ДИЛЕМАТА.

Трети ден се колебая дали да разкажа за това, обикновено си споделяме тези неща, но ми е още много тежко и не бих искала пак да го преживявам, а от друга страна - не мога да не го разкажа и да споделя какво ме мъчи. Щото мен винаги нещо ме мъчи и за всяка загубена котка имам страшно чувство за вина, че не съм направила всичко каквото трябва или пък аз съм я убила все едно. .
Преди два дни погребах Козета. Занесох я към 11 ч. вечерта на зет ми, във Павлово, и там, завита в розова хавлийка и в кутия, я заровихме под едно дърво, в съседство с гроба на дъщеря й, Снежанка. Успях да поместя малкото й телце в кутията, още не беше вкоченясала, но не успях да затворя очите й - станали много тъмни (нали зениците се разширяват докрай) и сякаш гледащи ме с укор.
И все ме мъчи въпросът - виновна ли съм? От февруари месец се занимавам с нейните тумори на млечните жлези, първо отложихме първата операция, защото откърми, с това, което беше останало от жлезите й, чудесната Пухи, после пък се оказа друга бременност, изчакахме да роди едно абсолютно мъртво - последното, и чак тогава започнахме операциите - първо едната редичка, след 2 месеца, докато се отпусне кожата - втората, плюс пълна кастрация. След втората - много труден възстановителен период, температурата падна до 35 градуса, пълен отказ от храна в продължение на 2 седмици, но когато прояде и показа сравнително добри чернодробни проби, реших едва ли не, че съм я спасила. Но не е било така. Бях разпитала - какво следва, и ми казаха - разсейките в белите дробове или в черния, бях осведомена и за симптомите им.
От близо една седмица започна да намалява храната, цупеше се, близваше по малко, аз насила й вкарвах със спринцовка мляко, бульон, един нутригел хранителен, но не виждах други тревожни признаци освен малко несресаната й козина. Лежеше си спокойно на едно направено от мен закътано топло място, редовно си ходеше да пие вода, да си прави акото и пиша в банята, на нейното си място. Знаех, че вече нямам път за лекуване - трета операция нямаше да издържи, пък и какво да режем? А разсейките не се лекуват. Остана ми дилемата - да я водя ли на вет и при стопроцентната ужасна диагноза да я дам да я приспят. Това не можах да го направя, реших да я оставя спокойна до последния й час. Тя до последния ден мъркаше, когато се приближавах до нея и я галех.
Понеже по-рано не ми даваше много да я пипам по корема, а сега беше по отпусната, с ужас забелязах, че отдясно има една много голяма буца, кръгла, като орех, вътре в корема, макар и подвижна, в никакъв случай не подкожна, явно коремен орган. Така и си помислих - черният дроб. Много се борих с желанието да я грабна и пак да я помъкна в клетката в клиниката, но като виждах какво е, си рекох - пак вливания, абокада, пак мъки, за какво - за удължаване на мъките с няколко дена? А мисълта да я евтаназирам и да склопи очи в ръцете ми, просто не можех да понеса, ей на, това беше моята слабост. Реших да я водя на доктор само ако почнат някакви силни мъки или болки. Но това не се случи. В последния й ден, след една безсънна нощ, в която се ослушвах - къде е, какво прави, вече не искаше да яде нищо, аз самата се събудих с пулс 100 и кръвно 200 и не само не исках, но вече и не можех да я занеса да я приспят.
И така, тя си угасна в този ден, само последните й няколко минути бяха много страшни за мен - онези гърчове и писъци, дето са ми казвали лекари, че били от мозъчен характер, а животното било вече в безсъзнание. И за тези няколко минути и досега се измъчвам и ги прекарвам през паметта си и така и не можах да определя размера на вината си.
Първо, направих ли всичко, каквото можах, да се боря срещу този рак, с двете много тежки операции, а хистологичната картина беше много лоша - аденокарцином с вече започнал гноен разпад на тумора.
Дали тези тъмни, тъмни очи, които ме гледаха от вече отпуснатото й тяло, не ме упрекваха за тези последни две-три мъчителни минути? Нямах физически и психически сили да й прекъсна живота още докато беше в съзнание, гледаше ме с хубавите си светли очи и мъркаше при приближаването ми.
Извинете за натуралистичното описание, много неща сме си описвали тук, събитията в котешкия живот, болката от раждането, но и радостта от новите котенца, а за последните мигове - всеки си изпраща любимото животно по свой си начин - един го държи до последния момент в прегръдките си, друг го заварва безжизнено, трети го занася в клиниката и го протяга, за да го убият.
Дано Господ ми прости само за тези последни две нейни минути, иначе си мисля, че направих всичко, каквото можах.
А дали трябваше изобщо да предприема тези операции, фактически й дадох няколко месеца нормален и хубав живот в интервала между двете и след втората операция - с всичките й навици, гушкането при мен под постелята, мъркането, ние си имахме една дежурна поза, с която се прегръщахме и заспивахме.
Но не можех да приема да оставя тези ужасни подутини да растат и в един момент да се разпаднат и пукнат - това не. Може би е било егоистично от моя страна, да не гледам такива ужасии, знам ли...
Не съм се обаждала и в клиниката, да кажа, да й впишат в историята на заболяването - екзитус-а, лекуваха я уж по специална програма, с редовни анализи и т.н. Всички я обичаха, казваха, че е герой-котка, с много специален нрав и характер.
Тя беше най-умната ми котка, като човек беше, сега тия тримата дебеланчовци, дето ми останаха, са явно по-тъпички, прости ме, Господи, дето ги обиждам, но си ги гушкам и милвам повече.
Ето нейни снимки от периода, когато беше жизнена, макар и с половината корем в буци - някои се виждат на снимката. А груповата снимка е щастливото семейство в кръвосмешението - внука-съпруг и в нея сгушена малката Пухи - последният плод на любовта. Тя поне е добре, прекръстена е Теди и е всеобща любимка на тричленната фамилия, изключително интелигентно коте, както ми описаха, почти с мистично уважение, ако някое ядене не й харесвало в паничката, отивала, взимала пантофа именно на този, който й е сипал яденето, и го трупвала на паничката отгоре.
Така животът продължава - в другите деца и внуци. Аз гледам двама нейни сина и един внук фактически. Дано те ме успокоят и направят болката ми по-слаба.
Козетка - беше на 13 г. и половина.

