СТРАХ ОТ СТРАХА

Тази дама беше наистина предпазлива. Взе решение никога да не се увлича в пиенето. Освен това никога – никога не смяташе да докосва чаша сутринта.


Не съм се мислила за алкохоличка. Смятах, че проблемът ми е единствено бракът с алкохолик през последните двайсет и седем години. А когато мъжът ми откри АА, аз отидох на втората сбирка заедно с него. Реших, че това за него е чудесно, просто прекрасно. Но не и за мене. После отидох и на трета сбирка и все така смятах, че е чудесно за него, но не и за мене.
Сбирката се водеше на Съливан Стрийт в Гринич вилидж в една гореща лятна вечер и към края й излязох на верандата да взема малко въздух. На вратата ме заговори едно красиво момиче7 „И ти ли си от нас, подквасените?” „Господи, отвърнах аз, не! Мъжът ми е от тях. Той е вътре. Младата жена ми каза името си, а аз потърках чело: „Познавам ви отнякъде.” Оказа се, че учила в същата гимназия като дъщеря ми. Попитах я: „Значи ти си от тия хора, Айлийн?” – „Да, кимна тя, от тях съм.”
Тръгнахме обратно по коридора и аз, за първи път през живота си, признах през друго човешко същество: „Аз също имам проблеми с пиенето си.” Тя хвана ръката ми и ме представи на младата госпожа, която вече с гордост мога да нарека свой спонсор. Тя членуваше в АА заедно с мъжа си и затова вдигна вежди: „Но нали не вие сте алкохоликът, а мъжът ви?” Аз се съгласих. „Откога сте женени,” попита тя. – „От двайсет и седем години.” Тя наистина се учуди: „Двайсет и седем години брак с алкохолик! Как сте издържали?” Помислих си: ето една мила, състрадателна душа. Точно това ми трябва. А на глас казах: „Издържах, за да запазя дома ни, а също и заради децата.” – „Ясно, кимна тя. Вие сте просто мъченица, нали?”
Разделих се с нея, като скърцах със зъби и ругаех наум. За щастие, не казах нищо на Джордж по пътя ни към къщи. През нощта напразно се мъчех да заспя. Мислех си: „И ти си една мъченица, Джейн! Дай да погледнем дневника ти.” И когато го погледнах, видях, че съм пияница колкото и Джордж, ако не и по-безнадеждна. Побутнах Джордж на сутринта7 „И аз се записвам.” – „Знаех, че ще го направиш,” увери ме той.
Започнах да пия преди почти трийсет години, веднага след като се омъжих. Първата чаша, която опитах, беше царевично уиски и то – честна дума! – предизвика алергия у мене. И по-нататък, всяка чаша ме караше да се чувствам ужасно зле. Приемах обаче твърде много гости, тъй като мъжът ми обичаше да си прекарва добре; аз пък бях много млада и също исках да се забавлявам. А единственият начин да го правя беше като пия заедно с него.
Пиенето ми предизвика ужасни проблеми. Страхувах се и реших никога вече да не се напивам, така че бях много предпазлива и внимателна. Вече имахме малко момиченце, което много обичах и това доста забави кариерата ми на пияч. Въпреки вота, всеки път когато пиех, създавах някакви неприятности. Винаги ми се искаше да изпия прекалено много и това ме караше да бъда много предпазлива, постоянно да броя чашките си. Когато ни канеха официално на гости и знаех, че е предложат само чаша-две, не приемах нито една. Внимавах, защото бях сигурна, че след тях ще поискам да станат пет-шест, пък и седем-осем.
Успях да се запазя в прилично състояние през следващите години. Не се чувствах щастлива обаче, и ни най-малко не забравих желанието си. Когато и синът, второто ни дете, дойде на бял свят и по-нататък, когато той тръгна на училище и отсъстваше през по-голямата част от ден, нещо ми стана и започнах изведнъж да пия много повече.
Никога не съм постъпвала в болница по този повод. Никога не са ме уволнявали. Не съм попадала и в ареста. За разлика от мнозина други, никога не съм надигала шишето сутринта. И тогава ми се е пиело, но не посягах, защото се страхувах да не стана пияница. Аз така или иначе се пропих, но от сутрешното пиене се боях. Пък и още се чувствах замаяна от вечерта.
Сигурно щях да загубя мъжа си, но мисля – че единствената причина да останем заедно е, че и той беше алкохолик. Никой друг не би ме издържал. Много жени, достигнали фазата, до която аз се бях докарала с пиенето, губят съпруг, деца, дом – всичко най-важно в живота им. Аз имах късмет в много отношения. Но най-важното, което загубих, беше уважението към самата себе си. Чувствах как страхът обладава живота ми. Не можех да погледна хората в очите, макар винаги да съм се владеела и да съм имала доминиращ характер. Със силната си воля съм покорявала всички. А сега лъжех както ми падне.
Но със страха, нахлул в живота ми, не можех да се справя. Стигнах дотам, че започнах редовно да се кря – не вдигах телефона и оставах самичка, колкото можех повече. Взех да отбягвам всичките си познати освен карето за бридж. Престанах да ходя на гости освен у най-сериозно пиещите – като мене самата – познати. Така и не разбрах, че всичко бе започнало от първата чаша. Като видях, че не мога да спра пиенето, помислих, че започвам да се побърквам. От това сърцето ми слезе в пе

