Изследване

"Градината на Кандид" е заглавие на изследване върху алкохолизма, но не от медицинска гледна точка - такива изследвания в България има предостатъчно - а от психологична и психотерапевтична.

В по-тесен смисъл книгата разглежда ролята на АА /клубовете на анонимни алкохолици/ за по-дълготрайната и успешна ремисия на засегнатите от болестта, както и възможността за приложение и разгръщане дейността на АА в България. Т.е. до какава степен и в какви форми едно явление, плод все пак на далечни културни традиции, би могло да се адаптира сполучливо и у нас.

Разбира се, психиатрията има важно място в лечението на алкохолизма – не във всички случаи, но поне в голяма част от тях. Обвиненията към нея касаят по-скоро не нейните възможности, а нейните ограничения - като всеки медицински подход, и психиатричният си има своите лимити.

Иначе казано, въпросът опира до това, защо бившият пияч, прекарал в клиниката два-три месеца в успешна реанимация чрез антидепресанти и тимостабилизатори, изведнъж започва отново да пие, когато излезе навън – и то още преди да е прекратил лечението с психофармака?

Това става в 90 % от случаите. И тогава следват несправедливи обвинения към нашия болен, че ето на, хората му помогнали, изправили го на крака, ама понеже той е пропаднал тип, отново се затъркалял към дъното.
Или пък към горките лекари – видите ли, толкова им е и лекуването.

Резонният въпрос всъщност е:
Възможно ли е било да се случи друго, ако лечението е протекло само чрез психофармака? И какво точно е трябвало да се лекува?

Защото, изглежда, че отново пропилият нещастник не носи кой знае каква вина за рецидива си, ако единственото което е получил като помощ, са били режещият невролептик, антидепресанта и транквилизаторите.

Говорим за тежко заболяване, а не за морален избор и свободна воля, до която са склонни да се свеждат само близките.

Ако един шизофреник, изоставил преди седмица-две халдола и все още неприспособен към лепонекса, започне неочаквано да халюцинира и буйства, при което потрошава дома си, ще започне угрижено цъкане с език из цялата махала или пред входа на блока: “Ай, горкият човек!”

Но ако е алкохолик - историята ще е друга, макар че разликата не е кой знае каква. Всъщност и самите психиатри, често без да са отговорили на въпроса за ограниченията при медикаментозната терапия, попадат в капана на морализирането. Нека проследим как се развиват най-често нещата.

След няколко години зверско пиене някой си Алекси – телевизионен техник или свещеник, все едно – разбира, че трябва да спре, но не може, тъй като алкохолната зависимост е тежка, много тежка. Няколко месеца изминават в отчаяна борба да бъде или да не бъде, т.е. дали да потърси психиатрична помощ или сам да се дърпа за косата от блатото.

Клиничната картина е ясна: дълбока депресия, многогодишно безсъние, на прага на делириума, начало на невропатия, сутрешна абстиненция и безумни угризения на съвестта, суицидни мисли, силни болки в областта на черния дроб, липса на всякаква воля и работоспособност, снижена почти до нула.

В пакет с това вървят семейните драми, професионалният провал, прекъснатите социални връзки и самоизолацията заради страха да не го видят пиян. Както и натрапливото /обсесивно/ мислене за пиене, което е психологична ценност номер едно в живота.

Рядко някой се справя с всичко това сам. Алекси е по-скоро правило, при повечето хора излизането от това състояние с мюнхаузеновското самотно дърпане за косите просто не се получава.

И след една параноична и подлудяваща нощ Алекси най-после се решава и влиза в болница – Суходол или Раднево, все едно – и започва лечение. Огромни дози витамин В комплекс, антидепресанти, карбамазепин, транквилизатори /най-често диазепам/ и невролептик, заедно с куп други лекарства за увредената органика.

След месец започва подобрение, емоциите се притъпяват, чувството за страх и безутешност намалява, след два месеца той е спокоен, с долу-горе укрепнала психика, с плахи мисли за това, че светът го чака навън /все пак е имал късмет и не е опропастил всичките си връзки/, на третия месец го изписват и го диспансеризират, за да си получава безплатно скъпия коаксил или финлепсина.

Отначало всичко е добре, но постепенно се случва нещо непредвидено.
Алекси се е зарекъл да не близва алкохол и го прави по единствения възможен начин.

Започва да отбягва магазините, където се продава алкохол, после – заведенията, където сервират алкохол, избягва да ходи на гости, да посреща гости, избягва предишните приятели по чашка.

