София 1978-1939
0 отговора
0 прегледа
София 1978-1939
София расте, но не старее, проблемите й също, показва историческа справка от обявяването на града за новата столица на България. Боклукът, бездомните кучета, незаконното строителство върху общински терени са били първите, основни и дългогодишни предизвикателства към кметовете и градските съвети, управлявали града в първите 50 години след обявяването му за столица.
След Освобождението през 1878 г. и прогонването на турците от София населението, което останало, наброявало около 15 000 души. "Човек трудно може да си представи в какво тежко затруднение е изпаднала София в подготовката си за столица", пише Димитър Христофоров в сп. "Сердика" в началото на миналия век. Той описва града като "една запусната турска паланка, където рядко се намирала къща в добър вид, повечето били от пръст и дърво, ниски, схлупени и крайно нехигиенични". През 1878 г. основните харчове от бюджета на града били за почистването му, но резултатите останали незадоволителни и опасността от епидемии от заразни болести не била предотвратена. Безстопанствените къщи тънели в мръсотия, градът бил пропит от зловония, свидетелстват български и чужди автори. Затова в началото на 1879 г. градският съвет решава да предприеме ново генерално почистване, но сега вече с помощта на населението. Това било наложително, за да се предотврати опасността от заразни болести и да се опази здравето на софиянци и квартируващите войски. По улиците били разлепени стотици плакати със заповедта на градската управа всички софиянци без изключение да се включат в почистването. За генералното освежаване на града бил определен месец март.
Общината отпускала коли под наем на стопаните, за да извозят боклуците от къщите си на определените за това сметища. Бедните, които не можели да платят за превоза на боклуците, се задължавали да работят безплатно за почистването на града. Сметищата били определени да са при Пиротското и Цариградското шосе, зад реките, в Дразъ махала - при днешната улица "Козлодуй", отвъд Тричковия мост, близо до Лъвовия мост и под Лозенец. При първата кампания за почистване на града били определени и първите глоби, като това била мярката на общинарите да отучат населението да изхвърля боклуците пред къщите си. За неспазване на разпоредбите първата глоба била 4 франка, за всяко следващо нарушение по 20 франка. Градският лекар, придружен от пристав, правел ревизия на всеки 10 дни. Гражданите се задължавали да изкопаят в дворовете си ями и там да събират сметта, която после да изкарват на свои разноски на определените от санитарните власти за това места.
Редом с тази заповед градският съвет поискал софийският губернатор да ходатайства пред руския император за допълнителни 5000 лв., понеже градската каса не била в състояние да плати изцяло за хигиенизирането на града.
Съветът задължил търговците и собствениците на дюкяни сами да се грижат за поддържането на чистотата наоколо, като наемат и плащат на метачи.
Освен мръсотията и зловонията, другата опасност за здравето на първите столичани били изоставените от турските бегълци кучета. Те причинявали доста грижи на общинската управа и броят им трябва да е бил значителен, защото тогава губернаторът разпоредил всеки стопанин да постави на собственото си куче гердан или намордник. На градския лекар било заповядано да намери начин да избави града от "кучешкото зло", за да се предпази София от епидемията от бяс, каквато по същото време имало в Пловдив.
Градският лекар тогава бил д-р Шишманов, родом от Свищов, образован във Виена и той често се оплаквал от свинщината в градската турска баня и от скитащите безстопанствени кучета. Затова д-р Шишманов приел присърце разпоредбите на губернатора и лично избил с отровни дробове над 600 кучета. Много обаче въпреки изядената отровна храна останали невредими, пише Константин Иречек в "Български дневник - 1879-1884". Проблемът с бездомните кучета продължавал да съществува и през 1882 г., за което свидетелства бюджетът на общината - в разходната част са предвидени 1000 лв. за изтребване на скитащите кучета, наречени "вагабонти". Думата се наложила, защото псетата се навъртали край къщите на изоставилите ги стопани и нападали всеки, който минавал оттам, особено нощно време. Според историците пръв Александър Батенберг е "взел почин да дири изход от това окаяно положение на столицата" с ниската хигиена, мръсотията и бездомните псета. Той назначил специална комисия, която да изработи план за санитарното устройство на града. Първата препоръка след широки обсъждания била да се прокарат "широки и добре поддържани улици".
