Приказките...

…нашите, моите…
Тези с които сме израстнали… там, където малкия побеждава големия… там принца идва любящ при принцесата, а тя може да усети грахово зърно през двадесет дюшека… Приказките които сършват: “ И заживяли щстливо….”, “Три дена яли, пили и се веселили…” Моите, нашите…
Сега? Никъде няма: “поради очуждение се чувствали нещастни… “ Докога? И срещнали друг принц или… тогава се появила принцесата от другото царството или... или… Да бяхме пили и пели по-малко... ммм?
Казват всички били еднакви във щастието си (ще им се) ...а в скръбта си били изобретателни… симпатяги разни.
Нашите и вашите приказки, които обърнахме, продължихме, повторихме или сложихме n* (където n принадлежи на множеството...) Новите приказки, с новите ни любими и лоши персонажи... и пак три дни... и пак се веселили, навлеците... и пяли дори... наздраве! За тези приказки, които свършват:

И се разделили и заживели щастливо... отново!

Много обичах да чета приказки като дете. Майка ми постоянно мърмореше, че не чета сериозни книги, а само приказки. Обожавах тези, в които се разказваше за смели юнаци, богатири, царици, царе, принцеси, царства, господарства, богатства и дворци и не можех да понасям приказките за Хитър Петър и Настрадин Ходжа. Прекалено ежедневни ми се струваха.

П.С. Естествено, че се отъждествявах с Пеплеяшка на бала, а не с Пепеляшка в кухнята. И до ден днешен е така и само "превъртам" стрелките на часовника.

Спиш ли, принце? - Спиш. А пък живота ми

само от безсъници живее.

Слушай ме, докато спиш, защото -

буден ли си, няма да посмея.

Принце, аз съм твоята принцеса.

Но разстрелях приказното чудо.

Станах и косите си разресах.

Не дочаках ти да ме събудиш.

Баловете бяха много пищни.

Лесно ми замаяха главата.

Млада бях - за нищо не въздишах.

Радвах се на лъже-красотата.

Любих се. И не с когото трябва.

Припознавах любовта във всичко.

Вярвах, че я има. Още вярвам,

но оставям други да обичат.

Не внимавах - мравката настъпих.

Значи съм способна да убия?

Разпилях косите си по пътя -

нямам със какво да те завия.

Да, заради мене пяха песни.

И заради мен горя и Троя.

Принце, аз съм твоята принцеса,

но отдавна вече не съм твоя.

Щом подхванахте темата:

С теб живеем в трагична,
жълта, бледа поезия...
Ти отдавна страдаш
от хронична амнезия.
Пак се сблъсквам със спомени.
Теб оставям да спиш.
И без щит, и без броня -
глупостта ми виниш -
аз пред тях се изправям.
И един страх ме отравя,
страх, че всичко е минало...

е най-сексистката и вредна приказка, която съм чувала някога. Би трябвало да бъде забранена.
Това е историята на едно нормално момиче, прекрасно с това, което е. Жена, способна да се справя с домакинската работа и има достатъчно кураж да не се пречупва пред лошите й мащеха и сестри. Пази вярно смомена за обичаните й хора и продължава напред, както може. После идва изкушението да си продаде душата. Да стане някой, който не е. Не задължително по-добър, само по бляскав. И Пепеляшка избира лесния начин, илюзията, друг образ, който не е истински.
Полунощ е, тя е в прегръдките на Принца. Часовникът удря и тя знае, че трябва да бяга. Защото я е страх, че той ще погледне през илюзията и ще съзре истината. Защото знае, че това, което е показала на Принца е фалшиво.
Тя побягва - нямала е достатъчно вяра в себе си за да му се покаже такава, каквато е.
Той не я следва - не я е обичал достатъчно за да приеме и двете й лица.
Тя прекарва живота си във вечен бяг от принц на принц. Той - в самота и в спомена за Нея, принцесата, не пепелявата жена.

