седя си тука ...

на коженото кресло пред безкрайната плоскост на екрана
удобно облегнат
с крака, вигнати на бюрото
с бутилката студена бира в ръка
в очакване на неговото величество вдъхновението
да благоволи
до клавиатурата лежи малко камъче - плоско парче лава, изригнало някога от древен вулкан, полирано
от морските вълни
търпеливо
в продължение на хилядолетия
протягам се, взимам го в ръка
гладко е и е приятно на пипане, приляга толкова доверчиво в дланта ми
плъзгам пръсти по малките неравности
потърквам го по бузата си
нося си го от морето
през един от онези безгрижни дни на брега
видях го на пясъка и го вдигнах
кой знае от къде са го били довлекли вълните тогава
било е някъде там по времето на древните герои
и ще бъде отново свидетел на неродените все още
но сега си стои тука, безнадеждно далече от морето
застинало в един неуловим миг от безкрайния си живот
лежи унило забравено върху някакво бюро,
в някаква безлична чужда къща
сред злокобно пулсиращ мегаполис,
гигантска спалня на милион човеци,
запъхтяни
продаващи времето на живота си срещу
забава и
забрава

въртя камъчето в ръката си и се питам
защо сме тука?
така безнадеждно далече от морето
а?

There is no Dark Side of the Moon really....
Matter of fact is, its all dark.

Ами то вдъхновението е дошло...

Бира- уморени са очите.
Камък- плуващ с векове.
Море- разплискало мечтите,
Екран- обхващащ светове...

Наздраве

Освободи душата си, тя може повече от теб

Наздраве и на тебе!
Снощи бях с по-силна бира от обикновено
Иначе вдъхновението ми идва във ваната - както колегата Архимед е открил преди хилядолетия


There is no Dark Side of the Moon really....
Matter of fact is, its all dark.

... и се чудя на съвършенства разни. Толкова са много, че ги приемаме като даденост вече. На какво по-точно се чудя? На стъпалата си. Не само на моите а на всички хора. Как е възможно да са толкова издържливи.

Преди няколко седмици, като се качихме до Страшното езеро и после, като слязохме от там след общо девет часа непрекъснато ходене по неравен терен и се прибрахме по домовете си, взех да се чудя та още не съм спрял. Стъпалата ми са с незначителна площ в сравнение с цялостната площ на тялото и неговото тегло. Меки са на пипане и доста гъвкави. Навремето помнех колко костици се съдържаха в петите ни, но вече съм забравил. Нещо като 37 ми се върти в главата, но не съм сигурен. (На времето, когато бяхме студенти, един съ-войник и приятел беше влезнал да следва медицина и трябваше да запомни латинските имена на всяка от костиците в петата. Беше ги взел отнякъде в торбичка, беше ги изсипал в джоба на балтона си и се мъчеше да ги разпознава с опипване. Като предположи и назове костицата по име, вадеше я от джоба си да се увери че не бърка и повтаряше упражнението с друга костица. Та, заедно се чудихме още тогава на това чудо на природата.)

Сигурно нямаше да се сетя да се чудя толкова ако ходенето ни беше по равна повърхност и особено ако бях с подходящи обувки с твърда подметка. А аз, с всичкия си, бях тръгнал с меки обувки, удобни за ходене из града, но не и за планината. А там, ходенето ни беше по камъчета, камъни, камънаци и цели скали. Някои от камъните толкова остри, че стъпването с цяла тежест върху тях причиняваше болка. Освен това не съм и лек. Деветдесет и четири кила съм. Някои хора не биха могли да ги отлепят от земята ако се стигне до там. И като си спомня с каква сравнителна лекота се придвижвах от камък на камък върху малките поъврхности на стъпалата си, направо се удивлявам!

Накрая се уморихме, естествено, но не стъпалата ни се умориха а мускулите нагоре по тялото, прасците най-вече. Стъпалата си бяха наред, можеха още. Мускулите по тялото тръгнаха да се дърпат и да не искат повече да работят. Един път като настанихме телата си в колата, отпуснаха се и толкоз. За повече не искаха да знаят. Трябваше да си помагаме, да се изтегляме отвътре, за да излезем отново, че да се приберем. Само стъпалата дето не отказваха да бъдат товарени с неимоверните ни телесни тежести и послушно ни отведоха до в къщи, издържаха ни в банята, докато си взимаме душ и после, все едно че нищо, ни отведоха до креватите, където застанаха в перпендикулярна позиция спрямо повърхността по която ходиха цял един ден. (Те така почиват).

От тогава, не спирам да се чудя на стъпалата си. Каква беше тази издържливост. На млади години никога не съм се чудил на такива неща, но сега, след като старостта взе да се усеща навсякъде по тялото ...

