пеньо пенев

Съдбата ми от зла орисница ли бе прокобена
нали не бях роден страхливец слаб.
Какъв враждебен дух повлече и загроби
в кръчмарската смрадливост моя дълг синовен?
Сега чуждей излъганата обич
и как е тъжен залеза дъждовен.

Ние вярваме – и изказахме това предположение преди няколко години – че действието на алкохола върху тези хронични алкохолици е проява на алегрия; че непреодолимото желание за пиене е явление, което се проявява само при тази група, но никога при средностатистическият умерен пияч. Този алергичен тип пиячи никога не могат да употребяват алкохол в каквато и да е форма без опасност от реакция, а щом като веднъж са си изградили навик и не могат да се откажат от него, след като са загърбили самоувереността си, опората в човешки неща, проблемите им започват да ги затрупват и стават невероятно трудни за преодоляване.

Живот, живот! На младото ми рамо
ти вчера сложи тежка длан!
Мечтаното бе в кръчми отмечтано,
изпита – чашата, смехът – изсмян.
Тогаз към всичко станал безразличен,
аз отминавах чужд и мълчали.
Забравил бях какво обичам
и никога не бях щастлив!
За тези дни ти разкажи,
за тровещото лицемерие,
което с клевети, с лъжи
уби там вяра и доверие.

Върху сърцето ми лежи
на спомен камъкът студен.
Тежи ми, страшно ми тежи
домът, озлочестен от мен!

За алкохолиците е особено важно да разебарт, че необузданите инстинкти в самите тях са основната причина за разрушителното им пиене. Ние пиехме, за да удавим чуството на страх, разочарование или потиснатост. Пиехме, за да избягаме от чувстото на вина, причинено от страстите ни и след това пиехме отново, за да възбудим нови страсти. Пиехме от тщестлавие - за да продължим да се наслаждаваме на глупавите си блянове за величие и власт. Тази извратена душевна болест не е приятна за гледане.

Стъпка Четвърта е един енергичен и болезнен опит да открием какви са били и продължават да бъдат нашите отклонения. Искаме да открием точно как, кога и къде нашите естествени желания са се деформирали. Искаме да погледнем право в очите нещастието, което те са причинили на другите или на нас самите. Откривайки емоционалните си отклонения, можем да пристъпим към тяхното коригиране. Без целенасочени и постоянни усилия в тази насока за нас няма да има трезвеност или удовлетворение. Без дълбок и безстрашен духовен самоанализ повечето от нас откриват, че вярата, която наистина дава резултати в ежедневието, е все още недостижима.

В механата

Тежко, тежко! Вино дайте!
Пиян дано аз забравя
туй, що, глупци, вий не знайте
позор ли е или слава!

Да забравя край свой роден,
бащина си мила стряха
и тез, що в мен дух свободен,
дух за борба завещаха!

Да забравя род свой беден,
гробът бащин, плачът майчин, -
тез, що залъкът наеден
грабят с благороден начин, -

грабят от народът гладен,
граби подъл чорбаджия,
за злато търговец жаден
и поп с божа литургия!

Грабете го, неразбрани!
Грабете го! Кой ви бърка?
Скоро той не ще да стане:
ний сме синца с чаши в ръка!

Пием, пеем буйни песни
и зъбим се на тирана;
механите са нам тесни -
крещим: "Хайде на Балкана!"

Крещим, но щом изтрезнеем,
забравяме думи, клетви,
и немеем и се смеем
пред народни свети жертви!

А тиранинът върлува
и безчести край наш роден:
коли, беси, бие, псува
и глоби народ поробен!

О, налейте! Ще да пия!
На душа ми да олекне,
чувства трезви да убия,
ръка мъжка да омекне!

Ще да пия на пук врагу,
на пук и вам, патриоти,
аз вече нямам мило, драго,
а вий... вий сте идиоти!

Не спастрих вчерашния ден – развей-прах бях,
На завет се укривах до кръчмарския тезгях.

А помниш ли? Тогаз латинките цъфтяха
И белогръди лястовички край фонтана
Калчища за гнездата си кълвяха,
Когато моето гнездо семейно празно си остана,
Когато дните ми внезапно обедняха.

Погина светлостта на бели рози, рано отцъфтели –
Залезе тя в набраните ми сълзи накипели.

