ЦВЕТЕ ОТ ЮГА

Беше поувяхнала, но някак отново разцъфтя. Още имаше мъжа си, дома си и възможност да помогне в основаването на АА в Тексас.

Съзнавах, че ако всеки ден се придържам към това, което правих през последните тринайсет години и половина, ще остана трезва. Не го знаех обаче, когато постъпих в АА. Ясно ми беше, че искам да опитам с АА и ако това не свършеше работа, явно нищо нямаше да ми помогне. Бих искала да мога да обясня как и защо помагат АА, но аз самата не знам. Ясно ми е единствено, че го правят – ако го желаете с цялото си сърце и без никакви резерви. Мисля, че никой не се обръща към АА, преди да е опитал всичко останало. Със стажа си в АА започнах да схващам, че с инат като моя, така болна и с толкова твърда глава, трябваше да я блъскам във всички каменни стени, преди да се почувствам готова за братството. Единственото нещо, което мога да ви предложа, е собствената ми история – от нея ще разберете каква пияница бях.
Произхождам от семейство, което социално приемаше алкохола. Живеехме в Ню Орлиънс, където по онова време, коктейлите, танците и нощните заведени бяха всекидневие – а по-точно типични преживявания всяка нощ. Не си спомням да сме сядали на вечеря у дома, без на масата да има бяло вино или бордо. След ядене винаги си сипвахме ликьор, а сестра ми, брат ми и аз най-много обичахме ментовка. Бях така привикнала, че всъщност не знаех какъв е ефектът от алкохола, защото редовно пиех вино, обикновено с вечерята и винаги с много лед и две лъжички захар. Когато пие, докато се храни, човек не усеща алкохола.
Мисля, че първия път, когато усетих какво може да причини алкохолът, беше на собствената ми сватба. Бях изключително ранима и горда, затова много ме заболя.
Вечерта на сватбения ден направихме голям църковен брак. Но аз не можех да се зарадвам от нищо – бях уплашена до смърт. Уплашена, че роклята няма да ми стои добре, че черквата няма да се изпълни, че ще се просна по лице, докато вървя към олтара; всъщност боях се, че няма да съм примадоната на случая, където бях длъжна да бъда. В ония дни човек не носеше малка орхидея на църковната церемония, а вървеше с огромен букет, като погребален венец, не ти правеха и снимки освен непосредствено преди да влезеш в черквата. И аз – с цялото си притеснение – трябваше да позирам за снимките с огромния букет в ръце. Към края на церемонията вече бях в ужасно състояние и баща ми, който бързо схващаше, нареди: „Госпожица Естър всеки миг ще припадне. Дайте й да пийне нещо.” Прислужничката, към която се обърна, беше старата ни готвачка, а тя обичаше да си пийва. Ема изтича до кухнята, върна се с голяма водна чаша уиски и ме накара да я изпия цялата. Черквата беше само през три преки от дома ни. Влязох бързо в колата и веднага щом слязох, сватбата започна. Изведнъж усетих уискито, когато стъпих на пътеката. Изминах разстоянието като първа балерина. Веднага ми се прииска да започна всичко отначало.
Не мисля, че помня следващите случки съзнателно, но те трябва да са се запазили някъде в подсъзнанието ми. Това уиски наистина ме беше спасило оная вечер и то се превърна в основното ми лекарство след това. Доколкото помагаше в отношенията ми с хората, в него нямаше нищо лошо, но с течение на времето алкохолът показа и лошата си страна. Кога точно съм прекрачила границата, не знам. Нещо обаче се счупи и аз станах зависима от чашката дотам, че не можех без нея.
По причина, която съм забравила, най-накрая си дадох сметка, че имам проблем, макар да не дразнех особено никого, освен семейството си, а те бяха настроени така, защото – след седем години брак – бях решила да се разведа. Разведох се през юли. В Тексас човек може да се разведе само за месец. Тогава се завърнах вкъщи. Бях свободна, бяха, двайсет и една годишна /!?!/ и имах време за себе си. Измъчих много горките мама и татко, но накрая и на мене ми дойде до гуша да живея с тях, така че да наблюдават всичко, което се прави. Не се чувствах сигурна и съзнавах, че съм сглупила, затова се върнах в Тексас и повторно се омъжих за бившия си съпруг. После се преместихме в Оклахома. Тъкмо там всички момчета и Естър се напиваха, а съпругите оставаха трезви. После разказваха. Така продължихме около три години и отново се завърнахме в Тексас. Тогава започна сериозното ми пиене.
