ПОВЯРВАХМЕ

Предговор

Откакто един член на АА изтъкна нуждата от подобно издание, ние вложихме пет години подготовка и най-сериозните си намерения в изработването на тази книга. Описанието на Анонимните алкохолици като „духовна програма“ често обърква някои от новопостъпващите, много от които са склонни да отъждествяват „духовен“ с „религиозен“. По думите на нашия съосновател доктор Боб обаче (поместени в статия в бюлетина на АА /Грейпвайн/), „нас не ни обединява някаква религиозна доктрина...организацията ни се състои от много умове.“
„Повярвахме“ е отдушник на богатото разнообразие от убеждения, стоящи зад фразата „Бог, както всеки от нас Го разбира.“ По-голямата част от материала е написана специално за книгата в отговор на обръщението от бюрото Дженерал Сървис. Посоченият адрес или краткият коментар показват колко много хора откликнаха. А нашето Братство от своя страна благодари на всички, които си направиха труда да ни изпратят духовните си изживявания в писмен вид, независимо дали са намерили място в книгата или не. Без този широк спектър от размисли на наши членове, едва ли бихме били в състояние да направим наистина представителен подбор.
Първоначално съоснователят ни Бил У. смяташе да напише предговора. Вместо това обаче въведението към всяка от частите отразява възгледите на Бил, както вече са изказани в книгата „Гледната точка на Бил.“

Не позволявайте на предразсъдъците, каквито може би имате, да ви спрат от честно задаване на въпроси към самия себе си. (Анонимни алкохолици, стр. 47)

ОТКРИВАНЕ КЪМ СВЕТА НА ДУХОВНОТО

АА е духовна програма и духовен начин на живот. Дори и първата половина на първата стъпка: „Признахме, че сме безсилни пред алкохола“ е поставена на духовна основа. Членът на АА се нуждае от нещо повече от физическа способност; нужни са му всичките му способности на човешко същество, за да чуе посланието, да го осмисли, да направи преглед на събитията от миналото, да ги осъзнае, признае и приеме. Тези процеси са действия на ума, а той е част от духа.
Да, аз започнах със сляпа вяра, но доказателство за истинността й стана това, че тя проработи. Повярвах на онези, които твърдяха, че са страдали от алкохолизъм, но сега – благодарение на АА – се радват на трезвеността. Значи истината беше около тях и ми трябваше само да я видя. Но скоро и аз лично се докоснах до истината. Не само се отървах от принудителното пиене, а и се насочих към задължението да живея!
Освен това АА, чрез постоянно повторение, ме накара да осъзная свободата на избора, а това вече е способността на човека да упражнява волята си. С напредването на трезвия ми живот получих възможността да опозная по-добре човешкия род и себе си и се възползвах от нея. Вече разбирам, че когато за първи път заявих на сбирка на АА "Казвам се Том и съм алкохолик", аз съм изразил и първата истина за себе си. Помислете си за духовното съдържание на това признание. Името ми свидетелства за това, че съм човешко същество, а фактът, че знам това, че разсъждавам и общувам, подсилва убеждението ми, че принадлежа към човешкия род и ме кара да се вълнувам, защото съществувам.
Тогава това откритие се превърна в пролука към света на духовното за мене. Воден от Програмата и окуражителния пример на останалите от Братството, аз започнах да откривам нови неща за себе си, но вече можех да ги възприемам както трябва. В Братството открих че щом останалите могат да ме приемат и обичат такъв, какъвто съм, и аз самият би трябвало да се обичам – но не заради онова, което съм, а заради това, в което се бях превърнал. И така, научих по нещичко за волята, чувствата и страстите си. Научих се, че мога да бъда добро човешко същество, макар и несъвършено; иначе казано – ако живея съзнателно в реалния свят (здрав разум), всеки от добрите ми дни се противопоставя на миналото ми.
До АА не достигнах благодарение на религията си, но АА ми даде повече сили в религията. Простичкият контраст между активния алкохолизъм и активния трезвен живот ми помогна да издиря, да проуча и да приложа добрите принципи на живота и днес съм възнаграден с много повече радостно вълнение, отколкото в дните ми преди АА. Това, че приех трезвеността с благодарност, като дар, и я приложих съзнателно, ме накара да осъзная и другите си дарове, които имам като човешко същество. За да ги получа, трябваше просто да си ги поискам, а след това да ги използвам.
Това е същността на програмата и същността на живота – смирението и действието. Дарът на разбирането ми позволи да възприема простичките послания от родители, учители и църквата по нов, по-убедителен начин. Дарът на смирението ме подготви и изпълни с желание да приема онова, което Бог ми е отредил; дарът на смелостта ми позволи да извърша промени, които са ми по силите, за доброто на себе си и на останалите. Дарът на мъдростта ми беше даден, за да действам интелигентно в личните си взаимоотношения – с любов, но и компетентно, със съчувствие.
Сега се опитвам да вникна за живота "отвътре навън". Голямата книга, "Гледната точка на Бил – начинът на живот в АА," "24 часа на ден", сбирките, личният ми опит, съзнанието за промените у мене: мислене, избор и навици – всички те са духовни. Духовност има и в начина на живот в АА, който просто ни кара да осъзнаем собствения си вътрешен запас. При АА няма никакъв материализъм – само духовност. Ако се погрижим за вътрешните си потребности, останалите ни нужди ще се задоволят.
Започнах да вярвам, че дарът на трезвеността е онова, което дава стойността и достойнството в живота ми. Тъкмо това мога да споделя, а то нараства колкото повече го споделям.