Джордж много пъти се е опитвал да спре пиенето. Ако си сложех ръката на сърцето и признаех какво най-много искам на света – трезвен съпруг и щастливо, доволно семейство, - и аз бих се присъединила към опитите му. Пробвах наистина, за ден-два, но винаги се случваше нещо, което ми пречеше. Колкото и дребно да беше, реакцията ми беше винаги една – пиене. Правех го скришом. Бях си скрила бутилки из целия апартамент. Не мислех, че децата ми знаят за това, но открих, че знаеха. Странно е как си мислим, че можем да заблудим всички за пиенето си.
Достигнах фазата, когато не можех да се движа вкъщи, без да съм пийнала. Вече не ме вълнуваше дали Джордж пие или не. Просто имах нужда от концентрата. Понякога ми се случваше да легна на пода в банята в ужасно състояние и да мечтая за смъртта; да се моля на Бог, както винаги Му съм се молила, когато пия: „Мили Боже, спаси ме сега и повече никога няма да го правя”. Но после добавях: „Боже, не ми обръщай внимание. Знаеш, че утре ще направя съвсем същото.”
Понякога намирах извинения, за да накарам Джордж да се върне към бутилката. Самостоятелното ми пиене и цялата вина за това ми идваха прекалено много, затова и повличах него. А после му се сърдех, че е започнал! По този начин въртележката отново тръгваше. А той, милият, нямаше представа какво става. Когато се натъкнеше на някоя от моите бутилки из къщата, той се чудеше как му се е случило да я проусне. Самата аз не знаех всички места, където ги криех.
Вече членуваме в АА от няколко години и се опитваме да наваксаме изпуснатото. Предишният ми двайсет и седем годишен брачен живот беше низ от недоразумения. Сега картината е съвсем друга. Вярваме си един на друг и се разбираме. Дължим го на АА. Те ни научиха на много неща. Затова мисленето ми и отношението към всичко, което правя, е съвсем различно. Сега например не мога да си позволя да мразя когото и да е, защото това е сигурна предпоставка за чаша алкохол. Трябва да живея както аз искам и да оставя останалите да правят същото. А „мисля” – тази важна думичка започна да значи изключително много за мене. Животът ми винаги се е изразявал в действия и реакции. Не съм спирала да мисля. Просто отдавна бях престанала да давам пет пари за себе си или за останалите.
Опитвам се да се придържам към програмата, както ми беше очертана – ден за ден. Гледам да изживея днешния ден така, че утре да не се срамувам заради него. Някога мразех събужданията сутрин и мисълта за кошмара от предишната вечер. Следващата сутрин винаги беше ужасна. И освен ако не си представех розова картина за онова, което би се случило този ден, нямах желание изобщо да стана сутринта. Това не беше никакъв живот. Сега се чувствам много благодарна не само за собствената си трезвеност, която се опитвам да поддържам ден след ден, но се радвам и на възможността да помагам на други хора. Никога не съм могла да допусна, че мога да се окажа полезна на друг освен на съпруга и на децата си, в краен случай – на неколцина приятели. В АА обаче разбрах, че съм в състояние да помагам на други алкохолици.
Много от съседите ми отделят време за благотворителна работа. Особено впечатление ми е направило едно момиче, което наблюдавам от прозореца всяка сутрин да отива да помага в болницата. Веднъж, когато го срещнах на улицата, попитах: „В какво точно се изразява работата ти там?” То ми обясни, че било много лесно и се справяла без всякакви усилия. После попита защо не отида и аз. Аз отвърнах, че бих се радвала много. Момичето реши: „Добре, ще те включа в списъка с доброволците. Имаме такава нужда, че ще се радваме, ако можеш да ни отделиш два, дори един ден.” Но аз си помислих – добре, ама как ще се чувствам другия вторник. Как ще се чувствам в петък, ако го направим в петък? Не можех да знам. Така и не се включих в благотворителната работа. Затова се чувствах ощетена и непълноценна. Разполагах с време, със сигурност умеех да върша работата, но така и не направих нищо.
Сега всеки ден се опитвам да изкупя егоистичните, безсмислени и глупави неща, които правех, когато пиех. И се надявам никога да не забравя колко съм благодарна.