Алкохоликът

Най-странното е, че въпреки наличието на лесно разпознаваеми симптоми, самият алкохолик почти до края не знае, че е болен. Защото алкохолизмът е от тези особени болести, определяни в английския език като „болестта на отрицанието”. Също както при наркоманията, лекоманията, всички други зависимости и някои психични болести – интегрална част от зависимостта към алкохола е механизъм, който непрекъснато убеждава болния в това, че не е алкохолик.
Подозрението в алкохолизъм е много сериозно обвинение. Защото то има еднозначен морален отзвук. Никой не си признава лесно това, че е разпуснат, особено когато се чувства невинен. А пък нали алкохоликът не се напива предумишлено. Той сам не може да разбере защо се напива. Така че се опитва да оправдае своите постъпки, като прилага рационализирането, т.е. старае се да ги „обясни” по рационален начин.
Намира различни причини: проблеми в работата и семейни проблеми, раздразнение и трудно детство. Политическите събития. Историята и географията. Несъзнателно се опитва да отклони своето внимание от алкохолизма, да прехвърли вината върху някой друг. Най-често върху най-близките. Понякога алкохоликът, съвсем подсъзнателно, търси конфликт, търси страдание, за да може да каже „пих, защото…” или да намери претекст да се напие без чувство за вина.
Рационализирането, цикличните прекъсвания в пиенето, свръхусърдието в работата и грижовността вкъщи в периодите на непиене, манипулирането на хората и фактите, избирателната памет и много други механизми за самозаблуждение – всичко това създава необикновено силна система от отрицания, благодарение на която алкохоликът се защитава от мисълта, че е алкохолик. Тази структура от отрицания има преди всичко интелектуален характер и е особено силна при образованите хора. Вероятно най-силното самозаблуждение е характерно за правистите, които са – както е известно – тренирани в намирането на логични аргументи, пасващи на всяка теза.
С други думи, алкохоликът не вярва, че е алкохолик. А същевременно има все повече неприятни усещания. Чувство за вина и угризения на съвестта. Страх от телефонния звън и при вида на пощенската кутия. Все по-честа смяна на настроенията. Чувство, че другите го отхвърлят. Агресия и озлобление. Болезнена ревност и подозрителност. Склонност към самосъжаление. Чувство за самота и изолация. И най-болезненото: липса на чувството за собствената си ценност. Докато накрая започне да се събужда с проклятия на уста; със страха какви неприятности ще му донесе идващият ден. С мечтата да избяга от този ден: да спи, да не става, да се напие. Заблужденията не му позволяват да забележи истинския източник на тези състояния. Алкохоликът е предубеден, че причината за неговите проблеми са другите хора или обстоятелствата, в които живее. Решава да промени тези обстоятелства. Решава да тренира и да тича. Да се разведе. Да замине. Да си смени работата. Да се ожени. Да се върне. Всичко е напразно. Промените не помагат; защото алкохоликът не може да избяга от себе си и от своята болест, която му причинява вече толкова здравословни, семейни, професионални и правни проблеми, че болният се признава за победен и отива на лекар.
Най-често алкохоликът се появява при лекаря за първи път много години преди да успее да стане трезвен. Защото алкохоликът отива на лекар преди всичко поради това да чуе от него че не е алкохолик.

Темата е хубава и интелигентно поднесена. Имам само три малки корекции. Или по-скоро допълнения:

1/ Самият алкохолик знае много отдавна, доста преди да вземе мерки, че е болен. Той просто се надява да има някакъв лесен и кратък във времето начин да се справи с проблема си - така както се е справял преди това с пневмонията или с бъбречното си възпаление. С хапчета, с билки и пр. Ти сам казваш, че той се появява при лекаря много години преди да успее да остане трезвен, което означава, че има желание да се лекува. Пролемът е не толкова, че не знае, че е болен, а по-скоро, че не намира сили да скъса с болестта си. Защото на моменти тя е много сладка болест. Това е коварното.

2. "Също като при наркоманията" е излишна фраза. Това си е вид наркомания - неслучайно програмата на АА се използва и от хора с други форми на зависимост.

3. Значи той не е предубеден, че причина за алкохолните му проблеми са други хора и събития. По-скоро това поднася пред околните като форма на защита. Иначе дълбоко в себе си - особено при изтрезняването - той много добре знае, че болестта му е причина за всички неприятности. И това е най-трагичното - както се отбелязва в една от стъпките. Знае го, но не може да набере смелост да промени нещата.

4. Алкохоликът отива при лекаря, не за да чуе, че не е алкохолик /той сам в тоя момент знае много добре защо е при лекаря!/, а за да потърси лесен път към оздравяването - спасително хапче, както споменах, сироп някакъв /като за кашлица/, вълшебно прахче и пр. атрибути, които да му помогнат и да му позволят после да си пийва от време на време безпроблемно. :-)))

ПП Споменах за тези неща, защото долових, че правиш сериозен опит да изградиш своего рода обобщен психологичен портрет на алкохолика. До голяма степен успяваш. Допълвам те заради капаните на интелектуализацията, за които говориш. Даваме си сметка за тях, но от време на време влизаме вътре, без да се усетим. Например в заключителното ти изречение, че алкохоликът отива при лекар, за да чуе, че не е алкохолик. Не, той отива при лекар, знаейки, че е алкохолик и защото симптомите вече са станали мъчителни. А и защото се надавя на лесна рецепта. Но в тая борба няма лесни пътища.

