към Купените
3 отговора
0 прегледа
към Купените
х. Мальовица – Страшното езеро – връх Попова капа
Всичко започна от петък вечер – 16.02.2007 с нощно шофиране София - ЦПШ. След всички уговорки да тръгна с трима мъже и тайната надежда да дремна докато някой ме отмени в шофирането, се оказах с един, който не си взел шофьорската книжка. След изморителната седмица, в пороя на Панчарево и заслепявана от прожекторите на разни джипове две не виждах. Спътникът ми се досети и се започна „намали на завоя”, „внимавай тук”. Предложих му да дремне, ама смее ли…
Над Говедарци нагазихме в сняг, леко кишаво и с малки коловози, още не беше съвсем заледено, почти не носеше. И тогава фаровете осветиха мила картинка – лъскава кола кара бавно и до нея тича куче, което явно го разхождаха по този начин. Как да не му завидиш – на чист въздух и не го лашкат по завоите, опорочи се заплахата „ще те пусна да тичаш след колата”.
Та като стъпихме на здрава земя на ЦПШ-то, нахлузихме раници и челници и потеглихме към х. „Мальовица”, това вече си беше щастливо нощно ходене. Дори валеше сняг за настроение. В хижата към 23 ч. ядох най-вкусната зеленчукова супа. Не бях идвала след ремонта, слагам я в графата „хотелна хижа”, топло, чисто, уютно и с топла вода.
Сутринта в лека мъгла и снеговалеж потеглихме без пътека към първия кол зад хижата, т.е. посока „Страшното езеро”. Там постояхме по-дълго, извадих компаса, разпечатката на маршрута от картата, увеличена на 200 % и мушната в джобче (много удобно) и бях обучена – метри, градуси, азимут, друго си е да си с водач. Чувствах се непохватна, толкова е просто, а не съм го знаела. На следващия кол бях препитана … и тук имало шеф. Другия си го намерих сама с компаса. А после мъглата се сгъсти, посоката беше право нагоре, а на мен ми се искаше някак да подсека малко по-хоризонтално. „Къде си колче?” Мерна ми се някъде на върха в клека, но как се стига до там. И тогава се намеси той – Moj – водачът. Нагази в дълбокия сняг и пъртината се оказа траншея, но стръмна. Тогава ме връхлетя онова „усещане за жена” (като във филма с Ал Пачино), две напред, една назад, а паркетът хлъзгав и снегоходките приплъзват. Всяко отклонение от партньора ме караше да се чувствам (с)нежна и безпомощна, макар да прихващах надвиснали клекове. (той не знае за това) Дистанцията определяше стърчащия от раницата пред мен пикел, който можеше да се стовари върху мен заедно със собственика му. И като спряхме за почивка и се огледахме, каква съдбовност – пак сме в белия улей, този път снежен (над Малка Мальовица).
Доста време му отделихме, докато стигнем билото мъглата се вдигна, по-скоро падна в ниското и пекна слънце. Чудех се накъде по-напред да се завъртя, за да гледам и снимам – Мальовица, Куклата отсреща, Ръждавишки рид, а после Камилата, Купените. За първи път минавах по този маршрут, може и лятото да е красиво, но снежно е невероятно. На Ръждавишки предел изчакахме идващ след нас младеж, оказа се професионален фотограф, който ни благодари за пъртината, правихме снимки, наслаждавахме на полета на орел. Продължихме си „по пътя”.
Спускане със снегоходки, направо изпаднах в еуфория – „усещане за дете”, подскачайки в блестящия сняг си изпях всички детски песнички, които си спомних. Въобще не почувствах умора, като топче на махало от инерцията на слизането качвах следващия баир, не чувствах раницата, нито глад, нито жажда.