КОЛКО ГОЛЯМО Е НЕЩАСТИЕТО НИ

Аз наричам Кинлохард свой духовен дом. Къщичката е малка, разположена в долинка между хълмовете покрай езерото Лохард. Никога не се уморявам да се взирам към гората в далечината, със стотиците й отсенки на зеленото, отразяващи се във водите. Соколи скитници свиват гнезда върху зъберите, а чаплите бавно прелитат през езерото към огромните дървета на малкия остров. Лебедите, зелноглавите и сивите патици споделят брега с бекаси и водни кокошки, както и неколцината ловуващи пъстърва рибари. Понякога на хълмовете ми де удава да видя как елен и сърна прекосяват полянката и ако ми върви, няколко видри, заиграни по крайбрежните скали. Царува мир.
Открих Кинлохард по време на един от проточените си запои. Дори тогава красотата и спокойствието намериха път до съзнанието ми през алкохолното опиянение. Сега, когато се радвам на трезвия живот, гледам да посетя това прекрасно кътче поне два пъти годишно, за да се възхитя на делото на нашия Създател. За мене е трудно да видя красотата в изкуството. Скулптурата и архитектурата са рожби на човека и не могат да се сравнят с делата на Бога. Как можем да се надяваме да затъмним Великия майстор, който ни е научил? И колко щастливи сме ние, алкохолиците, с болест, която ни тласка да търсим възстановяването си с помощта на духовното.

Дали духовността е пробуждане...или е просто свързване на всички конци в общ плат? Дали е разбиране...или е съвкупност от всички познания, необходими на човека? Тя е свобода, ако имате предвид страха от робството. Дали е доверие...или е упование във висша сила, която се притича на помощ в бурята или вихъра? Дали е придържане към нормите на съвестта...или е дълбока, неподправена и жизнена грижа за хората и планетата? Тя е спокойствие на духа в лицето на злощастията. Тя е съсредоточено и силно желание за оцеляване.
Тя е мъж или жена. Тя е благодарност за всичко, което ви се е случило в миналото и ви е довело до момента на истината. Тя е радостта да бъдеш млад в един млад свят. Но дали е съзнание...или отчитане на собствените възможности и ограничения? Дали е концентрация...или е достъпен начин да се усети вселената? Тя е признаване на тайнствената способност за доброта у всяко човешко същество. Тя е търпение в лицето на глупостта. Тя е чувството, че би откъснал главата на някого...а след това просто отминаваш. Тя е това, което те кара – и да си останал с последните си стотинки, все пак да усещаш, че притежаваш нещо, което парите не могат да купят. Тя е да си обут в дънки, а да чувстваш, че носиш смокинг. Тя е излитане с ракета, което задминава осезаемия свят. Тя е като гледане към нещо, външно грозно, от което обаче струи красота. Тя е като малко дете. Тя е чудото, което превръща гъсеницата в пеперуда. Тя е съзнанието, че оцеляването е свирепа битка вътре във вас самия. Тя е магнетичната сила, с която ви привличат неудачниците и нещастниците. Тя е съзнанието, че дор ии лошите неща са добри.
Не се обръщайте назад – още нищо не сте видели. Когато хората ви погледнат и се зачудят какво ви е, погледът ви ще им каже: "Аз мога да спра!"
Човек не може да обясни на събратята си с думи уникалното нещо, каквото е духовността. Ако някой иска да я има, той трябва да си я спечели – както той си знае, със собствените си ръце, с личния си печат върху нея, по свой начин.

