asd

Българският роман е проява на инаД


1.една фондация /за удобство ще я нарека “крясък”/ организира преди доста време конкурс за български роман/ дано не й става навик. в конкурсът взеха участие 48/49 издадени романа. на “финала” бяха допуснати 6. това би трябвало да означава, че тези 6
а) покриват визиите на членовете на журито /?/ за BG роман.
б) се доближават най-много до тези визии без да ги покриват напълно.
Романите са на Пасков, Коен, Биолчев, Зарев, Стефанов и Иван Голев.
От тях прочетох внимателно два-три пъти "аутопсията..." на Пасков преди година, но не ми се пише за този роман.
2. Пише ми се за Иван Голев и за липсата на български роман и автор на романи /умишлено не използвам думата романист/.
2.1 романът на ИГ се казва “дани”.
2.2първата реплика е меко казано показателна. в нея авторът сравнително лаконично заявява, че е изхвърлен от бнр и няма нищо за ебане. трябва да го отбележа.
2.3кингата е съшита, буквално дори, от 3 части. 380 страници.
3.0 изграждам тази критика единствено върху моето лично читателско усещане /и няма как да бъде по друг начин/ и на базата на критиката ще заявя личните си виждания за един Роман. българските критици са импотентни както са импотентни 99 % от всички в този форум/клуб. те/вие използват ниски/високи регистри/думи, за да нанасят кинжални удари в гърба на мъртвата БГ литература. те не са достатъчно силни, за да я домъкнат до гроба и да я погребат. и след като са свършили тая мръсна работа, да съградят нещо ново. те са безсилни, безпомощни и импотентни.
3.1 би трябвало да резюмирам “дани” и резюмирайки този magnum opus аз ща не ща, ще го дефинирам, поради което ще убия част от естествения му чар.
наративът /май така го наричат критиците и теоретиците, а и не само те/ се води от 1 л. ед. ч. от лазар лазаревски, съкратен журналист от бнр. той си има деца, жена и неспасяема нужда от задник. да, той предпочита аналното съприкосновение. той не отказва на никоя. той е Готиния Пич, който при всяка възможност ръси готини бисери, за да впечатли няколко MILFA, които се въртят наоколо. но всъщност той е стар. и смачкан. и изморен. той не знае какво иска. той е свършен. диалозите са изкуствени. те са безжизнени. липсва истински конфликт /аз настоявам на конфликт, ако не знаеш какво искаш, по-добре не сядай да пишеш/. на последната страница на книгата са изброени предишните книги на господин голев. те са двайсетина. варират от стихотворения за малки деца, до криминални романи. не знам какво представляват и не съм люпопитен. знам само, че в тази книга има баласт. и че няма редакторска работа. ако имаше такава, то щеше да отпадне 70 процента от текста. и това би било добре. както казах, не знам какво е писал голев в предишните си книги, но явно в него се е натрупало нещо през годините, което той е крил в себе си. и то е изригнало тук, под формата на дълги размишления за съдбата на човечеството. те са откровена боза, суров материал. това са греди, от които той не е съумял да изгради нищо. те стоят като призраци. като казах “като” се сетих за сравненията. е напират от всяко изречение, кое от кое по-клиширани. от това текстът страда. от дългите прогяжни изречения. от опитите да звучи мъжкарски, да бъде пич, да бъде ебач, той убива едно основно правило, той го заобикаля и това не е добре нито за него, нито за отрочето му. а правилото е “трябва да показваш, вместо да казваш”. ако искаш да наблегнеш нан ещо или дори най-просто, да го заявиш, то нека го видя в конкретна ситуация, а не под формата на 3 страници размишления на “аз”-а.
героят/текстът има странната способност да се гледа отстрани.една особено аматьорска шизофренност, която също не е положителна.
3.2 друго особено неприятно качество на текста е, че той не води никъде. той не се развива. проследява приблизително няколко месеца от жалкото съществуване на лл. действието е откровено казано мудно и всъщност не особено впечатляващо. една от путките, които той чука заминава за америка и го изоставя. баща му заболява. жена му също. той се влюбва в едно 15-на г. момиченце, приятелка на дъщеря му. романът носи името й. но няма никакво развитие. нищо сериозно. ако голев имаше целта пред очите си, той би написал не под-малко от 1500 страници.