Започва да води самотно и мъчително съществуване, изпълнено със съжаление по миговете, когато всичко още е било хубаво, когато е можел да си пийне човешки с приятели на маса, да бъде за два часа кумир или велик шегобиец, след искрица вдъхновение да чукне нещо чуждо набързо, да успокои с чашка-две неизменния гняв, на който ни подлагат понякога другите и пр.

Всичко това вече го няма, има страх да не се подхлъзне и да съгреши, защото знае, че после следва адът и че няма да успее да се справи. Освен самотата пред него се изправя с цялата си болезненост и реалността. Филмът “Трейнспотинг” завършваше с една велика сцена. Вече отказал дрогата главният герой си задава въпроса: “И сега кво? Ще бъда порядъчен, ще чакам да дойде сметката за квартирата, сметката за колата, сметката за тока, сметката за водата, сметките на жена ми, сметките на децата ми, сметките за стълбището, сметките за сметта... “

Абсолютно вярно! Погледнато от определен ъгъл, животът е поредица от сметки, които Алекси или не е плащал, или ги е плащал тук-там в периодите на просветление. Заедно с дълбоката изолация и самокапсулирането настъпва и царството на страха. Как ще живея сега, когато всичко хубаво вече е отминало? Когато липсва веселието, с тая празнота и скука в душата! Когато го няма съпреживяването на старите ценности на вдъхновяващия алкохолен фон. Идва времето на големия вакуум след изгубените принадлежности и социални връзки, времето на страховития въпрос: Какво да правя сега с живота си, изобщо със себе си?

След всичко това обикновено следват усещането за житейски провал и нова дълбока депресия. Ето, тук свършват възможностите на психиатрията и започва нейната безпомощност.

От руините, останали от Алекси, трябва да се издигнат нови психични основи за живот. Липсва смисъл, налага се той да се намери някъде, някой да помогне на самотника, някой да го разбере, без да го укорява, защото угризенията за последните години не са малко зло. Останало ли е в света нещо, заради което изобщо си струва да се живее?

На тоя екзистенциален въпрос психофармака не отговаря. Таблетките нямат харизмата на човешкото присъствие. И онова, което следва, е или обратно връщане във вселената на алкохола т.е. рецидив – вече много по-безнадежден и отчаян, или нещо друго, което започва там, където свършва медицината.

И с това се връщаме към началния въпрос, за ролята на психиатрията?

Тя е такава, каквато е ролята и на другите дялове на медицината: да поддържа и предпазва болния, докато организмът и психиката сами започнат да се справят, ако разбира се, не става дума за необратимо психично заболяване. После идва момент, в който тя става или недостатъчна, или излишна, че дори и опасна.

Не бива да забравяме, че засегнатите от алкохолизма имат по принцип силна склонност към психична зависимост, особено към транквиланти. Дори дългата употреба на карбамазепина, който уж не поражда физическа зависимост, може да доведе с ефекта си до тежка психологична зависимост – нещо като нова химиопатерица, заменила старата. И отказването му поражда у много хора панически страх.

Да не говорим за на пръв поглед невидимите, но всъщност много дълбоки личностови промени, които настъпват при дългогодишното му въздействие върху емоционалния живот на човека. Намаляването на прага на тревожност или въобще на чувствителността чрез дълга употреба на психофармака в някои случаи може да доведе изобщо до цялостна промяна в поведенческите модели на индивида, което пък от своя страна води до невидими, но много дълбоки личностови деформации.

На всичко това психиатрите понякога възразяват: добре, но и вашите групи на анонимни алкохолици, както и онова, на което ги учите в тях, също поражда зависимост.
Така е, но това е изобщо зависимостта от общността и от принципите, които определят емоционалното и социалното благополучие - от нея страда всеки човек.

Най-тежката загуба, която преживява един алкохолик, е загубата на социална принадлежност. А тя е най-важната потребност в човешкия живот. Обикновено социалните контакти на болния от алкохолизъм са “мета” контакти. Отнемете от тях алкохолния момент и те престават да съществуват. Затова се използва и термина “метаудоволствие” - за обозначаване изобщо на удоволствието от пиенето. Т.е. заместване на удоволствието, ако разгледаме нещата през призмата на принципа на удоволствието.

Връщането към социалния живот, от който всички сме зависими, е първото нещо, което се налага да осъществи един алкохолик, ако иска да живее пълноценно.
Не е възможно да се изгради трезв живот без изграждане на определени ценностни модели, от който да отсъства алкохолът и като психологическа, и като етическа, и като екзистенциална ценност.

Който от социалните работници или лекарите го свежда само до притъпяване на усещанията или до бягство от реалността, значи нищо не е разбрал. Половината от алкохолиците са успели, че и преуспели в живота си хора.
И анализът на алкохолизма, както и на една толкова дълго изпипвана и изстрадана стратегия каквато е програмата на АА “Дванадесет стъпки”, ни карат да се замислим дълбоко в себе си за отговорите на въпросите за болестта!