Франк, съпругът ми, се връщаше от работа вкъщи, за да ме открие в несвяст. Същото ставаше и след негово пътуване. Една сутрин той ме попита: „Естър, защо ги п правиш тия работи?” „Ами и аз не знам защо,” свих рамене аз. Бях чела доста психиатрична литература и си помислих: „Сигурно трябва да посетя психиатър, за да види какво ми е, пък после ще си пия като дама.” Франк се съгласи: „Щом искаш да се видиш с психиатър, аз ще попитам лекаря си към кого да се обърнеш.” Той излезе да търси лекар, а аз се напих.
Франк се свърза с психиатър, но психиатърът не пожела да се занимава с алкохолик. Нарече ме така, защото пиех твърде много. И така, аз се напивах все повече и повече, докато изведнъж една сутрин се събудих в лудницата.
Никога не съм била в психиатрия и всъщност си мислех, че отивам в частна болница. Тогава се събудих в тая гола стая, без каквото и да е в нея освен решетки; не ми позволяваха да пуша и се държаха с мене…е, като чели наистина съм откачена. Разбрах това и веднага се вбесих, като не пожелах дори да разговарям с дежурния лекар. Исках да си отида вкъщи. Задържаха ме обаче там – очаквало се да остана цял месец, но ме държаха само седемнайсет дни. Знаех си, че бях ужасно объркана в себе си, но излязох много по-зле. Не можех да се отъждествя с останалите в отделението и не си говорих с никого, пък и изобщо не мога да търпя затварянето. Заради объркването и разочарованието си на седемнайсетия ден получих за първи и последен път в живота си истеричен припадък. И така, лекарят ме пусна при едно условие. Настоя да му се обаждам, след като се прибера, и при мене поне за две седмици да идва квалифицирана медицинска сестра.
Бях толкова щастлива да се прибера вкъщи, че се промених за една вечер, но не беше достатъчно. След шестте си години на тревоги не бях научила нищо. Много харесвах лекаря си. Сътрудничех му сто процента! Ето колко нечестна съм със себе си. Сега знам, че и въпросите, които му задавах, и отговорите, които предлагах, ме очертаваха само такава, каквато ми се искаше да бъда. Не намирах, че въпросите, които ми задаваше и на които аз не отговарях искрено, трябва да имат нещо общо с напиването ми от време на време. Така че всичко това все повече задълбочаваше психозата или неврозата, която имах, и това ми беше много неприятно. Мразех и това, което Франк ми беше устроил и просто не знаех какво става. Животът ми беше доста нещастен.
Горе-долу тогава, по Коледа, след доста редовните ми срещи с лекаря, решихме, че няма какво повече да се направи. Винаги когато се напивах, мъжът ми ме завеждаше в общинския рехабилитационен център. Колебаеше се да ме върне в онази болница. Мисля, че аз го бях убедила, че там не могат да ми помогнат.
Както и да е, след Коледа, мъжът ми купи за мене един кокершпаньол, който мисля, е толкова известен в АА, колкото съм и аз самата. Тогава Франк трябваше да замине за Ню Йорк и аз оставах с кучето в половината апартамент, където живеехме, и си мислех – само да имахме къща! Половин апартамент изобщо не е място да се гледа куче. Затова открих една къща и си мислех да се преместим в нея веднага, но Франк беше ужасен, защото така изобщо нямаше да знае какво става с мене. Винаги смяташе, че е по-добре да съм в сграда, където живеят и други хора. Каза ми, че заради пиенето ми изобщо не трябвало да пътува, но сега просто му се налагало да отиде до Ню Йорк за две седмици. Не можело да се изнеса на първи февруари, защото нямало как да остана в новата къща сам-самичка. Заключи: „Ако баща ти дойде и постои с тебе, можеш да вземеш къщата.” Обадих се на баща си и той се съгласи – щял да дойде и да остане с мене, докато Франк се върне. Обичах много баща си, обожавах кучето, тощу –що бях получила новата къща, а Франк ми беше подарил и ново кожено палто – всичко ми беше наред. Но Франк замина за Ню Йорк и аз въпреки всичко се напих.
Баща ми, както вече споменах, е много отстъпчив човек и знае как да ме приласкае. Убеди ме да започна лечение при самаряните. Даже доведе двама души да ми обяснят каква стая ще имам, че той можело да идва на свиждане, че и кучето можело да идва да ме вижда. И така, отидох на лечение при самаряните. Предполагам, че наоколо има още много хора, които са го правили. Сигурно няма лесен начин да се изтрезнее, но този беше най-мъчителният. Лекувах се по този начин три пъти без никакъв успех – поне за мене.
