Объркана тема

Отдавна значи, не съм казвала нищо така...на първа страница,та реших да си поразсъждавам малко,пък може некой да ми се върже
От как минах 40,все по-често се замислям, че родителите ми остаряват( да им даде Господ дълги и спокойни дни заедно)и че ще дойде мигът в който може би ще останат на ръцете ми.Признавам си, че много се страхувам от този миг, щото като ги гледам - с възрастта все по-опърничави стават.Колкото по-немогат , толкова по- се репчат(абе тук трябва ли да има тире??!!). Ни се водят,ни се карат и как ще я правим - просто не знам.Опитвам се да гледам философски на нещата с успокоението (като дойде, ще му мисля)ма едно червейче си ме яде там нейде отвътре.
В тази връзка, сега около мен родителите на колежки и приятелки са изпокапали от разни болежки,та направо нямам сила вече да покзвам съчувствие и да се интерсувам и вземам да не питам...пък си мисля,че те сигурно си мислят лоши работи за мен, дето не ги обливам с успокоителни слова, ама ...нямам сила,а и не ща някак си да се товаря с толкова много чужда болка и проблеми.
Дали съм права...
Или постъпвам зле...

няма как да вземаш отношение към тия проблеми, след като такива грижи тепърва ти предстоят. Този, който те познава, със сигурно знае, че му съчувстваш. Така че според мен добре правиш, че не ахкаш и не охкаш....

Мен от доста време друго ме удивява. Шашкам се, като гледам, как на толкова много хора не им пука за старичките и болни родители..
Пълно бездушие и безразличие. Лоша работа. Жалко, че няма свестни и достъпни домове за възрастни хора.....

Ндааа и този момент го има. И аз по този повод съм си мислила за липсата на нормална алтернатива -старчески дом... но нормален,чист,оборудван с всичко необходимо за нормален живот,така че човек да има избор, къде иска да живее, тогава ,когато вече не може сам да се справя с нуждите и грижите за себе си. Пък и хората от големите градове са някак по-нещастни в това отношение и сигурно би било хубаво да можеш да попаднеш на място, на което имаш възможност да общуваш със себеподобни. Има хора ,които и на 80 младеят и са жизнени и им харесва да попиват всичко от младите,но не всички са такива. Не зная, кое е по-правилно,но би трябвало да има избор.

Оффффф,много една такава оффффф я подхващаш!!!Баща ми е кротък човек и да му има нещо не можем го разбра.Даже се притеснявам за него,защото си мълчи и докато напълно не рухне няма и да разберем.Умее и да се прикрива.Засичала съм го,че нещо не му е добре,а той ми излиза с думите,че бил уморен или,че му се спяло.Докато майка ми има 5 бр различни апарати за кръвно,космодиск носи,един куп хапове пие,ама командаджийка го раздава.Почнем ли разговор на каквато и да е тема,от спор преминава в мини скандал и аз накрая млъквам,щото ще се изпокараме грозно.Искам да и помогна за много неща,които не разбира,а тя си мисли,едва ли не,че искам да я обера.Ей такива мисли и се въртят в главата,а аз една карфица не съм поискала до сега.Израстнах в бедно семейство и знам цената на всяка стотинка.Баща ми цял живот е работил по 10/12 часа,за да имаме що годе всичко.Ей го наааааааа..........и моя постинг объркан,ама ти ме наведе на мисли,дето и на мен ми въртят в главата и дето и аз не знам какво ще правя

Та, пак по този повод днес докато си пиех чая се бях размислила-колко е кратко безгрижието в човешкия живот(еееееее,на някой им е до живот,ама тва е друга тема). Тъкмо си стъпиш на краката,тъкмо децата поизрастнат и то хоп- родителите оклекавяли. И като се опиташ да им помогнеш - не щат ква да е помощ,ами точно както те си я представят...хич не щат да размислят на теб дали така ти отърва.по-лесно беше с децата, като бяха малки
Дали и ние някога ще станем такива досадници и мърморици