И така изведнъж се появи заслон „Страшното езеро”. Бях подготвена с инфо от форума. Огледах го набързо има си прозорци, врата – супер, само трябва малко да се поизрови от снега. Интериорът не ме разочарова, кочинка, но има одеяла, маса, печка и кутии със спасителни комплекти (не ги проверих). Какво му трябва на човек, ще се устроим, ще си направим кафе и ще си четем вестниците „на верандата” (всеки си беше избрал любимия от бензиностанцията на тръгване). И тогава като „старша (по възраст) на групата” ме завладя „усещане за майка”, почувствах се като в къщи. Събрах боклуците в две торби, изметох с клон от клек, изтупах одеялата, заредих печката. И като се спрях забелязах, че в групата има и мъж, който държи брадвичка и ми обяснява, че отива „за дърва”, абсолютен Трапер №1. Сигурно щеше да отиде и на лов, но цял ден не видяхме никакви следи от животни. Тръгнах след него.
Открихме подутина в снега, която се оказа клек. След като замахнах два пъти с пикела покрай ръцете на Трапер №1, с цел да разровя снега, оръжието ми бе отнето и ми бяха връчени въжета. След малко подреждах наръч от клони, вързах го и после е ясно „Бурлаки на Волге”, но по баира нагоре. Вече се бях превърнала в Трапер № 2. Отговарях и за печката, и се започна - запалка, сух спирт, вестници … не гори. Още вестници от новите (на верандата беше вече тъмно за четене) – ура гори … но пуши. Коминът въобще не тегли, стана ни някак криво – купа бяхме спечелили за поддържане на планински огън и сега не можем да се оправим с една печка. Трапер Номер 1 (не просто 1 от 2) се качи на покрива и … отпуши комина от снега. От кюнците поизтече малко стопен сняг и спря да пуши. Аз, иначе, си поддържах огъня, но вратата още дълго стоя отворена заради пушека.
Moj си знаеше работата, с примуса стопи сняг за вода, за кафе, за бульон. Всеки носеше каквото трябва и си спретнахме хубава трапеза върху част от новите вестници. Ръцете ми бяха целите в смола, така че каквото и да хапвах беше с вкус на гора. Вече давах заето, дори не се уплаших, когато врата се отвори с трясък от вятъра, докато я затварях си мислих – ако дойде група няма да стигнат „завивките”. Навън имаше страхотни звезди, едни такива големи, на една ръка разстояние. Просто нямаше нужда някой „да ми ги сваля”. Бях едно изтощено същество, което можеше да заспи и право, но под 7-те одеяла беше по-уютно. Направих си и калъфка, като мушнах възглавницата в една блуза. За първи път нощувах в заслон, за зимата става, но лятото мисля да повторя на чувал до езерото. Какво ли е да заспиваш под звездите и да се събудиш под Купените?
Сутринта беше мразовито свежа. Излязох по пижама (т.е. навлечена с всички дрехи, които носех без якето и грейката), разтърках очи и … и пак ги разтърках - КУПЕНИТЕ! Какво величие, красота и одухотвореност! Поогледах се, долината над Йончево езеро беше в облаци, а ние над тях. Душата ми се разлетя – усещане за ангел, който се е събудил между небесата и земята и му тежат на краката някакви туристически обувки, та не може да полети.
И тогава се появи Водачът – Moj - „Айде, тръгваме!”. Та закатерихме Попова капа (голяма). Оказа се трудно упражнение със снегоходки, особено при моя модел – по-широки, с по-къси зъбци и по-дълга опашка (тя пречеше най вече на слизане). Искаше ми се да има повече сняг, а не да почуквам и прихлъзвам по скалите. Пикелът този път беше използван по предназначение. Някак неусетно стигнахме върха, всеки с мислите си. Посрещна ни с мъгла, която за секунди се поразсея и изплуваха от нищото - на изток Лопушки връх, на югоизток Малка попова капа и на запад част от Купените (усещане за безпределност). След снимките хванахме телефоните и всеки на любимите си – звъним за Прошка, както се полага на Сирни Заговезни. Съпругът ми вика „Е, добре де, давам ти я, щом ми я искаш от 2700 м.”. Това ме развесели, догодина трябва да му я искам от Мусала.