Един лекар, когото познавах от черквата, се интересуваше от моя случай и смяташе, че страдам от недостиг на витамини. Ходех при него няколко пъти на месец да ми бие освежителни инжекции, а после прескачах отсреща да изпия една-две бири, минавах и през магазина за напитки да си взема половинка концентрат за вкъщи. Витамините не ти помагат да останеш трезвен.
Преместихме се още веднъж, този път до Хюстън – мъжът ми мислеше, че промяната на обкръжението ще ми подейства положително и ще се почувствам добре. Пък и нямаше какво друго да се опита. Бяхме пробвали всичко. Можех единствено да повикам лекаря да ми помогне да изтрезнея. Вече нямаше как да отида в болница, защото там не пускаха кучето – оставаше медицинската сестра вкъщи. Всъщност единствено кучето ми обръщаше внимание, когато ме мъчеше махмурлук.
Споменах за някои от смешните неща, но не казах нищо за срама и деградацията. Веднъж паднах и си избих предните зъби. Друг път изтървах двулитрова бутилка с вода върху палеца на крака си. Сложиха ми гипс и не можех да ходя, а лекарят остави гипса три седмици по-дълго, защото все не успяваше да ме завари достатъчно трезва, за да го свали.
Един следобед, вече в Хюстън, се напих като свиня и както не мога да ходя особено стабилно трезва, трябва да ме видите пияна! Както не можех да ходя, се канех да изляза следобед на разходка. Сложих си дънките и се понесох с кучето. Една полицейска кола ни подмина. Полицаят трябва да е забелязал в какво състояние съм, защото решил да ме закара до къщи. Станала съм груба и съм му казала, че няма право да ме спира, затова той откарал у нас кучето, а мене – до ареста. Както вече споменах, аз мразя да ме затварях, пък и зад тези решетки човек не получава хотелско обслужване. Позвънили на мъжа ми да му кажат къде съм и в какво ужасно състояние се намирам; съзнавали, че не см за там, но трябвало да почака, защото в момента на разговора съм удряла с консерва по стената. Искала съм цигара и други услуги, каквито не давали. Държали ме само няколко часа, но през това време си спомням как се отпуснах на нара и изплаках очите си.
Мисля, че вече бях стигнала до дъното.....

Мъжът ми вече не знаеше искам ли сериозно да направя нещо за пиенето си. Държах се предизвикателно, защото се страхувах. Просто не знаех какво да правя. Когато той дойде да ме прибере, видях, че подписва нещо. Обърнах се към него: „Недей да подписваш нищо тук!” Смятах да съдя града за лошото отношение към мене. Франк се извърна и ме погледна в очите: „Естър, не забравяй, че си в ареста, а не в къщи.” Не бих искала никога да ме гледат по този начин. На лицето му бяха изписани омраза, отвращение и най-черни мисли. Всъщност сигурно съм видяла повече омраза в израза му, отколкото е имало, защото миналата седмица някой ми беше дал да прочете статия за АА в „Сатърди Ивнинг Поуст”, която му беше дала известна надежда.
Това беше още нещо, което бих могла да опитам – АА. Но Франк се боеше до смърт да ми даде вестника заради лошото ми отношение към всяко негово действие. Така че той изчака още седмица-две и аз не мисля, че изобщо съм оставала трезва през това време. Франк беше заминал за някъде и като се върна, си спомням как ме завари пияна. На сутринта той влезе в стаята ми и каза: „Естър, нямам желание повече да те поучавам, но искам да прочетеш тази статия. Ако искаш да опиташ това, аз ще те подкрепя. Ако не искаш, по-добре се прибери при родителите си. Аз не мога да седя и да те гледам как се унищожаваш.”
Когато той излезе, си помислих „какво ли е това чудотворно нещо.” Изпих две-три чашки, за да фокусирам погледа си, и видях страховитата снимка на ужасен пияница на първа страница – той беше небръснат и тъй като не можеше да поднесе чашата до устата си, я придвижваше с пешкир през врата. Но след първия абзац нещо се случи. Осъзнах, че по света има и други хора, които се държат като мене, че съм болна и страдам от действителна болест. Тя си има име и симптоми къщо като туберколозата и диабета. Не бях напълно неморална, лоша или зла. Изпитах голямо облекчение и струва ми се за първи път осъзнах, че с мене нещо ужасно-ужасно не е наред. Дотогава собственото ми поведение така ме беше обърквало, че никога не бях се спирала да помисля.