3.3 380 страници хленч. стенанията и полюциите на един слабак. на някой, кой не знае какво иска. дори да знае, то образът е противоречив и не за добро. не може мислите ти да са на пълен лайнар, а действията и думите, зигворонени на глас да са на кварталния Пич. не става. И обратното е неприятно. Искам романът да започне някъде и да стигне някъде. Дори да не е далеч. Искам да видя развитието. Не искам да имам усещането, че ме е взел от една спирка и ме е оставил на къщата. "Мамка му, дойде ли автобусът или не, щот` не помня?" Това нещо не само, че не е за конкурс, то не е и за издаване. Не искам да коментирам останалите автори и текстове. от тях, както казах, съм чел само Пасков. вероятно статуквото няма да се промени.

///
"дани" е писан към 3 години, ако не се лъжа. мързи ме да проверявам. не очаквам нищо гениално от български писател. това не значи, че трябва да се издават лайна. знаех, че купувам лайно и го купих нарочно, за да знам как не трябва да пиша. за да си имам учебник по лошо писане. всеки, който иска да направи нещо, трябва да има такъв учебник. добрите примери ги знае всеки и ги цитира без да се замисля. имайте си и по един лош. мисля, че ще ви свърши добра работа.
мислех да напиша нещо по-дълго, но ще го оставя за друг път. нека си виси. все някога ще щръкне.

за това какво ще кажеш?
[линк]
случайно попаднах вчера.
не го знам кой е този, но е много добър.

преди време бях пуснала части от статия на кьосев за българската литература, или по-скоро за липсата на такава.
доближава се до това, което пишеш.

изрових я, всъщност, ето тук.
единствената характерна черта на българската литература е комплексът й за малоценност. и с основание - малоценна е.

това се нарича проекция нали знаеш?!

[линк]

ще изчета статията, преди седмица разбрах за нея по сходен повод. вече не помня какъв точно. снощи идеята ми беше да напиша нещо по-сериозно и все пак не монументално, облъхнато от аристократизъм и прочие лайна. времето не ми стигна да напиша повече от страница. времето тече и избираш как да го оползотвориш - като критикуваш, или като приложиш на практика това, което предполагаш, че е вярно на теория. предпочитам второто.
опирам до идеята за идеалния критик. такъв не съществува.
Следващите твърдения са на база на едно генерализиране от моя страна. на поглед еn gros
професионалните критици са обременени от импотентността си, от невъзможността да приложат идеите си. те са критици, не художници /сори, оскар/
художниците, творците, etc, когато знаят какво искат, имат своя твърда позиция, която не може да се промени, отвън, освен ако самият художник не претърпи някакво развитие във възгледите си. тоест творците /каквото и да значи това/ могат да излязат от от кожата си, но не могат да се съгласят. те ще разберат, но няма да се съгласят.
а ако случайно се появи някой, който е достатъчно балансиран, за да създава и за да гледа, ще бъде обявен за "нито риба, нито рак" и ще бъде заклеймен от която и да е фракция.
не се имам за критик, това са някои от нещата, които обмислям. удобно ми е да ги видя на някакъв друг носител, освен мозък. и то сбито.
опитвам да приложа на практика всичко това. и това е най-важното.

че кой те кара да четеш бг литература, особено пък съвременна. освен ако професията не задължава.

литературен лаик (съм) - преди да си ме намразил за тъпия ми въпрос.

------------------------
Слушай беззвучието...