Мъжете и жените пият, преди всичко защото харесват ефекта, породен от алкохола. Усещането е толкова неустоимо, че дори когато признават, че алкохолът уврежда, след известно време не могат да отличат истинското от лъжливото. На тях животът им на алкохолици им изглежда единственият им нормален живот. Те са неспокойни, раздразнителни и недоволни, ако не могат отново да изпитат чуството на облекчение и комфорт, което настъпва веднага след поемането на няколко чашки - онези чашки, които те виждат, че другите поемат безнаказано. След като са отстъпили пред желанието отново, така както правят много други, и се появи пристрастието, те минават през добре изветните фази на запой, от които излизат с угризения на съвестта и с твърдото решение никога повече да не пият. Това се повтаря отново и отново, и ако не претърпят пълна психическа промяна, надеждата тези хора да се възстановят е съвсем малка.

Пиян съм се клатушкал през нощта…
И днес тъгувам за неспастрените дни.
Като куршуми, неизстреляни в целта,
отидоха те някъде встрани,
прахосани с врага без бой.
И кой ще ми ги върне кой?

Когато за първи път влязох в AA, открих нов начин на живот. Там се освободих от грижите, скуката и тревогите. Въображението ми се разпали. Най-накрая животът ми има стойност. Като резултат от научаването ми да се доверявам на другите, започнах в вярвам в сила, по-висша от мен. Имам вярата, която ме освободи от моето робство. Когато материалните придобивки бяха заменени от духовните ценности, моят живот стана управляем. Моята Висша сила се превърна в извор на любов и сила, и продължава да извършва чудо с мен.
Аз съм трезва и съм благодарна. За това избрах да споделя моя опит с други алкохолици.

I can walk with a sense of freedom and know that, for today, I am responsible.

....общото становище между лекарите е, че повечето хронични алкохолици са обречени.
Какво е решението на проблема? Вероятно най-добре ще успея да отговоря като разкажа за опита, който натрупах с един от пациентите си.
Година преди въпросния случай, в болницата бе доведен човек за лечение от хроничен алкохолизъм. Беше само частично възстановен след кръвоизлив на стомаха и вероятно имаше патологични умствени нарушения. Беше загъбил практически всичко, за което си струва да се живее и можеше да се каже, че живее, само за да пие. Той откровено признаваше и вярваше, че за него няма надежда. След отстраняване на алкохола не бе открито трайно мозъчно увреждане. Той прие програмата, очертана в тази книга. След една година дойде да ме посети и аз изпитах странно усещане. Познах го по името и отчасти разпознах чертите му, но всяка прилика завършваше дотук. От една трепереща, отчаяна, изнервена развалина, се бе появил човек, изпълнен с увереност и удовлетворение от живота. Поговорих с него за известно време, но не бях в състояние да си наложа да приема, че съм го познавал някога. За мен това бе напълно непознат човек и така си тръгна.

Кой? Враговете ни? Как хитро се преструват!
С ласкателство коварно те ще те тешат.
Когато сам останеш, уж въздишките ти чуват,
Когато затъжиш, с теб двойно уж тъжат.
С тревогите ти лицемерно се тревожат
И после в зла интрига ще те уплетат,
ДНЕС ЧАША В КРЪЧМАТА ЩЕ ТИ ПРЕДЛОЖАТ,
А УТРЕ ПОДИР ФУСТА ЩЕ ТЕ ОКЛОНЯТ.

Насред път за да могат да спрат
небето и земята ще сберат!
Познавам ги! Добре ги опознах! –
БЯХ С ТЯХ НА ЧАШКА, ДУМЯХ С ТЯХ,
КАКВОТО ТЕ МИ НАУМИХА….

ТЕ ЗАЛЪКА НА ДНИТЕ МИ ВГОРЧИХА!