Дааааа, вече сме това поколение, което поема грижите за възрастните си родители. От една страна е тежко да виждаш скъпите ти хора безпомощни и болни, от друга - трудно е да помогнеш, когато те самите не искат.
Аз съм в положението на твоите приятелки и колежки, знам колко е трудно и се хвърлям в крайности - ту съм тотално отчаяна, че малко мога да направя отдалеч, особено когато става дума за нелечими болести, ту започвам да си философствам, че това е реалния живот и няма смисъл да се изяждам с тормоз. Така че, не го мисли много, каквото дойде - това. Все някак ще се справим. (е, лесно е да се каже поне...)
Това, което най ме плаши е, че у нас хората нямат избор да изживеят последните си дни достойно - държавата полага нула грижи за възрастните си граждани, единственото спасение е за тези, които имат свестни близки.
Много обезкуражително за нас като поколение, което е следващото наред.
А дали си права - не знам, не е лесно да се натоварва човек със страданията и на другите. Не се тормози излишно - според мен това е някакво чувство за самосъхранение, да запазиш сили за по-късни дни, когато със сигурност ще ти потрябват. Щом си задаваш подобен въпрос, значи не си безразлична към проблемите на другите. А бе няма еднозначен отговор.

С какво ще помогнеш на давещият се,ако потъваш заедно с него ?
Моите родители си отидоха. Баща ми - внезапно, а майка ми - след дълго и много тежко боледуване/ като резултат от смъртта на човека до нея/.
Никога и никой не е подготвен за неизбежната раздяла и никой отстрани не може да помогне. Аз си мисля, че е като със собствената смърт- идва,когато я чакаш най-малко! Дори всички предвестници да са налице......
Може и да не съм права, но поне при мене беше така

Радвай им се докато ги имаш, независимо от всичко, защото после няма...

Аз вече съм само с един....

И аз на твоята възраст се тормозех с тези въпроси. Болни са и двамата от сто болести, но се оказаха държеливи. Сега татко ще направи 87, а мама 80. Взех да се притеснявам дали ще съм жива да ги доизгледам, че аз май взех да остарявам и разболявам.

Днес мама ми тика една нейна снимка от времето, когато е била на 40: Тази да ми сложиш на некролога. Абе, викам и: Ти умри - лесна работа. Та се посмях ме и поплакахме. Сега ще ги оставя за два дни сами в къщи и ми се свива сърцето.

[линк]

Ржевски е абсолютно прав/а/!!
Оценяваме близките хора колко са ни били нужни, едва когато ги загубим.....
Сега ми е ужасно самотно и често ми се иска да бъда малко дете,което да изтича при мама и тате,просто за да им сподели..../Не че някога съм зачитала мнението им!!/... Да, ама НЕ! Няма ги и е страшно! Страшно е,че ти си възрастният! Ти си този,от когото се очакват мъдри отговори на трудни въпроси! А така ти се иска /понякога/ да бъдеш дете.....
Обичай родителите си с всичките им човешки и старчески слабости и не мисли за утре! Утре ,така и така, ще дойде! И дано ТЕ бъдат там!

Ех,разсмя ме.Дай Боже всекиму!
Всъщност ,ако трябваше да кажа някаква молитва по този повод, тя би звучала така-
Дай Боже на всеки да живее до тогава,до когато може да се грижи за тялото си! Не го обиждай да има нужда от чужди грижи,да тежи на близките си и да гори в огъня на унижението и вината! Дай Боже разумът и телесното здраве да вървят заедно!Дай Боже сила на духа,на мускулите и на волята!Дай Боже любопитство към живота до последния ден!Амин!

Нема нищо страшно !
Аз от 15 години гледам. При това тъща !

А, ако трябва да съм сериозен - как ще ги гледаш зависи от това, как се отнасяш към тях докато са здрави.

<... нe e вaжнo кoлкo cтpувa нeщo, a c кoлкo пapи paзпoлaгaмe ...>

Ами стремя се да съм толерантна към желанията им,не мога...не ми е приятно да налагам волята си (и в този и в други случаи)само защото съм в позиция на по-силния.

Като бехме по-млади с жената - и ние така правехме.
Номерът е в подобни моменти да се сещаш, че и ти ще дойдеш на техния хал.
Помага.

<... нe e вaжнo кoлкo cтpувa нeщo, a c кoлкo пapи paзпoлaгaмe ...>