Има ли оправия?

Здравейте. Зачетох се в темата за децата и ми направи впечатление мнението, че е по-добре да се разведеш, ако не можеш да оправиш проблемите в семейството си. Та това ме накара да се замисля дали е възможно да има оправяне на проблемите, ако нещата са стигнали до точката раздяла, респективно развод. Например: стигнало се е до раздяла, но въпреки това и двамата партньори демонстрират желание нещата между тях да се оправят и съответно полагат усилие за това. Но си мисля това възможно ли е или е просто една илюзия която ти помага по-лесно да минеш през ситуацията? Та кажете ми - вие познавате ли такива хора, който се се разделяли и след това са се събрали и са живяли добре примерно 15 години?

аз познавам
разведоха се, а после взеха че се ожениха пак
не го разбирам

Това е пример за "несполучлив" развод
Гледай ти...и колко си поживяха между двете женитби?

Carpe diem! Volente deo!

ми около 2 години
но като се замисля май не през цялото време поотделно
пак казвам не го разбирам
а това за несполучливия развод е точно на място
поздравления за попадението

И аз познавам такова семейство. Разведоха се, при това доста бурно, с проблеми. Много е индивидуално според мен положението и развитието на нещата след развода. Не може да се дефинира правило в случай като техния. Събраха се някъде година след развода си и до ден днешен са си заедно. Не зная точните им мотиви и това, дали са щастливи...поне изглеждат такива. Но все пак те си знаят. Познавам и от другия тип семейства, които заради децата се събират след развода. Примерно някое от децата изживява тежко ситуацията и в името на това бившите са отново под един покрив. Те обаче, не изглеждат доволни, нито пък отстрани са добър пример. Децата им са вече големи, разбрали са какво е станало и защо. Нетърпимостта се чете в очите на родителите им ежедневно, макар и явно прикрита , залостена добре под някакви отминали оправдания. Абе изглеждат като изкуствено подсладен десерт, мен ако ме питат Добър вид, ама като опиташ и някак не чувстваш сладостта. Не зная, не мога да съдя никого, нито да отсъдя дали това е правилен избор, дали помага, на кого помага и прочие. Обаче си мисля, че ако е само в името на децата, зачерквайки напълно отношенията и чувствата между родителите, това съжителство е обречено. Обречено на събуждане след години примерно, когато всеки ще започне с нова сила да обвинява другия за пропиления живот. Рано или късно децата отлитат в своето гнездо и тогава остава празнотата. Ако родителите са се понасяли, са се оптивали да бъдат семейство само за да спестят нещо на децата/то не се знае и какво точно са спестили де/, след като останат сами със себе си започва горчивината от спомените и равносметката. Някой сигурно стигат до крайности, други осъзнават липса на време пред себе си и се примиряват...всеки си знае какво е точно.
Според мен ако не можем да дадем на децата си любяща атмосфера, такава на уважение и обич, да ги възпитаваме с примера си, а не само с думите си, няма смисъл да опитваме насила! Всяка болезнена истина, е много по-възпитателна и изграждаща добри основи в характера на деца ни, отколкото изкуствено създадената среда. Втората е фалш, и за децата ни е нещо като да ги направляваме да изкачат висок връх, и когато се озоват горе да разберат, че няма въздух и бързо да се сгромолясат долу.
Така поне си мисля аз. Иначе всеки иска най - доброто и се надява, че е взел правилното решение.

Човек не е остарял, докато съжалението не замени мечтите му. Джон Баримор

Да, има такива хора. Понякога, в почти всеки брак всъщност, едно семейство преживява моменти на криза, когато би могло да се стигне и до развод. Въпреки това обаче има двойки, които намират желание и сила да продължат, което означава, че между тях не всичко е било загубено. А има и хора, които дори се разделят за някакъв период от време и в последствие се преоткриват- в момента на раздялата преосмислят отношенията си и усещат каква част от живота им е реално другият чвек и доколко биха могли да живеят без него. Ако им хареса да си живеят разделени обаче, кофти.

Какво толкова има за разбиране? Хората са изживели някаква криза, вероятно някакво разочарование на базата на различни очаквания към брака или към партньора, но в края на краищата, живеейки известно време поотделно, са си дали сметка, че това е човекът, с когото искат да живеят, преоткрили са обичта си един към друг или нещо от сорта. Ако не са си нанесли твърде голяма болка един другиму, ако не са изгубили безвъзвратно доверието си един към друг, защо пък да е странно, ако опитат отново?! Понякога даже това може да се окаже "пробен камък" за един по- нататъшен стабилен брак. В края на краищата понякога в брака не прощаваме ли какво ли не, не се ли налага да направим някакъв компромис, не се ли замисляме, че искаме да избягаме, а после разбираме, че нещата не стоят чак пък толкова зле...?

