Раде, Раде,
24 отговора
0 прегледа
Раде, Раде,
дет му се вика.:))) Обещал съм на Рама да й разкажа с подробности за пребиваването си в Индия, придружено със снимки и подаръче, ама щото не ми остава време, пък видях тъдява, че има споделени впечатления от пътуване в Индия, та реших и аз да споделя, ама кво хубаво дълго изречение стана.:)
Мръсотията е умопомрачителна. Филиповци изглежда като аптека. Ама за една седмица се свиква. И после почти не я забелязваш. Същото и с беднотията. Рама твърди, че съм живял в Индия през минал живот. Аз като цяло съм осъзнат атеисто-материалист, но съдейки по това как бързо свикнах с околната среда може и да е права или пък просто съм приспособим.
Ами май трябва да започна с маршрута. Нямам за цел да правя пътеводител, а по-скоро да пиша за усещанията си, но все пак маршрута беше: Делхи, Вриндаван (или Вриндабан), Матура, Агра, Джайпур, отново Вриндаван, Ришикеш, Делхи (за отлитането). Като се има предвид, че 240 км. се минават за около 7-8 часа - голямо пътуване падна.
Във Вриндаван спахме общо три нощи в ашрам. Ашрамите са като оазиси, поне във Вриндаван. Най-вече по отношение на чистотата. Самият Вриндаван е "село" с около 50 000 жители, както знаете свещен, та свещен - в него е израснал Кришна, който човек умре там не се преражда повече, та затова имотите са скъпички (има много мераклии да спрат преражданията си), има около 5000 храма. Разположен е на река Ямуна (май така се казваше), която е свещенна поне колкото Ганг, ако не и повече. Аз съм отявлен месоядец, а във Вриндаван и 200 км. околовръст няма дори яйце. Като отмина първоналния шок от мръсотията (шок, смекчен от еднодневна обиколка на Делхи) успях да забележа самия Вриндаван. Красиви, неподдържани сгради, открита канализация, много хора (хванахме част от Дивали там, а другата беше в Джайпур). Купихме си индийски дрехи. Аз като виден естет си харесах една дрешка с шафранен цвят (млечно оранжево). Пък то се оказа, че този цвят е за посветените люде. И като тръгнах по улиците и като взеха да ме поздравяват и да ми се кланят - бая се стъписах. Ама бързо се освестих и започнах благоскронно да отговарям на поздравите и поклоните, поднасяйки сърцето си в шепи.:) Запалвайки цигара, обаче, бързо ги разочаровах и те разбираха, че съм лъжепосветен. Като казах цигара - в северна Индия хората почти не пушат, но дъвчат тютюн, от което зъбите им са доста страшни. Но аз съм храбър и не се уплаших.:) А, за малко да забравя. Бяхме на гости на Садо Махарадж. Садо означава свят човек, а самият пич е наследник на махараджата на региона. Май през 2000 г. е бил на гости на Слави, който в перманентен пристъп на интелегентност го разпитвал само за имоти и пари.Садо Махарадж притежава бая голям храм, в който три жени мантруваха, пеейки Харе Кришна Харе Кришна и т.н. Той (Садо Махарадж, не Кришна) в пристъп на великодушие :))) каза, че през март 2007 ще идва в София и ще ни идва на гости удома. Е, аз няма да съм негостоприемен като него и няма да му поднеса телешки стек в отговор на постните манджи, с които ме гощава.:))) Ама едва ли ще ни дойде на гости, де.
Ей, забравих основното. Започнах с подробности и пропуснах нещото, което ме впечатли най-много. А то е абсолютната липса на агресивност у индийците. Незнам от религията им ли, от друго ли, обаче толкова неагресивни хора не съм виждал. Например, при цялата блъсканица по улиците (коли, мотори, велосипеди, моторни рикши, велорикши, хора, крави, прасета, магарета, биволи и т.н.), крясъците, клаксоните, звънците, е достатъчно да се усмихнеш на някого за да грейне той в усмивка и да започне да ти говори. За 12 дни в Индия не видях човек, който да се кара с друг. Вярно, крещят, но след миг се усмихват, смеят и потупват. Казаха ми (незнам колко е вярно), че когато моголите са завзели Индия, самите индийци не са знаели как да се бият. И завземането всъщност било просто настаняване на моголите в страната. Аз си направих експеримент и един ден се усмихвах постоянно на хората по улиците. Нямаше човек, който да не се усмихне в отговор, а голяма част започваха да се смеят.
Един ден пътувахме с лодка от Вриндаван до Матура (където се е родил Кришна). В лодката бяхме десетина души, лодката беше дървена, с доста дебели дъски, разстоянието е около 20 км по суша. И цялото това нещо го подкара един индиец, висок около метър и шейсет, тежък около 45 кг. И греба три часа и половина! Направо ни събра очите. Единствената почивка му беше, когато слезе за малко на брега за да си сипе вода в едно шише. Преди това само гребваше от Ямуна (която е черна като кафе - като си мушнеш пръста и не го виждаш) и си сплакваше устата.
На това пътуване с лодка с нас имаше един немец, който почти през цялото време пееше Харе Кришна и Говинда Джая, Джая, досади доста на по-нервните, а на мен така ми наби хари Кришна в главата, че седмица след връщането в България само това си тананиках.:)) Само лодкарят му се радваше и отвреме на време хилнато се провикваше: Харе Кришна!:) Та за тоя германец. Отиваме в Матура в храма, построен на мястото или до затвора, където се е родил Кришна. Хората ни предупредиха, че вътре не позволяват да се внасят абсолютно никакви вещи - нито фотоапарати, нито телефони, дори цигари и кибрити не разрешават. Нашият германски приятел, обаче, реши да се шмугне с китарата. Та застава той пред полицаите и те му обясняват, че с китарата не може да влезе. Той пък на свой ред започва да обяснява, че с тази китара слави Кришна и че трябва да влезе с нея. Полицаите, естествено, не го пускат. И той както стои пред тях, грабна китарата и запя Харе Кришна. Зад него опашка от около 20 човека, воглаве с мен, а пича пее жизнерадостно. Полицаите се разсмяха и весело му казаха, че с китара няма да го пуснат. Накрая германеца разбра, че няма да влезе така и си остави китарата. Но пък за сметка на това, като се озова в храма, се просна по очи и започна да вие. Всъщност беше комбинация между плач, виене и смях. Индийците го гледаха втрещено, другите от групата леко засрамено (въпреки, че не всички разбраха, че е с нас), а аз - с почитание.:) После ни обясни, че изпаднал в екстаз, а по-късно се разбра, че човекът май отказвал наркотиците, та нещо бил леко чалдисан, ама това може да са само злобни подмятания, а човека просто да е склонен към екстази. Не хапчетата имам предвид.
Е, има още за разказване, като например за храмовете, за посветените и т.н., ама има и за работа, тъй, че ви зарязвам.
Като заключение: независимо от стреса първите два-три дни, от мръсотията, от липсата на месо, от лютите манджи (един ден без да искам хапнах панирана люта чушка, която беше толкова люта, че ми писнаха ушите), от умората от пътуването и обикалянето, ходенето в Индия много си заслужава. Почти съм убеден, че предвид многото други места, където искам да отида, скоро няма да се върна в Индия. Но съм убеден само почти.:)
Мръсотията е умопомрачителна. Филиповци изглежда като аптека. Ама за една седмица се свиква. И после почти не я забелязваш. Същото и с беднотията. Рама твърди, че съм живял в Индия през минал живот. Аз като цяло съм осъзнат атеисто-материалист, но съдейки по това как бързо свикнах с околната среда може и да е права или пък просто съм приспособим.
Ами май трябва да започна с маршрута. Нямам за цел да правя пътеводител, а по-скоро да пиша за усещанията си, но все пак маршрута беше: Делхи, Вриндаван (или Вриндабан), Матура, Агра, Джайпур, отново Вриндаван, Ришикеш, Делхи (за отлитането). Като се има предвид, че 240 км. се минават за около 7-8 часа - голямо пътуване падна.
Във Вриндаван спахме общо три нощи в ашрам. Ашрамите са като оазиси, поне във Вриндаван. Най-вече по отношение на чистотата. Самият Вриндаван е "село" с около 50 000 жители, както знаете свещен, та свещен - в него е израснал Кришна, който човек умре там не се преражда повече, та затова имотите са скъпички (има много мераклии да спрат преражданията си), има около 5000 храма. Разположен е на река Ямуна (май така се казваше), която е свещенна поне колкото Ганг, ако не и повече. Аз съм отявлен месоядец, а във Вриндаван и 200 км. околовръст няма дори яйце. Като отмина първоналния шок от мръсотията (шок, смекчен от еднодневна обиколка на Делхи) успях да забележа самия Вриндаван. Красиви, неподдържани сгради, открита канализация, много хора (хванахме част от Дивали там, а другата беше в Джайпур). Купихме си индийски дрехи. Аз като виден естет си харесах една дрешка с шафранен цвят (млечно оранжево). Пък то се оказа, че този цвят е за посветените люде. И като тръгнах по улиците и като взеха да ме поздравяват и да ми се кланят - бая се стъписах. Ама бързо се освестих и започнах благоскронно да отговарям на поздравите и поклоните, поднасяйки сърцето си в шепи.:) Запалвайки цигара, обаче, бързо ги разочаровах и те разбираха, че съм лъжепосветен. Като казах цигара - в северна Индия хората почти не пушат, но дъвчат тютюн, от което зъбите им са доста страшни. Но аз съм храбър и не се уплаших.:) А, за малко да забравя. Бяхме на гости на Садо Махарадж. Садо означава свят човек, а самият пич е наследник на махараджата на региона. Май през 2000 г. е бил на гости на Слави, който в перманентен пристъп на интелегентност го разпитвал само за имоти и пари.Садо Махарадж притежава бая голям храм, в който три жени мантруваха, пеейки Харе Кришна Харе Кришна и т.н. Той (Садо Махарадж, не Кришна) в пристъп на великодушие :))) каза, че през март 2007 ще идва в София и ще ни идва на гости удома. Е, аз няма да съм негостоприемен като него и няма да му поднеса телешки стек в отговор на постните манджи, с които ме гощава.:))) Ама едва ли ще ни дойде на гости, де.
