се усмихне...."Так пускай ульйбкаю своей и увидиш как еще она верньотся"...(извинете за руския ми)
Мълчанието, тишината..... те и без нас ще са си същите и нищо при тях не се променя.При тях остава постоянно само едно- надеждата, че нещо ще ги наруши .....

Погледнах слънцето и се усмихнах......и то ме гледаше!

Нещо не я разбирам тая тема аз. Или се получава, или не. Това не е тук пионерски лагер, в който в общата спалня се загася лампата, за да се говорят интерсни неща.
То и в реала не се получава така: "Ае сега да си говорим интересности." Поне на мен не ми се е случвало...
Някак възприемам форумите, че са място, където се е настанила спонтанността, непринудеността и че са излишни опитите за преднамерено "раздвижване". Веднъж даже се пошегувах с последното... мъ те моите шеги се са си два вида - неуместни или неразбрани.

Аз я разбирам тая тема като търсене на мъничкото камъче, което е заклинило дънера, дето е задръстил потока и той е взел да става на блатце.

Месечина полага благородни усилия да отпуши потока, и после гледай спонтанност отвсякъде!

Дано стане! Помагаме по мъъъъничко!

Никога не съм ходил на пионерски лагер!

Исках, ама все имаше важна причина да не ида. Може още малко да разкажеш колко тъпо е било, да не страдам за пропуски от детството и по тая линия.

Хех! Чак сега се сещам, че и аз не съм ходила на пионерски лагер хахаха явно съм си мислила за бригада /щото в техникума не пропуснах нито една, че и първата ми студентска година - също/ като писах по-горе или просто някви аналози ми щукнали в главата...
Мен пък ме е яд, че на военно не успях да ида или по-точно бях само за една нощ. Имах травма на коляното след едно падане, но бяха насрочили комисия точно на другия ден след заминаването. Раздадоха ни някакви сини дрешки, като панталона стеснявах по тогавашната мода цял ден... В неделя следобед тръгнамхе за Панагюрските колонии, настанихме се по 7-8 в стая... Помня, че освен ледена вода, друга нямаше, но пак определих като загуба това, че в понеделник, след като ме закараха с джипка на лекарска комисия, не разрешиха да остана с целия курс на военно обучение и трябваше отново да се върна в лагера, да си прибера нещата, да издам сините дрешки...

да насилваме нещата? От опит глава не боли...Така е - или се получава или не. Времето ще реши, или хората или ти- ето обади се -става начи.
А точно пък на пионерски лагери става така- да кажа, защо не съм пропускала година да не ходя.
Та, уговаряме се съзаклятнически вечер, след проверката, среща в стая "У" (избрана в зависимост от обитателите й - "виновници"- както ще ги нарекат по-късно). Прави се план на действие- примамка, заход, действие и отегляне от "местопрестъплението", до момента на невинното търкане на очи и отричане на "всяка прилика с действащите лица" . Темата на вечерта се избира в зависимост от наличните средства- паста за зъби, повече момчета за подкрепа (при осъществяване на план "мамба" , "космонавт" , "танкист" и др), кибритени клечки и др. На сутришната проверка- е, ставаше ясно кой, какво и кога е правил, ама веселбата си иска своето
Други вечери, пак след проверка, пак в стая "У" се събираме с огледало, дезодорант и карти и гасим лампата - викаме ДАМА ПИКА (за тези, които не зная, тя е страшна, не се появява на светло и ако някой се усмихне -кръц...през гръкляна ). Един стоеше до ключа на лампата, че ако стане много напечено да я гоним...Имаше такива, които са я виждали и разказваха какво изкривено и страшно лице имала-да си умреш отстраххх) .
Друга вечер- викане на духове- не по-малко страшно от предишното преживяване. Ми, някои духове не искат да си ходят .... а какви неща говореха (диалога се води с различни подръчни средства- ключ и книга, лист с азбука и др.)
Друга вече (надявам се още сте тук ) - след проверка разбира се (иначе не е интересно) с картофи закупени от близко селце, където сме били през деня, до поточе - идилията: звезди по цялото небе, огън с искри бягащи по нас, защото сме до него и картофи в жарта (е, някои изгаряха, защото още не бяхме специалисти и ги слагахме в огъня направо, но с времето..). Планове, мечти, дръзки идеи....май тогава човек е това, което иска да стане, но в последствие живота го завърта и всичко потъва в забрава). Щастие от прегръдката на "гаджето" или просто държането за ръка -все пак сме пионери ... Свободни, независими и презадоволени от света......
Добре де, ще разкажа и нещо "преди" вечерната проверка- поход в гората. Мириз на клони и пукот под краката ни. СТръмнина, с която се борим за да стигнем върха. Далечен глас на учители да чакаме и да не бързаме . Победа и после пак прохладната гора. Най- хубавото е тук. Не знаете? Не е хладината, не са високите дървета, не е реката. То е малко и "царят от път отбива"- горските ягоди. Толкова сладки, толкова уханни, толкова красиви , особено подарени като букетче, споделено разбира се в последствие....на мен ми замириса...ммм
И още много,много, много.... Хубаво беше.
Племенницата сега е на лагер - в рекламата- спане на открито със спален чувал, катерене, преодоляване на река и др. Дано намери това, което аз пазя като спомен.