Искрено мразя тази приказка. Тя учи как повърхностното е по-важно, по-приемливо. Учи ни да не вярваме в себе си, да обичаме илюзиите. Но не и нас самите.

По красиво нещо не бях чел макар и тъжно от години, става дума за Ева

Прекрасно е. Ето един друг поглед...


Монолог на вещицата

Вечерта въобще не беше синя.
Нямаше цветя и пеперуди.
Аз замествах спящата царкиня
до деня, във който се събуди.
Принцът беше жаден да обича,
а пък тя — безпаметно заспала.
Тъй че се престорих на момиче.
Лесно е — с една магия бяла.
Черните магии ги забравих,
във мига, когато ме погледна.
Знаех — сто години ми остават.
Знаех, че ще бъда предпоследна.
Изведнъж ще ме разлюби, знаех.
И не бих могла да го опазя.
Можех да го удуша накрая,
но ми свърши всичката омраза.
Укротих се. Е, така да бъде!
Да отива и да я целува.
А сега принцесата ме съди,
че мъжът й нощем ме сънувал...


Монолог на спящата царкиня

Вече сто години те сънувам.
От кошмарите съм побеляла.
Вещицата хищно те целува.
Сякаш, че не спя, а съм умряла.
Ти — до нея — силен, ненаситен.
Седмото небе ти е подвластно.
Щеше да е страшно за очите
всичко туй — ако не бе прекрасно.
Гледах ви и знаех, че не мога
да достигна женския й блясък.
Прекалено плашена със Бога —
значи — зле възпитана във ласки.
И какво, че после ще те имам.
(Знаех, че накрая ще те пусне.)
Ще бълнуваш лятното й име.
В зимната постеля ще е пусто...
Мислих си го (и защо да крия) —
съмне ли — да ви направя луди.
Достраша ме да не ви убия.
И поисках да не се събудя.



Монолог на принца

Не можах от грях да се опазя.
Много бяха тези сто години.
А мъжът на вещицата казва,
че била тя спящата царкиня.
А жена ми — вещица. О, Боже!
Значи — той жена ми е прегръщал.
Значи е докосвал тази кожа.
Може да е било в тази къща.
А пък аз — с жена му. И умирах
от дъха на хала ожадняла.
Беше страшно — огнено красива.
Всичко друго, ама не заспала.
Двамата, измамени по мъжки,
май ще трябва тъжно да си кажем:
двете са били едно и също.
А пък ние — клонче от пейзажа.

Най-красивите неща често болят най-много. Когато го чета имам чувството, че някой е стиснал сърцето ми. И ми се плаче.

...много хубави 'погледи', Ева, тъжни, но хубави...
Поздравления!

ПРИКАЗКА ЗА ЛЮБОВТА
Един човек имаше навика да посещава близката до дома си горичка. Обикновено правеше все едно и също - изминаваше бързешком пътеката между дърветата, вперил поглед в краката си, а после спираше пред едно дърво - винаги едно и също, сядаше под него и започваше да се вайка.

- Никой не ме обича. Никой не заслужава моята любов. Ах, колко съм самотен! А имам толкова голямо сърце и то жадува за обич.

И така ден след ден.

В клоните на дървото едно птиче си свиваше гнездо. Жалостиво същество беше то - не понасяше чуждото страдание.

- Човече - извика един ден птичето, когато оплакванията бяха особено мъчителни за слушане, - тук всички те обичаме. Виж тревата, по която често вървиш. Тя е полегнала, за да не пречи на стъпките ти. Ето и дървото, под което обикновено сядаш. Показало е единия си корен, за да ти е удобно. А мравките всеки ден го почистват, за да ти е приятно. Всички те заслужават твоята обич.

- Колко си наивно! - възкликна човекът. - Не познаваш света. Тревите лежат, защото ги мързи да се изправят всеки път. Дървото е престаряло, скоро ще се катурне, затова коренът му е над земята. А колкото до мравките, те просто са лакоми и всеядни.