ох, мила, ужасно съжалявам. не мога да те утеша, защото знам, че е невъзможно. котето е на по-добро място, бъди сигурна.

за обвиненията знам по-добре и от теб. това лято загубих 4-годишния си сиамец. докато разбера какво му е и той си отиде. точно след 24 часа. чувствах се и продължавам да се чувствам виновна.

но ти не би трябвало. котето ти е било на 13 години. дала си му 13 прекрасни години. осигурила си му спокойни последни дни.

бъди сигурна, че то го знае.

Помогнете ни да им помогнем!
[линк]

Дилемата-да го оставиш да се мъчи до край, или да скъсиш живота му за собсвено успокоение никога няма да се реши еднозначно. в единия случай си мислиш дали не си егоист и заради себе си оставяж животно да се мъчи, а в другия пак заради себе си (за да не го гледаш как се мъчи) скъсяваш живота му... а никога няма да разбереш колко още е оставало от него.
така че е безсмислено да разсъждаваш на тази тема от тук нататък. факт е че с операциите си й дала близо година качествен живот, без мъките от растящите буци, изпиващи всичките й сили. до последно тя е била спокойна и щастлива от живота. това е най-важното.
нека почива в мир! чрез твоите разкази ще я помним и всички ние...

Не знам какво да кажа. Наистина много съжалявам... Тя беше необикновена котка..

[линк]

Мир на праха й

Не се измъчвай и обвинявай. Знам, че ако Козета можеше да говори би избрала тази извоювана година. Не съжалявай, че си й подарила още малко живот.
Изправяла съм се пред такъв избор и знам, че човек се надява до последно.