Надолу беше лесно, спускане, шуст-кане… и сме в заслона. Хапнахме си дружно халвата, с усещане за приятел, с който си споделил приключение. Метнахме раниците и се отдадохме на весело спускане. А времето едно пролетно, слънцето пече ли пече. Стигнахме до любимия ни Снежнобял улей, но водачът каза „Не, лавиноопасно е!”. И тръгнахме през клека, където затъването завършваше и със заклещване. През това време няколко скиори минаха по улея и после и ние го шустнахме. Долу на р. Мальовица пихме по едно прекрасно питие – ВОДА, която не мирише на пушек.
На ЦПШ-то пристигнахме тъкмо като раздаваха наградите от Зимното шоу. Е, хората си ги заслужаваха, два дни се състезаваха из мъглата заради тях …
Та на въпроса от форума – „Какво ни дава планината?” сега бих отговорила
УСЕЩАНЕ ЗА ЦЯЛОСТ!
В ежедневието се взимаме много на сериозно в определени роли и забравяме, че сме и още нещо. А планината ни сваля костюмите и оставаме такива, каквито всъщност сме.
Сега все още съм „едно щастливо същество”, на което му се усмихва компютърът, шефът …и целият свят! (Абе, колко трае това, да зная кога да стягам раницата?)
[линк]
Всичко започна от петък вечер – 16.02.2007 с нощно шофиране София - ЦПШ. След всички уговорки да тръгна с трима мъже и тайната надежда да дремна докато някой ме отмени в шофирането, се оказах с един, който не си взел шофьорската книжка. След изморителната седмица, в пороя на Панчарево и заслепявана от прожекторите на разни джипове две не виждах. Спътникът ми се досети и се започна „намали на завоя”, „внимавай тук”. Предложих му да дремне, ама смее ли…
Над Говедарци нагазихме в сняг, леко кишаво и с малки коловози, още не беше съвсем заледено, почти не носеше. И тогава фаровете осветиха мила картинка – лъскава кола кара бавно и до нея тича куче, което явно го разхождаха по този начин. Как да не му завидиш – на чист въздух и не го лашкат по завоите, опорочи се заплахата „ще те пусна да тичаш след колата”.
Та като стъпихме на здрава земя на ЦПШ-то, нахлузихме раници и челници и потеглихме към х. „Мальовица”, това вече си беше щастливо нощно ходене. Дори валеше сняг за настроение. В хижата към 23 ч. ядох най-вкусната зеленчукова супа. Не бях идвала след ремонта, слагам я в графата „хотелна хижа”, топло, чисто, уютно и с топла вода.
Сутринта в лека мъгла и снеговалеж потеглихме без пътека към първия кол зад хижата, т.е. посока „Страшното езеро”. Там постояхме по-дълго, извадих компаса, разпечатката на маршрута от картата, увеличена на 200 % и мушната в джобче (много удобно) и бях обучена – метри, градуси, азимут, друго си е да си с водач. Чувствах се непохватна, толкова е просто, а не съм го знаела. На следващия кол бях препитана … и тук имало шеф. Другия си го намерих сама с компаса. А после мъглата се сгъсти, посоката беше право нагоре, а на мен ми се искаше някак да подсека малко по-хоризонтално. „Къде си колче?” Мерна ми се някъде на върха в клека, но как се стига до там. И тогава се намеси той – Moj – водачът. Нагази в дълбокия сняг и пъртината се оказа траншея, но стръмна. Тогава ме връхлетя онова „усещане за жена” (като във филма с Ал Пачино), две напред, една назад, а паркетът хлъзгав и снегоходките приплъзват. Всяко отклонение от партньора ме караше да се чувствам (с)нежна и безпомощна, макар да прихващах надвиснали клекове. (той не знае за това) Дистанцията определяше стърчащия от раницата пред мен пикел, който можеше да се стовари върху мен заедно със собственика му. И като спряхме за почивка и се огледахме, каква съдбовност – пак сме в белия улей, този път снежен (над Малка Мальовица).
