Мога ли

да дойда на Веслец, ако съм "действаща" алкохоличка или трябва вече да съм извървяла първата стъпка сама?
Алкохоличка съм от около 15 години, и не съм чак толкова анонимна, защото за проблема ми знаят всички - роднини, приятели, колеги, децата ми даже.
Искам да дойда, да ви чуя, но се притеснявам, че още съм твърде "мръсна", дори опит не съм направила да спра, нито за ден (като изключим бремеността и кърменето, но това е друга история).
Та, въпросът ми е има ли сред вас "действащи" алкохолици и не потъват ли те в земята от срам, заобиколени от борещи се за живота и здравето си хора, от надмогналите порока.
Само като си помисля - водката ми пак ще е в чантата ми, ще изчакам почивката и ще ида в тоалетната и ще надигна бомбичката, после ще си сложа червило и пак ще вляза при вас, и задълбочено ще слушам...
Ужасно е, искам да дойда, искам...

Ами ела.Какво друго очакваш? Никой неможе да те хване за рька и да те заведе на сбирка. Виж, там вече бих могла да ти дьржа рьката, ако ти е толкова страшно. Но човек се ражда свободен и винаги има право на избор. От теб зависи. Дали ще потьваш, или ще хванеш протегнатата рька, за да изплуваш. Знам как е на дьното, гадно и тьмно и единствената надежда е в чантата с бутилчицата. Сега знам и как е, когато изплуваш. Повече ми харесва тук, кьдето сьм сега. Свободна сьм да плувам надалече без да се страхувам, че ще потьна.....Не искам да се врьщам ! Идваш ли ?

Някои от принципите, които спазваме на нашите сбирки :
Всеки има право да се изкаже или да не каже нищо.
Ние не задаваме вьпроси, не спорим, не теоретизираме, не полемизираме.
Всеки споделя единствено своя опит, сила и надежда.....
Както виждаш, няма да си на разпит. Никой не се интересува, защо си тук. Важното е, че си тук. Самото идване не задьлжава да се вьрнеш, освен ако ти самата не поискаш.
Пожелавам ти кьсмет! Ще успееш, ако опиташ да успееш!

Благодаря ти за вниманието.
Само ми кажи едно "Добър вечер" достатъчно ли е, за да се свра на последния ред или както по филмите трябва тренера да ме представи и да кажа пред всички - Аз съм Харакири и съм алкохоличка от 15 години?
Благодаря ти предварително, наистина ми е важно да знам.

Ами нали за това ти постнах принципите? Не е нужно да казваш каквото и да е , но от друга страна можеш да кажеш това, което на друго място не смееш. Да не си мислиш, че аз отидох на пьрвата си сбирка от театьр? Как само ми трепереха рьцете и краката.... Но когато човек реши да се оправя, няма кой да го спре, освен самия той, разбира се.
Ще успееш, ще видиш. Кураж, не е толкова страшно.

Ти сама ще решиш дали да говориш или не. Сама решаваш с какво име да се прдставиш, ако пожелаеш да говориш. Сама решаваш какво да кажеш и какво да премълчиш. Сама решаваш колко време да останеш. Единственото, което е необходимо, за да бъдеш тази вечер на сбирка, е желанието ти да спреш да пиеш. Но никой няма да извади бутилката от чантата ти и да я изхвърли. Ти си решаваш дали и кога да направиш това :)
Все пак е по-добре да не си пила, когато дойдеш. Вероятно можеш да отложиш с малко ;)
А и не е нужно да се свираш на последния ред - никой няма да те оглежда като извънземно :)

Разбира се, че можеш да кажеш едно "Добър вечер" и да седнеш най-отзад...

Аз като отидох за първи път, треперех цялата... нищо не говорих по време на сбирката, даже и нищо не чувах, по едно време ми се дорева, толкова бях зле. Но след сбирката Nekoi ме разпозна - че съм Еми от дира (щото преди това си пишехме тук в форума с няколко човека) и поговорихме, но не защото той ме е разпитвал, ами стана от самосебе си. После си тръгнах спокойна и обнадеждена.

Преди това пиех от 20 години, а след сбирката пих за последно на 6. май.
От тогава нещо се промени в мен и до сега не съм пила.

Всички, които идват за първи път са "действащи" алкохолици, не се притеснявай, просто ела довечера на Веслец.

