Защо ?

Забелязали ли сте, че много от хората на изкуството се поддават на депресии , меланхолии, нервни разстройства и вечно излъчват тъга?
Излеждат като да са усвоили огромно количество болка . Изкуството , което творят, ги спасява , защото само в него успяват да намерят утеха и само там могат да се изразят напълно безрезервно и да покажат истинския си образ. Контактите с хората им служат по-скоро за набиране на материал, използван в бъдещите им творби или като лична статистика. Но ако пък им се случи да ги тресне Любовта, чувствата им са особено драматични и безкомпромисни.
Оставам с впечатлението , че Дарбата им винаги идва и с някаква прокоба в любовта и задължително нервно разстройство.
На какво се дължи този факт според вас и могат ли някога тези хора да бъдат щастливи?

Не поставяш ли нещата твърде крайно? Не се ли опитваш да вкараш хората на изкуството в някакъв калъп, волно или неволно?

Лелеее... що съм бил застрелян самооо...

Като човек не работи - си мисли глупости.

Това да рисуваш или да пишеш или да правиш скулптури на еректирали фалоси може да си е хоби , но в никакъв случай работа.

абе не съм точно човек на изкуството, но работата ми е творческа, та имам някакви допирни точки. но не мисля, че това, което твърдиш, е задължително да е така.

аз пиша и много лични неща, в което се налага да си дистилираш и бутилираш емоциите и личния живот (в този си сектор на дейност най се доближавам до писателстването, макар че не е точно това, но прилича) и да ги продадеш в този опакован и търговски вид. това е доста изтощителна работа, изпразва те от съдържание за няколко дни. (примерно като си разкажеш емоционалната история на дефлорацията и я пуснеш в няколко десетки хиляди тираж, това се получава). след това гледаш в точка няколко дни, докато се напълниш отново със съдържание. но не е точно депресия. предполагам, че с истинските хора на изкуството това разреждане на акумулатора е много по-силно.

а най-страшно е като загребеш пясък от дъното, като ти секне поточето на думите и изпаднеш в творческа криза. и нищо в главата ти няма, едно словоблудство и една идея не можеш да родиш, тогава така се размирисваш, че околните ти просто емигрират. аз в такива случаи ходя да паля свещи в "св. седмочисленици" и да се моля на йоан кръстител, покровителя на словото да пусне малко вдъхновение.

е от тези два процеса идва усещането за нещастие и депресия, но повечето са свикнали с тях и са им ежедневие.

poor is the man whose pleasure depends on the permission of another.

Казват, че любовта е едно от най-силните чувства.
За да си добър художник, писател и тн и тн едно от необходимите условия е да имаш богата душевност, да си по-емоционален и да умееш да изразяваш всичко това ...
Кажи ми тогава как един такъв човек няма да бъде разтърсван от силно чувство като любов ... та той ще е като коркова тапа в океана бушуващ в него ...
Аз лично го смятам за нормално ...
това за болката ... и другите дрън дрън че пляс - немога да се съглася !


Бъдете живи и здрави!

Всеки човек на изкуството се смята за уникален, че е избран за някаква мисия, че допринася с нещо, че е по-специален, и т.н.
Повечето артисти /моля, криворазбиращите, ако четат това, да не си помислят за нЕкви филмови звезди, например/ живеят с нагласата, че са по-различната, може би и по-значимата част от обществото, и вероятно са, в голяма степен, макар че за мене един Бил Гейтс е много по-ценен от един Ван Гог, например, или дори от Клод Моне, който ми е любимец. Музиканти, актьори, художници, учени, гении - те се смятат за избрани, и най-вероятно са /поклон пред Музикантите, музиката е най-големият източник на вдъхновение, как бихме оцелявали без нея? - макар че обратното също го има/, но в качеството си на такива, са склонни на радикално дистанциране от "обикновените" хора, считайки, че никога няма да бъдат оценени по достойнство, което води до депресия и чувство за недооцененост и неразбиране, от страна на околните, и това избуява в патос и трагизъм. Затова и интимните взаимоотношения с артисти са натоварващи и за двете страни: "жертвата", в случая, е партньорът на "избрания", но самият творец възприема себе си като жертва, неосъзнавайки, че сам създава предпоставки за собственото си отчуждение и чувство за неразбиране.

Всичко, написано по-горе, е твърде общо казано, както знаем - хора и хора.