Ей, забравих основното. Започнах с подробности и пропуснах нещото, което ме впечатли най-много. А то е абсолютната липса на агресивност у индийците. Незнам от религията им ли, от друго ли, обаче толкова неагресивни хора не съм виждал. Например, при цялата блъсканица по улиците (коли, мотори, велосипеди, моторни рикши, велорикши, хора, крави, прасета, магарета, биволи и т.н.), крясъците, клаксоните, звънците, е достатъчно да се усмихнеш на някого за да грейне той в усмивка и да започне да ти говори. За 12 дни в Индия не видях човек, който да се кара с друг. Вярно, крещят, но след миг се усмихват, смеят и потупват. Казаха ми (незнам колко е вярно), че когато моголите са завзели Индия, самите индийци не са знаели как да се бият. И завземането всъщност било просто настаняване на моголите в страната. Аз си направих експеримент и един ден се усмихвах постоянно на хората по улиците. Нямаше човек, който да не се усмихне в отговор, а голяма част започваха да се смеят.
Един ден пътувахме с лодка от Вриндаван до Матура (където се е родил Кришна). В лодката бяхме десетина души, лодката беше дървена, с доста дебели дъски, разстоянието е около 20 км по суша. И цялото това нещо го подкара един индиец, висок около метър и шейсет, тежък около 45 кг. И греба три часа и половина! Направо ни събра очите. Единствената почивка му беше, когато слезе за малко на брега за да си сипе вода в едно шише. Преди това само гребваше от Ямуна (която е черна като кафе - като си мушнеш пръста и не го виждаш) и си сплакваше устата.
На това пътуване с лодка с нас имаше един немец, който почти през цялото време пееше Харе Кришна и Говинда Джая, Джая, досади доста на по-нервните, а на мен така ми наби хари Кришна в главата, че седмица след връщането в България само това си тананиках.:)) Само лодкарят му се радваше и отвреме на време хилнато се провикваше: Харе Кришна!:) Та за тоя германец. Отиваме в Матура в храма, построен на мястото или до затвора, където се е родил Кришна. Хората ни предупредиха, че вътре не позволяват да се внасят абсолютно никакви вещи - нито фотоапарати, нито телефони, дори цигари и кибрити не разрешават. Нашият германски приятел, обаче, реши да се шмугне с китарата. Та застава той пред полицаите и те му обясняват, че с китарата не може да влезе. Той пък на свой ред започва да обяснява, че с тази китара слави Кришна и че трябва да влезе с нея. Полицаите, естествено, не го пускат. И той както стои пред тях, грабна китарата и запя Харе Кришна. Зад него опашка от около 20 човека, воглаве с мен, а пича пее жизнерадостно. Полицаите се разсмяха и весело му казаха, че с китара няма да го пуснат. Накрая германеца разбра, че няма да влезе така и си остави китарата. Но пък за сметка на това, като се озова в храма, се просна по очи и започна да вие. Всъщност беше комбинация между плач, виене и смях. Индийците го гледаха втрещено, другите от групата леко засрамено (въпреки, че не всички разбраха, че е с нас), а аз - с почитание.:) После ни обясни, че изпаднал в екстаз, а по-късно се разбра, че човекът май отказвал наркотиците, та нещо бил леко чалдисан, ама това може да са само злобни подмятания, а човека просто да е склонен към екстази. Не хапчетата имам предвид.
Е, има още за разказване, като например за храмовете, за посветените и т.н., ама има и за работа, тъй, че ви зарязвам.
Като заключение: независимо от стреса първите два-три дни, от мръсотията, от липсата на месо, от лютите манджи (един ден без да искам хапнах панирана люта чушка, която беше толкова люта, че ми писнаха ушите), от умората от пътуването и обикалянето, ходенето в Индия много си заслужава. Почти съм убеден, че предвид многото други места, където искам да отида, скоро няма да се върна в Индия. Но съм убеден само почти.:)
Re: Раде, Раде,
Ей, ама като ме насърчат така хората и ми идва да говоря, да говоря и да говоря. Сякаш ми поникват криле на езика.:))) Сега слушайте, не се отнасяйте в мечти за език с криле, пърхащи нежно.:)))
Като тръгнахме от Вриндаван за Джайпур ни се падна един шофьор на джипа, който за първи път отиваше в толкова голям град и знаеше английски по-малко и от мен. Беше се изкиприл с бежаво панталонче и кремава ризка. Кльощав, с рехави мустачки. Та стигнахме криво ляво до Джайпур към 10 часа вечерта. От радост, че стигнахме той подкара в града с около 60 км. (междуградско летеше с 40), а аз, като седящ до него, неистово забибитках с клаксона. Щастлив, че го отмених поне за секунди, шофьорът се ухили, от което му текна малко тютюнева чернилка от устните.
В групата имаше едно момиче, което беше учило индология и знаеше хинди. Та то започна да упътва човечеца, който само питаше накъде да кара в града. Както и да е, след последното "сид хе" (незнам как се пише, ама значи "направо") стигнахме до хотела към 12 часа.
На заранта, за наш късмет, джипът, който ни докара от Вриндаван, се развали и се наложи да вземеме джайпурски джип с местен шофьор. Високо колкото мен (187 см) с тъмен панталон, снежнобяла ризка и физиономия на звезда от Боливуд. С много добър английски, от което отново се почувствах прост, но за ваше успокоение аз съм свикнал с това усещане. Отидохме до Амбра, което е старата столица на щата. Туристите там ги стоварват в подножието на крепостта, покатерват ги на слонове и така се влиза. Слоновете бяха нарисувани и цветни, с по един дребен индиец на вратовете и седалки за по двама човека на гърба. След като ни качиха догоре на всички ни дожаля за слоновете. Защото се оказа, че ги подкарват като ги ръгат с едни огромни железни шишове. Разказаха ни, че атракцията със слоновете е била спряна до преди два месеца, защото няколко от тях се ядосали и размазали двама-трима от водачите.
Страхотно красиво е в Амбра. Аз не мога да го опиша, според мен трябва да се види. Взехме си гид, който, освен всичко друго, ни разказа следната легенда, според него истина:в Амбър имало скрито съкровище. неговото местонахождение се знаело само от един човек, който предавал знанието на сина си и така от поколение на поколение. Махараджите незнаят къде се намира това съкровище. Само един път в живота си те, със завързани очи, биват завеждани до съкровището от пазителя и могат да вземат толкова от него, колкото могат да носят и го харчат за доброто на народа. На времето Индира Ганди изпраща екип от 500 човека да търсят съкровището (отново за доброто на народа), но експедицията завършила с пълен неуспех, като причината за това е елементарна: съкровищито може да бъде достигнато само от пазителя и от водения от него махараджа, защото то (съкровището) има свойството да се мести и ако друг човек го търси то бяга. Бащата на сегашния махараджа е воден веднъж до съкровището, а сегашният още не е.
Естествено посетихме боси храма в Амбра, където най-много ме впечатлиха обкованите със сребро врати, покрити с барелефи. Преди да тръгнем за Индия ни казаха, че няма нужда да носим джапанки на Версаче, а да си купим от там за 1 долар (е, оказа се, че са за 3 долара), защото може на излизане от храма да не заварим джапанките от Версаче, а такива от 1 долар (3 долара). Благодарение на тази тактика изкарах цялото време с един чифт джапанки, купени в Индия и завещани на святите хора във Вриндаван. Както и да е - гледката на събути джапанки и обувки пред храмовете е впечатляваща, а търсенето на собствените след излизането - занимателно. Злонамерени хора ни лишиха на няколко пъти от удоволствите да ровим из купчините джапанки и обувки пред някои по-известни туристически места, като например Тадж Махал, където си имаше гардеробна, обслужвана от чевръст индиец (аз не видях нечевръсти, освен някои охранени духовни учители и святи хора).
От всички храмове в Индия най-много ми хареса т.нар. Маймунски храм. Той се намира близо до Джайпур, но определено не е туристическа атракция. Като влязохме там един кльщав (вече няма да използвам това определение, защото повечето индийци са кльощави) индиец и ни преведе през няколко сгради за да стигнем до един храм, който с мъка побра нас шестимата плюс индиеца. Насядахме на земята, за наше щастие дойде и тока и един вентилатор леко ни разхлади. Индиеца извърши някакъв кратък обред, врътна ни по една точка на челата със боя, объркана с масло от сандалово дърво, върза ни по едно канапче на ръцете (аз, въпреки осъзнатия си атеизъм, продължавам да го нося, щото толерантността, расовата и религиозна ми търпимост диктуват, че трябва да съм в добри отношения с всички съществуващи и несъществуващи богове). След излизането от малкото храмче се качихме по едни стълби до една пещера, в която, според легендите, един свят човек, чието име забравих, в продължение на 60 000 години е повтарял "Рама, Рама...", докато накрая бликнал извор на Ганг. Аз имам известни съмнения, че Ганг щеше да си го има и без това. Тези съмнения ме изпълват със съжаление към святия човек, защото все си мисля, че има и по-приятни начини да преживееш 60 000 години от този, избран от него. Та се качихме до тази пещера, пред която друг индиец поддържа един огън, не разбрах защо, както и от колко години. Този индиец ни покани да влезем в пещерата на святия човек (този с "Рама, Рама..."). Жените се навряха вътре (забравих да спомена, че групата беше от 5 жени и аз, което отново потвърждава търпеливостта ми) през едно тясно отворче. Първоначално аз отказах да вляза, защото клаустрофобията ми се намеси активно, но после със силата на волята си влязох, вътре беше тясно, задушно и пълно със жени и бързо излязох. Индиецът ни разпита откъде сме, попита ни вали ли дъжд по нашите земи и каза, че на територията на Маймунския храм не вали дъжд. На тръгване от пещерата индиецът ми закачи венец от цветя, поднесе ми сърцето си и каза нещо като "шитарам", което се оказа че било Сита-Рама, на което аз отвърнах подобаващо. В смисъл, че аз му поднесох своето сърце и няколко пъти казах Сита-Рама. Надолу по стълбите няколко индиеца с торби пълни с плодове закрещяха, прикоето се стекоха около стотина маймуни и започнаха да ги хранят с банани, папая и водни орехи (хората хранеха маймуните, а не обратно). Една маймуна ми се хвърли, скъса венеца и започна да пъха в устата си изпадалите цветя. След това заваля дъжд, което ме наведе на основателни, според мен, съмнения в думите на индиеца, че на територията на Маймунския храм не вали, изприпкахме до джипа и отпрашихме до центъра на Джайпур, където жените пазаруваха, а аз носех.
За вечерта, която се падаше навръх Дивали ще разкажа друг път, ако отново ме похвалите и въодушевите, а сега се махам, защото искам да работя.
Като тръгнахме от Вриндаван за Джайпур ни се падна един шофьор на джипа, който за първи път отиваше в толкова голям град и знаеше английски по-малко и от мен. Беше се изкиприл с бежаво панталонче и кремава ризка. Кльощав, с рехави мустачки. Та стигнахме криво ляво до Джайпур към 10 часа вечерта. От радост, че стигнахме той подкара в града с около 60 км. (междуградско летеше с 40), а аз, като седящ до него, неистово забибитках с клаксона. Щастлив, че го отмених поне за секунди, шофьорът се ухили, от което му текна малко тютюнева чернилка от устните.