Религията, както си му е редът, е с божествен произход – тя управлява връзките между човека и неговата Висша сила, обещава му награда или наказание след смъртта. Философията има човешки произход – тя управлява връзките между човека и околните, обещава му награда или наказание, докато е жив. АА, трябва да се признае, е философия. Но ако ние, алкохолиците, следваме философията на АА, можем да възстановим разбирането си и за няколкото най-разпространените религии.

По време на една от сбирките подхвърлих, че си умирам от смях заради програмата на АА – всичко в нея освен духовната й страна.
След сбирката един от другите членове се приближи и каза: "Хареса ми забележката ви – че ви харесва Програмата, всичко в нея освен духовната й страна. Аз разполагам с малко време. Защо не поговорим за другата й страна?"
Това сложи край на разговора.

Всички, придобили духовен опит, свидетелстват за неговата реалност. Най-добрият показател за тази реалност са плодовете, които тя донася. Получилите това благоволение са доста променени хора – почти винаги към по-добро.
Бил У. /изказване/


ТОЙ МЕ Е СЛУШАЛ
Като много млад човек, бях изправен пред избора кое да избера – онова, което ми изглеждаше като тъп морален живот, или вълнуващия, изпълнен с изненади живот след няколко чаши алкохол. Израснал съм в традициите на вярата в строгия, отмъстителен Бог, който следи всяка моя стъпка. Естествено, не можех да развия кой знае каква любов към такова божество, а това ме караше да изпитвам вина. След чаша-две обаче забравях за вината си. И реших – това е животът за мене!
Той започна доста приятно – с бляскави мечти за слава и богатство. Този живот обаче постепенно се изроди в кошмара на постоянния страх и разкаяние, родени от състоянието ми, както и от омраза и гняв към нормалния живот на околните, явно недостъпен за мене. Истината беше – запоите ме докараха до състояние, което прекъсна всичките ми социални и морални контакти. По онова време обаче аз не виждах причината в прекомерното си пиене. Живеех с убеждението, че Бог и обществото ме бяха изхвърлили и ми бяха отказали всички радости в живота. Не ми достигаше смелост да се самоубия, но предполагам, че отчаянието ми в последна сметка би преодоляло и тази бариера, ако не ми се бе случило нещо, което коренно промени възгледите ми.
Събитието се случи по времето, когато баща ми почина в Шотландия. Той бе извършил множество добри дела в общността си, затова местните хора го изпратиха с почести. Бях си купил вестници с описания на погребението. Онази вечер си бях намерил маса в многолюдна кръчма, където пиех и размишлявах върху прочетеното. Не изпитвах скръб заради смъртта на баща си. Умът ми беше изпълнен със злоба и завист и си мърморех: „Защо той и останалите да се радват на какво ли не в живота, докато добрите хора като мене да са така зле? Противен живот! И мене биха ме обичали и почитали, ако в живота си имах неговите възможности.“
Шумът от разговорите в кръчмата беше направо оглушителен. Но изведнъж в съзнанието ми прозвуча силен и отчетлив глас: „Как ще се отчетеш пред Бога за живота си?“ Озърнах се изумен, защото това беше гласът на баба ми. Тя бе напуснала живота, и мислите ми преди повече от двайсет години. А тези думи бяха любимият й въпрос. Като малък я бях чувал да го задава често, а сега прозвуча и в кръчмата.
Веднага щом чух гласът, умът ми се проясни и аз разбрах без сянка от съмнение, че никой друг и никакви обстоятелства нямат вина за състоянието ми. Отговорен бях единствено аз.