Единственото условие за членство е желанието за спиране на пиенето. Не е да си спрял/спряла, а да имаш желание. Желанието - това е единственото условие. Вероятно това е достатъчно, за да има надежда и за най-безнадеждния алкохолик.

ЗАВРЪЩАНЕТО КЪМ СВОБОДАТА /Материалът е от списание Арка 2001 г./

Изминали са две години и няколко месеца, откакто съм член на група на АА. Време в което преоткрих света – света без алкохол или както аз казвам – „живот без упойка”.

Все по рядко се сещам за пьрвия ми рожден ден, отмерващ една „суха” година. Тогава приятелите ми от АА ми честитяха и приветстваха. Все по рядко се сещам за втория ми рожден ден …

Когато с помоща на АА излезеш от запоите, съществуването ти се променя и изпълва с нови смислени интереси. С помоща на АА нещата бавно и поетапно си идват на място.

И ето че след толкова много търсения и лутания си намирам работа. Тя ме поглъща и увлича. Живея истински и осъзнавам, че вече съм щастлива. Все по-рядко посещавам сбирките на групата… Занимавам се с аеробика. На банкетите, давани от мои колеги започва да ми се случва да давам мнение за една или друга алкохолна напитка, да помирисвам чашите. Веднъж някакъв развеселен гостенин ми казва „Е, опитай, какво ще ти стане!” и аз глътвам глътка. В този момент се чувствам желязна, непробиваема…

Идва един горещ майски ден, когато от обяд засядам на честване на абитуриентка. За да прогоня скуката и умората си наливам невидимо малко джин, а върху него тоник… Така от обяд до ранна привечер навървям пет-шест коктейла. Мъжът ми пръв ме усеща и някак си успява да ме накара да си вървим като ме залъгва, че вкъщи ще ме черпи бира.

Това ми е „единственото” напиване. След месец си позволявам друго – по повод на един рожден ден. След около месец – още едно… Неусетно съм забравила, че „алкохолизмът е нелечимо заболяване” и все по-често си позволявам да си пийна при среща с приятели.

При една такава среща започвам преди обяд с една – две бири. После се отбивам при още няколко стари познати, като за всеки случай си мъкна в чантата бутилчица коняк. Привечер, доста пияна ме отвеждат вкъщи. Но аз не искам да си седя у дома. Напирам отново да изляза и дори крещя (което по-късно разбирам от съседи).

Мъжът ми е отишъл набързо на пазар и в това време съм успяла да се измъкна. Но стигам само да входа, където се търкалям за изненада на съседите, които се прибират, и на играещите си деца.

В незнайно време се събуждам в къщи – някой ме е довлякъл. Опитвам се да стана, но усещам непоносими болки в ръката, които ми подсказват, че е счупена. Решавам да стана и да се облека и съм изпълнена с душепогубваща мирова скръб. Следват болници и четиридесет дни гипс…

Страдам от угризения на съвестта и при някои поводи успявам да не пия. При по-вълнуващи, обаче, не. Вълнуващо събитие се оказва гостуването ми при мои приятели – полуинтелигенти, които си попийват от сутрин до вечер.

Влюбвам се в тях и при всеки удобен случай сме заедно, често пъти дни наред. Пием от сутрин до вечер. С тази уютна компания се завихрям за шест месеца, макар че през цялото време се мъча да се изтръгна. Когато съм „суха” и ги гледам отстрани, усещам колко са неадекватни и колко са чужди на света и времето. С други думи – затъпяват. Понякога със своите изблици на агресивност ме плашат и лека-полека започвам да ги отбягвам, но пък се запивам с други хора…

И така почти година отново живея в болнавостта и лудостта на запоите. И в кратките дни на трезвост, когато ме натиска жестока и мрачна депресия.

При последния ми запой стана така че забравих да ходя на работа в продължение на пет дни. Вече съществуваше сериозна опасност да си загубя мястото. Няколко дни боледувах мъчително и реших да посетя сбирка. Точно тогава телефонът иззвъня и чух мъжки глас да ми казва: „Какво правиш, липсваш ни”. – Реших, че е някой от любимата ми квартална кръчма, нали три дни не се бях весвала там. „Получавам неприятни сигнали за теб. Трябва да се видим задължително…” – бях шокирана – усетих, че всъщност ми се обажда Ники, най-старшият от групата, който трезвееше от 17 години. „О, – отвърнах – тъкмо се канех да дойда в петък”.