това, което си написала, важи май по-скоро за посредствените артисти (в смисъла, който влагаш в думата "артист"). те наистина са много повече от истинските таланти и някак си заради своята многобройност определят облика на групата. разликата между тях и талантливите е като между моцарт и салиери. тези с истинска дарба обикновено са безотговорни бохеми, които се радват яко на живота през повечето време, освен когато не се замислят за безсмислието и не потънат в някаква временна творческа криза. но това е рядко. а онези с творчески запек се държат така, сякаш да глътнали бастун. и са наистина много неприятни за общуване.

някъде бях чела, че няма нищо по-страшно от "талант за един роман". беше го казала карсън маккалъръс за мъжа си, който пожънал страхотни успехи с първата си книга и след това пишел, за разлика от нея, само булшити. та получаваш потвърждение, обещание и надежда за дарбата си, която обаче в този акт се изчерпва и след това яко духаш супата и се държиш гадно с по-талантливите от теб. страшничко си е, верно...

пс. вземи се в ръце - бил гейтс бил по-ценен от ван-гог! аре моля те, не излагай древното средище на изкуствата пловдив!

poor is the man whose pleasure depends on the permission of another.

Ми аз съм типичен "човек на изкуството" - в смисъл, че с това съм си изкарвала хляба - та знам за какво става дума. И мисля, че това, което казваш, е донякъде вярно, но донякъде не е.

Аз самата наистина съм много депресивен и драматичен тип - и е вярно, че за мен изкуството е спасение и убежище - като малка, уютна "хралупа", в която знам, че винаги мога да се шмугна, когато отвън стане напечено. И понеже го правя откакто се помня - буквално откакто съм можела да държа четка в ръка - ми е нещо като "майчин език", който по-късно в училището по изкуствата окончателно се е запечатал в съзнанието ми като представа за "у дома". Ателиетата, артистичната бъркотия от платна, бои, четки, миризмата на терпентин, брадатите ми преподаватели (лежерни, разсеяни и понякога леко почерпени), усещането за тайнство, магия, свещенодействие - всичко това е имплантирано в мозъка ми като представа за един специален, вълшебен свят, който е мой "дом" и винаги ме чака "на една ръка разстояние". Паралелен свят, в която винаги мога да се скрия, когато стане издънка в другия, по-прозаичния.

Обаче не е вярно, че "контактите с хората им служат по-скоро за набиране на материал" - поне за мен не е вярно. Това за нервното разстройство също не е вярно. Аз общувам с малко художници, за съжаление, но не познавам нито един с подобна "диагноза" - напротив, за мен те са едни от най-уравновесените и "заземени" хора. Може би неслучайно изкуството се използва много успешно в психотерапията. Дори в депресиите им/ни има някакъв баланс и усещане за стабилност - всъщност аз изобщо не ги смятам за нещо лошо депресиите ми, нито се плаша от тях. Приемам ги като процес на пречистване и вид емоционална хигиена - и като признак за добър емоционален метаболизъм.

Има още един мит - за хората на изкуството като бохеми, мърлячи, пияници, потънали в хаос, неизмити чинии, безразборни връзки и неплатени сметки. Това е по-скоро клише и филмов образ, на който аз не познавам нито едно потвърждение. Напротив, по-скоро е обратното - и това си има съвсем логично обяснение. След като хората на изкуството най-често работят като фрийлансъри, нали се сещаш, че подобен жизнен стереотип би ги обрекъл на вечен глад. Свободата всъщност изисква десет пъти повече самодисциплина, ред, организираност и работливост - иначе няма как човек да оцелее дълго.

И още нещо. Преди време си говорихме с един мой приятел художник за прослувутата ни ексцентричност и ореол на особняци и "не като другите". И той ми каза - "Всъщност това е вярно, но ние не ставаме такива, защото сме художници, а обратното - ставаме художници, защото сме такива. Изкуството за нас е единственият легитимен начин да се себеизразяваме свободно без да ни арестуват.". И лично аз съм съгласна с него.

И, да - могат да бъдат щастливи. Аз поне съм много щастлива през повечето време. Наистина.

[линк]

Абе моите наблюдения са други, да ти кажа. Хора с месиански комплекс има из всички жизнени поприща, не само в артистичното - най-значимо статистически струпване съм забелязала в т.нар. "духовни среди" на "народни лечители", гурувци, окултисти, екстрасенси и други подобни - дето ги дават по Канал 2001 и приличат на бегълци от психиатрична клиника.