Преди всичко може да им се каже, че по време на пиянското си минало болшинството от членовете на АА сериозно са страдали от склонността да се самооправдават. За повечето от нас самооправданието измисляше извинения; извинения, разбира се, за пиенето ни и за какви ли не прояви на налудничаво и разрушително поведение. Въздигнахме измислянето на извинения във висше изкуство. Трябваше да пием, защото времената бяха лоши или защото времената бяха добри. Трябваше да пием, защото вкъщи се задушавахме от много обич или пък ни липсваше такава. Трябваше да пием, защото в работата си постигахме огромни успехи или пък за нищо не ни биваше. Трябваше да пием, защото страната ни бе спечелила войната или бе загубила мира. И така - до безкрай. Мислехме, че "обстоятелствата" ни тласкат към алкохола, а когато се опитвахме да променим тези обстоятелства и не успявахме, пиенето ни ставаше неконтролируемо и ние се превръщахме в алкохолици. И през ум не ни минаваше, че трябва да променим самите себе си, за да се приспособим към обстоятелствата, каквито и да са те. В АА обаче постепенно разбрахме, че трябва да се направи нещо срещу отмъстителното ни негодувание, самосъжаление и неоправдана гордост.

Сърцето ми отрудено сега болей,
Докрай разбрало нявгашната си вина.
И в моята коса белей
На ранна есен първата слана.

Горчи ми още снощното вино:
Ще отгорчи ли – все едно!
Оттече време… Като бинт ме то превързва
И раните ми скорошни заръбват бързо.

Но знам – оставя белег всяка рана!
На съвестта ми сронен е брегът висок.


Миг само бих се усъмнил и затъжих.
За цял свят аз приготвих некролога.
АЗ ВЯРАТА КАТО ПИЯНИЦА ПРОПИХ,
Ридах под сянката на сърцеедата тревога

Когато изпитвам потребност от морална подкрепа, често си мисля за друг пациент, представен от известен лекар от Ню Йорк. Пациентът сам си бе поставил диагнозата и след като бе решил, че положението му е безнадеждно, се бе скрил в една изоставена барака, решен да умре. Той бе намерен от една спасителна команда и ми бе доведен в окаяно състояние. След физическото му възстановяване, той проведе с мен разговор, в който откровено заяви, че смята всяко лечение за излишно пилеене на усилия, ако не мога да му гарантирам, което никoй друг не бе правил, че в бъдеще ще има необходимата “сила на волята”, за да се противопостави на желанието за пиене.

Алкохолният му проблем бе толкова сложен, а депресията му толкова задълбочена, че приехме, че единствената надежда за него е това, което тогава наричахме “морална психилогия”, като се съмнявахме дали дори тя ще има някакъв ефект.

И все пак той “се предаде” на идеите, представени в тази книга. От дълги години не е пил. Виждам го отвреме на време и той сега е един завиден представител на човечеството.

ПОВЯРВАХМЕ, ЧЕ СИЛА ПО-ВИСША ОТ НАС МОЖЕ ДА НИ ВЪРНЕ ЗДРАВИЯ РАЗУМ.

В АА видяхме плодовете на тази вяра: мъже и жени спасени от крайна алкохолна катастрофа. Видяхме ги да посрещат и превъзмогват другите си болки и изпитания. Видяхме ги спокойно да приемат невъзможни положения, без да бягат или да отправят обвинения. Това не бе само вяра - това бе вяра, която действаше при всякакви обстоятелства. Скоро стигнахме до заключението, че каквато и да е цената в смирение, която трябва да платим, ние ще я платим.

В ПОЧТИ ВСИЧКИ СЛУЧАИ ИДЕАЛИТЕ ИМ ТРЯБВА ДА СЕ ОСНОВАВАТ НА СИЛА, ПО-МОГЪЩА ОТ ТЯХ, ЗА ДА МОГАТ ТЕ ОТНОВО ДА ИЗГРАДЯТ ЖИВОТА СИ.

Ако мислите, че за психиатри, които ръководят болница за алкохолици, сме прекалено сантиментални, застанете до нас за известно време на огневата линия и вижте трагедиите, отчаяните съпруги, малките деца; нека решаването на тези проблеми се превърне в част от ежедневната ви работа и дори в част от съня ви; тогава и най-циничните няма да се учудват защо сме възприели и подкрепяме това движение. ИМАЙКИ ЗАД СЕБЕ СИ ДЪЛГОГОДИШЕН ОПИТ, НИЕ ЧУВСТВАМЕ, ЧЕ НЕ СМЕ ОТКРИЛИ НИЩО, КОЕТО ДА Е ПОМОГНАЛО ЗА ВЪЗСТАНОВЯВАНЕТО НА ТЕЗИ ХОРА ПОВЕЧЕ ОТ ТОВА АЛТРУИСТИЧНО ДВИЖЕНИЕ, КОЕТО СЕГА СЕ РАЗРАСТВА СРЕД ТЯХ САМИТЕ.