Така отново започнах да посещавам сбирки. Редовно. Попивах идеите и темите по които разговаряхме и усетих, че сякаш до този момент нищо не съм знаела. Разбрах какво е смирение. Един побратим от АА напомни, че когато направиш „пробив” хубаво е да посетиш 90 сбирки на клуба. Той самият го бе направил, като по календарче си бе отбелязвал последователно сбирките.

Сега за мен отново работи Висшата сила. Всеки от нас в АА я разбира по своя начин. Аз специално я отъждествявам с групата. И ето вече от година редовно посещавам сбирките и живея с Висшата сила, която ми помага да съм трезвена. Разбрала съм най-важното: Не бива да забравям за сбирките. И макар че те се провеждат доста далече, и в студ и в пек отивам да се събирам с групата на драго сърце.

Колко евтино ми излизат посещенията на сбирките! Многокротно по-евтини са от едно напиване. А с колко скъпо, безценно нещо ме даряват: Свободата да не пия!

ИСКРЕНО ПРИЗНАНИЕ /„Arka” 2001, № 35/

Целият ми живот беше силно завързан, солидно заплетен и тотално зависим от алкохола и от неговото въздействие върху моето съзнание, моето физическо и душевно състояние. Бях влюбен в алкохола. Той ми помагаше да намеря общ език със себе си и с други пиещи хора. Той ми даваше самоувереност и спокойствие и даже ми се струваше, че ми помага да се лиша от някои комплекси, помага ми да изляза от състоянието на потиснатост, вътрешни напрежения и да отстраня житейските си проблеми.

Изобщо не разбирах, как може да се живее без него, как да се изкарват празници или почивни дни. Не умеех да отказвам, всъщност и не съм го искал, винаги се отзовавах на всяко едно предложение за пиене, не отказвах и сам да организирам събирания с алкохол. Бях твърдо убеден, че придружаващият ни в живота алкохол е негова неотлъчна част, а човекът, който не пиеше в компания, беше за мен неразбираемо и странно лице.

Толкова дълго живях с тези убеждения, че дори не помня, как алкохолът от близък мой приятел се е превърнал в заклет враг. Моето привързване беше толкова голямо, че се намирах все по-близо до него. Не разбирах, че той само се прави на мой приятел, че коварно и подло ме мами. Той ми внушаваше, че ми помага, че ми носи облекчение, но в действителност само ме тласкаше към пропастта. Той не можеше да поняса моята човечност. Затова разлагаше душата ми, разума ми, тялото ми.

След поредното пиянско умопомрачаване, с нищожните остатъци от разума си се опитвах да изясня отношенията си с него. С твърд, решителен глас казвах на себе си и на него, че трябва да скъсаме нашите връзки. Но този ултиматум бе кратък, пак и пак му прощавах, идваше примирие и отношенията ни се възраждаха с не по-малка сила, въпреки че всичко наоколо и вътре в мен се рушеше.

Трябваше да изживея много кризисни ситуации, за да разбера, че не съм в състояние да го овладея сам. Необходимо беше нещо или някой, за да ни раздели окончателно.

Така дойдох в АА. Тук си отворих очите и в действителност видях какво ставаше и какво става с мен. На какво се основават моите проблеми, къде и защо правих грешки.

Разбрах, че ако действително искам да бъда трезвен и да не мъкна цялата тежест и последствията от запоите си, трябва да променя себе си и своето отношение към обкръжаващите ме хора, към препятствията и проблемите, към всички положителни и отрицателни прояви на живота. В това ми помага групата АА, работата по Дванадесетте Стъпки и Висшата Сила, към която се обърнах за помощ.

Постепенно се освобождавам от зависимостта и си възвръщам дългоочакваната свобода. Робството – това е отвратително състояние. Бях там и нямам ни най-малкото намерение да се върна там отново. Всичко, което ми липсва, си набавям, а това, което ме притеснява и пречи – оставям, отървавам се от него. Това изисква труд, не всичко става веднага, но не се отчайвам.

От октомври 1997 година, от началото на пълната ми трезвеност е минало не толкова много време, но и това напълно ми стигна за радостно и щастливо възобновяване на живота ми без алкохол.