Ефектът беше поразителен. Най-напред бях чул гласа, а след това и всичките ми извинения – че изобщо не ми е давана възможност да се проявя – бяха изтрити от ума ми завинаги. Хрумна ми, че ако сложех край на живота си, както ми се искаше, съществуваше възможност да се изправя пред Бога и да се наложи да му дам отчет за живота си, без да мога да стоваря отоворността на чужда глава. Стана ми толкова неприятно, че още тогава пропъдих всяка мисъл за самоубийство от главата си. Но опасението, че мога да умра по всяко време, продължи да ме преследва.
Това е направо лудост, казвах си аз. Но колкото и да се убеждавах, че съм имал халюцинации, не можех да се отърва от мисълта за възможните последствия. Представях си как ме изправят пред строго на вид божество, което ме оглежда хладно и презрително, после процежда с омраза: „Говори.“ Въображението ми ме отнасяше дотук, а след това аз се напивах като свиня в опита си да залича всичко. На сутринта обаче същите мисли, със същата сила отново се връщаха в главата ми.
Реших, че най-добре ще е да спра пиенето за известно време и да организирам живота си по друг начин. Това решение ме доведе до неочакван удар. Дотогава никога не бях свързвал неприятностите си с алкохола. Знаех, естествено, че пия много, но винаги съм си мислил, че си имам основания за това. А сега открих, за свое удивление и ужас, че не мога да спра. Пиенето се бе превърнало в част от живота ми, без която той ставаше невъзможен.
Нямах представа към кого да се обърна за помощ. С убеждението, че и хората си мислят за мене онова, което аз си мислех за тях, бях убеден – няма защо да се обръщам към тях. Тогава оставаше само Бог, но ако и Той имаше отношението, каквото аз имах към Него, и там нямаше особена надежда. По този начин преживях трите най-черни месеца в живота си. По това време изглежда пиех повече от всякога, а и се молех на „нищото“ да ми помогне да се откъсна от алкохола.
Една сутрин се свестих на пода в стаята си ужасно зле, убеден, че Бог няма да се вслуша в молбите ми. Отидох на работа повече по рефлекс и се опитах да си изкарам надницата, макар че много трудно успокоявах треперещите си ръце, за да внеса необходимите цифри. След много усилия накрая завърших работата. С въздишка на облекчение погледнах през прозореца и видях един човек да се приближава към моята кабина. Когато го познах, очите ми се замъглиха от гняв. Преди седем месеца той най-безразсъдно, пред чужди хора, ме бе попитал дали нямам неприятности с алкохола. Много се бях обидил и макар да не го бях виждал оттогава, все още изпитвах силна омраза.
Тогава се случи нещо, на което не спирам да се учудвам. Когато човекът се скри зад ъгъла, пред очите ми падна пелена. А следващото, което помня, е, че стоях до него и го питах дали би искал да ми помогне да спра пиенето. Ако бях избирал съзнателно кого да помоля за помощ, той щеше да е последният, към когото бих се обърнал! Човекът се усмихна, увери ме, че ще помогне и ме въведе в програмата на АА за възстановяване.
Докато премислях събитията, накрая ми стана ясно, че Бог, за когото си мислех, че ме е прокълнал, не бе направил нищо подобно. Той ме е слушал и когато Той е решил, че е време, ми е изпратил отговора си. А този отговор се състоеше от три страни: възможност за живот в трезвеност; Дванайсет стъпки за упражнение, с които да постигна и да запазя този живот; Братство като допълнение към Програмата, чиито членове са готови да си помагат и да се подкрепят по двайсет и четири часа на ден.
Не храня илюзиите, че аз съм въвел програмата за възстановяване на АА в живота си. Винаги съм я смятал за дар от случайността. Моя е единствено отговорността да използвам тая случайност.