Както казваше Форест Гъмп- това е, което мога да кажа за лагерите.

А клубчето- би било хубаво да има живот, но както казаха някои "съклубари" (ама че дума)... и да е тихо пак е добре....

Погледнах слънцето и се усмихнах......и то ме гледаше!

на море..., ако камъчето го търсим повече хора...
А като се отприщи бента....бегайте-е-е-е.....няма да смогнем да прочетем всичко през деня

Поздрави!

Погледнах слънцето и се усмихнах......и то ме гледаше!

от моя разказ дали ще "страдаш, че е било тъпо"....но така си беше..

Погледнах слънцето и се усмихнах......и то ме гледаше!

Аз, за щастие (да, не се смей, точно за щастие) съм ходила само два пъти на "пионерски лагер" и определено не ги помня с добро и с толкова хубави изживявания. Помня, че се отнасяха с нас като пъдари към стадото - не, по-лошо, като надзиратели над стадо необуздани затворници. Еми, така беше, а и времената са го изисквали явно (на 32 съм, пионерските ми лагери бяха по времето на "развития социализъм"). Е, имало е и приятни моменти сигурно, но са се изгубили от спомените ми. А може би това е така, защото аз самата не ходех с особено желание по лагери, за да не кажа никакво.
Но виж пък от "градските лагери" - от тях имам подобни на твоите спомени. И от почивките при баба в Пловдив. Ммдааааа. Хубаво е, че си отворила тема за "спомени", благодаря ти.

Лагери, бригади... ееех, а какви летни ваканции бяха! Човек да рече, само за една такава ваканция си струва да живее. Тайфи, колелета, реки, колиби, игри, игри, игри...Всичко, толкова истинско, единственият път в живота ми, когато не съм искал да правя друго освен това, което върша в момента.

Жалко наистина, че учителите, които са били с вас, така са направили да изглеждат нещата, но иначе самото събитие като такова си заслужава. При мен пък лошите спомени са се позагубили, ама хич и няма да се ровя да ги търся ...
Ми и аз по това време - "на развит социализъм" съм била по лагери - с малко съм "изплакала" преди теб на този свят . Виж от "градски лагери" не разбирам. Тъкмо за моя набор премахнаха военното и бригадите с преспиване...жалко.
А ти защо така залъгваш хората с ника?М?- Мацурана - мърморана, пък накрая ....я какво "коте" гледа...

Погледнах слънцето и се усмихнах......и то ме гледаше!

докато четох постинга, в главата ми зазвуча "в сърцето имам уличка една....." и образите на Фильо и Макензен , мириз на стара изба и вкус на "сладкото детско вино"(шира май беше), което пиехме с големите
....
Толкова отдавна беше...

Погледнах слънцето и се усмихнах......и то ме гледаше!