В групата имаше едно момиче, което беше учило индология и знаеше хинди. Та то започна да упътва човечеца, който само питаше накъде да кара в града. Както и да е, след последното "сид хе" (незнам как се пише, ама значи "направо") стигнахме до хотела към 12 часа.
На заранта, за наш късмет, джипът, който ни докара от Вриндаван, се развали и се наложи да вземеме джайпурски джип с местен шофьор. Високо колкото мен (187 см) с тъмен панталон, снежнобяла ризка и физиономия на звезда от Боливуд. С много добър английски, от което отново се почувствах прост, но за ваше успокоение аз съм свикнал с това усещане. Отидохме до Амбра, което е старата столица на щата. Туристите там ги стоварват в подножието на крепостта, покатерват ги на слонове и така се влиза. Слоновете бяха нарисувани и цветни, с по един дребен индиец на вратовете и седалки за по двама човека на гърба. След като ни качиха догоре на всички ни дожаля за слоновете. Защото се оказа, че ги подкарват като ги ръгат с едни огромни железни шишове. Разказаха ни, че атракцията със слоновете е била спряна до преди два месеца, защото няколко от тях се ядосали и размазали двама-трима от водачите.
Страхотно красиво е в Амбра. Аз не мога да го опиша, според мен трябва да се види. Взехме си гид, който, освен всичко друго, ни разказа следната легенда, според него истина:в Амбър имало скрито съкровище. неговото местонахождение се знаело само от един човек, който предавал знанието на сина си и така от поколение на поколение. Махараджите незнаят къде се намира това съкровище. Само един път в живота си те, със завързани очи, биват завеждани до съкровището от пазителя и могат да вземат толкова от него, колкото могат да носят и го харчат за доброто на народа. На времето Индира Ганди изпраща екип от 500 човека да търсят съкровището (отново за доброто на народа), но експедицията завършила с пълен неуспех, като причината за това е елементарна: съкровищито може да бъде достигнато само от пазителя и от водения от него махараджа, защото то (съкровището) има свойството да се мести и ако друг човек го търси то бяга. Бащата на сегашния махараджа е воден веднъж до съкровището, а сегашният още не е.
Естествено посетихме боси храма в Амбра, където най-много ме впечатлиха обкованите със сребро врати, покрити с барелефи. Преди да тръгнем за Индия ни казаха, че няма нужда да носим джапанки на Версаче, а да си купим от там за 1 долар (е, оказа се, че са за 3 долара), защото може на излизане от храма да не заварим джапанките от Версаче, а такива от 1 долар (3 долара). Благодарение на тази тактика изкарах цялото време с един чифт джапанки, купени в Индия и завещани на святите хора във Вриндаван. Както и да е - гледката на събути джапанки и обувки пред храмовете е впечатляваща, а търсенето на собствените след излизането - занимателно. Злонамерени хора ни лишиха на няколко пъти от удоволствите да ровим из купчините джапанки и обувки пред някои по-известни туристически места, като например Тадж Махал, където си имаше гардеробна, обслужвана от чевръст индиец (аз не видях нечевръсти, освен някои охранени духовни учители и святи хора).
От всички храмове в Индия най-много ми хареса т.нар. Маймунски храм. Той се намира близо до Джайпур, но определено не е туристическа атракция. Като влязохме там един кльщав (вече няма да използвам това определение, защото повечето индийци са кльощави) индиец и ни преведе през няколко сгради за да стигнем до един храм, който с мъка побра нас шестимата плюс индиеца. Насядахме на земята, за наше щастие дойде и тока и един вентилатор леко ни разхлади. Индиеца извърши някакъв кратък обред, врътна ни по една точка на челата със боя, объркана с масло от сандалово дърво, върза ни по едно канапче на ръцете (аз, въпреки осъзнатия си атеизъм, продължавам да го нося, щото толерантността, расовата и религиозна ми търпимост диктуват, че трябва да съм в добри отношения с всички съществуващи и несъществуващи богове). След излизането от малкото храмче се качихме по едни стълби до една пещера, в която, според легендите, един свят човек, чието име забравих, в продължение на 60 000 години е повтарял "Рама, Рама...", докато накрая бликнал извор на Ганг. Аз имам известни съмнения, че Ганг щеше да си го има и без това. Тези съмнения ме изпълват със съжаление към святия човек, защото все си мисля, че има и по-приятни начини да преживееш 60 000 години от този, избран от него. Та се качихме до тази пещера, пред която друг индиец поддържа един огън, не разбрах защо, както и от колко години. Този индиец ни покани да влезем в пещерата на святия човек (този с "Рама, Рама..."). Жените се навряха вътре (забравих да спомена, че групата беше от 5 жени и аз, което отново потвърждава търпеливостта ми) през едно тясно отворче. Първоначално аз отказах да вляза, защото клаустрофобията ми се намеси активно, но после със силата на волята си влязох, вътре беше тясно, задушно и пълно със жени и бързо излязох. Индиецът ни разпита откъде сме, попита ни вали ли дъжд по нашите земи и каза, че на територията на Маймунския храм не вали дъжд. На тръгване от пещерата индиецът ми закачи венец от цветя, поднесе ми сърцето си и каза нещо като "шитарам", което се оказа че било Сита-Рама, на което аз отвърнах подобаващо. В смисъл, че аз му поднесох своето сърце и няколко пъти казах Сита-Рама. Надолу по стълбите няколко индиеца с торби пълни с плодове закрещяха, прикоето се стекоха около стотина маймуни и започнаха да ги хранят с банани, папая и водни орехи (хората хранеха маймуните, а не обратно). Една маймуна ми се хвърли, скъса венеца и започна да пъха в устата си изпадалите цветя. След това заваля дъжд, което ме наведе на основателни, според мен, съмнения в думите на индиеца, че на територията на Маймунския храм не вали, изприпкахме до джипа и отпрашихме до центъра на Джайпур, където жените пазаруваха, а аз носех.
За вечерта, която се падаше навръх Дивали ще разкажа друг път, ако отново ме похвалите и въодушевите, а сега се махам, защото искам да работя.
Re: Раде, Раде,
Виж какво, току-що установих, че да се преживее Индия през твоите очи/език/клавиатура е такова размазващо удоволствие, че подозирам, че ако прочета още 1-2 такива пътеписа от теб, ще загубя мотивация да ходя до там.
И не, не го казвам, само за да те подмамя да пишеш още - напълно сериозна съм!
Хайде, разказвай! Искам всичко да знам, в подробности!
(намества се удобно в поза, подходяща за четене/слушане)
И не, не го казвам, само за да те подмамя да пишеш още - напълно сериозна съм!
Хайде, разказвай! Искам всичко да знам, в подробности!
(намества се удобно в поза, подходяща за четене/слушане)
Re: Раде, Раде,
Тъй. Както рзбрахте, Дивали започна със щуро пазаруване в Джайпур. Пазарът (той, пазарът, си има име, при това известно, ама пусто като не помня имена) представлява непрекъсннати редици от отворени към улицата дюкянчета, препълнени с шарени дрехи, платнени чанти, джапанки и т.н. Групата от 5 жени привлякоха продавачите, което с викове "Мем! Мем!" се нахвърлиха върху тях. Почувствах се леко обиден, че никой не щя да се нахвърли върху мен, но го отдавам на шафранените дрешки, с които бях, а не на сбърчените вежди, сърдития поглед, съчетани по един красив начин с досадата, излъчвана от мен. Жените се разхвърлиха из дюкяните, където разстилаха пред тях сарита, гопи дрес, чолита, шалове, пъстри чанти със и без стиизирани слонове, чехли, извадени от индийските приказки. Започнаха пазърлъци, тръгване, викане обратно, като след около три часа, резултатът от това беше, че жените ме съжалиха (за първи и последен път) и носеха сами част от покупките си. Аз бях потен, пухтящ и натоварен така, че почти не се виждах, а сърдитостта ми по естествен начин преля в нещастна примиреност. Добре, че джипът беше на по-малко от километър.
По време на пазаруването палави индийци хвърляха пиратки около нас и се смееха почти до припадък от стреснатите ни подскоци. Всъщност единствените магазини, в които имаше опашки, бяха тези за фойерверки. Продавачите се караха на палавниците и се опитваха да замазват нещата като вадеха, незнайно откъде, студена минерална вода и коли.
След натоварването ни на джипа, жените, в свежи, доволни и приказливи, започнаха разговор с шофьора. Нали го помните - онзи високия, с бялата ризка и лице на боливудска звезда. Разговорът започна с въпрос относно възможността да се пие в Джайпур истинско еспресо. Оказа се, че човекът знае един МОЛ, където имало. Та отидхоме в МОЛ № 3 и пихме еспресо ИЛИ и ядохме шоколадов сладкиш. Настроението скочи до небесата, като дори моето подаде плахо глава от калта. А, да - преди да влезем в кафенето, шофьорът ни покани на гости у тях. Та с повишено настроение и неспирно бърборене се возихме към апартамента на шофьора, като той пътьом спря за да купи от някаква сергия мляко на прах в найлоново пликче, вързано отгоре, за втората доза кафе, която ни обеща.