Доста време му отделихме, докато стигнем билото мъглата се вдигна, по-скоро падна в ниското и пекна слънце. Чудех се накъде по-напред да се завъртя, за да гледам и снимам – Мальовица, Куклата отсреща, Ръждавишки рид, а после Камилата, Купените. За първи път минавах по този маршрут, може и лятото да е красиво, но снежно е невероятно. На Ръждавишки предел изчакахме идващ след нас младеж, оказа се професионален фотограф, който ни благодари за пъртината, правихме снимки, наслаждавахме на полета на орел. Продължихме си „по пътя”.
Спускане със снегоходки, направо изпаднах в еуфория – „усещане за дете”, подскачайки в блестящия сняг си изпях всички детски песнички, които си спомних. Въобще не почувствах умора, като топче на махало от инерцията на слизането качвах следващия баир, не чувствах раницата, нито глад, нито жажда.
И така изведнъж се появи заслон „Страшното езеро”. Бях подготвена с инфо от форума. Огледах го набързо има си прозорци, врата – супер, само трябва малко да се поизрови от снега. Интериорът не ме разочарова, кочинка, но има одеяла, маса, печка и кутии със спасителни комплекти (не ги проверих). Какво му трябва на човек, ще се устроим, ще си направим кафе и ще си четем вестниците „на верандата” (всеки си беше избрал любимия от бензиностанцията на тръгване). И тогава като „старша (по възраст) на групата” ме завладя „усещане за майка”, почувствах се като в къщи. Събрах боклуците в две торби, изметох с клон от клек, изтупах одеялата, заредих печката. И като се спрях забелязах, че в групата има и мъж, който държи брадвичка и ми обяснява, че отива „за дърва”, абсолютен Трапер №1. Сигурно щеше да отиде и на лов, но цял ден не видяхме никакви следи от животни. Тръгнах след него.
Открихме подутина в снега, която се оказа клек. След като замахнах два пъти с пикела покрай ръцете на Трапер №1, с цел да разровя снега, оръжието ми бе отнето и ми бяха връчени въжета. След малко подреждах наръч от клони, вързах го и после е ясно „Бурлаки на Волге”, но по баира нагоре. Вече се бях превърнала в Трапер № 2. Отговарях и за печката, и се започна - запалка, сух спирт, вестници … не гори. Още вестници от новите (на верандата беше вече тъмно за четене) – ура гори … но пуши. Коминът въобще не тегли, стана ни някак криво – купа бяхме спечелили за поддържане на планински огън и сега не можем да се оправим с една печка. Трапер Номер 1 (не просто 1 от 2) се качи на покрива и … отпуши комина от снега. От кюнците поизтече малко стопен сняг и спря да пуши. Аз, иначе, си поддържах огъня, но вратата още дълго стоя отворена заради пушека.
Moj си знаеше работата, с примуса стопи сняг за вода, за кафе, за бульон. Всеки носеше каквото трябва и си спретнахме хубава трапеза върху част от новите вестници. Ръцете ми бяха целите в смола, така че каквото и да хапвах беше с вкус на гора. Вече давах заето, дори не се уплаших, когато врата се отвори с трясък от вятъра, докато я затварях си мислих – ако дойде група няма да стигнат „завивките”. Навън имаше страхотни звезди, едни такива големи, на една ръка разстояние. Просто нямаше нужда някой „да ми ги сваля”. Бях едно изтощено същество, което можеше да заспи и право, но под 7-те одеяла беше по-уютно. Направих си и калъфка, като мушнах възглавницата в една блуза. За първи път нощувах в заслон, за зимата става, но лятото мисля да повторя на чувал до езерото. Какво ли е да заспиваш под звездите и да се събудиш под Купените?