Сейнт Джонс, Нюфаундланд, Канада

ПРИСЪСТВИЕ

Аз съм офицерът, който отговаря за радиовръзките на танкер, и окончателно откровение за моето състояние и лечението му дойде, докато си седях в каютата с любимата си бутилка. Помолих Бога за помощ на глас, макар гласът ми да достигна само до моите уши. Изведнъж в каютата се появи Присъствие, което пролича по специфичната температура, променената, по-топла светлина и огромното чувство на облекчение. Макар да бях достатъчно трезвен, аз си казах „Отново си пиян“ и си легнах.
На сутринта обаче – посред бял ден – Присъствието още беше там. Не бях и махмурлия. Осъзнах, че бях получил онова, за което се бях помолил. Оттогава не съм докосвал алкохол. А ако си помисля за пиене, веднага си спомням за оная случка и тя ме задържа в правия път.

През шестгодишния си стаж в братството на АА допуснах три запоя – мрачни и нерадостни епизоди. Всеки от тях ме изпълваше с безнадеждност и беше удар по самоуважението ми. След като отново изтрезнях, аз си намерих незначителна работа и разбрах – човек може да намери удовлетворение и в неквалифизирания труд, а зад смирението – погледнато като търсене на истината – може би се крие една от проявите на Висшата сила.
Тогава изведнъж ми предложиха отговорната длъжност технически директор. Отговорих, естествено, че трябва да помисля.
Дали бях в състояние да остана трезвен? В момента трезвен ли бях или просто сух? Можех ли да се справя със значителната отговорност и да не се възгордея от подновения си успех? Или Бог щеше отново да допусне да се накажа сам?
Позвъних на една приятелка, чийто спонсор бях. Тя смяташе, че заслужавам новата длъжност и би трябвало да приема предложението. Доверието й ми даде сили, пък и сам знаех колко благотворно биха ми се отразили възвръщането на достойнството и благодарността, че съм жив. Това ново чувство остана у мене и вечерта, когато двамата отидохме на сбирка на АА. Тогава обсъждахме единайсетата стъпка: "Чрез молитва и медитация потърсихме начин да подобрим съзнателния си контакт с Бог, както ние го разбираме, като се молехме единствено да разберем каква е волята Му за нас и за сили да я превърнем в дело."
Вкъщи, уединен в стаята си, се натъкнах на още една изненада – писмо от сестра ми. За последен път я бях виждал в шерифския кабинет, където тя със съжаление сложи край на дългите усилия на семейството ми да ме спаси: "Дори молитвите ни станаха безнадеждни, призна тогава тя, така че те оставям сам да се грижиш за себе си." А сега писмото й ме умоляваше да пиша как се чувствам и къде се намирам в момента. Като огледах саждите и мръсотията по покривите наоколо, а после и собствената си разхвърляна стая, с горчивина си помислих: "Наистина, само да можеше да ме видиш в момента!" Може би опрощението ми се криеше единствено във факта, че нямах какво повече да губя, нито нещо, което да си поискам. Но наистина ли беше така?
Всички идеали на младостта ми бяха пометени от алкохола. Сега надеждите и мечтите, семейството и длъжностите ми – всичко, което имах някога – се върнаха, за да ми се надсмеят. Спомних си как се криех зад дърветата пред някогашния си дом, за да видя децата си през позореца, как звънях на семейството си, за да чуя познатите гласове: "Ало, ало, кой е," преди да затворя.
Седнах на леглото, взех писмото и отново го зачетох. В отчаянието си проплаках: "О, Боже, Ти ли ме изостави? Или аз изоставих Тебе?" Нямам представа колко време изкарах така. Като се надигнах, нещо ме привлече към прозореца. Видях значителна промяна. Саждите и мръсотията на промишления град, бяха изчезнали под покривката на пресен сняг. Всичко изглеждаше ново, бяло и чисто. Смъкнах се на колене и поднових съзнателния контакт с Бога, когото знаех от дете. Не се молех – просто Му говорех. Не разсъждавах – просто разтоварвах натежалото си сърце и загубената душа. Не благодарях за нищо – просто Го умолявах за помощ.
Тая нощ, накрая намерих мир в себе си за първи път от години, успях да спя до сутринта, когато се събудих без страх и ужас от новия ден. Като продължение на молитвата си от предната вечер заявих: "Ще приема длъжността. Но мили Боже, нека отсега нататък вървим ръка за ръка с Тебе."
Докато някои дни мога да открия у себе си само нищожно количество истинско смирение, двайсет и пет години по-късно все още усещам онова вътрешно спокойствие, което намерих при приемане на Божията воля. Всяка сутрин ми носи нова вяра в трезвеността – не като просто въздържание от алкохол, а като непрестанно възстановяване на всички страни от истинския ми живот.
С приятелката ми от АА, моя съпруга вече двайсет и пет години, успешно възстановихме контактите със семейството ми. В сегашния ни задоволен и щастлив живот, сестра ми и аз споделяме подновени и още по-силни общи идеали. От деня на пресния сняг аз вярвам и на мене ми вярват.