Само на вас мога да разкажа, роднините ми не ме разбират, по понятни причини.
След първата операция, минала добре, с изключение на едни ритъмни сърдечни смущения, хванати на ехографа по време на операцията, впрочем, също като моите , се възстанови бързо след упойката. В Амивет задължително се провежда тридневно вливане на физиологичен разтвор и глюкоза плюс антибиотици. Това го изкарахме. След това, бързо възстановяване, урааа, пет-шест дни добър апетит. На шестия ден се умърлушва и отказва да яде, крие се под легло. Аз я грабвам пак и тичам в клиниката. Мерим температура - към 40 градуса, ами сега? Хрипове в дробовете. Поръчка - рентген на бял дроб. Веднага взимам такси (впрочем, за моите ветеринарни харчове, да отбележа, че се придвижвам само с такси, уви) и в Красна поляна. Там слава Богу рентгеноложката казва - няма разсейки в белия дроб, но петно. Връщам се обратно, това петно - просто пневмония, възпаление, дявол го знае. Хайййде, повече от седмица - пак антибиотици, вече крака не останаха дето да слагаме абокада, сваляме температурата и имаме малко отдих. Трябва да чакаме да се оправи шева, да зарасне съвсем и да се отпусне малко кожа, за следващата операция. Това трае около два месеца. В тези два месеца, на синчето й Бебо - едно отпушване и първа уретростомия, пак мъкнене на клетката, но Козета - без проблеми. Идва денят на втората операция, мен ми кофти, кофти, животното вече с пораснала козинка, заздравял шев, обачееее, от другата страна буците си растат. Втората операция - много по тежка, защото се комбинира и с пълна кастрация - на яйчници и на матка. Връщам я в къщи, тя обаче, не се възстановява така бързо. Дават ми от Амивет един номер на дежурен ветеринар, дето ходи по къщите. Събуждам го някъде към 2 и половина през нощта, разказвам му случая, и му докладвам, че животното лежи и пулсът му е 240. Човекът любезен, че не ме наруга, но ми рече, какво искате от това възрастно животно след толкова тежка операция? На сутринта Козета почва вече да ходи, но се олюлява, страшно й пречат шевовете, новата операция вече много я е стегнала - до края беше стегната стройна котинка, без никакъв отпуснат корем. Занасям я следобеда на първо вливане, тя се държи обаче много нервно, през цялото време мяучи, скъса нервите на всички. Температурата обаче - еййй, 35 и 4. Започваме вливане с затоплен серум, а вкъщи - топли шишета и подобни. На другия ден температурата се покачва вече, но правим задължителните три вливания. Обааааче - това животно не ще да яде, ама нито хапка, след първата операция на втория ден се затече към паничката, а сега - нито хапка, само вода пие. Затова се налага да продължим вливанията. Не желае да яде ЦЕЛИ 2 СЕДМИЦИ! Взехме с в чудо, започнаха предположения за метастази, но какви метастази, моля ви се, вечерта яде, та ушите й плющяха, след три дни - не ще, не може така бързо да се развият нещата. Чудят се какво да я правят, че иначе - жизнена, адекватна, но отказва храна. Две седмици съм я водили всеки ден на вливане, фактически я хранихме я със системи, а към 10-я ден й дадоха нутригел, едно такова нещо, като синтезирана космонавтска храна, дето 10 гр. на ден стига за хранителните нужди на коте плюс течностите от вливанията. На края на 2-та седмица идва време за контролни анализи на кръвта. Изчаквам аз там търпеливо резултатите - и всички се дзверят, показатели малко влошени, но в никакъв случай не характерни за толкова дълго гладуваща котка!!! Използвам случая, че я държим там трима души, и е респектирана, даваме й десетте грама нутригел, и я натъпкваме и с пастет, разреден, от спринцовка. Аз все пак окуражена от не толкова лошите резултати. Разбираме се повече да не я водя, а да я храня с тази паста. Прибираме се вкъщи, с все пак олекнало сърце, от вратата я пускам от клетката, друг път тича да се крие под легло, а този път - презглава се впуска към... ПАНИЧКИТЕ С ХРАНА в кухнята и почва лакомо да яде!!!!
А как е разбирала друг път, че ще я храня, и се е крила под кревати, категорически отказваща храна по този начин. Тя ме усещаше като нося спринцовка в ръката си, значи следва нещо насилствено, я инжекция, я хранене... Усещаше като съм с обувки, а не с пантофи, значи, следва носене... и се мушваше под кревати на места, дето не можех да я досегна. Отнасяла съм се с нея като към човешко дете, дето трябва да го излъжеш, влизам в стаята, отправям се в друга посока, оправям нещо - и хооооп, сграбчвам я. Не винаги успявах да я изпреваря, обаче.
А сега кажете ми, това животно от какво се успокои, дали разбра какви са му резултатите, та прояде!!!! Наистина мистика - една моя приятелка рече, че котките усещали безпокойството на стопаните си, и аз винаги съм я носила там притеснена и нервна, а като е усетила моето успокоение, и тя е прояла!!!!!
След това само за сваляне на конците я водих, и толкоз. До онзи ден.
****
Благодаря, че четете моите разкази за това необикновено животно, доста ми олеква. Пак ще разказвам за храбрата ми и умна Козета.