Сутринта беше мразовито свежа. Излязох по пижама (т.е. навлечена с всички дрехи, които носех без якето и грейката), разтърках очи и … и пак ги разтърках - КУПЕНИТЕ! Какво величие, красота и одухотвореност! Поогледах се, долината над Йончево езеро беше в облаци, а ние над тях. Душата ми се разлетя – усещане за ангел, който се е събудил между небесата и земята и му тежат на краката някакви туристически обувки, та не може да полети.
И тогава се появи Водачът – Moj - „Айде, тръгваме!”. Та закатерихме Попова капа (голяма). Оказа се трудно упражнение със снегоходки, особено при моя модел – по-широки, с по-къси зъбци и по-дълга опашка (тя пречеше най вече на слизане). Искаше ми се да има повече сняг, а не да почуквам и прихлъзвам по скалите. Пикелът този път беше използван по предназначение. Някак неусетно стигнахме върха, всеки с мислите си. Посрещна ни с мъгла, която за секунди се поразсея и изплуваха от нищото - на изток Лопушки връх, на югоизток Малка попова капа и на запад част от Купените (усещане за безпределност). След снимките хванахме телефоните и всеки на любимите си – звъним за Прошка, както се полага на Сирни Заговезни. Съпругът ми вика „Е, добре де, давам ти я, щом ми я искаш от 2700 м.”. Това ме развесели, догодина трябва да му я искам от Мусала.
Надолу беше лесно, спускане, шуст-кане… и сме в заслона. Хапнахме си дружно халвата, с усещане за приятел, с който си споделил приключение. Метнахме раниците и се отдадохме на весело спускане. А времето едно пролетно, слънцето пече ли пече. Стигнахме до любимия ни Снежнобял улей, но водачът каза „Не, лавиноопасно е!”. И тръгнахме през клека, където затъването завършваше и със заклещване. През това време няколко скиори минаха по улея и после и ние го шустнахме. Долу на р. Мальовица пихме по едно прекрасно питие – ВОДА, която не мирише на пушек.
На ЦПШ-то пристигнахме тъкмо като раздаваха наградите от Зимното шоу. Е, хората си ги заслужаваха, два дни се състезаваха из мъглата заради тях …
Та на въпроса от форума – „Какво ни дава планината?” сега бих отговорила
УСЕЩАНЕ ЗА ЦЯЛОСТ!
В ежедневието се взимаме много на сериозно в определени роли и забравяме, че сме и още нещо. А планината ни сваля костюмите и оставаме такива, каквито всъщност сме.
Сега все още съм „едно щастливо същество”, на което му се усмихва компютърът, шефът …и целият свят! (Абе, колко трае това, да зная кога да стягам раницата?)
[линк]
Re: към Купените
Печката на Страшното съм я отказал от години - не си струва мъките и пушека. Някой трябва да качва от изгорелия клек (преди 20-тина години това го правеше самоковското дружество, ама сега усилията на БТС са в други насоки...) - количеството е неизчерпаемо, а и гори по-добре. Живият клек, едно, че не става за гориво, а второ сте в нарушение
...
Пожелавам ви следващия път качване през Големия Купен (както се казва в пътеводителите "само за опитни туристи"), траверсче и слизане през Капата
. Там пикелите и котките наистина влизат в действие
Re: към Купените
Поздравления за хубавия пътепис, напълни ми душата ! 
Сега ще си го принта за да го чета пак.
А що се отнася до "колко трае това" - сигурно при всеки различно, на мен ми държи влага 1-2 - седмици.
Мине ли месец, нуждата от планина става крещяща.
[линк]
Сега ще си го принта за да го чета пак.
А що се отнася до "колко трае това" - сигурно при всеки различно, на мен ми държи влага 1-2 - седмици.
Мине ли месец, нуждата от планина става крещяща.
[линк]
Редактирано от Cтoян на