1) а защо да не чета?
2) защото искам да видя какво, по дяволите, става с нея. нищо не става.
3) защото ако имаше литература, щеше да е един плюс. това, че такава не съществува, не е повод никой да умира по улицата. хората живеят и без нея. както можеш да изкараш и без много други неща.
4) би ми било интересно да живея в съприкосновение с жива литературна традиция. такава няма. не казвам, че щях да съм доволен от нея. някои обичат традициите, за да ги оспорват и опитват да ги променят. наличието на БГ Лит. трад. е индикация за съществуването на много по-дълбоки традиции и процеси. тях ги няма.
5) статията на кьосев е злобна. личи, че му е ясен периодът до `89, но след това го дава окрупнено. не си е дал много зор и май се гордее от това. пак казвам, той е просто критик и нищо повече. на такава огромна статия подобава нещо още по-голямо, но не съм амбициран да се доказвам пред кьосев, амелия личева и компания. може би губя, но какво да се прави. б.к., благодаря за линковете.
6) победата на инерцията срещу самосъзнанието е на всички нива и това е добре развито от кьосев.

снощи, когато писах онова горе, съм си мислел за орхан памук, макар името му да не е било пред очите му. темата на б.к. ме накара да се сетя. липсва фигурата дори на един автор, който е способен да пише, да създава по книга на две-три години. на книга. не на тоалетна хартия, която да гние по апокрифните места. не смятам, че има способен български автор и това не е приятно, но действа по един особено забавен начин и амбициращо.
явно вербалната слава, която окичва някой обещаващ автор след първата му книга е много сериозен товар. а е само началото. в следствие на което кранчето на вдъхновението спира. младата надежда се превръща в бивш обещаващ футболен талант, който реализира дузпа в решителен мач, контузват го в 90тата минута и се появява само в дискотеки от типа на еxitр за да раздуе перките малко и с разни весели другари да си спомни времето, когато е щял да бъде номер едно. нещо такова. съжалявам, че използвах толкова много думи на изречение.

разбирам, за тебе литературата е нещо повече от удоволствие. вероятно призвание, страст.

за мен четенето е само удоволствие. затова не мога да се тормозя с нещо, воден единствено от изследователска страст. макар че не искам да абсолютизирам.

какво мислиш за Здравка Евтимова. абстрахирай се от получването там на някакви задгранични награди.

------------------------
Слушай беззвучието...

Тонди, Людмил Станев е много интригуващ автор. Пише с голяма ирония и особено чувство за хумор.

ей, чили, акознеш колко си прав!
мен затова ме е страх да се явявам на такива конкурси.

А бе срам ме е да си призная, възраста не ме пощадила, но съм забравил да си спомня как се казваше Митко Бомбата от "На всеки километър".
Явно мечтите са все още повече от спомените, та да възстановя баланса мигом се обърнах с въпрос към премъдрото google.
Аз го гледам, то ме гледа и така увлечени в невинен кибер флирт, неусетно се отскубнах и озовах насред Млечния Път. Някъде около Сириус.
Където, както всички деца знаят блещукат звездите на България. Живеят. Усмихвайки се понякога с тъга, понякога със снизхождение, но почти винаги с умиление, на игрите на потомците си, които със зъби и нокти се избиват за последната капка вода насред пустинята! И там видях наред с древните мъдреци, воини и всички знайни и незнайни герои, наредена като българската царица последна и тази мечка Сара. Разбира се придружена от своя верен земен паж циганина Руси.
Ракията там има друго име...


[линк]

знам, че е леко вън от темата, но и не е -
много си приятен за четене.
дано намираш поводи по-често да пишеш тук.
аз - все по-рядко, ако изобщо, затова избягвам навлизането в полемики, а май и в каквото и да било, оттам и беглостта на отговорите ми.
но няколкото ти текста в тази тема искрено ме радват. прецених, че си заслужава да ти го напиша.