Дългите “стъпки” към първата стъпка /"Арка, бр.5, 2005г./

За първи път посетих сбирка на АА през есента на 1994 г. Не се смятах за никакъв алкохолик, а за човек, който има “проблеми с пиенето”. Когато на сбирките другите казваха, че са алкохолици, смятах това за лично тяхна работа, която мен не ме засяга по никакъв начин. Почти не слушах какво се говореше, а и не се стараех да вниквам в смисъла на казаното, което в редки моменти стигаше до ушите ми.

Седях си кротко в ъгъла, нахлупил една шапка, която никога не свалях от главати си, решавах кръстословици, четях вестници, драсках си нещо на разни листове и продължавах с упорството си да не вниквам в това, което споделяха другите. С една дума, нито за момент не допусках, че може и аз да съм алкохолик. Тази мисъл ми изглеждаше абсурдна и нелепа, още повече че нали когато си исках, можех да спра пиенето – завинаги.

Дразнеше ме фактът, че някои от хората на сбирките се опитват да сложат всички под общ знаменател и че понякога някой волно или неволно ми лепваше етикета “алкохолик”. Това ме ядосваше, аз се вбесявах и реагирах остро на всеки опит да бъда “зачислен към армията на алкохолиците”. Просто аз не бях ТАКЪВ. Това не можеше да се отнася до МЕН. Бях ДРУГ, различен. Такава унификация с някакви си алкохолици направо ме отвращаваше.

Така смятах тогава. И затова отвръщах така спонтанно и грубо на хората, които ме определяха “по свой образ и подобие”. След няколко пробива (които изобщо не намалиха убеждението ми, че мога да спра завинаги пиенето, стига само сериозно да поискам) се случи така че останах “сух” за около 22 месеца.

На петия-шестия месец от този сух период зарязах и сбирките, тъй като ми се струваше, че само си губя времето там, а моят “проблем с пиенето” бе окончателно и завинаги решен (както си бях въобразявал по онова време). После се пропих отново и последваха нови и все по-тежки и продължителни запои.

В началото на 2000 година тръгнах отново на сбирки. Ходех на АА и въпреки това на няколко пъти пак се пропивах. По едно време дори ме хвана срам, защото на няколко пъти се бях появявал на сбирки на АА пиян до козирката и не си спомнях добре какво съм правил там.

След последния ми десетдневен запой, в края на 2000 година тръгнах редовно на сбирките на АА. Шест вечери в седмицата ходех, като реших пред себе си стриктно да спазя препоръката “90 дни – 90 сбирки”, като през тези 90 дни стоя далече от чашата. Ходех шест пъти в седмицата, защото в седмия ден в София просто нямаше сбирки.

Веднъж разглеждахме “Първа стъпка”. Някаква гадна буца беше заседнала в гърлото ми, чувствах се отвратително, нещо в мен се бунтуваше срещу неизвестно какво, беше ме яд на самия себе си и на целия свят. Първата стъпка на АА гласи “Признахме, че сме безсилни пред алкохола и че сме изгубили контрол над живота си”.

Тогава чух собствения си глас да казва:” Казвам се Х. и съм... и съм алкохолик.” Това беше.

После допълних, че такова нещо ми се случва да казвам за първи път... Идеше ми да потъна в земята от срам, самоунижение и още нещо... още нещо, което не можех да определя. В главата ми се блъскаха светкавици, ушите ми бучаха, а пулсът ми беше скочил някъде високо в небето...

...Шест години и отгоре след първата сбирка, която бях посетил, стигнах до това толкова сложно и същевременно толкова просто осъзнато и споделяно откровение, “че съм безсилен пред алкохола... че съм загубил контрол над собствения си живот”... Доста по-късно проумях, че съм бил безсилен всъщност пред първата чаша, пред първата глътка дори, защото именно те отключват онова перпетуум мобиле на нескончаемите напивания и всичко, което идва след това...

А още по-късно ми стана ясно, че докато я НЯМА тази първа глътка, докато не съществува онази първа чаша – тогава не съм безсилен, нито безпомощен, просто трябваше да НЕ СТИГАМ до тях. И затова си измислих нещо като девиз: “Винаги застрашен, никога безпомощен!” В смисъл, че съм застрашен, ако посегна към първата чаша, ако отпия първата глътка, но никога не съм безпомощен ПРЕДИ ТОВА.