Ще оттекнат през обедния кръстопът годините
и пак ще се върти на стародавния си път земята -
деня на хората ще грейне още по-засмян.
Ще имат те редовен превоз до луната
с експрес ракетоплан.

Ще има пак звезди...
и кучета... ще има,
виещи към тях... като преди.
Но нека ВЯРАТА НЕ ОСКЪДНЯВА!
Яснее този мирен ден отвъд.
На път!
Човекът е човек тогава,
когато е на път!

опа - шеснайсе.
базикам се бе.
искам да благодаря на емито, че със своята енергия и ентусиазъм ме зареди и вдъхнови за това лудо копипействане

мина час и нещо и си вдигнах коефициента на съобщенията

[линк]

“Ако не знаеш кое е твоето пристанище за теб няма попътен вятър " - Сенека
-------------------------------------------------------------------------------------------

Животът. Той ме омагьосва, влудява ме. Оплита ме в мрежите на чара си. Животът ме обича - по своему. Той тържествува над мен и ме прави кротка и покорна в ръцете му. Искам да избягам от него, но не искам да го загубя. В смъртта всички сме равни. Не. Не искам да съм като останалите. Мечтая за онзи ден, когато най-сетне животът ще спре да ме подмята във водовъртежа си и ще мога да си отдъхна насред сигурно пристанище. Но в какво се изразява това пристанище? Коя е целта, която преследвам?
Един въпрос, който вълнува най-вече философи и тийнейджъри. Е, аз като един объркан тинейджър винаги съм се питала какъв е смисъла на живота. Когато най-накрая стигнах до твърдото решение, че има за какво да се живее, че има смисъл, дойде ред да се запитам "Какъв е смисълът? Как да го открия?"
И тогава се замислих. Ами ако разделя двете думи? Смисъл и Живот. Ами да! Също като лист, който разделям на две части. Горе в ляво пиша Смисъл, а в дясно - Живот. И започвам да изреждам. Произволно и асоциативно. Каквото ми хрумне. Под Живот пиша амеба, фотосинтеза, време, тленност, история, приемственост, цивилизация... А под Смисъл - някаква дума изпълнена според мен със съдържание - дом, семейство, деца, успех, щастие... Единственото правило е вертикалната черта на листа... И така докато се изморя. Какво се е получило? Има ли думи от двете колони които да си подхождат? Ами да, разбира се. С "ДНК" свързвам "наследство". С "чехълче" - "живот". Със "семейство" - "щастие".
Май моите цели в живота се оказаха доста оптимистични. Мечтая за доброто, което аз ще правя, а другите ще ми отвръщат със същото. Дали? Или това моето спокойно и щастливо пристанище е само химера?
Не знам. Сетих се за майка Тереза. Тя казва: "Когато правиш добро, все ще се намери някой, който да те обвини в корист. Прави добро, каквото и да става."
Тя е свързала думите добро и корист. И е сложила още една черта на листа. Втора.
Права е. Не е важно каква е целта ти и какво правиш, а как го правиш.
Имаше една стара приказка за майстор на каручки. За него това бил единствения смисъл на живота му и той правел каручките си с такова удоволствие, с каквото не правел нищо друго. И ето ти я магията. Вложил цялата си душа в начинанието си, той правел най-красивите и здрави каручки. Когато се движели, на хората им се струвало, че чуват песента с която са измайсторени.

Не е важно каква е целта ти, а това до каква степен си готов да се отдадеш на търсенето на път за постигането й.

И ето тук идва мястото на втората черта на листа. Вече имам Смисъл в Живота, но имам ли силата и решителността да намеря и да следвам докрай онзи попътен вятър който ще ме доведе до моето така мечтано пристанище?

Отговoрът? Да. Защото ако сега се откажа, след време ще трябва отново да си избирам нов смисъл. Но тогава Животът ще излезе победител в онази нашата вечна борба.
А аз не се давам толкова лесно.

P.S. 16:3 за теб, алкажа