А нещо не разбрах, ти прочете ли целия роман на въпросния Иван Голев?

последните 50 страници не ги издържах. прелистих ги, изпускайки всичко, което подложих на критика в първите ми мнения в тази тема. не остана много за четене.

бих искал да отбележа нещо, което се отнася до заглавието.
явно голев е искал да подчертае /това е малко от типа "автора искал да каже", но какво да се прави. не винаги авторът успява да реализира замисъла си. всъщност неудовлетворението е постоянен негов спътник./ особената роля на малкото момиче, което като в разказ на елин пелин от ранния му период, хъхъ, осветява сиииивото ежедневие на застаряващия бивш журналист.
обаче не го е направил. в книгата на едно две места имаше паралел с лолита, но вярвайте ми. това няма нищо общо. не смея да твърдя, че познавам набоков, смея да твърдя, че съм чел "лолита" и то само веднъж. между двете книги няма нищо общо. на никакво ниво. мъж на средна възраст се влюбва в момиченце. и всичко свършва дотук.
1) на ниво на владеене на езика.
2) психология на малката лолита
3) при набоков, темата е невероятно централна. тя през цялото време стои пред очите ти. голев е заринал идеята с тонове непотребни строителни материали. малката дани е някъде другаде, в един сайлънт хил /ебаси, изгледах го/ от спомени, разочарования, секс, нереализиране.

това е, надълго и нашироко. не можах да я дочета както бях решил. а наистина имах амбиция. нищо друго не ме движеше към последната страница. само чистата амбиция да прочета книгата и даз нам, че съм си взел с отличен изпита по лошо писане. ама не стана. оценката ми е горе-долу 4.50
сега чета съвсем различнин еща. не ми се иска да казвам какво, за да не си натрапвам литературния вкус, който и без това е ясен на хората, на които трябва да бъде известен.

благодаря, б.к.

Днес ми попадна последния брой на Култура (тоз вестник го чета изключително рядко и само ако някой си го е забравил, пък аз мина веднага след това и го прибера) и там попаднах на пространна статия за Аутопсия на една любов. Понеже веднъж стана дума за нея и ти каза, че не ти харесва, това по-долу е пространна аргументация на "Не ми харесва". Каза, че не ти се говори за Аутопсия-та, но евентуално може да ти е интересно да прочетеш, когато си в настроение :)

[линк]
(сори, така и не се научих да давам действащи линкове :(

Здрасти.

Ето какво ми попадна когато реших да проуча кой е този Голев.
[линк]

Началото прочетох отгоре-отгоре. Но обърнах внимание на редовете за конкурса на фондацията. А те не са малко.
Мисля, че успехът на "Дани" е преувеличен от автора и всъщност книгата е провал, а той си мисли, че е успех. За Стефанов съм съгласен доколкото разбирам за какво става въпрос. Маркирам един основен проблем - българските писатели,за който говори Трендафилов. Българските писатели не са писатели, защото текстовете им не са хммм ще го кажа - първична литература. Първична не значи сурова и необработена. Първичната литература е тази, която в бъдеще ще бъде обговаряна от критиката /вторичната литература/. Тези шест текста са свръхобработени. полирани. стефанов отново е влязъл в ролята на професор /не е излизал от нея/ вместо на автор като всички други. ъъ, подчертавам последното. може да си говорим някъде, че хемингуей е далеч по-добър от фицджералд и т.н., но те са автори, част от всички други ужасно добри автори. какво правят "нашите"? написват нещо, което носи белезите на една фалшивост. на липса на каквато и да е искреност и непосредственост. аз искам точно това. искрен автор и като ще е от 1 лице неща е от 1 лице, но да няма библейски изхвърляния каквито всички критици обичат. стефанов може и да е ужасно умен, не ми преподава. не знам. ако критерият е колко богат е речникът му, то той е гений. аз не чета хлъзгави змии. предпочитам груби кратки изречения.
не го виждам в нито един от текстовете.
вижте цитираното изречение от книгата на зарев в статията. направо ме разплака. това е написано от редактора на "съвременник". добре, че имам само 1-2 броя от него вкъщи. и то заради кориците.