Може би неслучайно Първата стъпка завършва със следното изречение: “Решени сме да направим всичко, което би ни освободило от безпощадното пристрастие към алкохола.” И ето я най важната дума: ВСИЧКО!

...След споменатата сбирка се чувствах някак странно спокоен, уверен и обнадежден. И сякаш някакъв адски товар бе паднал от плещите ми. Колко било просто. Но нали до простите неща често се стига по възможно най-сложния, мъчителен и заплетен начин.

След 15 години тежко пиянство и след близо 4 години трезвост напоследък често препрочитам един материал от книжката “Живот в трезвост”. А той е:
“Намерете вашия собствен път”.

Харакири, тази вечер бях зает и не можах да отида на Веслец. Да разбирам ли мълчанието ти след 16,30, че си се престрашила и си отишла на сбирка.
Ако си била там, кажи как ти се стори?
Ако не си се отишла на сбирка, и аз ще ти кажа като всички преди мен: Ела на следващата сбирка!

Пишещите преди мен са ти обяснили всичко - няма нищо страшно на сбирката, но всички, които идват за първи път, се притесняват.

И аз се притеснявах много. Това, което съм запомнил от първата ми сбирка, е че една жена ми разказа съвсем спокойно как е пиела до преди година, как мъжът и я пребил. Разказваше ми, като че ли го разказва на близка приятелка, а ме виждаше за първи път в живота си. Разказа ми разни нещо, които тогава си мислех, че са срамни и че всеки би ги пазил в тайна. Това много ме порази и в същото време ми помогна да се отпусна и да се отърся от притеснението.

По-късно с тази жена станахме приятели, тя ми даде количка от нейния внук за моето дете. В последните години тя не ходи на сбирки, но продължава да не пие. Заети сме и двамата, но когато рядко се срещнем случайно на улицата, задължително сядаме да изпием по кафе и ни е много приятно.

Не, не дойдох, но ми предстои да го направя.
Благодаря ви, наистина за разбирането и протегнатите ръце. Само исках да кажа, че не знаех че ви има. Преди две години попитах в справки на 144 за АА и ми отговориха че няма такъв номер, звънях и в центъра по наркомании или както там се казва, и там ми казаха че не знаят.
Открих ви преди месец, ровейки във Взаимопомощ по друг повод. И за клуба не знаех. Чета ви, а вече и ще пиша понякога, ако нямате нищо против.
Но още не съм една от вас, уви.
Ще се опитам да стана...

Опитай се, няма страшно. Аз цяла година се назландисвах докато се реша...
И пиши тук, едва ли някой ще има нещо против?! Споделянето и разбирането на проблема много помага да си изясниш за себе си някои от нещата.

А когато узрее момента, нещата почват да се нареждат! Има изход, стига да го желаеш.

Успех!

А защо мислиш, че не си една от нас? Ами разбира се, че си една от нас.
Начи вече ти го казаха: Единственото условия за членство в АА е желанието да се спре пиенето.
Ти имаш това желание. Значи си една от нас.
Това, че още пиеш да не те притеснява. Много от нас, когато идват в АА, все още пият или са спрели, но после правят пробиви.

Пиши тук винаги, когато ти се пише. И когато не ти се пише
Има един лаф в АА - Когато не ти се ходи на сбирка, накарай краката да те заведат там, пък главата ти после сама ще дойде.

Много добре си представям в каква мъка живееш, защото и аз живях в тази мъка дълги години.
Затова и толкова се радвам, че ни потърси. Ако имаш желание да се изплезиш на алкохола и да му покажеш среден пръст, ние ще ти помогнем. Щото и ние всеки ден се плезим на алкохола.
Ако искаш да продължаваш да пиеш, ние няма да ти кажем - недей. Изборът си е твой, животът си е твой, страданията са си твой, излагацията пред околните си е твоя. Аз вместо теб не мога да бъда трезвен, аз съм трезвен заради себе си. Но наистина можем да ти помогнем, така както на мен ми помогнаха в АА.


Пък чудно как в Националния център по наркомании не знаят за АА, като от години в понеделник и петък сбирките на Пиротска се провеждат точно там. Не казвам, че си измисляш, че си звъняла, ама кой знае на кой безхаберник си попаднала там.