Мрънка ми се...

Понеже тия дни (по-точно седмици, а може би и месеци) доста отрицателни емоции ми се събраха, реших и аз да помрънках, но не успях, понеже не си намерих публика, та реших тук...
Как се справяте с мрънкането до вас? Дразни ли ви? Може ли да го трансформирате в нещо конструктивно?
Моите близки срещи с мрънкането са от няколко различни вида и се опитвам да прилагам различни подходи, единственият минус на които е, че не работят.
Първи вид - родителското тяло. Ако някой ми беше казал - дори и преди 5 години, че това, което се случва ще се случи, щях да се изсмея. Сега ситуацията хич не е за смях. Наистина е тежко, сериозни заболявания, миналата година беше просто кошмар по отношение на здравните проблеми, НО с какво помага мрънкането?! Разбирам, изплашени са - от невъзможността за активен живот, от окончателността на някои проблеми, всяко предложение за промяна се приема като заплаха, че ще ги изоставим (и нищо не може да ги убеди, че това няма да се случи) или че нещата "ще излязат извън контрол" (цени, сметки, "дечицата", които сме над христовата възраст, но все пак). По отношението на пасивното мрънкане въведох мораториум над безпочвените оплаквания от типа на "няма пари", "токът поскъпва", "не можем да си позволим....". Е да, токът поскъпва - но това не зависи от мрънкането. "Няма пари" - пари има; не за почивка на Хаваите, наистина, но при опит да ги помоля да конкретизират за какво точно няма пари (сметки, храна, лекарства) ме обвиняват в повърхностно отношение, че и арогантност. "Не можем да си позволим..." - няма такова нещо! В момента с брат ми можем да си позволим - и го правим - да осигурим всичко, което са поискали; след което се мрънка по точка първа. А има и агресивно мрънкане - което е с повишен тон; обвинения и прочие; наистина, не толкова често, най-много веднъж или два пъти на ден.
Втори вид - екс-а. Вече имам радари за него. Мисля, че в тоя случай мрънкането беше начин за бягство от отговорност, най-вече към себе си. Автосугестия някаква. Виртуозна и всестранна. Екзистенциално мрънкане ("не виждаш ли, че животът няма смисъл?"), политическо мрънкане ("всички са маскари и тая държава загива"), мрънкане на професионални теми ("в БГ няма работа за инженери и никой не оценява какво знаеш и можеш"), битово мрънкане (от "а мама...." до "цял ден седя и се чудя как може да не си измила чиниите").
Приятелите ми не мрънкат, и това си е невероятен късмет. Ако някой, все пак, изпадне в такова настроение, слушам 5 минути за ориентация в обстановката и след това питам - ок, искаш ли да обсъдим варианти как да решим проблема или просто ти трябва слушател в момента? И двата варианта са ок. И те реагират по същия начин. Е защо това не работи в къщи, например?
И онлайн нещата са същите - не без угризения, но започвам да елиминирам мрънкащите тамагочита. Все пак, животът е ужасно кратък.
А вие как се справяте?
До мрънкане!

There is always something to look forward to, unless you are looking backwards.

Не си позволявам да мрънкам.
Не позволявам да ми мрънкат. Въпрос на поставяне на граници. Много трудно се научих.

Здравей, интересна тема:)
Мен адски ме дразни някой да мрънка, без значение по какъв повод. Изнервям се, дразня се, вбесявам се, абе направо откачам. Бившата ми съквартирантка беше такова едно мрънкало дето мрънкаше за щяло и нещяло Та по неволя развих едно много похвално качесто, когато не искам да чуя нищо, не слушам. Тъй че може да ми мрънкат и на ухото, и аз пак няма да съм чула за какво точно става дума. Обаче май с родителското тяло не е много добра идея да се процедира така, после ще има да мрънкат,че въобще не ги изслушваш

Мрънкалниците? Ужас...
Отсичам ги веднага. По-сложно е като са родители обаче, вярно така е.
Пробвай с майтап, шега, смях и пр. При мен минава.
Примерно:
Те: няма пари
Ти: да, бе такова нямане не е имало.
Те: ама ти си несериозна?
Ти: аха, много несериозна.
Те: (вече са обидени, засегнати.)
Ти: (смееш се...)