До мен се разхожда един малък човек, на годинка и половина. Разхожда се из стаята с безжичен телефон в ръка и си повтаря - Алоооо, дедоооо, алоооо ...
А телефона, залепил е дръжката му за ухото си щото така му е най-удобно без да разбира все още кое как става. Та и той, гледам го и не спирам да се чудя на чудесата на природата.


"Колкото повече знаеш, виждаш колко повече не знаеш"

1. действително е седял във ваната...
2. водата е станала студена...
3. и той извикал наложницата си - Еврика - да дойде, да налее гореща вода...
4. Еврика! Еврика! Еврикааааа! - викал той - ама тя се била запиляла някъде със стройния и умен тракокелт Маг-О-Мето - и не отговаряла...
5. и ядосаният Архи-мет изхвърчал по улицата да я дири - както си бил гол, щото Еврика, която както казах - си падала по трако-келти с украинска жилка - даже и пешкир не му сложила...
6. и навън вече - голия и осъзнал се вече - Архи-мет трябвало да дава обяснения на съгражданите си - че уж бил демек - открил закон...

Еврикаааа!
къде си ма?

прост селянин, ама много прост ви казвам !

Не е Архи Мед.
Истинското му име е било Архи Мето.

Гърчулята са го объркали.
А той ми се пада пра...... дедо.


А аз се чудех защо съм толкова умен и интелигентен.
Вече знам.

аз те писах - за тоя, дето чукал Еврика,
ама ти от суета - се писа за тоя, дето бил умен - умен, умен, ама - рогат!

прост селянин, ама много прост ви казвам !

Оти от чукане се правят деца. Не от онанизъм.
Те и мене ме има от моя пра... дедо Архи Мето и пра... баба ми Еври(ди)ка.

От чукането.
А не от чекията, която пра... дедо Архи Мето си бил направил във ваната.

Еееееееех, а пък мойто напоследък хич го няма
сигурно е от бедният, на сърдечни емоции живот
Аууууууу,завиждам ти направо

есен е

Назъбен камък Дарки си държи,
на глътки бирата отпива.
Представя си мадама как тежи
на скута му и го убива.

я
какво живо камъче си имаш - възбудителче голямо;)
"протягам се, взимам го в ръка
гладко е и е приятно на пипане, приляга толкова доверчиво в дланта ми
плъзгам пръсти по малките неравности
потърквам го по бузата си..."

Хм, прочетох ти записката с интерс защото една моя неосъщественна мечта е да се покатеря - впрочем да се НАкатеря докато ми се напълни душата по нашите балкани.

Тая година си ходих за малко (аз съм навън от млади години) и така малко се почеплихме по Врачанския балкан (аз съм от тоя край). По едно време - стараейки се да намерем 'пресечка' от вековна пътека (виж колко ни бе акъла да се отлъчим от дето пралюди са щтрапали в намерения път!), се озовохме до стръмна пропаст (водопад от долу се чуваше, но поезията му бе загубена в тоя момент - е, от страх ми), това от ляво - а от дясно бе един бабаит баир ..

Де концентрация на всяка стъпка...Та това баш ме кара да си мисля колко си прав за стъпалата...Да мислиш пак и пак как ще захванеш стъпка... Даже по едно време имах филосовско осъзнаване, 'О, боже мой' - рекох си - 'то така е цял живот'.... забравих това осъзнаване набързо обаче, иначе щях да се подплъзна....
Е, накрая едно такова чегъртане нагоре се получи - достойнство отиде на кино....

Се тая, пристигнахме в някаква вид отворена 'пещера'...Там имаше надписи - графити - от монаси от онова време и от по съвременни кретени...а имаше и извор...седяхме по камъняка там със стъпала в ручея... това им беше наградата, че са ни изкатерили до там... мислех си 'масаж на стъпала - в това може да има бизнес'... бе по-добре от оргазъм за мен в тоя момент! (Оттогова до сега открих, че други вече са измислили 'бани' за масаж на стъпала и тези са вече в пройзводство!)

прекрасно, darkside, благодаря

По едно време - стараейки се да намерем 'пресечка' от вековна пътека (виж колко ни бе акъла да се отлъчим от дето пралюди са щтрапали в намерения път!)

Това ме подсети за едно старо планинско правило - Най-краткото разстояние между две точки в планината е това по пътеката.

[линк]
Това пък е линк към мои снимки правени по твоя край. Ако не си ги виждал преди, може и да те изкефят, де да знам.

"Колкото повече знаеш, виждаш колко повече не знаеш"

А, е я виж ти - и правило си имало! Значи и него не съм открила! Няма вече да го забравя де!