В продължение на три години ту членувах в АА, ту обикалях покрай Братството; понякога лъжех (себе си, естествено) по-малко или извънредно много. Обичах АА – стисках си ръка с всички при идване и при излизане от сбирките, които посещавах, а те не бяха малко. Бях нещо като АА-стюардеса. За нещастие, очакваха ме още много неприятности със самата себе си.
Един от членовете на моята група обичаше да казва: "Ако просто се съобразиш с третата стъпка." Със същия успех би могъл да ми говори на гръцки! Не го разбирах. Макар да съм завършила с почести неделното училище, винаги съм страняла упорито от всичко духовно.
По едно време успях да остана физически трезва шест месеца. Тогава, на петдесет и четири годишна възраст, загубих работата си и бях сигурна, че няма да си намеря нова. Бях много уплашена и потисната, не можех да погледна спокойно бъдещето си, а глупавата ми гордост не позволяваше да се обърна към някого за помощ. Затова отидох в магазина за алкохол и взех патерицата си оттам.
През следващите три месеца и половина умирах стотици пъти. Продължавах да ходя и на сбирки, когато бях в състояние, без да казвам на никого за неприятностите си. Останалите членове привикнаха да не ме безпокоят, тъй като се чувстваха безпомощни, и аз много добре ги разбирах.
Една сутрин се събудих с решението да си остана в леглото цял ден – така нямаше как да си купя нещо за пиене. Спазих решението си и когато станах в шест, вече се чувствах сигурна, защото по това време затварят магазините за пиене. Вечерта усетих, че съм опасно болна – би трябвало да бъда в болница. Към седем започнах да звъня на всеки, който ми идваше наум, във и извън АА. Никой обаче не искаше или не можеше да ми се притече на помощ. Като последен опит позвъних на един слепец, на когото бях чистила и готвила няколко години, и го попитах дали може да взема такси и да отида в апартамента му. Казах му – усещам, че ще умра, и ме е страх.
Той отвърна: "Умри и бъди проклета! Не те искам тук." (По-нататък ми каза, че после му се приискало да си отреже езика: мислел си да ме потърси той. Слава Богу, че не го е направил.)
Със сигурност си легнах. Бях убедена, че вече никога няма да стана. Мисълта ми никога не е била по-ясна. Просто не виждах никакъв изход. Не мигнах до три часа сутринта. Седях подпряна на възглавници, а сърцето ми биеше, като че ли щеше да излезе от гърдите ми. Крайниците ми започнаха да изтръпват – първо краката над коленете, после ръцете над лактите.
Помислих си "Ето, това беше!" Тогава се обърнах към единствения източник, когото не бях търсила поради много ум (както някога си мислеха или поради голяма глупост). Извиках: "Боже, не ме оставяй да умра така." В тези няколко думи вложих цялото отчаяние на извъченото си сърце и душа. Изтръпването на крайниците почти веднага почна да се оттегля. Почувствах Присъствие в стаята. Вече не бях сама.
Хвала на Бога, никога не съм се чувствала сама оттогава. Никога не съм посягала и към чашата и – а това е по-важно – тя никога не ми е била нужна. Завръщането ми към здравословния начин на живот отне много време, а беше нужно да изтече доста вода, преди хората отново да повярват в мене. Но това всъщност не е важно. Аз знаех, че съм трезва и някак разбирах – щом живея, както чувствах, че Бог иска да живея, повече няма да има от какво да се страхувам в живота си.
Наскоро ми казаха, че имам злокачествен тумор. Вместо да се уплаша или да изпадна в депресия, аз благодарих на Бога за последните шестнайсет години от взето на заем време, които Той ми даде. След това ми махнаха тумора, чувствам се добре и се радвам на всяка минута от всеки ден. Смятам, че ме чакат още много дни. Доколкото Бог има работа за мене, ще остана на този свят.