- Да, може би си прав - каза птичето, което почти винаги се съгласяваше с чуждото мнение. - Те наистина правят нещата за себе си, но и за теб също.

- В дълбоко заблуждение си - строго каза човекът. - Те не могат изобщо да обичат. Някои от тях нямат дори сърца. И затова са недостойни за моята любов.

Птичето се сви в недовършеното си гнездо и клюмна глава върху гърдите си. Искаше да помогне, а не знаеше как. Да утешиш човек се оказа трудна работа.

- Когато съм неуверено и объркано - започна отново то, - ...

- Това обяснява всичко - прекъсна го човекът, който вече бе успял да зърне птичето в клоните на дървото. - Ти си дребно и нежно, и толкова младо. Имаш малко знания и почти никакъв опит. Нуждаеш се от покровител и учител.

- ... тогава запявам - продължи птичето, което не разбра думите на човека.

- Нима можеш да правиш нещо? - Човекът се взря с любопитство в пернатото същество. - Я да видим. Ще изпееш ли една песен за мен?

Птичето го погледна с едното око, после с другото, хвърли поглед наоколо и запя.

И сякаш цялата земя притихна и зачака, и всички дървета, храсти и треви върху нея - също. Животните, птиците и насекомите замлъкнаха. Дори потока забълбука по-тихо, а съществата, които го населяваха, се скупчиха на повърхността му. Слънцето заблестя, облаците спряха своя бяг, а вятърът полегна в клоните на дървото.

Песента изпълни гората, издигна се над върховете на дърветата и се понесе към загадъчните и необятни висини.

Птичето изви глава нагоре, гласът му трепна и замря.

В настъпилата тишина човекът чуваше само собственото си учестено дишане. Очите му бяха пълни със сълзи.

- Ти си единственото същество, достойно за моята любов - успя да промълви той.

- Наистина ли? - със съмнение в гласа запита птичето.

Усети мъничко гордост, леко облекчение и неясна тревога.

- От днес нататък ще те наричам моя любима. Ще се грижа за теб. Ще ти построя дом и ще те пазя от враговете ти.

Щастлива усмивка озари лицето на човека.

- Но аз имам дом! - възкликна птичето. - И нямам врагове!

- Какъв дом е това? Ако разклатя клона, гнездото ще падне - нетърпеливо каза човекът. - А колкото до враговете, ти си толкова неопитно, че се чудя как си оцеляло досега.

- Да, да - обади се птичето, колкото да каже нещо.

Излезе от гнездото и подскочи на по-висок клон.

- Ще ти направя златна клетка с хранилка, поилка и люлка, които да блестят на светлината - и човекът примижа от разкрилото се пред него видение. - Ти ще ми пееш, а аз ще те храня и пазя. Ние ще се обичаме и няма да има други като нас.

- Да, да - каза птичето притеснено и подскочи на още по-висок клон.

- А сега ела, за да те заведа у дома - и човекът протегна ръце.

Птичето неспокойно заподскача от клон на клон, въртейки глава.

- Ела, не се страхувай. Аз те обичам и с мен ще ти бъде хубаво - с много чувство в гласа продължи той.

- Не вярвай на думи! - каза вятърът и потегли отново на път.

- Не отивай! - зашепнаха листата на дървото.

- Ще ни липсваш! - чуха се гласове отвсякъде.

- Ако не дойдеш, ще се превърна в най-нещастното същество в света - добави човекът.

- О! - възкликна птичето, което не можеше да забрави как изглеждаше той преди.

“Исках да помогна и вече нещичко направих. Трябва да продължа” - помисли си то.

Завъртя се в кръг около дървото, хвърли бегъл поглед на полуготовото си гнездо и плавно кацна на рамото на човека.

- Ето ме! - изчурулика.

Той нежно го взе в длани, допря устни до пухкавата му перушина и радостен се завтече към дома си.