Джайпур, по времето на Дивали, е осветен като Коледна елха с тройна доза светлини. Цветни лампички имаше дори и по градските тоалетни. Не, че изобилства с тоалетни, де. Тези тоалетни представляват стена, с напречни прегради, без врати, в които мъжете, с гръб към тълпата, пикаят. Видях само две в Джайпур и една в Делхи. Напрактика няма нужда от тях, защото за да се изпикаят мъжете е необходимо само да има каквато и да е стена. Те се изправят пред нея и пикаят невъзмутимо. Как стои въпроса с женското изпикаване и срането не ми стана ясно, а и не събрах смелост да започна тази щекотлива тема. Оказа се, че шофьорът (така и не му запомних името. Беше нещо с Д, затова, от любезност вече ще го наричам така.) живее в апартамент, в кооперация с висока ограда и охрана. Насосахме се в двора, почти целия покрит със запалени свещи, рисунки с къна на прах и ом-чета. Качвайки се по стълбите към неговия етаж минах (останалите бяха с асансьора), покрай много апартаменти с много странни врати: една външна, с прозрачно стъкло и вътрешна - отворена, така че се виждаха хората. След много "Харебо" и "Наместе" и дори "Харе Кришна", съпроводени от поднасяния на тяните сърца и на моето такова, стигнах до апартамента на Д. Учудващо приличен апартамент, с плочки, без килими, с диван, столове, маса, грамофон и стара стереоуредба. Според жените, които се разпръснаха като хлебарки и огледаха всичко, апартамента беше с хол, две стаи и три бани. Д. се преоблече с дънки и тениска, пихме кафе и той ни поведе на нощна обикалка на Джайпур. Много красиво. Обиколихме за около час малка част от града и Д. предложи да отидем на незнам си коя крепост на един хълм, за да видим града отгоре и да пием бира. По пътя той спря до някаква леко разрушена къща, която нарече Къщата на духовете. Жените не проявиха никакво желание да я разгледат, въпреки че може би щяха да срещнат там Антонио Бандерас и дори Джерами Айрънс. Стигнахме крепостта, където Д. се радваше на популярност и след серия от поздравления "Сър джи" (смесица от английски и хинди) се озовахме на една кула, от която се вижда целия град, с маса и столове. Донесоха бири, някакви люти фъстъци и някакви ситни пържени ядки, които не разбрахме от какво са. Междувременно, от сутринта, до момента на сядане в крепостта, отношението на жените премина от пренебрежение към Д. до романтично и изпълнено с нега. Слонен съм да предположа, че на крепостта те не виждаха шофьора Д., а преродена кръстоска между Сандокан и махараджата на Джайпур от 18 век. Още повече, че по време на кафепиенето в апартамента му, той показа белези на лявата си предмишница, за които твърдеше, че е получил за да го накарат да подпише документите за развод с жена си, което той не е искал да прави. Театралните жестове, блесналата в окото сълза, когато говореше колко му е мъчно за дъщеря му, приковаха вниманието ни и аз нямаше да се учудя ако беше започнал да пее и танцува, а накрая на вечерта се появяха надписи, оповестяващи края на високобюджетна боливудска продукция. Междувременно отнякъде плъзна слуха, че Д. бил син министъра на енергетиката на щата, което му придаде допълнителен колорит. Преди края на вечерта, обаче, ние се кефихме на гледката на светещия Джйпур, кротките образователни разговори, свързани с хиндуизма, ярко осветения стадион, на който играеха поло отборите на Англия и Австралия и несекващите фойерверки. Д. пя, аз го записвах на високотехнологичния си джиесем, жените изпяха вездесъщата "Калино моме", където аз пригласях, грухтейки, а Д. отново се натъжи. Поръчахме по още една бира, раничката ми цопна в една незнайно откъде появила се локва, падайки от облегалката на стола, направихме няколко нощни снимки с лошо качество и получихме дискретно предупреждение, че трябва да си ходим. Тръгнахме си, като Д. караше джипа ту с фарове, ту без. Когато започна да кара доста дълго без, вживявайки се в ролята на вожда Бял полуовес, някой изказа опасенията си, че не е изплатил кармата си за този живот, Д. се успокои и пусна фаровете. Като ни стовари пред хотела той се напрегръща с всички, дори аз не отървах кожата, целуна по бузите една-две от жените (всичко това би следвало да се третира като буйна разюзданост от негова страна) и отидохме да спим. Преди да отидем да спим видяхме нашия вриндавански шофьор - онзи с кремавата ризка и рехавите мустачки -, който обикаляше бодро пред хотела и ни зарадва с новината, че колата е готова и можем да се връщаме на следващия ден във Вриндаван за празнуване в ашрама на втория или третия ден на Дивали. Пред хотела имаше сергия с ананаси, откъдето с моя помощ (аз съм голям специалист по избора на узрели ананаси) се купиха няколко ананаса, които на закуска дадохме да ни обелят.
А, забравих да спомена, че когато бяхме в крепостта Д. ни съобщи тържествено, че узнал, че населението на България е 8 млн., а Джайпур е с население 28 млн., на което ние цъкахме удивено, а аз се мъчих да си представя, че това осветеното под мен съдържа 4 Българии, но така и не успях да си го представя (мисля си дали наличието на 4 "че" в едно изречение е литературно и стигнах до извода, че (пето) това повторение придава динамика на разказа:)). Въпреки това възхитата не ме напусна. На следващия ден някой каза, че Джайпур бил само милион и половина, но не успя да представи доказателства и аз до ден днешен не знам колко е населението на Джайпур.
Утре, ако ми остане време, ще ви разкажа за посещенията на храмове, учителя, в чийто ашрам спахме във Вриндаван, както и за нощна кратка разходка с лодка по Ямуна, посещение на друг ашрам и една-две пуджи, на които присъствахме в Ришикеш и Вриндаван.
По време на пазаруването палави индийци хвърляха пиратки около нас и се смееха почти до припадък от стреснатите ни подскоци. Всъщност единствените магазини, в които имаше опашки, бяха тези за фойерверки. Продавачите се караха на палавниците и се опитваха да замазват нещата като вадеха, незнайно откъде, студена минерална вода и коли.
След натоварването ни на джипа, жените, в свежи, доволни и приказливи, започнаха разговор с шофьора. Нали го помните - онзи високия, с бялата ризка и лице на боливудска звезда. Разговорът започна с въпрос относно възможността да се пие в Джайпур истинско еспресо. Оказа се, че човекът знае един МОЛ, където имало. Та отидхоме в МОЛ № 3 и пихме еспресо ИЛИ и ядохме шоколадов сладкиш. Настроението скочи до небесата, като дори моето подаде плахо глава от калта. А, да - преди да влезем в кафенето, шофьорът ни покани на гости у тях. Та с повишено настроение и неспирно бърборене се возихме към апартамента на шофьора, като той пътьом спря за да купи от някаква сергия мляко на прах в найлоново пликче, вързано отгоре, за втората доза кафе, която ни обеща.
Джайпур, по времето на Дивали, е осветен като Коледна елха с тройна доза светлини. Цветни лампички имаше дори и по градските тоалетни. Не, че изобилства с тоалетни, де. Тези тоалетни представляват стена, с напречни прегради, без врати, в които мъжете, с гръб към тълпата, пикаят. Видях само две в Джайпур и една в Делхи. Напрактика няма нужда от тях, защото за да се изпикаят мъжете е необходимо само да има каквато и да е стена. Те се изправят пред нея и пикаят невъзмутимо. Как стои въпроса с женското изпикаване и срането не ми стана ясно, а и не събрах смелост да започна тази щекотлива тема. Оказа се, че шофьорът (така и не му запомних името. Беше нещо с Д, затова, от любезност вече ще го наричам така.) живее в апартамент, в кооперация с висока ограда и охрана. Насосахме се в двора, почти целия покрит със запалени свещи, рисунки с къна на прах и ом-чета. Качвайки се по стълбите към неговия етаж минах (останалите бяха с асансьора), покрай много апартаменти с много странни врати: една външна, с прозрачно стъкло и вътрешна - отворена, така че се виждаха хората. След много "Харебо" и "Наместе" и дори "Харе Кришна", съпроводени от поднасяния на тяните сърца и на моето такова, стигнах до апартамента на Д. Учудващо приличен апартамент, с плочки, без килими, с диван, столове, маса, грамофон и стара стереоуредба. Според жените, които се разпръснаха като хлебарки и огледаха всичко, апартамента беше с хол, две стаи и три бани. Д. се преоблече с дънки и тениска, пихме кафе и той ни поведе на нощна обикалка на Джайпур. Много красиво. Обиколихме за около час малка част от града и Д. предложи да отидем на незнам си коя крепост на един хълм, за да видим града отгоре и да пием бира. По пътя той спря до някаква леко разрушена къща, която нарече Къщата на духовете. Жените не проявиха никакво желание да я разгледат, въпреки че може би щяха да срещнат там Антонио Бандерас и дори Джерами Айрънс. Стигнахме крепостта, където Д. се радваше на популярност и след серия от поздравления "Сър джи" (смесица от английски и хинди) се озовахме на една кула, от която се вижда целия град, с маса и столове. Донесоха бири, някакви люти фъстъци и някакви ситни пържени ядки, които не разбрахме от какво са. Междувременно, от сутринта, до момента на сядане в крепостта, отношението на жените премина от пренебрежение към Д. до романтично и изпълнено с нега. Слонен съм да предположа, че на крепостта те не виждаха шофьора Д., а преродена кръстоска между Сандокан и махараджата на Джайпур от 18 век. Още повече, че по време на кафепиенето в апартамента му, той показа белези на лявата си предмишница, за които твърдеше, че е получил за да го накарат да подпише документите за развод с жена си, което той не е искал да прави. Театралните жестове, блесналата в окото сълза, когато говореше колко му е мъчно за дъщеря му, приковаха вниманието ни и аз нямаше да се учудя ако беше започнал да пее и танцува, а накрая на вечерта се появяха надписи, оповестяващи края на високобюджетна боливудска продукция. Междувременно отнякъде плъзна слуха, че Д. бил син министъра на енергетиката на щата, което му придаде допълнителен колорит. Преди края на вечерта, обаче, ние се кефихме на гледката на светещия Джйпур, кротките образователни разговори, свързани с хиндуизма, ярко осветения стадион, на който играеха поло отборите на Англия и Австралия и несекващите фойерверки. Д. пя, аз го записвах на високотехнологичния си джиесем, жените изпяха вездесъщата "Калино моме", където аз пригласях, грухтейки, а Д. отново се натъжи. Поръчахме по още една бира, раничката ми цопна в една незнайно откъде появила се локва, падайки от облегалката на стола, направихме няколко нощни снимки с лошо качество и получихме дискретно предупреждение, че трябва да си ходим. Тръгнахме си, като Д. караше джипа ту с фарове, ту без. Когато започна да кара доста дълго без, вживявайки се в ролята на вожда Бял полуовес, някой изказа опасенията си, че не е изплатил кармата си за този живот, Д. се успокои и пусна фаровете. Като ни стовари пред хотела той се напрегръща с всички, дори аз не отървах кожата, целуна по бузите една-две от жените (всичко това би следвало да се третира като буйна разюзданост от негова страна) и отидохме да спим. Преди да отидем да спим видяхме нашия вриндавански шофьор - онзи с кремавата ризка и рехавите мустачки -, който обикаляше бодро пред хотела и ни зарадва с новината, че колата е готова и можем да се връщаме на следващия ден във Вриндаван за празнуване в ашрама на втория или третия ден на Дивали. Пред хотела имаше сергия с ананаси, откъдето с моя помощ (аз съм голям специалист по избора на узрели ананаси) се купиха няколко ананаса, които на закуска дадохме да ни обелят.