Всичко зависи от взаимното желание и на двете страни, както и от наличието на някакви чувства или причини да останат заедно. "Идеалният" случай е този, в който пред развод, двамата успяват да изяснят докрай позициите си и да стигнат до някакъв консенсус. Ако има чувства - консенсус се постига, ако не - изходът е ясен.

La donna e mobile

обикновено когато се е стигнало дотам интерес предвтавляват чувствата на мъжа. междувпрочем жената е длъжна ако не друго то поне да не излага мъжа си. когато единственото нещо което умее е да го прави за смях
чувствата остават някъде доста надолу в класацията за значими неща. чувствата не хранят семеиства. това е жалко разбира се и нека не звучи като опит да те поучавам. след всичко което съм видял покраи семеиството си смятам че моите чувства не би трябвало да се закачат. няма причина да се обсъждат. те не са въпрос които засяга някого.

Моето лично мнение е, че щом в семейството се е стигнало до раздяла, респ. развод, то нещата са сериозни и не могат да се "оправят". Е, сигурно при добро желание могат да се позамажат.
Познавам доста такива случаи. Някои от тези неконтролирано са тръбили на всички посоки какъв изрод е семейната половинка, описвали са какви ли не гадни истории, а после се "сдобрят", вземат, че си "простят" и се водят под ръка демонстративно. Не се учудвам чак много. За себе си съм ги класифицирала.

а аз познавам доста сладуранковци които повтаряха това което става в моето семеиство - някои измряха, други се разведоха, трети се разведоха и после усетиха че не е било маитап ами е можело да извадят прилични дивиденти от ситуацията в която са попаднали. спират кафета, сигари, алкохоли. ае нямат стигане. само дето не им харесва да си спомнят че единственото нещо което е отключило късмета им е собствената им наглост. и започват да си вярват че не са долнопробна измет със затруднена ориентация в по-специфична обстановка, а специални някакви посочени от съдбата, че и добри хора. на мен ми изглежда тъжно - за въпросните изглежда точно както самодоволният селяндур по призвание се чувства когато си намести телесата в живота на хора които са се родили с накакво си чувство за мярка и деликатност.

на тези селяндури мазни им викат летачи - няква налудничава маневра за неказване в прав текст на очевидна и жалка истина.

При хора като описаните от теб става дума просто за лошо домашно възпитание. Не е задължително, ако двама човека преживяват криза на взаимоотношенията в брака си, да разгласяват непременно проблемите си и да се унижават чрез публични обиди към човека, когото някога все пак доброволно са избрали. Ако нещата са стигнали до етап на взаимна непоносимост, тогава трудно би било "стомната наново да бъде залепена". Но има и случаи, в които за да решат отново да са заедно двама, явно е имало за какво- и не винаги причините са от комерсиален характер. Това, че ако нещо веднъж се "счупи" между двама, означава, че няма връщане назад, е малко или повече клише- не че абсолютно винаги не е вярно, но има различни хора и случаи.

ами да. постига се яснота по въпроса какви са приоритетите. и колко лесно
взаимоотношенията могат да бъдат прекъснати. щях да кажа евтино безмалко.

Благодаря на всички за мненията На мен понеже ми се иска оправянето на отношенията между партньорите да е възможно, а не познавам такива хора - затова реших да попитам вас. Ясно ми е че всеки случай е много индивидуален и че се намесват много и различни фактори. Аз лично разчитам на факта, че когато има желание и от двете страни нещата са възможни.

Разбира се!Аз считам ,че в това трябва да се корени надеждата и усилията ни.

Познавам хора, които са се разделяли и събирали пак. Раздялата им беше изненадваща за мен, защото бях двойка от много години. Събраха след около 9 месеца отново, заживяха в ново жилище. След 6 години се разведоха. Този път е окончателно. По времето, когато се бяха събрали нещата не изглеждаха добре при тях и въпреки това двамата ми обясняваха колко е важно да се съберем с моя мъж и да не се развеждаме. Е, събрахме се. Не знам докога ще е. Ако изхождам от техния опит имаме още някоя и друга година заедно. Но точно техният опит ме кара да се съмнявам в правилноста на втория шанс.

ако жената иска да продължи една връзка тя продължава. ако; мъжа иска да продължи една връзка тои подчинява жената. сега си огледаи кое ти харесва. ако има нещо което да ти харесва и в двата случая де. щото трети няма.

Третият случай е, когато и двамата го искат, но това е изключение.
(И въпреки това съществува.)

Всеки има право на втори шанс, въпросът е да не се спекулира с това и да се дава и трети, и четвърти ...

Човек може да сгреши, силата е в прошката.
(Но не на всяка цена!)

Това, което искаш да кажеш, има по-малко значение от това, което казваш в действителност.