страшно съжалявам... разплаках се... не мога да ти кажа, че знам какво е искала Козета, защото и аз все съм се чудила кое е по-добро... но факта, че си се опитала и си се борила съм сигурна, че и на нея й е дал сили... мир на душата й, на теб - сили и късмет

Много ми е мъчно и ти съчувствам .............................
Знам как боли сърцето когато виждаш как любимото ти същество се мъчи и го боли......а не можеш да му помогнеш.........
Във вторник кастрирах Вики и вечерта, когато я прибрах от клиниката, беше за мен най- ужасната нощ от дълго време. Не беше напълно излязла от упойката, не може да ходи, плаче и мяука, а аз ще се пръсна от въпроси в мен. Хем знам, че го правя за нейно добро, ама не съм я питала, нали?
Вече е добре, храни се, избриза всичко от раничката, а във вторник ще махнем конците. Но мисълта ми е за мъката, която изпитах при вида на котето, което толкова много обичам, и болката, която аз и причиних. Щом обичаш естествено е и да страдаш, когато то има проблем.
Ти си направила всичко за да помогнеш на Козета, тя го знае, сигурна съм. Винаги ще ти е мъчно за нея, но от загубата винаги боли.
Радвай се на другите маци и се опитай, доколкото е мъзможно, да си спомняш за всички прекрасни моменти, които сте имали ти и Козета.
А живота продължава.............

Ох... Преди около два месеца минах през същия ад, но нямам смелост, търпение, сърце, за да го опиша. Котето ми бе на 18 години, изтърпя две операции на млечните жлези през 2 години, до край в изследванията не потвърдиха 100% рак, тя си отиде, защото белите й дробове се напълниха с вода, припадна ми в ръцете... Последният ден едва дишаше с отворена муцунка, погледът й беше замъглен, аз не можех да я гледам да страда, два пъти й теглиха течност от дробовете, предложиха като последно спасение да й сложат катетър, ние отказахме, защото аз сигурно щях да свърша преди нея само от мисълта, че я боли, че пак може да припадне, че се мъчи...
Това, което ме спасява е мисълта, че тя си отиде много, много обичана. Даже сега ми е трудно, ще рухна като го пиша това...
Две дни след смъртта й, приспахме я, си взех отново черно коте, пак женско и веднага почти го кастрирахме. Не мога да си представя, да допусна, че бих изживяла повторно такава мъка. Отново я кръстихме Ричи...
В известен смисъл ти завиждам, че имаш смелост да разказваш, аз се разтрепервам и както вече писах, ми иде да вия...
Ето я Ричи, вече съм я пускала тук:



А ето я от тази сутрин, все още с яка, за да не си ближе раната:

Ти си била добра стопанка на тази котка. Не можеш да не тъжиш за нея. Но не се обвинявай а си помисли за любовта която си и дала. Едва ли е имало нещо по-красиво и скъпо за нея на този свят

Господи! Нека почива в мир, душицата! Чета и плача неудържимо, защото написаното ме връща във времето точно преди 1 година, когато същото преживях с моята Пеги и за която все-още много ме боли и ме измъчват същите въпроси.
Знам, че и на теб винаги ще ти се свива сърцето при спомена за нея. Но трябва да сме силни, да си спомняме хубавите мигове с тези прекрасни същества и да вярваме, че един ден отново ще сме заедно - там някъде в някое друго измерение. А сега празнотата да я запълним с любовта ни към друга такава душица, която има нужда от нашата любов и от чиято любов ние също се нуждаем!
Бъди силна! Не се измъчвай - това не е от полза за никого! Стисни зъби и върви напред! Все-пак с теб са и нейните синове и внуци!Обичай ги много, защото всеки един от тях носи частица от нея и така вие пак ще сте заедно!

Аз си спомням за Пеги, и твоята битка накрая, много добре, по същото време и аз се запътих към Байвет, с подобни страхове, за запушения Бебо, който сега в записите на Амивет - и лечение, и операции, и изследвания, фигурира като Бебо Козетов. . Той ми е станал много гальовен, мърка и си търка нослето в лицето ми, застанал до екрана на компа.
Радостна съм - докога ли?, че прави вече големи хубави локвички (Боже, на какво се радваме, да ни се чудиш на акъла!).
А също си спомням и за Арчи, който ти взе много скоро след смъртта на Пеги, и браво на теб!
И Честит Рожден Ден на Арчи!
Животът продължава с Тези, които дойдоха, но никога няма да забравим и Онези, които ни напуснаха.

Тази история разплака и мен. Искрени съболезнования за смъртта на твоята мила Козета. Не се укорявай - направила си всичко възможно и ако можеше да говори, сигурно и тя щеше да ти благодари за подареното време. Ние изживяхме подобна трагедия преди години - имахме невероятен сиамец, който обаче получи запушване и на няколко пъти го водихме по лекари, слагахме му катетри и какво ли още не, с надеждата да продължим още малко живота му. А той като че ли разбра, когато настъпихма последните му минути, и отиде да се скрие в банята - не искаше да умре пред нас. Почина всъщност на път за поредното посещение при ветеринаря. Години след това не можехме да се решим да вземем котка, при мисълта, че може отново да преживеем подобно нещо. Сега обаче сме безкрайно щастливи с нашите двде съкровища, без да забравяме и онова, което изгубихме. Радвай се на тези, които са ти останали, и си спомняй хубавите моменти с Козета. Нека тя почива в мир!

Oh, tell me how many roads must a man walk down, before you call him a man...

Искрено съжалявам за загубатата ти. Но съм сигурна, че си направила всичко възможно до края, просто това е живота .... И аз съм губила по подобен начин коте преди 7 години и знам, колко безсилни се чувствахме и се питахме, дали ако сме разбрали по-рано за болестта нямаше да можем да я спасим, но това са въпроси, на които отговор няма за съжаление. Просто продължаваме напред и даряваме любовта си на други малки пухчовци, които да ни стоплят сърцето отново.