А, забравих да спомена, че когато бяхме в крепостта Д. ни съобщи тържествено, че узнал, че населението на България е 8 млн., а Джайпур е с население 28 млн., на което ние цъкахме удивено, а аз се мъчих да си представя, че това осветеното под мен съдържа 4 Българии, но така и не успях да си го представя (мисля си дали наличието на 4 "че" в едно изречение е литературно и стигнах до извода, че (пето) това повторение придава динамика на разказа:)). Въпреки това възхитата не ме напусна. На следващия ден някой каза, че Джайпур бил само милион и половина, но не успя да представи доказателства и аз до ден днешен не знам колко е населението на Джайпур.
Утре, ако ми остане време, ще ви разкажа за посещенията на храмове, учителя, в чийто ашрам спахме във Вриндаван, както и за нощна кратка разходка с лодка по Ямуна, посещение на друг ашрам и една-две пуджи, на които присъствахме в Ришикеш и Вриндаван.
Re: Раде, Раде,
Вриндаван.
За разлика от Варанаси, където не бяхме, но където обикновено ходят практикуващи йога българи, Вриндаван не е толкова посещаван. Една приятелка, която се занимава активно с йога, ходи малко преди нас в Индия и то именно във Варанаси. Това беше свързано с някакво посещение на ашрам там, при техния учител Шибендо, чието име запомних, благодарение на определена асоциация, която отказвам да уточня. Та май във това Варанаси също като във Вриндаван умрелите не се прераждат. Според една дама, която за две ходения в Индия престояла там общо три месеца, във Варанаси се усеща много по-отчетливо духовната сила, излъчвана от мястото, отколкото във Вриндаван. Аз не мога да преценя, защото не съм бил във Варанаси, още повече че сензитивността ми към духовните неща изцяло липсва (никога не съм се срещал с духове, нямам спомени от минали животи, не виждам аури, не виждам бъдещето – слава Богу! - и т.н. екстри), за сметка на хладния ми разум, горещото ми сърце и чистите ми ръце.
Започвам от първия ми сблъсък с Вриндаван. Влиза джипа, минава през пазар, пълен с народ, минава покрай няколко много красиви храма, за които получихме уверение, че ще посетим, след това се шмугва по тесни улички, пълни с велорикши, крави и хора. Бях убеден, че не може да се мине с джип там, но това мое убеждение беше продиктувано само от липсата на опит, въпреки преклонната ми възраст. Джипът мина и спря пред някаква пътека без настилка, с две поточета мръсна вода от всяка страна (канализацията). Аз не съм твърде гнуслив (в смисъл, че си махам косъма от чинията и продължавам да ям), но щях да повърна от миризмата. Почти без да дишам изминах около сто и петдесет метра, натоварен с багаж и влязох в ашрама. Там някакъв човек ме поздрави, аз продължих да вървя, минах през втора врата на сградата и се озовах в един много подреден двор, с растения, пейки и, О, чудо!, без миризма. Сигурно е имало, ама след онова вън нищо не усетих. В дъното на дворчето имаше две сгради. Едната, както разбрахме по-късно е храма, в който се извършват обредите и се яде, а втората, цялата в мрежи заради маймуните, е със спални помещения и бани. Баните са без топла вода, но студената вода е прилично топла, а спалните са стаи с легла, без каквито и да е други мебели. Леглата представляват 4 крака и плоскост, върху която има тънко дюшече и чаршафи. Размерите са такива, че краката ми постоянно висяха и не смеех много да се обръщам. Стаите са чисти, както и баните, доколкото могат да бъдат чисти нешлифовани камъни и мозайки. Като си хвърлихме багажа ни поведоха към съседен ашрам за вечеря, защото вечерята в нашия ашрам беше приключила. Там две жени – индийка и чилийка – подредиха метални табли с преградки на земята, ние седнахме, съобразно подредбата върху едни килимчета, големи колкото изтривалки и ни сипаха ориз, картофи, някаква зеленчукова манджичка и салата от домати и краставици. Като разбрах, че ни се полага само гарнитура, боцнах вяло с вилицата тук там, пийнах малко вода с лимон, сипана в метална чаша и благодарно обясних, че не ми се яде повече. След обилното хапване, обухме джапанките си, които оставихме на влизане в ашрама и тръгнахме към пазара във Вриндаван. По пътя екскурзоводката ни ни видя учителя в чийто ашрам спяхме, седнал в предверието на една сграда, засили се към него и се просна по очи с изпънати напред ръце. Учителят благосклонно и усмихнато поднесе сърцето си и си казаха нещо. Аз, като горд балканец, веднага реших, че няма да се мяткам така. Оказа се, обаче, че на мяткане подлежи само екскурзоводката, защото е ученичка на тоз учител, а ние, останалите, минахме с едно Наместе и поднасяне на сърце, което той прие с добродушна усмивка. Въпреки липсата ми на сензитивност, за която стана дума по-горе, заклевам се, че усетих нещо въздействащо в погледа му. Впоследствие се установи, че въздействието е продиктувано от обстоятелството, че човекът е кривоглед. Учителят е германец, който е станал посветен на 18 години (сега е някъде около 50), закупил е ашрама преди 15 години, заедно с полуразрушения храм, който е възстановил, и който храм е бил на жената на махараджата, ако не бъркам нещо. Всяка сутрин желаещите се събираха в 7 и 30 часа под мрежите на сградата за спане, попяваха около 30 минути Харе Кришна и др. песни, една от които имаше мелодия, много приличаща на руски романс. След спявката учителя изнася сказка или както там се казват тези неща, като след това желаещите могат да задават въпроси. Учителят е висок, едър, почти пълен мъж със светли кожа, коса и брада. Говори спокойно, но някак повелително. Когато си тръгвахме последния ден, отидохме при него за да си кажем чао, аз естествено леко закъснях защото носих багажа (не ме съжалявайте – спътничките ми се отблагодариха: коя с шише водка от дюти фрито, коя с добра дума:))). Учителят беше седнал на една пейка, а спътничките ми - на съседни. На мен не ми се седеше и след като го харекришнах застанах прав с чинно прибрани стъпала и ръце. Той ми каза да седна, а аз отвърнах че не ща. След моя отговор той спря да говори и втренчи поглед в мен, усмихвайки се. Разбрах, че втренчи поглед в мен, защото носът му сочеше моята брадичка. И стоя така втренчен, докато не седнах, подтикнат от тихо и усмихнато съскане от съседните пейки. Та мисълта ми беше, че ми се струва, ама може и да не съм прав, че този учител е доста властен за религията, която изповядва. Всъщност в това няма нищо чудно – все пак ашрамът е неговия дом, но аз не бих карал някой да седне вкъщи, ако не иска.
След горното отклонение продължавам със същата вечер, през която си купих шафранената дрешка. То всъщност няма какво да продължавам. Едночасово пазаруване на пазара във Вриндаван, последвано от прибиране в ашрама, къпане със студена вода и тайно изпушване на няколко цигари в стаята. Щото в ашрама е забранен алкохолът, месото, цигарите и сексът. Със забраната за секса се справих със завидна лекота, както и с месото, но с цигарите и алкохола през последната вечер в ашрама не успях. Всъщност алкохолът беше само около сто грама. Изпитвах леко чувство на вина, което, обаче, правеше водката супер готина.
Е, след този увод :)))) продължавам с обещаното.
На посветените им е забранено същото, което и в ашрама, като изключение прави само сексът след брака. Демек посветените могат да се чукат след като се оженят/омъжат. Ама това не е онова безцелно и похотливо чукане, за което милеят нормалните хора, а добре премерено, целево чукане. Целта е правене на деца. Само тогава е разрешено посветените да се чукат в брака. Аз, като човек с комбинативен ум, веднага прецених, че нещата не са поставени на равна нога. Какво имам предвид. Някои жени могат да забременеят от едно чукане. На други им е необходимо повече време, а на трети – още повече. Това означава, че третите могат да си се чукат колкото искат, твърдейки, че правят дете, а първите само ще подсмърчат завистливо отстрани.
Сега следва едно моя теза, изградена на база супер беглите ми познания, свързани с религиите, така че не ме оплювайте твърде. Според мен хиндуистката религия е много жива. За разлика от християнството, която е институциализирана религия, единствените институции които видях в хиндуизма са институциите на учителите. В своите ашрами те ръководят почти авторитарно (може би това не е точната дума. Просто който иска да е при даден учител, той трябва да приеме някои правила), но никой учител не е подчинен на друг, с изключение на случаите, в които единият учител е бил ученик на другия. Това е спасило, според мен, хиндуизма от грешките направени от християнство, като в случая имам предвид отклонението от ранното християнство, Инквизицията и сливането на религия и държава. Хиндуизмът продължава да бъде една много толерантна религия, което я прави доста привлекателна, поне за мен. Не казвам, че ще стана хиндуист или нещо от сорта, но определено ми харесва душевното спокойствието, което изпитах пребивавайки във Вриндаван. Хареса ми дори отношението на просяците, които след като им откажеш да дадеш нещо, спокойно и усмихнато отиват при друг. И веднага изниква спомена за цигането Славчо, на което в продължение на месеци всяка вечер давах по лев, два или три, минавайки покрай НДК. И когато една вечер нямах дребни и му казах, че няма да му дам тази вечер, но ще компенсирам на следващата, Славчо се разкрещя и започна да рита колата ми, та трябваше да слизам за да го изгоня. Да, материалния просперитет в западното общество е може би плод на агресията, но това определено е за сметка на духовното развитие. Както е казал някой, Индия прилича на човек, който не може да се движи, но вижда добре, а западното общество прилича на здрав, мускулест, но сляп атлет. И може би трябва този атлет да вземе на раменете си сакатия за да го насочва по пътя на човешкото развитие. Ох, просълзих се!:)))))))
На сутринта след първата вечеря във Вриндаван екскурзоводката ни (наричана по-нататък за краткост Б) ни заведе в един храм близо до ашрама, където имаше голям поток от вярващи и където в центъра имаше един камък, наречен шивалинг или нещо такова, свързано с Шива. Един човек постоянно поливаше камъка с вода и мляко, а вярващите носеха закупени отвън цветя и венци, които се поставят върху камъка и се поливат. Други вярващи коленичат с опряна в пода глава, трети палят ароматни пръчици и ги размахват нагоре-надолу. И защото това беше третият ден в Индия цялата тази мръсна мокрота ми се видя доста непривлекателна. Бяхме в храма с учителя, та той ни светна какво трябва да правим, и за моя радост не трябваше да коленичим, въпреки, че той коленичи. В общи линии, в никой храм не изискваха от нас да правим нещо, което не искаме, което всъщност не е нещо изключително, щото и в нашите църкви можеш да си седиш и да си бъркаш в носа, ако не те е срам от гледащите те икони, и никой няма да те кара да се кръстиш или да целуваш кръстове и икони. В някои храмове индийците чакаха да се махне една завеса и започваха да пеят, да подскачат, да ръкопляскат и да се смеят, като това се прави, както ни обясниха, с цел да се развесели Кришна, който се оказа голям палавник. Разказаха ни, че отношението към Кришна във Вриндаван се отличава от това в Матура, защото Кришна е израснал във Вриндаван и като дете е бил доста палав – прескачал е огради за да краде плодове, с които да храни маймуните, правел е бели. Именно за това, че във Вриндаван познават Кришна като весело дете, отношението към него там е като към весело дете, което носи радост.