Ето защо за много хора, програмата на Анонимни алкохолици “Дванадесет стъпки” е положила здрави основи по пътя към опознаването на себе си. Именно в това се крие причината за високата й ефективност и създадените от нея терапевтични методи, показващи пътя за духовно пробуждане и процесът за морално израстване, които на практика се превръщат в нов модел за достоен и пълноценен живот!

Изключителна история. Виждам себе си в нея.
Само че втората част не ме сполетя с тая сила. В общи линии мисля, че е малко хиперболизирана сухата част.
Човек в своята същност е търсещо същество. Аз преодолях тоя страх от срещи,магазини и т.н. за една година. Има хиляди неща, които да увлекат творческата същност на сухия. Някои събират марки,други монети, трети откриват литературата. Аз открих работохолизма. Различно е, но не безнадеждно. Не може да се надяваш постоянно на психиатъра или АА. Трябва да се живее собствен живот, маркиран от ясни цели.
Това е моя коментар

Поздравления! Поствали сме в една и съща минута

"...трябва да се издигнат нови психични основи за живот. Липсва смисъл?!?"
----------------------------------------------------------------------------------------------------

Ти, Гого къде намери смисъла?
"Трябва да се живее собствен живот, маркиран от ясни цели. "
Какви са ясните ти цели?
Само работохолизмът ли те държи? Какво друго откри, че ти помага?

Само работохолизмът ли те държи? Какво друго откри, че ти помага?

Когато ме налегне гадното настроение се заравям в работа.

Иначе има много неща, които си правя. Всъщност живея по същия начин както преди. Дори и пиянските компании си посещавам. Те си знаят- налива се веднага газирана вода. Дори ми търсят безалкохолна бира, да съм се почувствал поне малко човек.
Най-доволен съм, че мога да си говоря на всички теми с децата . Преди това не ставаше-ама никак, защото надделяваше менторския тон на алкохолика.
Та така. Живеем си нормално, не казвам щастливо, защото кой го знае какво е това щастие. Преди беше една чашка, сега се губи зад хоризонта и постоянно го гоним.

Въпросът" Само работохолизма ли те държи", малко ми е странен.
Разбираш ли, няма нужда да ме държи нещо. Аз алкохолът съм го забравил като изживяване. Не обичам да пия, това е. Също не ям загорели манджи. Същото е. Бях го казал някъде вече.
Просто стажът ми като сух е толкова, че не ми е интересно какво ще стане ако пийна едно. Надживял съм го вече. Просто преди време ми стана интересен тоя форум и си поприпомних някои работи. Ако съм помогнал на някого-супер

Преди беше една чашка, сега се губи зад хоризонта и постоянно го гоним.

Какво ще загуби един алкохолик, ако провери дали в програмата на АА, не се крие формулата за тъй бягащото щастие?
Такъв въпрос си зададох аз, след като опитах всичко и щастието си оставаше зад хоризонта, а призракът на едната /а аз с една не мога/, си стоеше.
И реших да "рискувам" и да последвам опита на хиляди и хиляди преди мен, за които щастието не е останало зад хоризонта.
Не се примирих, че няма никога да бъда щастлив.
Познавах добре нещастието скрито в чашата и мен.
Какво ще загубя, ако потърся щастието там, където хиляди преди мен са жив и убедителен пример, че са го намерили.
Говорих с един такъв и истината за него и в неговите думи е отвъд всички теории, колебания и хоризонти.
Щастието се оказва постижимо.

“Ако съм помогнал на някого-супер” – Да, помогна на мен, в първите ми сухи дни… с това, че преди да спреш алкохола не си обичал маслини и писа тук, че е същото като да си кажеш “просто не ям маслини и не пия” /ако не те бъркам със Спас/

Сега казваш: “Аз алкохолът съм го забравил като изживяване. Не обичам да пия, това е…”
Е, то и аз вече не пия и това е, ама не съм го забравила алкохола!

А дали трябва да се забрави?!? Как мислят и другите?

Не ме бъркаш със Спас.
Иначе ти е твърде рано да забравиш. Сега вината и въртенето на мисълта на празен ход е доминанта при теб. След някое време просто ще станеш дамата от
преди алкохола. Просто не трябва да се въртиш в ежедневието около преди-сега. Всичко е само сега и ще.....