Да, беше трудна и дълга битка...в която ние НЕ бяхме победителите...и след която аз бях се зарекла, че повече няма да гледам котка...но Арчи дойде толкова скоро...а сега - и Монито! И двамата ми дават много положилни емоции и енергия! Явно Господ си знае работата
Не съм го споделяла до сега тук, но на дъщеря ми често й го повтарям, че Пеги се е върнала при нас чрез Арчи - тя почина на 14 януари , а той се е родил на 18-ти. Изпратиха ни неговата снимка, но харесахме и искахме да вземем братчето му. Но...и двата пъти когато ходихме да видим котетата преди да го вземем и двата пъти той просто се залепи за дъщеря ми като малка пиявичка и не искаше да се отлепи от нея. Та затова взехме него. Той много е привързан към нея и й разрешава да го гали, докато на мен това ми се разрешава много рядко и винаги ме гледа с един такъв особен, подозрителен поглед, въпреки че чувствам, че дълбоко в себе си ме обича и мен. Но си мисля, че това е укорителния поглед на Пеги...затова, че може би не всичко съм опитала и може би не всичко съм направила както трябва...Този поглед ме измъчва дори и сега - 1 година след това! И не е внушение, защото колкото повече го гледам как расте и какви навици придобива, толкова повече го оприличавам на Пеги!
Докато Монито е нещо съвсем друго! Той е просто едно малко Слънчице, една чиста и невинна душица, даваща много положителна енергия!
Да, животът продължава! Нека наистина се радваме на тези, които са около нас, без да забравяме и тези, които са били с нас и които толкова сме обичали!

Толкова е красива на тази снимка. Макар и с възпалена гърдичка. Имам чувството, че някой хора сякаш привличат неприятностите и все несгоди им се случват на главата. Като знам колко мъка изплака за малкия в клуба, направо ми се къса сърцето за това, което преживяваш
Едва ли това ще те успокои, но и аз същно съм се изправяла пред дилемата и знам колко слаб и безпомощен се чувства човек в подобен момент. Знам и за самообвиненията и вината, която си преписваш.
След като ти олеква - пиши. Аз обратно - месеци ми трябваха, за да споделя с някой, който би ме разбрал. Преди това изобщо не исках да говоря с никой за това. Дори и погребалната церемония извърших съвсем сама... след време чак споделих, че Йода е умрял. Много ми беше тежко и напълно те разбирам как се чувстваш в момента.

Искрено ти съчувствам ..... Прочетох разказа ти на няколко пъти, защото иначе нямаше да успея да не се разплача. Зная, че колкото и да те утешаваме, болката от загубата няма да мине скоро. Ти направи за Козетка всичко, което изобщо можеше да бъде направено! Сигурна съм, че където и да е в момента, тя ти благодари за подареното време живот и за това, че беше такава добра и всеотдайна стопанка за нея.

[линк]

Започва да ми отслабва болката, става по-светла някакси, отвреме навреме се просълзявам, търкам очи и си мисля с голяма любов за това животинче. Сигурна съм, че ми е благодарна, имам някаква мистична почит към нейното разбиране на нещата, и съседите казваха - тази котка е като човек. Защото като живееше навън, тя много дълго време беше на полудомашен режим, и кацваше на зида на двора, имаше си повикване със специално Мяу да й отворят и сякаш разговаряше с хората, които влизат в кооперацията. Не беше възможно човек да влезе в кооперацията, през много добре затваряната иначе врата, и ако за пет секунди се отвори двадесет сантиметра процеп, тя да не се впусне като светкавица и да се качи до горе, до своята си врата.
Като че ли не ми се разсърди накрая, до последния ден, в който беше в съзнание, мъркаше, като се доближавах до нея.
Бях подготвена в известен смисъл, самата аз й бях отпуснала година след операцията, толкова преживя една друга моя котинка на същата възраст след подобно нещо, но Козета получи само 3 месеца - след последната от сериите операции. Струваше си обаче - и финансовите ми катастрофи, и ежедневното мъкнене по такситата с тежката клетка. За радостта, която изпитвах, когато я виждах вече да се съвзема, да тича до чинийките, да ме гледа изпитателно за храна, и най-важното, да застава вечер по средата на оправеното за лягане легло и да ме вика настоятелно - хайде бе, идвай си вече, кое време става, да си лягаме.
И трябва да ви кажа, че много е важно да имаш и други котинки да гушкаш в такива моменти, няма да намалиш загубата, но все пак - а очите на синовете й са точно като нейните...
Тези хора, които остават съвсем без котка и не искат да си вземат повече, след такава загуба, ако не е продиктувано от някаква специална лична причина, ама изобщо не ги разбирам.