За малко повече от половин век София израства от малко мръсно провинциално градче - почти село - в европейски град от средна величина, отчитат тогавашните журналисти и историци. Положени са основите на модерния град с канализация, електричество, трамвайна мрежа. И българските, и чуждите журналисти и писатели наричат София "провинциална столица" и 50 години след избирането й за такава. Това определение се налага от навиците и разбиранията на населението. Повечето софиянци тогава са пришълци от селата, идват с разбиранията си, че къщата трябва да има двор и обор и всичко да може да се обгърне с поглед. Нова София се застроявала хаотично и нашир - с малки къщи и големи дворове, въпреки че специалистите препоръчват да расте на височина, защото населението нараства и тенденциите показвали, че броят на жителите ще продължи да се увеличава. Новите софиянци си харесвали парцел, върху който строяли стопанството си, а дотам водели кални пътеки. Според редица автори хората изпитвали страх от живеенето с много други хора в блокове и този страх бил същият като страха от железницата, срещу нея се противяли, защото влакът щял да премазва добитъка.
Строителната площ на София през 1919 г. е била 7,5 кв.км. В периода 1920 - 1922 г. наведнъж се увеличила до 22,7 кв. км. През 1937 г. е 29,9 кв.км, заедно със зелените площи между и край кварталите е 41,9 кв.км, а с близките села ставала 57 кв. км. Разширението е бързо и неправилно, покрайнините са грамадни, кални и прашни, а центърът голям и пренаселен, свидетелстват тогавашните архитекти. Електричество, павирани улици и трамваи има само в центъра.
По времето на кмета Димитър Петков са построени булевардите "Мария Луиза", "Дондуков" и "Патриарх Евтимий", а хората питали дали ще може да си садят картофите там и дали това ще са границите на града.
До 1934 г. благоустрояването на града е финансирано от общинския бюджет, а също със заеми и трудова повинност. През 1934 г. общинарите приемат наредба, според която собствениците на имоти трябва да участват в благоустройството на столицата и да плащат за направените канализация, улици и бордюри - въвежда се данък, който да се плаща на общината. Общинарите изчислили направените разходи за новите придобивки и постановили половината от тях да се изплатят от собствениците на имоти. Така цената на всяка улица, тротоар и водопровод се разделила на равни вноски от всеки притежател на сграда по трасето, като бил даден срок от 3 до 15 години за изплащането на дължимата сума. Премахната била и привилегията за обществените сгради да не плащат данъци. Жителите на покрайнините отказвали да плащат и почти никой от тях не бил направил и една вноска при ревизията на приходите в общинската хазна, направена през 1937 г. Общинарите установили, че повечето заселници в покрайнините са се самонастанили върху общински имоти и заграбени са били почти половината от разчертаните през 1933 г. 27 хиляди парцела. През 1937 г. като подлежащи на облагане собственици на имоти в София били регистрирани около 41 000 души, бедните, за които общината плащала милиони левове всяка година за "социални грижи", били 13 000 и основно живеели в мръсните покрайнини.
Това е публикувана в Софийски вестъник, авторът не е цитиран в сайта на София.
След Освобождението през 1878 г. и прогонването на турците от София населението, което останало, наброявало около 15 000 души. "Човек трудно може да си представи в какво тежко затруднение е изпаднала София в подготовката си за столица", пише Димитър Христофоров в сп. "Сердика" в началото на миналия век. Той описва града като "една запусната турска паланка, където рядко се намирала къща в добър вид, повечето били от пръст и дърво, ниски, схлупени и крайно нехигиенични". През 1878 г. основните харчове от бюджета на града били за почистването му, но резултатите останали незадоволителни и опасността от епидемии от заразни болести не била предотвратена. Безстопанствените къщи тънели в мръсотия, градът бил пропит от зловония, свидетелстват български и чужди автори. Затова в началото на 1879 г. градският съвет решава да предприеме ново генерално почистване, но сега вече с помощта на населението. Това било наложително, за да се предотврати опасността от заразни болести и да се опази здравето на софиянци и квартируващите войски. По улиците били разлепени стотици плакати със заповедта на градската управа всички софиянци без изключение да се включат в почистването. За генералното освежаване на града бил определен месец март.
Общината отпускала коли под наем на стопаните, за да извозят боклуците от къщите си на определените за това сметища. Бедните, които не можели да платят за превоза на боклуците, се задължавали да работят безплатно за почистването на града. Сметищата били определени да са при Пиротското и Цариградското шосе, зад реките, в Дразъ махала - при днешната улица "Козлодуй", отвъд Тричковия мост, близо до Лъвовия мост и под Лозенец. При първата кампания за почистване на града били определени и първите глоби, като това била мярката на общинарите да отучат населението да изхвърля боклуците пред къщите си. За неспазване на разпоредбите първата глоба била 4 франка, за всяко следващо нарушение по 20 франка. Градският лекар, придружен от пристав, правел ревизия на всеки 10 дни. Гражданите се задължавали да изкопаят в дворовете си ями и там да събират сметта, която после да изкарват на свои разноски на определените от санитарните власти за това места.
Редом с тази заповед градският съвет поискал софийският губернатор да ходатайства пред руския император за допълнителни 5000 лв., понеже градската каса не била в състояние да плати изцяло за хигиенизирането на града.
