kаk да продължа напред

здравейте:)
имах за кратко отношения с него, дори не сме спали заедно /не че не ми се иска/, но просто така се развиха нещата, че макар той да ми предлагаше да тръгнем аз... ами аз просто се страхувах. страхувах се най-вече, защото си мислех /все още го мисля/, че той е припознал в мен жената, от която има нужда и която е търсил през целия си живот, но аз не съм тази жена и той рано или късно ще стигне до същото заключение.
от друга страна си мислех и че не го харесвам толкова /боже, та аз го обичам!/ и че животът ми би бил по-лек без него и хаоса, който той внесе в иначе подреденото ми ежедневие. мислих си също, че така ще оставя по-хубав спомен от него - споменът преди да се е разочаровал и да ме отхвърли, а и че оставям отворена вратичка за нещо в неясното бъдеще....
да обаче сега осъзнавам, че ако бях станала част от живота му, щях да съм му много по-близка, отколкото заради безумните ми опити да хербализирам един съвършен, но студен и далечен спомен.
вече не го виждам, не чувам гласа му, не знам какво става с него - чувам, че май имал проблеми, но нищо конкретно не знам и няма как да узная, въпреки че дискретно питам за него аз... животът ми е подреден и си го харесвам. нещата се развиват по предварително добре предначертан план. не съжалявам за избора си! и все пак докато вървя по улиците, докато шофирам, във всеки магазин, пред всяка бутка търся да видя него! а това може да бъде твърде болезнено, когато е така обладаващо и непрестанно. мисля, че може дори да предизвиквам катастрофа, ако се взирам сред колите, за да видя неговата. а най-лошото, най-болезненото е, че губейки вест от него, аз постепенно губя почвата под краката си. той ми беше /и все още е/ стимул да се развивам, да напредвам, да побеждавам. мисълта за него ми беше опора, без значение, че не бяхме заедно. сега обаче колкото и устроен да животът ми, аз всеки ден се сещам за него, а понякога макар че има хора, които ми помагат и макар че всичко при мен се оправя и виждам положителните резултати, но за пръв път ей така започна да ми минава мисълта за самоубийство. не, няма да го направя бъдете сигурни и не искам отговори точно за това! въпросът е, че този път ги довява не някаква криза, не нервен срив, а ей така, както гледам телевизия допреди малко съм била добре, замислям се за него, представям си, че го срещам на улицата и.. изведнъж се осъзнавам как си казвам наум, че един куршум в слепоочието е единственото ми спасение, единственият изход.
опитвам се да си вдъхна сили, но знаете ли как правя това - убеждавайки се, че не искам любов, че не вярвам в любовта и че ще се погрижа за всичко друго от живота си, но любов не, не и не!
как да го забравя като не толкова липсата му, колкото нестабилността, която усещам докато споменът се отдалечава и бива обгърнат от мъглата на времето и потъва в мрак. а точно това ме убива наистина - че губя спомена, а чувствата са вса още живи; това е усещане като при хронична болест, която дори да забравиш за малко, пак ще ти напомни за обречеността ти и своето съществуване.
да. май съм хронично влюбена в теб... какво да правя, какво? искам да продължа напред само толкова - не да бъде с теб, макар ти да си единственото ми щастие /невъзможно/.

... пОстигналъ си всичко без еднО детО не си гО осъзнавала к'вО е

... ся си гО осъзналъ ... амъ има разминаване между тОва, кОето си била преди и тОва, кОето си сега ... тОест ся иСкаш да ти се случи тОва ут преди амъ тО все не се случва и в стремежъ си да се дОкопаш дО тОва нещо се рОвиш в пръхОляците нъ нещО отминало

... акО иСкаш съвет ... диетатъ е убаво нещО ... кара те дъ влезиш у фОрмъ и да се видиш в друга светлина ... амъ не е предназначенъ да се спазвъ до безкрая ... нужнО е от време нъ време дъ си пОхапваме ут забраненОто лакОмство нали така?

да, но е трудно понякога да изядеш половин бонбон или пък да отвориш само четвъртинка от сърцето си за някого....

... така е ... обстоятелстватъ или целите гО изискватъ

... амъ пък един живОтъ живеем и с всеки изминал ден разбираме, чи не сме вечни ... страхуваме съ ут смъртъ с кОято така или иначе шъ се сблъскаме ... и в същотО време действаме така сякаш живОтъ ни даден е вечен и тОва, кОето изпускаме шъ си гО вземем някъде другаде

... акО мене питаш ... сме обикновенни хОръ с обикнОвенни нужди, кОито требва да ги задОвляваме ... така кактО требва дъ ядем и пОсле сереме ... все пак кОйто и дъ нъ е създал ... ни нъ е направил съвършенни ... дал ни е лекОве и заблуди, нО не ни е дал пълен кОнтрол над прОцесите вътре в нас самите

Мисля си, че Дирника този път е прав!
От страх да не нарушим така подреденото ни ежедневие (казвам "ни", не за да слагам общ знаменател, а защото слагам мен и теб в него), отхвърляме всичко извън подреденото-цял, половин, четвърт бонбон!
Потърси го!
Не знам какво ще се случи след това, но пък ти знаеш, че никой и нищо не може да го замени!
Обърни приказката! Потърси принца, да изтръгне отровата сковала гърдите ти!
Стискам ти палци!

В търсене на истината, откриваме и себе си
може би
НАДЯВАМ СЕ!!!