Направи всичко, което беше обещал. Купи златна клетка с хранилка, поилка и люлка. Вечер я слагаше до леглото си, сутрин я закачаше на прозореца в стаята си. Носеше на птичето най-хубавите семена, редовно му сипваше прясна вода, говореше му и го галеше, не го оставяше и за миг само. Понякога го пускаше да направи кръгче летейки.

- Браво, браво! - пляскаше с ръце и се смееше. - Ти си най-умелият пилот в света.

Беше щастлив, както никога в живота си и птичето се радваше.

Но в новия си дом то никога не запя. Не че не искаше - просто не можеше. Понякога, когато молбите на човека бяха особено настойчиви, то се опитваше, но освен “чирик, чирик” друго не излизаше от човката му.

- Е, нищо - казваше му той в такива случаи. - Не се притеснявай. Някой ден ще запееш и тук.

И го галеше и целуваше нежно.

Но споменът за онази песен не оставяше човека на мира. Копнежът да я чуе отново го измъчваше.

- Виж, миличко - каза му един ден, - ще те занеса в гората, ще намеря твоето гнездо и ще те поставя в него. Сигурен съм, че тогава отново ще запееш.

Отиването в гората се оказа по-трудно, отколкото си го представяше. Тревите бяха заличили пътеката, а дърветата изглеждаха отчайващо еднакви. Дълго се лута, но не намери познатото гнездо. Накрая спря и разтвори длани.

- Хайде, любов моя, покажи ми това, което можеш да правиш по най-добрия начин.

Птичето стъпи на крака и изправи глава. Светът, какъвто го помнеше, се завърна при него. Видя събратята си високо в небето и чу радостните им възгласи. Слънцето го заслепи за миг, а вятърът го залюля в прегръдките си.

- Ела с мен - прошепна му.

- Бягай, бягай! - подканиха го листата на дърветата.

- Спасявай се! - настойчиво зашепнаха всички наоколо.

Усети радостна възбуда. Тялото му стана леко, а крилете силни.

- Чирик, чирик! - изтръгна се от него и то се понесе нагоре.

Безграничното и бездънно небе се доближи, за да го поеме.

- Върни се! Върни се! - извика човекът. - Не мога да живея без теб!

В гласа му имаше толкова мъка, отчаяние и страх, че птичето не се поколеба и за миг. Спря рязко и се спусна обратно.

От този ден то престана да лети. Но с това промените не свършиха. Загуби апетит. Хранеше се малко и насила.

- Болно ли си? - тревожеше се човекът и се суетеше около него. Сменяваше храната и водата, даваше му специални треви и семена.

Но пухчетата по главата на птичето опадаха, а перата му загубиха блясък и цвят. То нямаше вече сили да стои на крака. Лежеше на дъното на клетката с глава, клюмнала на една страна.

- Миличко - обърна се човекът към него, облян в сълзи, - кажи ми какво да сторя за теб?

Птичето с усилие отвори очи и го погледна. Беше се опитало да направи човека щастлив, но имаше ли щастие без мъка?

- Само не умирай! - възкликна той, когато видя, че любимото му същество отново затвори очи. - Ще потърсим помощ.

Взе го в ръце, притисна го към гърдите си и хукна към гората. Намери празно гнездо и положи в него топлото телце.

Разкъсван от страх и разкаяние, човекът се наведе към тревите и цветята, като се вглеждаше с надежда във всяко стъбълце:

- Моля ви, помогнете!

- Как, как? - развълнуваха се те.

- Спасете моето птиче! - шепнеше той на едно дърво, после на друго, прегръщаше стволовете им, търсеше отговор в потрепването на листата им.

- Направете нещо! - призоваваше малките и големи същества, които се изпречваха на пътя му.

- Какво, какво? - питаха се те.

Тревога, жалост и отчаяние изпълниха гората.

Слънцето измина дългия си път и нощта замени деня, но чувството на обреченост не се стопи.

Звездите покриха небесния свод и пръснаха призрачната си светлина наоколо.

- Помогнете! - помоли ги човекът, но вече не вярваше, че някой може да го стори.

- Всичко е наред - примигнаха звездите и сякаш се усмихнаха.