Съветът задължил търговците и собствениците на дюкяни сами да се грижат за поддържането на чистотата наоколо, като наемат и плащат на метачи.
Освен мръсотията и зловонията, другата опасност за здравето на първите столичани били изоставените от турските бегълци кучета. Те причинявали доста грижи на общинската управа и броят им трябва да е бил значителен, защото тогава губернаторът разпоредил всеки стопанин да постави на собственото си куче гердан или намордник. На градския лекар било заповядано да намери начин да избави града от "кучешкото зло", за да се предпази София от епидемията от бяс, каквато по същото време имало в Пловдив.
Градският лекар тогава бил д-р Шишманов, родом от Свищов, образован във Виена и той често се оплаквал от свинщината в градската турска баня и от скитащите безстопанствени кучета. Затова д-р Шишманов приел присърце разпоредбите на губернатора и лично избил с отровни дробове над 600 кучета. Много обаче въпреки изядената отровна храна останали невредими, пише Константин Иречек в "Български дневник - 1879-1884". Проблемът с бездомните кучета продължавал да съществува и през 1882 г., за което свидетелства бюджетът на общината - в разходната част са предвидени 1000 лв. за изтребване на скитащите кучета, наречени "вагабонти". Думата се наложила, защото псетата се навъртали край къщите на изоставилите ги стопани и нападали всеки, който минавал оттам, особено нощно време. Според историците пръв Александър Батенберг е "взел почин да дири изход от това окаяно положение на столицата" с ниската хигиена, мръсотията и бездомните псета. Той назначил специална комисия, която да изработи план за санитарното устройство на града. Първата препоръка след широки обсъждания била да се прокарат "широки и добре поддържани улици".
За малко повече от половин век София израства от малко мръсно провинциално градче - почти село - в европейски град от средна величина, отчитат тогавашните журналисти и историци. Положени са основите на модерния град с канализация, електричество, трамвайна мрежа. И българските, и чуждите журналисти и писатели наричат София "провинциална столица" и 50 години след избирането й за такава. Това определение се налага от навиците и разбиранията на населението. Повечето софиянци тогава са пришълци от селата, идват с разбиранията си, че къщата трябва да има двор и обор и всичко да може да се обгърне с поглед. Нова София се застроявала хаотично и нашир - с малки къщи и големи дворове, въпреки че специалистите препоръчват да расте на височина, защото населението нараства и тенденциите показвали, че броят на жителите ще продължи да се увеличава. Новите софиянци си харесвали парцел, върху който строяли стопанството си, а дотам водели кални пътеки. Според редица автори хората изпитвали страх от живеенето с много други хора в блокове и този страх бил същият като страха от железницата, срещу нея се противяли, защото влакът щял да премазва добитъка.
Строителната площ на София през 1919 г. е била 7,5 кв.км. В периода 1920 - 1922 г. наведнъж се увеличила до 22,7 кв. км. През 1937 г. е 29,9 кв.км, заедно със зелените площи между и край кварталите е 41,9 кв.км, а с близките села ставала 57 кв. км. Разширението е бързо и неправилно, покрайнините са грамадни, кални и прашни, а центърът голям и пренаселен, свидетелстват тогавашните архитекти. Електричество, павирани улици и трамваи има само в центъра.
По времето на кмета Димитър Петков са построени булевардите "Мария Луиза", "Дондуков" и "Патриарх Евтимий", а хората питали дали ще може да си садят картофите там и дали това ще са границите на града.
До 1934 г. благоустрояването на града е финансирано от общинския бюджет, а също със заеми и трудова повинност. През 1934 г. общинарите приемат наредба, според която собствениците на имоти трябва да участват в благоустройството на столицата и да плащат за направените канализация, улици и бордюри - въвежда се данък, който да се плаща на общината. Общинарите изчислили направените разходи за новите придобивки и постановили половината от тях да се изплатят от собствениците на имоти. Така цената на всяка улица, тротоар и водопровод се разделила на равни вноски от всеки притежател на сграда по трасето, като бил даден срок от 3 до 15 години за изплащането на дължимата сума. Премахната била и привилегията за обществените сгради да не плащат данъци. Жителите на покрайнините отказвали да плащат и почти никой от тях не бил направил и една вноска при ревизията на приходите в общинската хазна, направена през 1937 г. Общинарите установили, че повечето заселници в покрайнините са се самонастанили върху общински имоти и заграбени са били почти половината от разчертаните през 1933 г. 27 хиляди парцела. През 1937 г. като подлежащи на облагане собственици на имоти в София били регистрирани около 41 000 души, бедните, за които общината плащала милиони левове всяка година за "социални грижи", били 13 000 и основно живеели в мръсните покрайнини.
Това е публикувана в Софийски вестъник, авторът не е цитиран в сайта на София.