Друг вариант е да ги надмрънкаш. Колкото те, ти дваж повече. Или изпреварващо мрънкане. Мрънкай че няма пари, че не стигат, ще видиш как ще пробват сами да ти предложат решение. Ама си трябва доста силица за това театро.

Хахахахаха, Бел, разсмя ме наистина Виж не съм се сетила и аз да тормозя другите с мрънкане, чак се изкушавам да опитам, макар по принцип да не мрънкам. Обаче ти така сладурската си го описала,че чак ми се иска и аз да ударя едно изпреварващо мрънкане

ааа изпреварващото мрънкане действа, повярвай
само дето не може да се приложи на мозъчно изкривените постоянно присъстващи майстор мрънкачи

прекрасна - ужасна ... все тая ... резултатът е съсипващ

Все се смея с баща ми. Като се размрънка и няма спасение, а ако предложиш разрешение става направо ад.... брррр. Опитах тактиката на Бел да го надмрънкам, ама е винаги повече от мен или от който и да било друг и то два пъти повече. Сега вече съм се примирила и търпеливо чакам и слушам/не слушам т.е. малко автопилот, но се старая да хващам по някоя дума, за да съм в час. Винаги върши работа ако "излезеш от час" и усетиш, че ти е отправен въпрос: Сериозно?! Защо мислиш така? и всичко си продължава отново до нечие изморяване. Само дето много търпение трябва понякога...

По принцип не съм мрънкало, но понякога ти се иска да помрънкаш малко и някой да те поуспокои та макар и само с изслушване. Не сте ли забелязали, че мрънкането в повечето случаи води до нещо положително за теб самия?

Много мрънкам. Ама адски много. За всичко и на всеки. Мога да давам така до безкрай. Виртуоз съм. Май неква обратна реакция, дето като се почна и нема спиране. На моменти разтоварва напрежението, аз съм слаба в тая област, никак не държа на стрес, а сама вътрешно не мога да се справям. Та за мен понякога работи и да не ме слушат много много, стига да ме оставят да си приказвам и да хъмкат чат пат. Профилактично си поревавам на определени другарчета, дето са ми свикнали, изслушват ме, погалват ме виртуално по главицата, потупват ме по раменцето и на мен ми олеква. Не че си харесвам тая мрънкаща черта на характера, опитвам се да се контролирам, ама на, характер пусти. Но ... работя над себе си.

Родители - не мрънкат. Поне не обвинително-очаквателно. Те повече сякаш се притесняват за мен, отколкото за самите себе си.
Приятелите - мрънканици подобни на моите изслушвам с най-голямото си търпение. Щото реването е взаимно.

Абе въпрос на ситуация, на характер, на светоглед ако щеш. Има хора дето никога, ама наистина никога няма да се оплачат, дори в безумно тежки моменти. Има и други, дето за едно счупено нокътче /сори за много женския пример, визирам и двата пола все пак/ ще проглушат ушите на целия свят. Старая се да не стигам чак до там, пък да видим.

Живота е кратък викаш. Ми верно е. Аз и затова почнах да мрънкам. Щото за моя идиотски характер, с мълчане само се съсипвам повече. Както казах, нямам нужната вътрешна сила да се справям сама. Който може да ми издържи на мрънкането, ще може да види и другите черти на прекрасния ми иначе характер . Който не може, жалко. Той/тя губи

Като цяло се лаская да мисля, че не спадам към мрънкащите. Или поне не съм рецидивист в това отношение. Просто това по никакъв начин не ме разтоварва и нямам нужда от подобна форма на словоизливане.

Не знам към коя група "мрънкащи" се отнасят вечно- оплакващите се. Има и такива хора, които не спират да намират поводи да съсредоточат разговора около проблемите си, да обсебят готовите да слушат( към които аз очевидно често спадам) с вечните си драми. Най- често съм готова да проявя разбиране, особено ако реша, че съответният човек има нужда все пак поне да бъде изслушан от някого и някой да прояви известно съучастие към проблемите му, но с неприятно чувство осъзнавам, че има и една категория дежурни оплаквачи на жестоката съдба, които са готови да превърнат почти всеки в кошче за душевните си отпадъци. Има и други, които са просто неспасяеми песимисти и които са малки "черни дупки" за енергията на човека, а и други, които имат непреодолимата нагласа да мислят, че техните проблеми са най- важни, неизменно най- тежки и които се опиват сякаш от звука на собствения си страдалчески глас.

