101 думи
0 отговора
0 прегледа
101 думи
ето и една малка моя историйка
Слънцето бе обсебило деня изцяло. Тук, в тази така отдалечена от крайбрежието част на Ел Ей си беше пустиня. Макар и всичко да бе застроено, и палми да бяха тук-там посадени, всичко бе до такава степен нагрято, че излъчваше топлина подобно на реотан. Вече чаках повече от половин час втори рейс, който да отиваше в квартала Пасадена.
Докато чаках си мислех акво бе за мен да отида в Пасадена. Може би нещо подобно на пътуване до Божи гроб за всички поклонници.
Хората се стичали години, векове и хилядолетия наред до точно определени места. Святи места. Тръгвали от отдалечени на хиляди километри държави, тръгвали през вековете и цели армии кръстоносци. Прекосявали цели континенти. Оставяли дом, семейство, мнозина оставяли и костите си по пътя. Имало и хора, отрекли се от вярата си. Отрекли се от себе си. Някои просто искали да направят поне едно оправдано в живота си нещо. Техният Бог им давал втори шанс. За всички души. Всички грехове щели да бъдат опростени щом поклонниците достигнели Светите места. Или поне така вярвали. А след като вярвали, че е така, то тогава за тях това било наистина така. Спокойни можели да минат в отвъдното.
Дали и за мен достигането до стадиона Роуз Боул щеше да има същото значение?
Засега поне не си го представям така. Пасадена в момента, в който се загубих в този град-квартал на мегаполиса. Питах всеки шофьор на рейсовете, на които се прехвърлях постоянно, ту в една, ту в обратна посока. Горещината вече не ме тормозеше така неистово. Улисан, разпитвах всеки срещнат за стадинона, на който през 1988 , преди 15 години така обичаната от мен група Депеш Мод бе изнесла знаменития си концерт, останал в историята с името 101.
Бил сто и първия, последен и най-голям концерт от американското турне на британския квартет. Тогава все още не чак толкова известните музиканти взели решение да направят рискован ход. Наели най-големият стадион в Съединените Американски Щати. Съвсем малко музикални групи някога са си позволявяли концерти на големи стадиони, да не говорим за точно този. Но турнето било суперуспешно и Депеш решават, че ако отрано обявят събитието като един вид събор за всичките им верни фенове в страната на неограничените възможности, то чудо можело да се случи и смелия ход да не се окаже провал. Когато обаче м а с и от хора започнали да приииждат в града на ангелите станало ясно, че вечерта, запечатана и на кинолента дори, ще се запомни. В интеренет днес цената на автентичен билет от това събитие расте постоянно. Желаещите ще трябва да заплатят порядъчна сума. Даже повече от порядъчна като се помъча да си представя как някой от присъствалите на Роуз боул в онази вечер, когато пълните трибуни се огъвали в мексиканска вълна, докато членовете на групата надниквали “зад завесите” , чудейки се какво става “там отвън”.
С тези мисли в главата слязох от рейса, чийто шофьор ми заръча да прекося моста след спирката и да вървя на север. След моста, улицата , по която тръгнах не беше права, а извиваше, ту наляво, ту надясно. От двете страни се виждаха спретнати къщи между гъста зеленина. Отвсякъде бях заобиколен от тучна растителност, която скриваше дори палещите слънчеви лъчи. Подобно на Алиса в страната на чудесата не спирах да крача. Крачех между прясно окосени ливади пред оградите. Крачех с отмерен ход по нанадолнище между полянки с дървени пейки и маси. После завивах нагоре между чудни дървете с провесени до земята клони. Корените се показваха в изкопаните кръгове край стволовете, където нямаше трева. Беше прохладно и приятно, макар и да нямах ни най-малка представа къде се намирах.
А къде ли беше Роуз Боул? След толкова много завои, в тази тиха махала на богаташи, къде ли би могъл да бъде скрит този огромен стадион. Та нали на него се беше състоял финала на световното първенство по футбол през 1994 година. Тогава всичките сто и две (102) хиляди седящи места са били заети и целия свят се е бил съсредоточил в драмата на дузпите, с която бе разрешен спора за петнайстата световна титлав най-популярната надпревара на планетата. Не вярвах това навярно гигантско съоръжение да изникне изведнъж между тези забулени скъпи палати.
И така както си ходех, се спуснах надолу до една пресечка, където даже имаше и светофар. Коли нямаше обаче. Чуваше се само приглушено боботене някакво. Заоглеждах се. В следващия момент плавно, ала изненадващо се появи ниска кола със сребърен цвят, каквато преди не бях срещал. Когато двуместното привидение спря на кръстовището и боботенето заглъхна установих, че това е Додж Вайпър. Появи се подобно на пепелянка. Извести присъствието си предварително, за момент застина и накрая изчезна приглушено.