И така, както вече казах, аз не знам как и защо помагат АА. Знам единствено че достигнаха до мене чрез статията в „Сатърди Ивнинг Поуст”. Не знаех на кого да се обадя. Когато Франк се върна в вкъщи и му казах, че искам да опитам, той ми обясни, че бил даден номерът на пощенска кутия в Ню Йорк, където да се пише. И така, писах до бюро по Общинско обслужване в Ню Йорк и това бюро винаги е било важно за мене. Днес, благодарение на разрастването на АА, бюрото е много по-голямо от тогава.
Седнах да пиша в събота. Ръцете ми така трепереха, че помолих мъжа си да пише вместо мене, но той отказах. Било нещо, което трябвало да направя сама. И така, написах писмото с разкривени букви само след седмица от Ню Йорк пристигна колетче с литература на АА. Изпратиха ми стандартното писмо, като на всички, но към него Рут Хок, секретарката, която не е алкохолик, бе добавила бележка на ръка, защото виждала, че случаят ми е сериозен. Този личен момент също ми помогна.
Това беше събота, а в неделя мъжът ми заминаваше. Каза ми: „Почакай да се върна и заедно ще потърсим този човек.” /Беше човекът, който бюрото на АА ми препоръчваше./ Франк замина, а в понеделник стана една седмица да не съм пила. Исках помощта на АА от цялото си сърце и душа. Т статийката във вестника бях научила доста за себе си. В понеделник сутринта се чувствах отлично – трябваше ми само четвъртинка. Купих си шишенцето и късно вечерта се обадих на телефона, но човекът, започнал групата, бил в болница, така че не знаех какво да правя. В писмото от АА ми посочваха само номера на този мъж – жени нямало.
Останах пияна от понеделник до петък и петъка наричам откриването на АА за мене. Много се радвам, че стана тогава. Макар да знаех, че пиенето е признак на онова ,което не е наред с мене, и че не би трябвало никога да пия, вече си мислех, че нямаше да успея. Искам да не забравям това последно пиене, докато съм жива. Беше едно от най-лошите пиянства в живота ми. И така, в петък следобед, в шест без пет, изпих половин водна чаша топъл джин и за първи път помолих Бог за помощ.
Има много хора, на които съм дълбоко признателна – на мъжа си /и най-големия ми критик/ за щедрата любов и съчувствие, които ми помагаха в целия път; на хората преди мене в АА, вдъхновение за първата статия, която прочетох; на приятеля на Франк, който му посочил статията; на Рут за личната й придружаваща бележка; на първия разговор в АА; на епископа си, чиято любов и вяра ме водеха; на всички членове на хюстънската група за търпението, добротата и помощта… и на много други.
През втората ми година на членство в АА се преместихме в Далас. Аз обаче работех сериозно по Дванайсетте стъпки и онова, което се боях, че ще е бедствие, се оказа благословия. Работата ми с други алкохолици ме отведе, ден след ден, към още по-широк и богат опит.
Бих искала да ви разкажа за всичко, което АА направиха за мене, за всичко, което мисля и чувствам за АА, но това е нещо преживяно и не мога да го изразя с думи. Знам, че трябва да работя по Програмата, докато съм живо, но и знам, че само така мога да остана трезва и да живея щастливо.
Моят живот сега е съюз между Бог и човек, който ме подкрепи навсякъде и във всичко. Той в известна степен ме награждава и се отплаща на всяка крачка. Станал е хиляди пъти по-лесен и по-прост в сравнение с безкрайните компромиси и конфликти от преди. Отплата намирам всеки ден в по-хармоничните отношения с останалите хора, във все по-ясната представа за истинското значение на живота, в любовта и благодарността, която съм получила в качеството си на Божи инструмент в живота на хората. По този начин постигнах радост и възнаграждение, каквито никога не съм очаквала.
Думите на доктор Боб и Бил навсякъде са с мене. Доктор Боб казва: „Любовта и работата за другите ни държат сухи,” а Бил добавя: „Винаги трябва да помним, че първата ни задача е да дадем помощ на алкохолиците, които все още страдат.” Доктор Боб държи нещата да останат прости, за да не се заплитат. Това са последните му думи, които помня, но мисля, че сред нас има хора, които понякога са склонни да влагат ново, по-сложно съдържание в Стъпките. За мене, Програмата на АА е достъпна за алкохолиците, защото може да бъде постигната във всички области на живота и защото постиженията й не са наши, а на Бога. Чувствам, че няма прекалено трудно и отчаяно положение, прекалено голямо нещастие, които да не могат да се преодолеят от Великото Братство – Анонимните алкохолици.