В друг храм във Вриндаван имаше вярващи, май придошли за Дивали, които с тъпани (имат си специфично име, но нали не очаквате да го помня?) подхващаха един ритъм, на който друга, по-голяма част индийци, снабдени с по две тояжки танцуваха, удряйки тояжките във все по-бърз ритъм. Танцът им се изразяваше в подскоци и монотонно тръскане на главите. Най-сетне се успокоих, разбирайки откъде идва техно-музиката.
В трети храм, намиращ се в подножието на Амбра, построен от една принцеса-поетеса, малък, но може би най-красивия, двама индийци пееха и си тактуваха, единия с голям колкото чиния бронзов диск, върху който удряше със закривена удрялка, танцувайки, а втория с ония две мънички кръгли чинелчета, вързани с връв. По едно време дойде едно хлапе на около 13-14 години влезе при тях (зад една оградка), взе втори комплект бронзов диск с удрялка и се присъедини бодро. Мислих и аз да взема нещо такова и да се включа, но ме възпря основателното ми опасение, че ще наруша ритъма и ще внеса смут. На излизане от този храм един човек ни раздаде по едно парченце от нещо като качамак, ама не толкова жълто, и което според Б трябваше да изядем, но ние отказахме, така че само Б си изяде своето.
Изморих се. Друг път може да продължа, но засега ми мина мерака за писане. Ама се постарах добре, де!:)))
За разлика от Варанаси, където не бяхме, но където обикновено ходят практикуващи йога българи, Вриндаван не е толкова посещаван. Една приятелка, която се занимава активно с йога, ходи малко преди нас в Индия и то именно във Варанаси. Това беше свързано с някакво посещение на ашрам там, при техния учител Шибендо, чието име запомних, благодарение на определена асоциация, която отказвам да уточня. Та май във това Варанаси също като във Вриндаван умрелите не се прераждат. Според една дама, която за две ходения в Индия престояла там общо три месеца, във Варанаси се усеща много по-отчетливо духовната сила, излъчвана от мястото, отколкото във Вриндаван. Аз не мога да преценя, защото не съм бил във Варанаси, още повече че сензитивността ми към духовните неща изцяло липсва (никога не съм се срещал с духове, нямам спомени от минали животи, не виждам аури, не виждам бъдещето – слава Богу! - и т.н. екстри), за сметка на хладния ми разум, горещото ми сърце и чистите ми ръце.
Започвам от първия ми сблъсък с Вриндаван. Влиза джипа, минава през пазар, пълен с народ, минава покрай няколко много красиви храма, за които получихме уверение, че ще посетим, след това се шмугва по тесни улички, пълни с велорикши, крави и хора. Бях убеден, че не може да се мине с джип там, но това мое убеждение беше продиктувано само от липсата на опит, въпреки преклонната ми възраст. Джипът мина и спря пред някаква пътека без настилка, с две поточета мръсна вода от всяка страна (канализацията). Аз не съм твърде гнуслив (в смисъл, че си махам косъма от чинията и продължавам да ям), но щях да повърна от миризмата. Почти без да дишам изминах около сто и петдесет метра, натоварен с багаж и влязох в ашрама. Там някакъв човек ме поздрави, аз продължих да вървя, минах през втора врата на сградата и се озовах в един много подреден двор, с растения, пейки и, О, чудо!, без миризма. Сигурно е имало, ама след онова вън нищо не усетих. В дъното на дворчето имаше две сгради. Едната, както разбрахме по-късно е храма, в който се извършват обредите и се яде, а втората, цялата в мрежи заради маймуните, е със спални помещения и бани. Баните са без топла вода, но студената вода е прилично топла, а спалните са стаи с легла, без каквито и да е други мебели. Леглата представляват 4 крака и плоскост, върху която има тънко дюшече и чаршафи. Размерите са такива, че краката ми постоянно висяха и не смеех много да се обръщам. Стаите са чисти, както и баните, доколкото могат да бъдат чисти нешлифовани камъни и мозайки. Като си хвърлихме багажа ни поведоха към съседен ашрам за вечеря, защото вечерята в нашия ашрам беше приключила. Там две жени – индийка и чилийка – подредиха метални табли с преградки на земята, ние седнахме, съобразно подредбата върху едни килимчета, големи колкото изтривалки и ни сипаха ориз, картофи, някаква зеленчукова манджичка и салата от домати и краставици. Като разбрах, че ни се полага само гарнитура, боцнах вяло с вилицата тук там, пийнах малко вода с лимон, сипана в метална чаша и благодарно обясних, че не ми се яде повече. След обилното хапване, обухме джапанките си, които оставихме на влизане в ашрама и тръгнахме към пазара във Вриндаван. По пътя екскурзоводката ни ни видя учителя в чийто ашрам спяхме, седнал в предверието на една сграда, засили се към него и се просна по очи с изпънати напред ръце. Учителят благосклонно и усмихнато поднесе сърцето си и си казаха нещо. Аз, като горд балканец, веднага реших, че няма да се мяткам така. Оказа се, обаче, че на мяткане подлежи само екскурзоводката, защото е ученичка на тоз учител, а ние, останалите, минахме с едно Наместе и поднасяне на сърце, което той прие с добродушна усмивка. Въпреки липсата ми на сензитивност, за която стана дума по-горе, заклевам се, че усетих нещо въздействащо в погледа му. Впоследствие се установи, че въздействието е продиктувано от обстоятелството, че човекът е кривоглед. Учителят е германец, който е станал посветен на 18 години (сега е някъде около 50), закупил е ашрама преди 15 години, заедно с полуразрушения храм, който е възстановил, и който храм е бил на жената на махараджата, ако не бъркам нещо. Всяка сутрин желаещите се събираха в 7 и 30 часа под мрежите на сградата за спане, попяваха около 30 минути Харе Кришна и др. песни, една от които имаше мелодия, много приличаща на руски романс. След спявката учителя изнася сказка или както там се казват тези неща, като след това желаещите могат да задават въпроси. Учителят е висок, едър, почти пълен мъж със светли кожа, коса и брада. Говори спокойно, но някак повелително. Когато си тръгвахме последния ден, отидохме при него за да си кажем чао, аз естествено леко закъснях защото носих багажа (не ме съжалявайте – спътничките ми се отблагодариха: коя с шише водка от дюти фрито, коя с добра дума:))). Учителят беше седнал на една пейка, а спътничките ми - на съседни. На мен не ми се седеше и след като го харекришнах застанах прав с чинно прибрани стъпала и ръце. Той ми каза да седна, а аз отвърнах че не ща. След моя отговор той спря да говори и втренчи поглед в мен, усмихвайки се. Разбрах, че втренчи поглед в мен, защото носът му сочеше моята брадичка. И стоя така втренчен, докато не седнах, подтикнат от тихо и усмихнато съскане от съседните пейки. Та мисълта ми беше, че ми се струва, ама може и да не съм прав, че този учител е доста властен за религията, която изповядва. Всъщност в това няма нищо чудно – все пак ашрамът е неговия дом, но аз не бих карал някой да седне вкъщи, ако не иска.
След горното отклонение продължавам със същата вечер, през която си купих шафранената дрешка. То всъщност няма какво да продължавам. Едночасово пазаруване на пазара във Вриндаван, последвано от прибиране в ашрама, къпане със студена вода и тайно изпушване на няколко цигари в стаята. Щото в ашрама е забранен алкохолът, месото, цигарите и сексът. Със забраната за секса се справих със завидна лекота, както и с месото, но с цигарите и алкохола през последната вечер в ашрама не успях. Всъщност алкохолът беше само около сто грама. Изпитвах леко чувство на вина, което, обаче, правеше водката супер готина.
Е, след този увод :)))) продължавам с обещаното.
На посветените им е забранено същото, което и в ашрама, като изключение прави само сексът след брака. Демек посветените могат да се чукат след като се оженят/омъжат. Ама това не е онова безцелно и похотливо чукане, за което милеят нормалните хора, а добре премерено, целево чукане. Целта е правене на деца. Само тогава е разрешено посветените да се чукат в брака. Аз, като човек с комбинативен ум, веднага прецених, че нещата не са поставени на равна нога. Какво имам предвид. Някои жени могат да забременеят от едно чукане. На други им е необходимо повече време, а на трети – още повече. Това означава, че третите могат да си се чукат колкото искат, твърдейки, че правят дете, а първите само ще подсмърчат завистливо отстрани.
Сега следва едно моя теза, изградена на база супер беглите ми познания, свързани с религиите, така че не ме оплювайте твърде. Според мен хиндуистката религия е много жива. За разлика от християнството, която е институциализирана религия, единствените институции които видях в хиндуизма са институциите на учителите. В своите ашрами те ръководят почти авторитарно (може би това не е точната дума. Просто който иска да е при даден учител, той трябва да приеме някои правила), но никой учител не е подчинен на друг, с изключение на случаите, в които единият учител е бил ученик на другия. Това е спасило, според мен, хиндуизма от грешките направени от християнство, като в случая имам предвид отклонението от ранното християнство, Инквизицията и сливането на религия и държава. Хиндуизмът продължава да бъде една много толерантна религия, което я прави доста привлекателна, поне за мен. Не казвам, че ще стана хиндуист или нещо от сорта, но определено ми харесва душевното спокойствието, което изпитах пребивавайки във Вриндаван. Хареса ми дори отношението на просяците, които след като им откажеш да дадеш нещо, спокойно и усмихнато отиват при друг. И веднага изниква спомена за цигането Славчо, на което в продължение на месеци всяка вечер давах по лев, два или три, минавайки покрай НДК. И когато една вечер нямах дребни и му казах, че няма да му дам тази вечер, но ще компенсирам на следващата, Славчо се разкрещя и започна да рита колата ми, та трябваше да слизам за да го изгоня. Да, материалния просперитет в западното общество е може би плод на агресията, но това определено е за сметка на духовното развитие. Както е казал някой, Индия прилича на човек, който не може да се движи, но вижда добре, а западното общество прилича на здрав, мускулест, но сляп атлет. И може би трябва този атлет да вземе на раменете си сакатия за да го насочва по пътя на човешкото развитие. Ох, просълзих се!:)))))))
На сутринта след първата вечеря във Вриндаван екскурзоводката ни (наричана по-нататък за краткост Б) ни заведе в един храм близо до ашрама, където имаше голям поток от вярващи и където в центъра имаше един камък, наречен шивалинг или нещо такова, свързано с Шива. Един човек постоянно поливаше камъка с вода и мляко, а вярващите носеха закупени отвън цветя и венци, които се поставят върху камъка и се поливат. Други вярващи коленичат с опряна в пода глава, трети палят ароматни пръчици и ги размахват нагоре-надолу. И защото това беше третият ден в Индия цялата тази мръсна мокрота ми се видя доста непривлекателна. Бяхме в храма с учителя, та той ни светна какво трябва да правим, и за моя радост не трябваше да коленичим, въпреки, че той коленичи. В общи линии, в никой храм не изискваха от нас да правим нещо, което не искаме, което всъщност не е нещо изключително, щото и в нашите църкви можеш да си седиш и да си бъркаш в носа, ако не те е срам от гледащите те икони, и никой няма да те кара да се кръстиш или да целуваш кръстове и икони. В някои храмове индийците чакаха да се махне една завеса и започваха да пеят, да подскачат, да ръкопляскат и да се смеят, като това се прави, както ни обясниха, с цел да се развесели Кришна, който се оказа голям палавник. Разказаха ни, че отношението към Кришна във Вриндаван се отличава от това в Матура, защото Кришна е израснал във Вриндаван и като дете е бил доста палав – прескачал е огради за да краде плодове, с които да храни маймуните, правел е бели. Именно за това, че във Вриндаван познават Кришна като весело дете, отношението към него там е като към весело дете, което носи радост.