След тази сякаш мимолетна дрямка се огледах и установих, че зад плътната редица от високи дървета на отсрещния тротоар сзапочваше нова и наистина голяма поляна. Преминах и се озовах насред обляна от Калифорнийското слънце долина. Тя се появи изведнъж, заклещена като че ли между двата високи хребета от изток и запад. Беше широка зелена площ, върху която слънцето сякаш изливаше цялата си светлина и прелест.
Озовал се бях в падината на Роуз Боул. В далечината след много метри равна зелена трева, по която тичаха деца се извисяваше и високата снага на великия стадион. Това бе южния му край. След петнайсетина минути ходене през появилия се изневиделица оазис, се добрах до оградения кръг, зад който в околовръст бе разположен паркинга. Също толкова гигантски, колкото и самото съоръжение. Все едно бях на летище.
Стоях като омагьосан на входа на оградата. Следваше входа за самото игрище. Беше голям и още преди човек да мине през кратката тъмнина под южните трибуни и да се озове насред огряното тревно покритие вътре, можеше да види червените трибуни. Не изглеждат малки от никъде, колкото и малка част от тях да се наблюдава.
Какво ли беше да се погледне цялото това нещо от птичи поглед. Огледал се бях на всички страни. Накрая реших да се покатеря по един от двата странични склона – стени на долината. От източната страна, точно срещу залязващото пурпурно слънце имаше немалък хълм недалеч стадинона. Стигнах до него и започнах да се катеря в свличащата се пръст. Пръстта влизаше в обувките ми. През това време си мислех за близо 80-тте хиляди пеещи фенове, които на моменти по време на знаменития концерт групата оставя сами да изкарат цели пасажи от песните. Все по нагоре и по-нагоре се изкачвам, стигайки до най-високото, откъдето започваха огради на дворове. Представях си ехото на хиляди гласове. И да е нямало ехо в легендата, аз стоях извисен над източните трибуни и съзерцавах разлатата „Купа на розата”. Пред мен се разстилаше окръжност от безброй алено червени седалки, поглъщащи и същивременно излъчващи енергия.
Не знам какви точно чувства са изпитвали поклонниците, стигнали до Божи гроб, но моето, както разбрах най-сетне, обожание, намери едно свое отражение, докато стоях изправен срещу това светилище.
Този залез никога не ща забравя. Топлината на онзи ден в обляната от слънце Пасадена завинаги тлее някъде нявътре в мен.
спокойствие и силна храна
Слънцето бе обсебило деня изцяло. Тук, в тази така отдалечена от крайбрежието част на Ел Ей си беше пустиня. Макар и всичко да бе застроено, и палми да бяха тук-там посадени, всичко бе до такава степен нагрято, че излъчваше топлина подобно на реотан. Вече чаках повече от половин час втори рейс, който да отиваше в квартала Пасадена.
Докато чаках си мислех акво бе за мен да отида в Пасадена. Може би нещо подобно на пътуване до Божи гроб за всички поклонници.
Хората се стичали години, векове и хилядолетия наред до точно определени места. Святи места. Тръгвали от отдалечени на хиляди километри държави, тръгвали през вековете и цели армии кръстоносци. Прекосявали цели континенти. Оставяли дом, семейство, мнозина оставяли и костите си по пътя. Имало и хора, отрекли се от вярата си. Отрекли се от себе си. Някои просто искали да направят поне едно оправдано в живота си нещо. Техният Бог им давал втори шанс. За всички души. Всички грехове щели да бъдат опростени щом поклонниците достигнели Светите места. Или поне така вярвали. А след като вярвали, че е така, то тогава за тях това било наистина така. Спокойни можели да минат в отвъдното.
Дали и за мен достигането до стадиона Роуз Боул щеше да има същото значение?
Засега поне не си го представям така. Пасадена в момента, в който се загубих в този град-квартал на мегаполиса. Питах всеки шофьор на рейсовете, на които се прехвърлях постоянно, ту в една, ту в обратна посока. Горещината вече не ме тормозеше така неистово. Улисан, разпитвах всеки срещнат за стадинона, на който през 1988 , преди 15 години така обичаната от мен група Депеш Мод бе изнесла знаменития си концерт, останал в историята с името 101.
Бил сто и първия, последен и най-голям концерт от американското турне на британския квартет. Тогава все още не чак толкова известните музиканти взели решение да направят рискован ход. Наели най-големият стадион в Съединените Американски Щати. Съвсем малко музикални групи някога са си позволявяли концерти на големи стадиони, да не говорим за точно този. Но турнето било суперуспешно и Депеш решават, че ако отрано обявят събитието като един вид събор за всичките им верни фенове в страната на неограничените възможности, то чудо можело да се случи и смелия ход да не се окаже провал. Когато обаче м а с и от хора започнали да приииждат в града на ангелите станало ясно, че вечерта, запечатана и на кинолента дори, ще се запомни. В интеренет днес цената на автентичен билет от това събитие расте постоянно. Желаещите ще трябва да заплатят порядъчна сума. Даже повече от порядъчна като се помъча да си представя как някой от присъствалите на Роуз боул в онази вечер, когато пълните трибуни се огъвали в мексиканска вълна, докато членовете на групата надниквали “зад завесите” , чудейки се какво става “там отвън”.