*****4. Алкохоликът отива при лекаря, не за да чуе, че не е алкохолик /той сам в тоя момент знае много добре защо е при лекаря!/, а за да потърси лесен път към оздравяването - спасително хапче, както споменах, сироп някакъв /като за кашлица/, вълшебно прахче и пр. атрибути, които да му помогнат и да му позволят после да си пийва от време на време безпроблемно. :-)))******

Edno e?

"Аз предлагам всички пиещи алкохолици на сапун ,а вички непиещи на шампоан".Кое е най-страшното бе тъпак ?За какъв край говориш?Аре ми кажи къде в английския език го видя това нещо и ми го напиши /ако въобще знаеш англйиски/.Като ти гледам писанието си за жълтата сграда.Не се прави на психоаналитик,щото май си от лудите.Това дето си го чел в учебниците по психология има друг смисъл от теб лекар не става.Виж някоя месарница иди да поработиш да си изкарваш яда,защото има скрита агресия в теб.Пък първо се научи да си връзваш връзките на обувките и да си бършеш сополите.
Приятели това не е за него ,защото той едва ли ще го разбере:
Всеки човек страда от някакво психическо разстройство и при всеки човек то се отключва по различно време и по разлечин начин ние трябва да пазим зорко ключа,защото от това зависи нашия живот.

Алкохоликът не мами лекаря. той му казва това, в което сам вярва. А лекарят често не е в състояние да проникне през рационализациите и цялото алкохолно заблуждение. Нещо повече, лекарят е научен да оперира с верига от причини и следствия, които обхващат симптомите на болестта, самата болест и нейните причини. Вярва, че ако намери причините за болестта, ще може да ги елиминира и да излекува пациента.Често успява да бъде заблуден от такива симптоми като безпокойство, безсъние, сексуални проблеми, халюцинации, амнезия и бълнувания и поставя погрешната диагноза невроза или депресия. А дори ако постави правилната диагноза: алкохолизъм - почти всеки лекар ще зададе на болния въпроса защо пие.
А алкохоликът само това и чака. За отговора на този въпрос отдавна би могъл да получи докторат. Сега заедно с лекаря ще търси причините. Най-често ги намират в психичните преживявания на пациента. Следователно лекарят предписва на болния успокоителни или сънотворни, като вярва, че когато пациентът дойде на себе си, няма да трябва да пие. Но той отново пие. Само че много често вече е двойно зависим: от алкохола и от успокоителните. Зависимостта от лекарствата е идентична на алкохолизма болест и днес се лекува в същите тези центрове и по същия начин.
Независимо от диагнозата и начина на лечение обикновено лекарят и алкохоликът заедно стигат до извода, че пациентът пие, защото има разнообразни неприятни преживявания.
От собствен опит Анонимните алкохолици знаят, че това не е истина. Знаят, че е точно обратното. Че са имали неприятни преживявания, защото са пили. А днес изобщо не си губят времето да си задават въпроса защо алкохоликът пие. Знаят, че алкохоликът пие без повод. А по-точно, изключително по този повод, че е алкохолик.

За да престане да пие, алкохоликът трябва да постъпи по начин, обратен на досегашния. Вместо безнадеждно да се бори да покаже сила на волята, трябва да капитулира. Да признае фактите, които не е искал да забележи, но които показват, че е безсилен спрямо алкохола. Да признае себе си за алкохолик, а алкохолизма за болест. Следователно началото на оздравяването е разрушаването на системата на отрицанието; ако това настъпи, останалото по протича по принцип бързо. Боб С. и Бил. Д. изтрезнели почти веднага, когато Бил. У. им отворил очите. От петдесет години Анонимните алкохолици са най-добрите специалисти в отварянето на очите на пиещите алкохолици.
За разлика от лекаря непиещият алкохолик умее отлично да разпознава лъжите, рационализирането и другите защитни механизми на пиещия алкохолик; та нали самият той е прилагал абсолютно същото, а в добавка вече е забелязал собствените си заблуди. Следователно може с лекота и без всякакво съмнение да докаже на пациента, че той е алкохолик.
Но никой анонимен алкохолик не прави това. Не пита какво пиещият чувства, защото знае добре какви са усещанията му. Не изслушва прекалено дълго рационализациите и теорийките на пиещия. Не му показва несъответствията, липсата на логика, грешките или фалша. Знае, че всяко подозрение за алкохолизъм моментално буди у алкохолика защитната реакция и затваря пътя към него. Следователно анонимният алкохолик не казва на пациента: "Ти си алкохолик". Говори му изключително за себе си, за това, че той самият е алкохолик.