Радвам се, че съм ти дал опора, макар и виртуална.
А аз наистина не обичам маслини и алкохол. Виж на бирения вкус не мога да устоя и си пийвам биричка от специалните, както писах

"След някое време просто ще станеш дамата от преди алкохола."
- Мда…, само че “дамата от преди” е един 17-годишен пуберитет! и напоследък се улавям, че все по-често почвам да се държа точно така, по детски – като на седемнадесет

"Просто не трябва да се въртиш в ежедневието около преди - сега."
- Подсъзнателно го правя... Защо не трябва?

Благодаря ти за виртуалната опора!

- Подсъзнателно го правя... Защо не трябва?

Е как защо! Не е продуктивно това нещо. Омагьосан кръг е. Само правиш сравнения, които естествено засилват чувството за вина. Само ако излезеш от тоя кръг, животът ти може да продължи като "не пия, защото не ми харесва" и може да забравиш(относително, защото мен форумът ми припомни) за алкохола като дразнител.

- Само ако излезеш от тоя кръг, животът ти може да продължи като "не пия, защото не ми харесва"
Не е достатъчно да живея само защото не пия и защото алкохолът вече не ми харесва!

За целта, трябва да достигна до причините и обстоятелствата, които са ме карали да пия. Правя го за да не си повтарям грешките.

“… и може да забравиш за алкохола като дразнител”– да, но под него се крият други дразнители, а за да стигна до тях, трябва да съм наясно със себе си. За това е нужно да правя сравнения, които естествено засилват чувството за вина, но само в началото на “ревизията”.

После се пораждат нови чувства, носещи удовлетвореност, облекчение и вяра и оптимизъм - че има ИЗХОД!!!

Проблясват СВЕЖИ трезви идеи и както писа алкажа по-горе
разбираш, че "Щастието се оказва постижимо!"

Не е достатъчно да живея само защото не пия и защото алкохолът вече не ми харесва!

Ако пък съм казал такова нещо. Типично по женски. Чуват което си мислят, а не каквото им е казано.

Добре, но и вашите групи на анонимни алкохолици, както и онова, на което ги учите в тях, също поражда зависимост.
Така е, но това е ИЗОБЩО ЗАВИСИМОСТТА ОТ ОБЩНОСТТА и от принципите, които определят емоционалното и социалното благополучие - ОТ НЕЯ СТРАДА ВСЕКИ ЧОВЕК.
Най-тежката загуба, която преживява един алкохолик, е загубата на социална принадлежност. А тя е най-важната потребност в човешкия живот.

....................

Позволих си да извадя този пасаж, за да се види по-ясно, защото той отговаря на често срещаното обвинение в този форум, че Анонимни алкохолици също предизвикват зависимост.

Ами да, Гого, след около 20 години непрекъснат стаж (както беше и при мен) после спираш, ама не е нормално да си "същия като преди пиенето", просто защото вече си в една съвсем друга възраст.

Между другото, като спрях да пия и постепенно видях света с други очи (с помощта на програмата на АА, с изнинение ) открих с голяма изненада, че един куп хора се държат инфантилно или проявяват слабост. И то хора, за които имах някаква грешна представа, че са "железни и печени". Говоря за хора, които не са алкохолици и които не са загубили 20 години в държавата Алкохоландия. Това ми помогна много, защото си казах, че не е толкова страшно, ако понякога и аз проява слабост. В момента, в който си казах, че не е страшно да чат-пат да бъда слаб, аз престанах да бъда слаб
А отърваването от инфантилизма идва с узряването. Някой хора не узряват и до смъртта си. Така че - по-добре късно, отколкото никога

след около 20 години непрекъснат стаж (както беше и при мен) после спираш, ама не е нормално да си "същия като преди пиенето", просто защото вече си в една съвсем друга възраст.

Ай ся и ти кат Еми. Приеми го алегорично. Още повече, че не възрастта е определяща, а това на колко се чувстваш.
Миналата седмица ми се обади приятел петък вечерта че иска да се видим. Събота сутринта бях тръгнал за Балкана и изкарахме два дни в разговори, семейно естествено. Да отбележа, че живеем в двата края на БГ, по диагонал. И кво като съм "дърт". Ич не ми пука пич. Чувствам се на студентска възраст

Лошо няма, даже е чудесно, че се чувстваш като студент.
Май говорим за различни неща, ама ще стане много дълго да се обясняваме...

това за приятеля, дето сте изкарали два дни в разговори семейно, не разбирам каква връзка има ...
ми нормално, видели сте се, приятели сте, далече един от друг живеете...

Връзката е, че не ми трябваха повече от 20 мин да реша и да тръгна. Т.е. не съм се предал на улегналия и размишлителен живот. Така правех преди 25 години, сега също. И не ми пука, че някога съм пил.
Сега не пия и толкоз.