Но никой на земята не ги чу.

Когато утринната светлина обля и последното кътче в гората, човекът разбра, че е загубил гнездото и своята любима в него. Изтощен от безсъние, мисли и безплодни усилия, спря. Тогава чу песента. Идваше ту отляво, ту отдясно, извисяваше се, после спираше.

- Моето птиче - прошепна той, а сърцето му подскочи в гърдите. - Живо е!

Затърси в клоните на дърветата, но това, което успяваше да зърне тук или там, беше крило, краче или човка.

- Живо е! - каза си с облекчение, благодарност и смирение. - Това е важното. Някой ден ще го видя цялото, а може би ще го докосна отново.

Този ден песните в гората не спряха. Птиците разказваха на облаците и дърветата, те пък шептяха на тревите, цветята и всички животни на земята за нещо чудесно, което се случило. В едно полуразрушено гнездо, на някакъв незначителен клон в Голямата гора едно малко птиче се превърнало в същество от светлина. То не се нуждаело вече от вода и храна, нито от сън, от летене или чуруликане, не се нуждаело дори от дишане. Не изпитвало желания, съжаление или копнеж, нито мъка, нито жалост, нито страх. Перата му излъчвали светлина, а очите му - ласкавост и доброта. Всеки, който го зървал, бил привличан, омайван, омагьосван от това същество. Оставал при него и се променял завинаги.

Птиците разказвали на облаците и дърветата, а те на тревите, цветята и животните на земята, че най-трудното било не да попаднеш на това място в гората, а да видиш съществото от светлина.

----------------

[линк]

Приказките затова са приказки. Фантазиа, която ни показва какъв искаме да е света около нас, колко справедлив трябва да бъде, какви са идеалните отношения между хората.

Наи-често приказките свършват със сватбата. Не знаем дали спящата красавитса е имала сканадали с мъжа си заради навика му да ходи на лов със седмитци и да я оставя у дома с детсата, дали принтса не си е намерил друга, по-млада мома след известно време.

Когато обаче приказките са за хора вече в брак, даже те не идеализират. Един пример: наскоро ми подариха антично издание на булгарско народно творчество. Езикът е даже диалектен, и там често приказките започват с това как една жена толкова досадила с приказки на мъжа си че тои вдигнал рътсе и .... приказката започва.

Аз, обаче, като жена от друго поколение си мисля че това е доста несправедливо отношение към жените (в наше време могат да го нарекат сексизм). Ама това е друга тема....

като отвори приказка за приказките ме подсети за нещо,което от много отдавна си мисля,но не съм споделял сникого.То е толкова еретично,че сигурно ще ми се карате,ама ще си го рекна.
Всъщност смятам,че човек се ражда априори лош и зъл!Защо ли?Защото през целия ни живот ни учат на доброта,на търпение,на любов!Когато някой направи нещо добро,помогне на някого,спаси някого,му благодарят и пишат по вестниците.Значи добротата е толкова рядко нещо,че прави впечатление.И друго-при много пациенти с инсулт или атеросклероза(заболявания при които,при част от пациентите де,се изключва част от кората на главния мозък)се проявява неоправдана и неразбираема агресия към всички,вкл. и към най-близките.Т.е.когато няма съзнателен контрол над поведението(най-точен пример може би са пияните хора),се проявява същността на човека-агресия и лошотия.
Та може би за това са приказките!Да ни казват кое е добро и лошо,да ни учат ,повтарям,УЧАТ,да сме добри и да обичаме!
Не ме разкъсвайте,моля!Просто написах това,което мисля!

много сме,луди сме!