Цитат от статията, която посочи garconne.
Основният замисъл на „Аутопсията“ е ясен: да се представи сексът като музика и музиката като секс. Затова и Пасков отделя толкова много място за подробни музикално-сексуални описания. Би могло да е интересно, ако не бяха два много сериозни проблема. Първо, в музикантските екскурси нерядко кънти остаряла патетика, а в секс сцените пищят с пронизителен фалш коцкарски фантазии в естетиката на претенциозен порнофилм. Второ, дори да не беше така, дори сексуално-музикалният комплекс да беше добре направен, за 440 страници цялата тази работа пак щеше да предизвика разбираемо отегчение. Не помага, че отляво и отдясно бликат размишления върху съдбата на България и на света изобщо, изскочили сякаш от интервю, дадено за многотиражен вестник. Това е, впрочем, общ проблем за немалко български писатели: да вмъкват в художествените си произведения онова умуване на едро, което в българските условия минава за широко скроена журналистика. Общ проблем има и в начина, по който тези писатели пишат за секса, а при това писането за секса изведнъж стана изключително модерно в поколението на Пасков: ще го видим и у Иван Голев, и у Владимир Зарев, и у други. И за всички тях можем да установим, че писането им за секса оставя в устата на читателя някакъв кисел вкус. Защо?

Безкрайно съгласен.

Да, в момента дочитам и ми харесва. Съгласен.

Напълно съм съгласна по въпроса за искреността, т.е. за нейната липса. Ще добавя само, че за мен искреност не значи да се пише непременно в 1-во л. ед. ч. и с по три удивителни в края на всяко изречение.
По това как в бълг. л-ра се пише за секс веднъж поговорихме малко с боза к., но темата доста бързо замря, предполагам, защото материалът за обсъждане е доста оскъден. Но като малко разнообразие, ето как го прави Андрей Гуляшки:

"Две от камериерките с гърди, набъбнали като това кехлибарено южно грозде, вече му се усмихваха, зовяха го, като че ли трябваше само да реши на коя по-напред да предложи любовта си. Щом от лозницата са надвиснали тежки сладки гроздове - грях е да не протегнеш ръка, да не си откъснеш. Двете камериерки бяха като зажъднели сърни, които надничат към извора през пролуките на горската шума. Но имаше тука, на първия етаж и през няколко стаи, една холандка, журналистка от някакъв амстердамски вестник - беше танцувал с нея няколко пъти в бара. Света Магдалено! Една кошута с такива кротки и влажни очи, сама ляга в краката на ловеца и му казва с молещ глас: "Изяжте ме, моля ви се, моля ви се, за да видите колко е крехко месото ми; за да се закълнете после в ловджийската си чест, че не сте вкусвали някога по-доброкачествен бифтек!"
От "Срещу 007"

здрасти, гарсон :)
не си спомням тогава пуснах ли едно нещо на каралийчев....

секс в българската литература няма. има завоалирани приближения (доскоро) или обикновено ебане (напоследък).

1. По въпроса за трите удивителни. Твърдо към против експлоатирането на каквито и да е препинателно знаци, както и на събития, които биха направили впечатление на близкото обкръжение на "писателя", а на съседа през три къщи да го карат дасе чувства неудобно, че "мамка му, кви ми ги говори тоя".

откъсът от Гуляшки ми хареса, най-вече кехлибарените зърна. Онова с ловеца може и да е подходящо и да fits на мястото си, но не обичам. лично усещане.

2. що се отнася до 1 л. ед. ч. също съм съгласен. има великолепни текстове, които са в 3 л. така се случва, че в момента ме интересува 1 л. но 3 е не по-малко интересно.