Говори му за това как е пиел и как е изтрезнял. По какъв начин е заблуждавал самия себе си и как е стигнал до извода, че е алкохолик. Как го е плашела перспективата лудост, затвор или смърт, може би чрез самоубийство. а същевременно не си е представял живота без алкохол. И като не е имал изобр, започнал да подражава на тези от АА и да прави това, което му препоръчвали. Разказва, н омного накракто какво е правил и продължава да прави, за да не пие. Повече време посвещава на това как се чувства днес. И то не толкова физически; подробно разказва на слушателя му неговият опит. Защото анонимният алкохолик не знае дали слушателят му също е алкохолик. Това може да реши единствено той самият. Но ако той е сметнал, че АА може да му бъде от помощ, винаги ще бъде добре дошъл. Ако след идването в АА той стигне до извода, че това не е за него, никой няма да го задържа насила.

Този, който за пръв път слуша анонимния алкохолик, обикновено не вярва на собствените си уши. Сякаш слуша разказ за самия себе си! Що за уловка? Та нали той точно по такъв начин е пил. Идентично е мислил за това защо пие, прилагал е същите аргументи и обяснения. Кой е дал на анонимния алкохолик всичките тези факти и подробности? След малко си дава сметка, че във всичко това, което е чул, подробностите не играят никаква роля, важни са само усещанията. И знае, че за първи път, откакто се помни, разговаря с някого, който разбира това, което той преживява, защото самият той е имал идентични преживявания. За първи път от много време не чувства черупката, която го е отделяла от другите хора; има чувството за идентификация и съпричастност с друг човек. Такъв, какъвто е той самият.

Изведнъж го обхваща страх. Онзи му се е представил като алкохолик. Дали все пак и той също не е? Та нали всички подробности си пасват, дори идентичните увъртания? Това означава ли, че и него го очаква смърт или живот без алкохол?

Сега се претеглят всички за и против. Алкохоликът може да се запъне; може да се хване за някоя, дори и най-дребна разбика между чутата история и неговата собствена. Та нали той още никога не е попадал в болницата. Не е имал делириум. Или може още веднъж да повярва на волята си, опираща се на знаията, и да си помисли: може и наистина да съм алкохолик, но сега, когато вече си давам сметка за това и знам, че повече не мога да пия, ще има дотолкова силна мотивация, за да не пия. На такъв алкохолик АА не може да помогне. АА може да помогне само на тези алкохолици, които искат да престанат да пият, но сами не могат, защото такава е природата на тази хронична болест. Петдесетгодишният опит е доказателство за това, че ако наистина искаш да спреш да пиеш, трябва да се окажеш на дъното.
Този, на когото му е писнало, повече няма да се бори. Ще погледне още веднъж анонимния - как изглежда и как се усмихва. Ще почувства неговата невъзмутимост и спокойствие на духа. И тогава у него ще се събуди надеждата. Ще си помисли: щом като той може, и другите могат да успеят. И ще попита: как?

Анонимният ще го заведе на сбирка на АА. Ще го посъветва да ходи всекидневно на сбирки: 90 сбирки в продължение на първите деветдесет дена. Ще му каж да си разтвори мозъка и да не се опитва да разбере всичко. В началото може да разбере немного, защото цялото му мислене още е "пияно". Така че нека се придържа към съветите на хората от АА дори ако тези съвети му се струват странни. "Доведи тялото, а главата ще дойде по-късно" - това е любимият съвет на Анонимните алкохолици към новопристигналите.

Сбирката ще учуди новака. Вместо мръсни пияници ще види спретнато облечени, сериозни, но радостни хора. В началото водещият ще попита кой не е от града и кой има по-малко от 90 дни трезвеност. И едните, и другите ще бъдат сърдечно посрещнати с ръкопляскания. След това събраните ще четат на глас някакви Стъпки и Традиции, не само напълно неразбираеми, но и изобщо несвързани с алкохола и алкохолизма. Новият дори може да си помисли, че се е объркал, но тогава някой ще започне да разказва историята на своето пиянство, с която той отново ще може да се отъждестви, и на оздравяването, което отново ще събуди неговата надежда. Когато първият говорещ пирключи, хората от залата ще вземат отношение по това, което е казал. Никой няма да казва, че нещо е някакво, никой няма да използва безични изрази, че нещо "се прави" тогава и тогава, че "се пие" в такива и такива ситуации, нито дори, че "се чувства" това и това. Всеки много конкретно ще говори за това какво сам е правил или чувствал. Никой няма да каже, че някой има право. Изобщо няма да има никакви от познатите на новака начини да се стигне до истината: хипотези, аргументи, доводи, контрааргументи и спорове. Нкиой нищо няма да оборва нито да защитава, всеки ще се старае нещо да допълни. Във всички тези изказвания, взети заедно, новакът ще може да намери много неща за себе си, въпреки че никой няма да го поучава нито да му дава преки съвети. В почивката на сбирката /или след завършването/, вярно, ще го наобиколят аовците с по-голям стаж, но само за това още венъж сърдечно да го приветстват, да му дадат телефонните си номера, адресите и да кажат: "Звънни ми. Ако се почувстваш зле и ако се чувстваш добре. Но педи всичко, ако ти хрумне да се напиваш. Тогава се обаждай независимо колко часът през деня или през нощта е."