ти си влюбен, бе човек, не се ли предполага да виждаш света в розово?
Не съм съгласна, Доки, човекът се ражда гол - както физически, така и емоционално и душевно. Той не е нито добър, нито лош, нито свободен или несвободен. Ако кажем обратното приемаме, че каквото и да е морално качество може да се предава генетично. А аз до сега за гени за добро и зло не съм чувала да има открития. Човекът е като бял лист хартия, на който други ще пишат, преди, ако има смелост и желание, да пропише и той. Първите редове по нас са създадени от родителите, семейството, училището, средата - а те всичките, да не забравяме, са под влиянието на обществото и времето. Знаеш ли какво казва Нитце? Че колкото и да мразим времето, в което живеем сме способни да съществуваме само в него, защото ние сме във него, а то е заложено в нас. И е имал право.

Доки,
има нещо в това което казваш, въпреки че човек не се ражда напълно формиран. Мисля, че е 50% околна среда (възпитание) и 50% гени.

Но иначе, генетиката е страшно нещо. Има изледвания на близнатси, koито са разделени при раждане. 30 години след това, като се видят за първи път, откриват че пускат тоалетната чиния винаги по два пъти и че използват една и съща паста за зъби! И това в държави където имаш около 10 политси само за пасти за зъби. За депресии и други психични състояния, също се мисли че има генетичен компонент, особено за т.н. дву-полярна депресия.

Има една автор, Patricia Cornwell, която пише криминални романи, но която е правила изследвания за криминалния мозък. Според нея, социо-патите се раждат такива и невъзможността да определят кое е добро и кое зло е резултат от някакво "лошо свързване" или липса на ген.

Разбира се, изказването на Доки е част от големия аргумент "nature vs. nurture." Днес се приема че и двете имат роля.

... не съм съгласна с теб. Част от болните хора по мое мнение и с уговорката, че не съм медицинско лице, проявяват озлобеност защото се чувстват безпомощни, ощетени, онеправдани, самотни, изолирани, защото осъзнават, че живота е преходен и това се отнася и за тях - не е само нечия абстрактна теория и се случва не само по филмите, не само на съседа от долния етаж.
Отделна тема е, че може би не всички болни имат такова поведение и че може би онези от тех, предразположени повече към агресия са по-податливи на агресивни реакции. Това за съжаление, науката трябва да докаже и каже, аз не съм компетентна :)

Иначе, според мен в момента на раждането си човек е съвкупност от възможности. А коя от тях ще се реализира, е въпрос на среда - родителско влияние, възпитатели и преподаватели, приятели и колеги, въобще - хората които го обкръжават. И на късмет, късметът може да завърти живота ни на колкото си поиска градуса и да ни пусне където му е кеф. Пример - аз :)

А за вестниците... ти колко често четеш вестник :)
За колко добри дела си прочел вътре и за колко лоши? При мен тези с лошите деяния надделяват. А аз чета вестник всеки ден...




Сайт на разведените

Разводи.старт.бг

чист и мъдър поглед

"Ако не си в състояние да събереш идеята си за филм на визитка, значи нямаш филм."

адресирано и към мен, ще си позволя да отговоря.
Разбира се, генно наследство има. Това, което е посочено от теб е пример за такова, но това са механични форми на познание. Те не са ни винаги подвластни и тяхното предаване може да става от родител на дете.
Но доброто и злото, за което говорихме, са морални категории. А моралът, като сбор от нравствени критерии и изисквания за поведение в и на едно общество, се изгражда като понятие от самото общество. Не е възможно нещо, което създаваме ние да създава преди да съществува самите нас.

Всъщност беше адресирано до Доки (явно още не знам как да навигирам добре тука). Средата, разбира се, има огромно значение, и точно това исках да кажа: че е интегратсията между гени и околна среда, които определят какви сме.

че всички ни УЧАТ да сме добри!А човек се учи на нещо което НЕ ЗНАЕ.Тогава въпроса е:Лоши ли се раждаме?

много сме,луди сме!

Щом ни учат на нещо, значи не го знаем. Логично.

Мани я логиката! По никаква логика в момента съм в положение, подобно на твооето. В сайт за запознанства се запознавам с ...

С кого, мислиш??? С колежка, с която не сме се виждали 13 години. Ха, сега де! Тия дни ще се срещаме!

Ти докъде докара нещата?