С тези мисли в главата слязох от рейса, чийто шофьор ми заръча да прекося моста след спирката и да вървя на север. След моста, улицата , по която тръгнах не беше права, а извиваше, ту наляво, ту надясно. От двете страни се виждаха спретнати къщи между гъста зеленина. Отвсякъде бях заобиколен от тучна растителност, която скриваше дори палещите слънчеви лъчи. Подобно на Алиса в страната на чудесата не спирах да крача. Крачех между прясно окосени ливади пред оградите. Крачех с отмерен ход по нанадолнище между полянки с дървени пейки и маси. После завивах нагоре между чудни дървете с провесени до земята клони. Корените се показваха в изкопаните кръгове край стволовете, където нямаше трева. Беше прохладно и приятно, макар и да нямах ни най-малка представа къде се намирах.
А къде ли беше Роуз Боул? След толкова много завои, в тази тиха махала на богаташи, къде ли би могъл да бъде скрит този огромен стадион. Та нали на него се беше състоял финала на световното първенство по футбол през 1994 година. Тогава всичките сто и две (102) хиляди седящи места са били заети и целия свят се е бил съсредоточил в драмата на дузпите, с която бе разрешен спора за петнайстата световна титлав най-популярната надпревара на планетата. Не вярвах това навярно гигантско съоръжение да изникне изведнъж между тези забулени скъпи палати.
И така както си ходех, се спуснах надолу до една пресечка, където даже имаше и светофар. Коли нямаше обаче. Чуваше се само приглушено боботене някакво. Заоглеждах се. В следващия момент плавно, ала изненадващо се появи ниска кола със сребърен цвят, каквато преди не бях срещал. Когато двуместното привидение спря на кръстовището и боботенето заглъхна установих, че това е Додж Вайпър. Появи се подобно на пепелянка. Извести присъствието си предварително, за момент застина и накрая изчезна приглушено.
След тази сякаш мимолетна дрямка се огледах и установих, че зад плътната редица от високи дървета на отсрещния тротоар сзапочваше нова и наистина голяма поляна. Преминах и се озовах насред обляна от Калифорнийското слънце долина. Тя се появи изведнъж, заклещена като че ли между двата високи хребета от изток и запад. Беше широка зелена площ, върху която слънцето сякаш изливаше цялата си светлина и прелест.
Озовал се бях в падината на Роуз Боул. В далечината след много метри равна зелена трева, по която тичаха деца се извисяваше и високата снага на великия стадион. Това бе южния му край. След петнайсетина минути ходене през появилия се изневиделица оазис, се добрах до оградения кръг, зад който в околовръст бе разположен паркинга. Също толкова гигантски, колкото и самото съоръжение. Все едно бях на летище.
Стоях като омагьосан на входа на оградата. Следваше входа за самото игрище. Беше голям и още преди човек да мине през кратката тъмнина под южните трибуни и да се озове насред огряното тревно покритие вътре, можеше да види червените трибуни. Не изглеждат малки от никъде, колкото и малка част от тях да се наблюдава.
Какво ли беше да се погледне цялото това нещо от птичи поглед. Огледал се бях на всички страни. Накрая реших да се покатеря по един от двата странични склона – стени на долината. От източната страна, точно срещу залязващото пурпурно слънце имаше немалък хълм недалеч стадинона. Стигнах до него и започнах да се катеря в свличащата се пръст. Пръстта влизаше в обувките ми. През това време си мислех за близо 80-тте хиляди пеещи фенове, които на моменти по време на знаменития концерт групата оставя сами да изкарат цели пасажи от песните. Все по нагоре и по-нагоре се изкачвам, стигайки до най-високото, откъдето започваха огради на дворове. Представях си ехото на хиляди гласове. И да е нямало ехо в легендата, аз стоях извисен над източните трибуни и съзерцавах разлатата „Купа на розата”. Пред мен се разстилаше окръжност от безброй алено червени седалки, поглъщащи и същивременно излъчващи енергия.
Не знам какви точно чувства са изпитвали поклонниците, стигнали до Божи гроб, но моето, както разбрах най-сетне, обожание, намери едно свое отражение, докато стоях изправен срещу това светилище.
Този залез никога не ща забравя. Топлината на онзи ден в обляната от слънце Пасадена завинаги тлее някъде нявътре в мен.
спокойствие и силна храна