В друг храм във Вриндаван имаше вярващи, май придошли за Дивали, които с тъпани (имат си специфично име, но нали не очаквате да го помня?) подхващаха един ритъм, на който друга, по-голяма част индийци, снабдени с по две тояжки танцуваха, удряйки тояжките във все по-бърз ритъм. Танцът им се изразяваше в подскоци и монотонно тръскане на главите. Най-сетне се успокоих, разбирайки откъде идва техно-музиката.
В трети храм, намиращ се в подножието на Амбра, построен от една принцеса-поетеса, малък, но може би най-красивия, двама индийци пееха и си тактуваха, единия с голям колкото чиния бронзов диск, върху който удряше със закривена удрялка, танцувайки, а втория с ония две мънички кръгли чинелчета, вързани с връв. По едно време дойде едно хлапе на около 13-14 години влезе при тях (зад една оградка), взе втори комплект бронзов диск с удрялка и се присъедини бодро. Мислих и аз да взема нещо такова и да се включа, но ме възпря основателното ми опасение, че ще наруша ритъма и ще внеса смут. На излизане от този храм един човек ни раздаде по едно парченце от нещо като качамак, ама не толкова жълто, и което според Б трябваше да изядем, но ние отказахме, така че само Б си изяде своето.
Изморих се. Друг път може да продължа, но засега ми мина мерака за писане. Ама се постарах добре, де!:)))
Re: Раде, Раде,
Последните два дни бяхме в Ришикеш - градче в подножието на Хималаите. Градчето ни изненада с туристическия си облик. Не казвам, че нямаше крави, рикши, просяци или, че беше свръх чисто, но пък за сметка на това имаше пицария, наречена италианска, места, където имаше кроасани и горещ шоколад и агенции, които предлагаха рафтинг, трекинг и други "инг".
На закуска в "германска" закусвалня се запознахме с момиче и момче - евреи, на около 21-22 годишна възраст. Те ни разказаха, че след поголовната тригодишна военна служба в Израел, голяма част от тях се изнасят към Индия за почивка, варираща от един до дванадесет месеца. По-богатите се насочвали към Южна Америка. Като ги гледах не можех да си представя, че тези две млади, усмихнати и симпатични същества допреди месец-два са държали пушка в ръце и, може би, са стреляли по хора. Оказа се, че майката на момчето е от същия руски град, откъдето е майката на нашата екскурзоводка. Отново се убедих, че светът е малък, всички сме "братовчеди", както казваше Костов и по роднински се избиваме. Тъпо е това, дето деца по на 21 години, вместо да се радват на живота, който ги очаква, трябва да се мъчат да забравят войната, напускайки родината си. Да, знам, че палестинците нямат дори тази възможност, но аз срещнах евреи, а не палестинци, и затова говоря за тях. Напомнянето, че по света има войни и убийства и то на фона на миролюбивостта на хиндуистите беше доста отрезвяващо. След тази агитация в полза на мира, продължавам.
Ришикеш е разположен на двата бряга на Ганг. Двете части на градчето са свързани с два въжени моста, по които могат да минават само хора, животни, мотори и велорикши. За да отидеш от едната част до другата с автомобил трябва да изминеш около 40 км. Ганг, в тази част, за разлика от 15 км. по-надолу по течението, е чиста, бистра и пълна с риба. Хвърлих един-два фъстъка от моста и около тях изникнаха ята от бая големи рибоци. По-късно, след едночасов преход до един водопад (хе – вече мога да казвам, че съм правил преход в Хималаите:))), се върнахме до Ганг, малко по-горе от Ришикеш и желаещите се потопиха в реката, за да се пречистят в свещените й води. Аз не бях сред желаещите, щото трябваше да си събувам обувките, а бях поодран от едно търкулване от пътеката по време на прехода до водопада, та не копнеех да се завирам в Ганг, пък и душата ми е чиста, а кармата – добра, така, че нямам нужда от пречистване. За сметка на това някои от спътничките ми, сред които и жена ми (изводите за нейната карма си направете сами) се джопнаха вътре и аз с удоволствие гледах мокрите фланелки пред мен, пушейки. Рама, нося ти и едно камъче от Ганг. :)
Кравите в Ришикеш са доста по-дребни от другите крави и са с къси, тънки крачета. От маймуните има кротки и възпитани, които ядат от ръцете на хората, но има и от дивите и агресивни. В началото на единия мост видях една маймунка-бебе, която се опитваше да се задържи на ръба, висейки от него. Несъзнателно посегнах да й помогна, при което майката-маймуна захвърли парче кора от банан и с писъци и оголени зъби се хвърли към мен. Мисля, че остана изненадана, когато установи, че на моето място няма нищо. Аз лично останах изненадан, че съм на около метър и половина назад, гушнат от ухилен полицай.
В Ришикеш е пълно с ашрами. По време на една от обиколките минахме покрай реката, където почти нямаше други постройки. Пред един ашрам седеше индиец с витилиго (онази кожна болест, от която кожата става на розови петна), с невъобразимо омотани крайници, откъдето се протягаше една ръка и жалостиво искаше подаяния. Гледката беше покъртителна, не можах да се стърпя и му дадох няколко рупии. После се оказа, че повечето минали оттам членове на групата ни са му дали по нещо. Навръщане, този индиец подскочи пъргаво, изправи се в цял ръст заприпка весело викащ към близкия ашрам. След задълбочени обсъждания стигнахме до извода, че независимо от невинната измама (всички мислихме, че е сакат), човекът си е заслужил парите, защото следствие от упорито мантруване, бог се е смилил и го е сподобил с витилиго, благодарение на което си докарва прилични доходи от милостиви туристи. Та след като дадохме на индиеца с витилигото парички, аз и жена ми, седнахме двайсетина метра по-нататък. Друг индиец, видял, че сме дашни, се доближи, протегна ръка за пари, а с другата започна да прави недвусмислени жестове към устата си. Ние се правихме, че не го виждаме, но той упорито стоеше и ни показваше колко е гладен. След няколко минути решихме, че трябва да го възнаградим за упорството, дадохме му пари и избягахме, преди да се разчуе, че едни чужденци, даващи пари, са седнали ето там.
В Ришикеш има сергии, на които се продават вещи, включително и стари, с хималайски произход. Спряхме да позяпаме пред една, при което продавачката взе една малка бронзова купичка с поставено в нея парче обработено дърво и започна да върти дървото по ръба на купичката. Купичката започна да издава звънтящ звук, също като камбанка, но постоянен. Е, тръгнахме си с една по-голяма купа, изглеждаща доста стара, и издаваща звука ом. Преди това, във Вриндаван, си купихме раковина, която като я надуеш издава звук като от рог – нали се сещате: все едно бибитка ТИР. Мисля, че първите дни в София подлудихме съседите , още повече, че и синът ми се включи активно в мероприятието. Ама поне малко си отмъстихме грозната мазилка във входа на кооперацията, която съседите ни направиха, пък и ни накарахме да заплатим наполовина.
Вечерта отидохме до другия мост, след който започна пунджа в чест на Шива. Някакъв мъж, със страхотен глас пееше, пред една бяла статуя на Шива, седнал в Ганг. Имаше и хор от деца с жълто-оранжеви дрехи. В тълпата до брега пускаха запалени свещи по Ганг, а хората пригласяха. Макар и срамежливо и тихо, пригласях и аз. Тихо, за да не нараня околните. Много странно, няколко от снимките на Шива излязоха все едно от статуята излиза бял дим. Като промених ъгъла на снимане този бял дим изчезна, но независимо от това аз запазих една снимка с дим за да имам аргументи, когато споря с ортодоксални атеисти. Това беше най-величествената пунджа, която видях в Индия, може би заради страхотния певец и многото хора. Във Вриндаван (писна ли ви от него?:))), гледахме една вечерна пунджа от лодка по Ямуна, която макар и не толкова величествена като тази в Ришекеш, беше някак много мистична: почти неподвижна черна река, тихо пеене на около 30 метра от лодката, многобройни свещи по брега и във водата. След като слязохме от лодката отидохме в един ашрам на брега на Ямуна, където в една стаичка до вратата лежеше възрастен индиец. Като ни видя той стана, беше сгънат почти на две, и седна на земята до вратата на стаята отвътре, а ние насядахме отвън. Докато говореше видях една мишка вътре в стаята, която спокойно си тепаше по леглото. След малко станахме и отидохме навътре в ашрама, в който в имаше само един човек още – холандец. Екскурзоводката ни започна разговор с холандеца, а аз седнах на едно столче, грабнах тъпана (онова нещо дето не му помня името) и затропах усърдно, припявайки песента „Хасково, затвора, на криминалните в двора, там са се събрали, все мамата си ебали“. Естествено, след безкрайните Харе Кришна и подобни, всички се зарадваха на разнообразието и ми направиха снимки. Предполагам, че индиецът се възхити от новата песен, прославяща Кришна (неусетно преминах от „Хасково, затвора“ на „Харе Кришна“) и ме повика да ми сложи един венец на врата (въпреки, че жените са по-привлечени от хиндуизма от мъжете, забележителното е, че така и не видях учител-жена. Явно и при хиндуизма има полова дискриминация.). Сигурен съм, че нещата не бяха точно такива, с изключение на „Хасково, затвора“, снимките и венеца, още повеече, че индиецът едва ли е чул песните ми от другия край на ашрама, но малко художествена измислица придава цвят на иначе скучния жанр на пътеписите.:)))) За сметка на липсата на венец, индиецът даде име на най-активната от спътничките ми – Жена на Вишну. Въпросната спътничка що не изпадна в религиозен екстаз като германеца, но мисля, че липсата на наркотици в организма й и нашата завист, изразена чрез показно безразличие, я възпряха.