НОВ ЧОВЕК

Опитах се да помогна на този човек. Беше унизително изживяване. На никого не е приятно да се провали напълно – това действа опустошително върху самочувствието. Изглежда нищо не помагаше. Водех го на сбирки, а той седеше там в недоумение и аз разбрах, че присъства само телом. Търсил съм го и у дома, а той или се беше запилял някъде да пие, или се измъкваше от задния вход, докато чуках на парадния. Семейството му бе започнало да изпитва сериозни затруднения – долавях отчаянието им.
После дойде епизодът с болницата – последен от рекорден брой негови хоспитализации. Тогава той изпадна в делир, придружен от конвулсии – така буйни, че се наложи да го завържат. Беше в кома и затова му поставиха системи. Всеки ден, когато го посещавах, изглеждаше все по-зле, колкото и невъзможно да звучи това. Беше лежал вече шест дена в безсъзнание, без да се помръдне, ако не се броят периодичните тремори.
На седмия ден отново го посетих. Докато влизах в стаята, забелязах, че свързващите го ремъци и системите ги нямаше. Духът ми деднага се повдигна. Значи щеше да се оправи. Лекарят и сестрата обаче охладиха възторга ми – вече почти нямало надежда.
След като уредих да доведат жена му, изведнъж се сетих, че е католик и сигурно трябва да се спазят и религиозните обреди. Тъй като болницата беше към католически орден, трябваше малко да се поразходя и попаднах на монахиня (игуменката, както се разбра после). Тя съобщи на свещеника и заедно с още една монахиня ме придружи до стаята.
Когато накрая дойде и свещеникът, тримата решихме да изчакаме на пейката в коридора. Без да сме се уговаряли, и тримата наведохме глави – игуменката, монахинята и аз, някогашният дякон презветарианец.
Нямам никаква представа колко време сме останали така. Усетих, че свещеникът приключи и замина по друга работа. Към действителността се върнахме едва когато откъм стаята се чу движение. Когато погледнахме, се оказа, че пациентът е приседнал до леглото!
"И така, Боже, започна той, вече не искам да се местя като полузащитник. Просто ми кажи какво искаш да направя, и аз ще го направя."
Лекарите по-късно признаха, че са намирали за физически невъзможно той да се помести, а още по-малко да приседне. Не забравяйте и че не беше промълвил и дума, откакто влезе в болницата. Следващите му думи бяха: "Гладен съм".
Истинското чудо с него обаче стана през следващите десет години. Той започна да помага на хората. Говоря за сериозна помощ. За каквото и да му се обадеха, той не намираше нито един проблем за прекалено труден, неудобен или "безнадежден". Той основа групата на АА в града си, но се смущава много, ако споменете това или количеството работа, която върши за АА.
Това не беше същият човек, когото се мъчех да обуча с дванайсетте стъпки. Самият за се провалих във всичките си усилия да помогна на човека, когото познавах. А после Някой го подмени с друг.

Бърнардсвил, Ню Джърси