много знаеш
офф ама сега съм добре, но тъпото е, че мисля утре като изляза как погледа ми пак ще шари в двайсет посоки...., пак ще си мисля разни глупости и накрая толкова ще се изтърка всичко, че.... трябва да мисля за друго, а е много примамливо да мисля за него, защото първите минути винаги е страшно приятно

това точно няма да направя - единствено след много време някакси... но аз не трябва да мисля за това, защото не е реално:) казвам го само, защото никога никой не знае, а и ми помага в момента.
за избора си не съжалявам.

... нОрмално е дъ кОпнееш зъ нещОто детО ти липсва ... кактО и дъ приемаш зъ даденОст нещотО детО е до тебе ... така е устрОен живОтъ, чи нъ кара дъ осъзнаваме тОва, кОето сме имали ... ъ не тОва, кОето имаме ... уви малкО съ хОратъ детО съ осъзнали тОва, кОето иматъ и съ гО задържали ... те се вОдятъ уж зъ щастливи ... нО пък те не се чувстватъ такива пОнеже другО им липсва ... казах ти не сме съвършенни ... вземъ ни се едно ... дава ни съ другО ... тОва е ценатъ за дъ имаш еднотО требва дъ заплатиш с другОто

значи не ме мислиш за най-голямата идиотка на земята

да, но аз и тогава, което изборът не беше направен, аз знаех, че ми се иска да постъпя по обратния начин, но не мислих, че ще ми липсва толкова, не знаех, че е толкова силно.....:)

аве рабърче, ко съ праиш на дълбокомислено къту не ти отива
дай по-добре некое по-хард парче

раПърче

Все едно себе си чета. Същата история. Едно към едно.

Направи нещо бе душа - напиши един имейл макар и повърхностен ако не искаш да се обаждаш - вместо да ривеш тук като мен преди няколко седмици.

Няма да те ухапе а е възможно да се почувстваш по-добре вместо да градиш въздушни кули и да живееш в химери като мен с години.

Стискам ти палци - наистина направи нещо и напиши тук какво е станало.

Zavisi kolko vreme e minalo ot "izbora". Sled 3-4 meseca shte mislish inache.

виж... много добре знам, че в началото е неизбежно да се чувстваш кофти. и въобще нямаше да пиша темата, ако... оф, минаха 6 месеца вече! емоционалния период мина, приемах го нормално, защото ми беше ясно, че ще е така. въпросът е, че е много необичайно за мен това състояние, в което неусетно преминавам и то няколко пъти на ден.
единственото, което знам е, че тогава аз знаех, че изпитвам силно влечение към него и толкова. но защо тогава афектът премина, но не и странното чувство за нещо неопределимо! искам си нормалния живот! не мога така да изпадам в носталгия или секундна депресия или и аз не знам какво просто не искам повече така...
именно развоят с времето ме притеснява, защото колкото повече минава и усещането за него изчезва, толкова по-неприятни стават и тези моменти, когато остана ли сама, каквато и работа да върша това ме кара да се чувствам по някакъв начин изгубена, че с мен се случва нещо, което е извън моите воля и контрол... и ме убива всеки път по малко а не го искам и не разбирам как така, защо.

аз не градя въздушни кули - единствената причина да казвам, че никой не знае бъдещето е за да спра да го мисля, не защото вярвам, че някога, някъде, някак.

Да видим дали мога да ти помогна:
От всичко разбрах две неща: че ти силно го обичаш и също толкова силно не искаш да имаш нищо общо с него. Сега трябва да видиш кое от двете можеш да промениш.
Бог да ти е на помощ и се моли любовта ти да не е от много рядко срещаните "вечни", защото тогава няма да спреш да го обичаш и ще трябва да промениш другото си решение. Ти обаче най-вероятно няма да го направиш, а и не е сигурно дали той ще те приеме след като така си го отхвърлила. И тогава ти остава само един изход: да трансформираш любовта в омраза. Някои хора убиват любовта така и го правят за да се спасят и съхранят те. Тогава пак Бог да ти е на помощ.
Разбира се, винаги ти остава третия изход- да се чувстваш както сега.

Не бих искала да съм на твое място, и да съм се вкарала в капан с такова решение.

не е вечна. не мисля, че има такова нещо като "вечна любов", но на моменти ми призлява и просто..... офф не ми понася, защото си е като нещо, което ти влияе без да можеш да му се противопоставиш и усещането е за пропадане - шантаво ми е, защото едно е да се тръшкаш, да плачеш и да ти мине, а това при мен с такава сила не го е и имало, а съвсем друго е да е приглушено, да изниква, когато си реши и да отнема смисъла и стойността на всичко, което имаш, правиш, изживяваш и да те "смачква".
не мога да се накарам да мразя някого с причина, а ти ми казваш не просто без, ами човек, който ценя като качества и т.н. - абсурдно и невъзможно е.

Благодаря за съчувствието и че въпреки че съзнаваш, че явно съм голяма идиотка, не ме съдиш също

животът ми е подреден и си го харесвам. нещата се развиват по предварително добре предначертан план. не съжалявам за избора си!-
сигурна ли си след като ти липсва основната причина да се чувстваш жива?

Какво като си подредила всичко по нечии чужди стандарти-тези на хората, след като ти не си щастлива? Какво като си постигнала някаква стабилност и кариера примерно, когато живееш чужд живот-не твоят?
Какво по-точно харесваш в сегашният си живот- мъката, копнежът, празнотата, очакването или отчаянието може би-би ли ми обяснила, защото аз не включвам?

За какво да те съдя, погрижила си се за себе си, за кого друг да се грижиш.
Щом няма вечна любов, значи ще ти мине. Ще срещнеш друг, нали си имаш всичко друго.

малкО сухо но вернО__

сичкО е зА сметка на другО______

пОлезно е да гледаш не кво си изтЪрвал а фанАл________