Маските

Фалшиви сте! Какъв позор!
Че "хора" се наричате в безкрая.
Какъв Човек? - Тъй сляп!
Живее той във своята забрава.

Проклина дните си, тъй жадни,
за капка истинска любов,
и плюещ на мечтите си,
макар в душата си да тича с тях до гроб.

Какъв е този свят коварен?
пълен със изпразнени очи,
и цвят на вино, аромат нетраен,
отвътре пламъка ще потуши.

Довиждане. До следващото утро,
където слънцето отново се топи,
където ще умрат луните,
и маските отново ще качим.

Студено ми е на душата. Времето нищо не лекува. Времето е само печата на необратимост върху състояния, минали моменти, които мисля за своето Аз. Ще пиша в първо лице, нека ме хулят за себичността ми. Не искам обаче да разказвам в още по-помпозни фрази "ние, нас, ни"... отговарям само за себе си, а дори и това ми е в повече. Моментите - те не са тук и сега. Обаче колко ли бих се зарадвал, ако можеше някак да не знам нищо, с гума да изтрия съзнанието си, миналото си, всичко. Да остане само едно сега. Само това сега, което знам, че мога да правя да е хубаво "сега". Научих се да го мога. Още се уча да го искам. Трябва да има нещо, заради нещо, заради някой. Хей, ти ли си този някой?? Уморих се. Уморих се да не получавам верния отговор и да проклинам това сега, за да забравя и него заедно с гмежа на миналите ... изстъпления ... от нищо непредизвикания гняв, да не искам да съм това прокълнато същество...
А по света броди моя грабител, ОНЯ, с главното О... и съкровището ми е там някъде, и то бродещо, само за себе си, коварно, като едно проклятие, мое и тяхно. Като пръстена на Саурон. Знаете ли, преди една година пуснах тук тема, а припевът сега пак е същия - проклет съм всичко, до което се докосна да се разпада, аз съм смърт, разложение, лудост и проклятие. Подарете ми моля, върнете ми пръстена.

жива ли си ма, свиня разплута!
а ние банкет готвихме...

гнидо, ще мълчиш когато съм в творческа треска.

знам, че ти липсвах. мисля, че доста точно предсказах виртуалния ти гърч.....

обаче нямам време, даже сега обръщам внимание на една амеба по изключение.

един хубав спомен:

"в студения вятър отдавна загубих
топлината на последната сълза.
Научих се... да пестя думите,
да не сънувам пролетна роса"

...

Но сълзите ти не са ли мои,
вълните им щом носят ме към края на света?
Сърцето ти кърви от страхове, само е,
заключваш го, но вярата е като лъч в дъжда...
И търсиш радостта на вечерта...

...

"Докато имам те се чувствам вечен...
и миналото си отиде, дори да сме в смъртта,
като заглъхваща самотна песен
в откраднатия (наш) сезон на любовта..."

дори тати каза, че няма да коли прасе, оти и ти си ставала, макар че аз не вярвам - такава разплйокана маслобойна като ада става само за екарисажа.

много ми е мъчно, че си сред живите - поклон пред кура ми или ще те ритам пак с кубинките в насраната кофа (тук да се разбира путка)

P.S. чаках момента, в който сама ще почнеш да си пишеш
сега чакам да се донасереш преди да те извозят кум лудницата

ами ти ..... попита няколко пъти.....защо съм влюбена.


очевАдно много ти липсваше обяснение в люБоФ!

ми дадох го, но не на теб, а на имагинерното ТЕБ. уви, така се стекоха нещата, пич. наистина смятах последно действие на шекспировата поема да е - "убий простака с мълчание"... мисля, че даже ти не разбра как от емоционален вампир се превърна в жертва.

"Маски" е новата тема на Международния конкурс за разкази, организиран от Форума на жените от Средиземноморието със седалище в Марсилия. Условия за участие:
* В конкурса могат да участват само жени, които досега не са публикували проза.
* 1 разказ на български език може да изпрати всеки автор.
* 10 стандартни машинописни страници е максималният обем.
* Разказът трябва да отговаря на темата.
* Заглавието е оставено на фантазията на автора.
Авторките на отличените разкази ще гостуват в Марсилия на разноски на организаторите.
Краен срок за получаване: 31 юли 2007г.
Разказите изпращайте на адрес: сп. "Ние, жените", пл. Славейков 11, София 1000 или на e-mail [email protected]; [email protected]
Бел. Не се приемат разкази, написани на ръка.

Обява, препечатана от в. "Ние, жените"

Сега ще Ви забравя - и завинаги.

Завинаги ще Ви спася във себе си.

Ще Ви спася във себе си... Не в спомена.

Не в жалката, печална деформация

на спомена - с която отмъщаваме,

прощаваме, променяме,

изгубваме...

Ще Ви забравя с удоволствие. Бъдете Вий

над паметта ми, както там във времето

под голите дървета, под закрилата

на дъждовете... Помня Ви във въздуха.

По-силна и от въздуха бъдете Вий.

Неразрушима, лъчезарно хубава.

Отникъде не идвайте - за никъде

не ме водете Вий... По-мощна винаги

от мене - от тъгата ми - и мъката.

Бъдете постоянна и безмилостна.

С очите си тогавашни -

с ръцете си

държдовни - с ръцете си тогавашни.

С нозете си по-гъвкави от прилива.

Над пометта ми винаги бъдете Вий.

Над моето умиране във делника...

Неразрушима, лъчезарно хубава.

С ръцете си, с нозете си, с очите си.

И с рамене - унесени във споме

за бившите криле...






Христо Фотев

БЕШЕ НИ приятно.

не ме изкушавай, моля, че следващия път - може и след две седмици дълбока творческа криза - ще му пръсна пръстена!

травестисъл керкенез>>>>

дали маски, дали двойни лица ..... хората са едни - таквива каквито са , а се представя за други - такъв каквито искат да бъдат ..... и кому е нужна тази маска.. лъже себе си човек най-вече.....

Любов нямам ли... нищо не съм

преди да си си издал всичките никове!

Барбарело, ти мила, щеше да казваш кой кракна ника на Феникса! Забрави ли?

стига с тия клюки сега...... какво значение има ... минала , стара работа ....

Любов нямам ли... нищо не съм

There were not many steps. I had counted them a thousand times, both going up and coming down, but the figure has gone from my mind. I had never known whether you should say one with your foot on the sidewalk, two with the following foot on the first step, and so on, or whether the side-walk shouldn't count. At the top of the steps I fell foul of the same dilemma. In the other direction, I mean from top to bottom, it was the same, the word is not too strong. I did not know where to begin, nor where to end, that's the truth of the matter. I arrived therefore at three totally different figures, without ever knowing which of them was right. And when I say that the figure was gone from my mind, I mean that none of the three figures is with me any more, in my mind. It is true that if I were to find, in my mind, where it is certainly to be found, one of these figures, I would find it and it alone, without being able to deduce from it the other two. And even were I to recover two, I would not find the third. No, I would have to find all three, in my mind, in order to know all three. Memories are killing. So you must not think of certain things, of those that are dear to you, or rather you must think of them, for if you don’t there is the danger of finding them, in your mind, little by little. That is to say, you must think of them for a while, a good while, every day several times a day, until they sink forever in the mud. That’s an order.

за какво иде реч?