Не знам доколко тези видове "оплаквачи" могат да бъдат причислени към "мрънкащите". Така или иначе имат много, много общо.

Иначе, предполагам, малкото безобидно делнично мрънкане може да се случи на всеки, даже и на най- уважаващите себе си. Важно е да не им се превърне в навик.

А що се отнася до " оплаквачите", аз например никога не съм виждала смисъл и вътрешна необходимост( то всъщност има ли външна?)от това да излагам като на сергия чувствата си, особено ако те са твърде мрачни. Бих споделила с много близки хора в определена ситуация. По принцип мисълта да досаждам на околните с драмите на личния ми делник ми е много неприятна. Това обаче, мисля, не ме прави по никакъв начин дистанцирана.

Мамче, със сигурност си много добър човек, ако и вечно да мрънкаш.
А в обезоръжаващата ти откровеност има страхотен чар, да знайш. Туй, мъжовете, нищо ни разбирът, щом ни съ тъ лапнали дусига, дет' съ казва.

Дори не го прочетох. Цялото! Но ,края беше хубав!
Обещавам ,че може да си мрънкаш колкото ти е кеф. И без това на никой не му пука! Предлагам да се професионализираме в професионалното мрънкане и да назначим главен мрънкялник! Той ше е длъжен да кима разбиращо на всички мрънкащи и да събира такса от 50ст. или цифром 0.50 лв. на час /ред/рев/сополи/ (..оп на метър или кило е по добре?)!
После ще му мрънкаме на воля за по левче.

Мъгла в мрака!
Gin-Mentha&All to up. Lite Beta version.

Господи, колко съм непрактична- досега са ми мрънкали многократно и напълно безплатно...

Тц, в голема грешка си Опшъне.
Главния мрънкялник трябва най-много да мрънкя. За малко да се кандатирам, щото без цайсите не довидех, та некви 500 кинта ми се привидяха, ама за 50 ст. на час и аз се отказвам. Ама ако е групово, знае ли се, ако напълня площада с мрънкащи, може добра заработка да докарам

Кво ше кажеш?

Ей, най-после признание за мойта доброта
Аз откога разправям, че съм много, ама много добричка, ма никой не ми верва

Мъжове, четете ли бе? Айде на опашката!

... си описала някои наши " хронично мрънкащи" клубари !!!

...с неприятно чувство осъзнавам, че има и една категория дежурни оплаквачи на жестоката съдба, които са готови да превърнат почти всеки в кошче за душевните си отпадъци. Има и други, които са просто неспасяеми песимисти и които са малки "черни дупки" за енергията на човека, а и други, които имат непреодолимата нагласа да мислят, че техните проблеми са най- важни, неизменно най- тежки и които се опиват сякаш от звука на собствения си страдалчески глас.

Ех, ако можеше и да предложиш решение как да ги накараме да се погледнат отстрани и да се излекуват... форумът ни щеше да е далеч по-забавен, а клубните срещи - много "по-безопасни" в емоционален план!

Non nova, sed nove.

Закачам се за последния постинг, но иначе бих искала да благодаря и отговоря на всички. :)
Всички имате право и съветите са особено интересни. Тия дни опитах с надмрънкване (почти така ), с майтап, шега и даже малко шантаж, но май не беше съвсем успешно. Игнор-а не работи открай време. А бе да са живи и поне малко по-здрави, все ще намеря решение.

Та за мен понякога работи и да не ме слушат много много, стига да ме оставят да си приказвам и да хъмкат чат пат. Профилактично си поревавам на определени другарчета, дето са ми свикнали, изслушват ме, погалват ме виртуално по главицата, потупват ме по раменцето и на мен ми олеква.
Че какво му е лошото - това е терапевтично мрънкане!

Опшън, съжалявам, ако ти е прозвучало като мрънкане - къде е касичката?

There is always something to look forward to, unless you are looking backwards.

айде на опашката.
И ся кво ?