Връщайки се към хотела от пунджата в чест на Шива (пунджата в Ришикеш) се качихме в една моторна рикша. Защото отзад нямаше място за мен, аз седнах отпред при шофьора, между него и друг индиец. Мястото отпред е малко и аз трябваше да се извия ребром, с вдигнати нагоре ръце, за да могат шофьора и индиеца да се качат. Незнам що тази моя поза предизвика бурно веселие отзад, а аз за сетен път бях изпълнен с възхищение към индийците, заради начина им да се побират в огромно количество в малки превозни средства. Виждал съм моторни рикши, в които има толкова индийци, че не могат да бъдат преброени, а отпред, съм виждал по четирима възрастни плюс дете. Лоста за скоростите на рикшата стърчеше между краката ми и всеки път, когато шофьорът посягаше към него аз изтръпвах дали ще улучи него.
На закуска в "германска" закусвалня се запознахме с момиче и момче - евреи, на около 21-22 годишна възраст. Те ни разказаха, че след поголовната тригодишна военна служба в Израел, голяма част от тях се изнасят към Индия за почивка, варираща от един до дванадесет месеца. По-богатите се насочвали към Южна Америка. Като ги гледах не можех да си представя, че тези две млади, усмихнати и симпатични същества допреди месец-два са държали пушка в ръце и, може би, са стреляли по хора. Оказа се, че майката на момчето е от същия руски град, откъдето е майката на нашата екскурзоводка. Отново се убедих, че светът е малък, всички сме "братовчеди", както казваше Костов и по роднински се избиваме. Тъпо е това, дето деца по на 21 години, вместо да се радват на живота, който ги очаква, трябва да се мъчат да забравят войната, напускайки родината си. Да, знам, че палестинците нямат дори тази възможност, но аз срещнах евреи, а не палестинци, и затова говоря за тях. Напомнянето, че по света има войни и убийства и то на фона на миролюбивостта на хиндуистите беше доста отрезвяващо. След тази агитация в полза на мира, продължавам.
Ришикеш е разположен на двата бряга на Ганг. Двете части на градчето са свързани с два въжени моста, по които могат да минават само хора, животни, мотори и велорикши. За да отидеш от едната част до другата с автомобил трябва да изминеш около 40 км. Ганг, в тази част, за разлика от 15 км. по-надолу по течението, е чиста, бистра и пълна с риба. Хвърлих един-два фъстъка от моста и около тях изникнаха ята от бая големи рибоци. По-късно, след едночасов преход до един водопад (хе – вече мога да казвам, че съм правил преход в Хималаите:))), се върнахме до Ганг, малко по-горе от Ришикеш и желаещите се потопиха в реката, за да се пречистят в свещените й води. Аз не бях сред желаещите, щото трябваше да си събувам обувките, а бях поодран от едно търкулване от пътеката по време на прехода до водопада, та не копнеех да се завирам в Ганг, пък и душата ми е чиста, а кармата – добра, така, че нямам нужда от пречистване. За сметка на това някои от спътничките ми, сред които и жена ми (изводите за нейната карма си направете сами) се джопнаха вътре и аз с удоволствие гледах мокрите фланелки пред мен, пушейки. Рама, нося ти и едно камъче от Ганг. :)
Кравите в Ришикеш са доста по-дребни от другите крави и са с къси, тънки крачета. От маймуните има кротки и възпитани, които ядат от ръцете на хората, но има и от дивите и агресивни. В началото на единия мост видях една маймунка-бебе, която се опитваше да се задържи на ръба, висейки от него. Несъзнателно посегнах да й помогна, при което майката-маймуна захвърли парче кора от банан и с писъци и оголени зъби се хвърли към мен. Мисля, че остана изненадана, когато установи, че на моето място няма нищо. Аз лично останах изненадан, че съм на около метър и половина назад, гушнат от ухилен полицай.
В Ришикеш е пълно с ашрами. По време на една от обиколките минахме покрай реката, където почти нямаше други постройки. Пред един ашрам седеше индиец с витилиго (онази кожна болест, от която кожата става на розови петна), с невъобразимо омотани крайници, откъдето се протягаше една ръка и жалостиво искаше подаяния. Гледката беше покъртителна, не можах да се стърпя и му дадох няколко рупии. После се оказа, че повечето минали оттам членове на групата ни са му дали по нещо. Навръщане, този индиец подскочи пъргаво, изправи се в цял ръст заприпка весело викащ към близкия ашрам. След задълбочени обсъждания стигнахме до извода, че независимо от невинната измама (всички мислихме, че е сакат), човекът си е заслужил парите, защото следствие от упорито мантруване, бог се е смилил и го е сподобил с витилиго, благодарение на което си докарва прилични доходи от милостиви туристи. Та след като дадохме на индиеца с витилигото парички, аз и жена ми, седнахме двайсетина метра по-нататък. Друг индиец, видял, че сме дашни, се доближи, протегна ръка за пари, а с другата започна да прави недвусмислени жестове към устата си. Ние се правихме, че не го виждаме, но той упорито стоеше и ни показваше колко е гладен. След няколко минути решихме, че трябва да го възнаградим за упорството, дадохме му пари и избягахме, преди да се разчуе, че едни чужденци, даващи пари, са седнали ето там.
В Ришикеш има сергии, на които се продават вещи, включително и стари, с хималайски произход. Спряхме да позяпаме пред една, при което продавачката взе една малка бронзова купичка с поставено в нея парче обработено дърво и започна да върти дървото по ръба на купичката. Купичката започна да издава звънтящ звук, също като камбанка, но постоянен. Е, тръгнахме си с една по-голяма купа, изглеждаща доста стара, и издаваща звука ом. Преди това, във Вриндаван, си купихме раковина, която като я надуеш издава звук като от рог – нали се сещате: все едно бибитка ТИР. Мисля, че първите дни в София подлудихме съседите , още повече, че и синът ми се включи активно в мероприятието. Ама поне малко си отмъстихме грозната мазилка във входа на кооперацията, която съседите ни направиха, пък и ни накарахме да заплатим наполовина.
Вечерта отидохме до другия мост, след който започна пунджа в чест на Шива. Някакъв мъж, със страхотен глас пееше, пред една бяла статуя на Шива, седнал в Ганг. Имаше и хор от деца с жълто-оранжеви дрехи. В тълпата до брега пускаха запалени свещи по Ганг, а хората пригласяха. Макар и срамежливо и тихо, пригласях и аз. Тихо, за да не нараня околните. Много странно, няколко от снимките на Шива излязоха все едно от статуята излиза бял дим. Като промених ъгъла на снимане този бял дим изчезна, но независимо от това аз запазих една снимка с дим за да имам аргументи, когато споря с ортодоксални атеисти. Това беше най-величествената пунджа, която видях в Индия, може би заради страхотния певец и многото хора. Във Вриндаван (писна ли ви от него?:))), гледахме една вечерна пунджа от лодка по Ямуна, която макар и не толкова величествена като тази в Ришекеш, беше някак много мистична: почти неподвижна черна река, тихо пеене на около 30 метра от лодката, многобройни свещи по брега и във водата. След като слязохме от лодката отидохме в един ашрам на брега на Ямуна, където в една стаичка до вратата лежеше възрастен индиец. Като ни видя той стана, беше сгънат почти на две, и седна на земята до вратата на стаята отвътре, а ние насядахме отвън. Докато говореше видях една мишка вътре в стаята, която спокойно си тепаше по леглото. След малко станахме и отидохме навътре в ашрама, в който в имаше само един човек още – холандец. Екскурзоводката ни започна разговор с холандеца, а аз седнах на едно столче, грабнах тъпана (онова нещо дето не му помня името) и затропах усърдно, припявайки песента „Хасково, затвора, на криминалните в двора, там са се събрали, все мамата си ебали“. Естествено, след безкрайните Харе Кришна и подобни, всички се зарадваха на разнообразието и ми направиха снимки. Предполагам, че индиецът се възхити от новата песен, прославяща Кришна (неусетно преминах от „Хасково, затвора“ на „Харе Кришна“) и ме повика да ми сложи един венец на врата (въпреки, че жените са по-привлечени от хиндуизма от мъжете, забележителното е, че така и не видях учител-жена. Явно и при хиндуизма има полова дискриминация.). Сигурен съм, че нещата не бяха точно такива, с изключение на „Хасково, затвора“, снимките и венеца, още повеече, че индиецът едва ли е чул песните ми от другия край на ашрама, но малко художествена измислица придава цвят на иначе скучния жанр на пътеписите.:)))) За сметка на липсата на венец, индиецът даде име на най-активната от спътничките ми – Жена на Вишну. Въпросната спътничка що не изпадна в религиозен екстаз като германеца, но мисля, че липсата на наркотици в организма й и нашата завист, изразена чрез показно безразличие, я възпряха.
Връщайки се към хотела от пунджата в чест на Шива (пунджата в Ришикеш) се качихме в една моторна рикша. Защото отзад нямаше място за мен, аз седнах отпред при шофьора, между него и друг индиец. Мястото отпред е малко и аз трябваше да се извия ребром, с вдигнати нагоре ръце, за да могат шофьора и индиеца да се качат. Незнам що тази моя поза предизвика бурно веселие отзад, а аз за сетен път бях изпълнен с възхищение към индийците, заради начина им да се побират в огромно количество в малки превозни средства. Виждал съм моторни рикши, в които има толкова индийци, че не могат да бъдат преброени, а отпред, съм виждал по четирима възрастни плюс дете. Лоста за скоростите на рикшата стърчеше между краката ми и всеки път, когато шофьорът посягаше към него аз изтръпвах дали ще улучи него.
Редактирано от P. на
Re: Раде, Раде,
В отговор на:В друг храм във Вриндаван имаше вярващи, май придошли за Дивали, които с тъпани (имат си специфично име, но нали не очаквате да го помня?) подхващаха един ритъм, на който друга, по-голяма част индийци, снабдени с по две тояжки танцуваха, удряйки тояжките във все по-бърз ритъм.
Ти май си гледал Гарба. Garba dance.