А твоята представа за "артист" повече ми напомня на новоприет ученик в художествена гимназия, който тъкмо е скочил в "окото на бурята" на пубертета - и който, докато трескаво "търси себе си", не се къпе по една седмица, героично изпива литър водка (и после "драматично" драйфа) и нарочно си съдира дънките, за им стане ясно на всички, че той е "артист".

Всъщност повечето "артисти" от непосредственото ми обкръжение са по-скоро лежерни хорица, малко особняци, малко самотници, които много пият, много пеят, но и много бачкат. И са по-скоро кротки, симпатични шантавели, отколкото зли гении. И не познавам нито един, дето да му се играе на жертва, напротив - "типичният артист" е по-скоро жизнерадостно и романтично същество (когато не е в творческа криза).
Та такива ми ти работи.

[линк]

Разбира се , че ги поставям. Аз говоря само за хората , с които съм имала личен контакт , а те бяха именно от по- горе описаната от мен категория.

Искаш да кажеш, че те изморява не процеса на творене (той е зареждащият),а процеса на продаване на продукта. Да, разбираемо е.

не, не искам да кажа това. но нищо.

poor is the man whose pleasure depends on the permission of another.

На мен най- близкият ми такъв контакт е с бащата ми.
Обаче той е много жизнерадостен човек и обикновено е душата на купона, не съм забелязала меланхолочни прояви, нито чак депресивни, Не повече от колкото всеки друг, занимаващ се с други дейности.
Странен, не от тоз свят- да, другото не бих казала.
Но отблизо познавам само него.

Влюбена в теб

Съгласна съм - страхът им, че няма да бъдат оценени, възприети и одобрени ги прави доста по- неспокойни от обикновения човек, защото с изкуството си те се излагат на показ . Един вид търсят одобрение не толкова на изкуството, а на личността си (ако се приеме, че изкуството им ги изразява най-добре) .

Радвам се да прочета мнение от първа ръка
Между другото въпросът ми изникна в главата съвсем наскоро , по повод моя позната, която е художничка, но която в същото време помага на пациенти при психотерапия към голяма болница, учейки ги да изразяват емоциите си чрез рисуване. Ироничното е, че тя самата е крайно нестабилна и вечно депресирана. От там натаък се замислих за контактите си с други хора на изкуството и ги сведох до следната , по горе изложена статистика. Даже и много от гениите в миналото доказват , че са имали склонност да поемат тази пътека на поведение .
Не искам да абсолютизирам обаче и се радвам, че статистиката ми е базирана на съвсем малобройни контакти (под 100 )

Странен, не от тоз свят- да, другото не бих казала.

Моята теза може и да е спорна , но цитатът по- горе със сигурност е верен. Тази странност и причудливост е източникът на необиновения ореол и чар, който обикновено излъчват

Вероятно са по-чувствителни и драматизират в по-голяма степен. По-често са обект на амплитудни емоции.

Има вярно в клишето, че "изкуството" не върви ръка за ръка с щастието, но пък и те са хора.

п.с. Любовта винаги може да бъде драматична и безкомпромисна, не само при артисти. И аз съм сигурна, че обикновено е.

...this pain will never end
the scars will never mend...

Е... явно сме общували с различни типажи хора, занимаващи се с изкуство.

Лелеее... що съм бил застрелян самооо...

Хората на изкуството се поддават на всичко:депресии, експерименти, любови...всичко, което им попадне в полезрението им и им се струва достатъчно импулсивно и интересно за да измъкнат материал за следващия си проект. Те са обикновено мрачни, когато са ловци на разни семенца за идеята на новият проект. Седят незабелязано и мисля, свити в един ъгъл изострили всичките си сетива, развиват историята по итересен за тях начин, попиват всичко и тогава някой ги забелязва и казва: "Какво ти е?" прекъсва "трансферното" състояние до което се докарват, когато мислят. Това го прави нещастен твореца, прекъсването! Той се забавлява тогава, когато сами разпореждат на историйте да се сглобяват по начин, по който те намират за добър. Когато в мрежите им попадне "добрата история", за тях разбира се! Мога много да говоря, но мисля, че не бих била разбрана по начина по който бих желала... /творческа драма на всеки творец./
Ако някой иска да разбере повече да пита, не че се смятам за специалист...

ПП: [линк]

Толкова пиян е скитника ,че като пикае под небето само струята го спира да не падне.Хайку за мъже

нямах предвид посредствените артисти. Историята познава твърде малко хора на изкуството, които са били щастливи в личния си живот - съвсем не посредствени, обаче.

За Бил Гейтс разбрахме, че нещо не го кльопаш, ама нищо не каза за Уолфовиц?