Последен въпрос

защото тръгвам на училище и сигурно няма да имам вече интернет:

Св Симеон Нови Богослов казва:

Който не е видял Таворската светлина на този свят, няма да я види и на онзи...

Не се ли поуплашихте

Няма страшно, мой човек!
Щом сме познали Господа в земния ни живот и спазваме заповедите Му, няма да се посрамим и Той няма да ни посрами в Съдния ден.

Да ти помага Господ в учението и да прославяш името Му!




---------------------------------------------------

Спомни си за мене Господи, кога дойдеш в царството Си.

Като се позамисиш, логично звучи. Ама си е страшничко...

Даже много
Пак св Симеон казваше - и то казва и повтаря - "който се моли разсеяно - нека да не се моли. Повтарям! Който се моли разсеяно нека не гневи Бога и не се моли..."

Може това да е само частно мнение, спокойно.

дали не говори за т.нар. умна молитва?

[линк]

Да, това съм го чел под формата на цитат. Мисля в Нашата молитва. Но св.Симеон Богослов не е имал предвид да спрем да се молим, а да проявим ревност да не гневим Бога с топлохладна молитва ”по задължение”. То е все едно да се каже - който не живее по християнски, нека стане обратно езичник за да не получи по-голямото осъждане, което се полага като за християнин в такъв случай.

Може пък да значи, че е хубаво да станем исихасти.

Ами ако се вглеждаме по-добре, ще я видим. Защото тя е във всеки един човек до нас, във всяка тревичка, бръмбарче и всичко, докоснато от Божията ръка. Днешното име на тая светлина е: ЛЮБОВ.

Таворската или Таврийската, сиреч Скитската или Тракийската ???

Скит е черква.
Скрит е тайнствен.

Трак е Дракон ...

Защо в трако-болгарските олтари присъстват ДРАКОНИ
в централните изображения, при това като добронемерени
и богу угодни същества ?
А при гърците и чифутите те се определят като дяволски същества...

Това разминаване на символиката - случайна ли е ?
Или е преднамерена, с цел да ни наложат материалистичните си
възгледи, вместо тези, които са природосъобразни и човекосъотносими
спрямо бога/боговете/природните закони и явления,
а не тези на съвремената профано-промишлената олигархия,
унищожаваща елементарните условия за живот на всяко
от бога дадено живо творение ... и др.

И второ :

И до днес църквите на Св. Андрей в Западна Европа се смятат
за болгарски, особено тези основани до 14-15 в. след Боян,
когото враговете ни го наричат Христос = т.е. Този , който е Хрисим.
Хрис е едно от имената на този който славно, като славей пее на хората,
наречен още и ХОР+ПЕЙ, когото враговете ни го наричат ОРФЕЙ.
Същият е набит на кръст, но автори на убиството му се сочат атинските
търгаши и морските пирати, известни днес като - гърци ... и др.

А кой покръсти скитите ?
Не се ли казваше Ап. Андрей ???

Същите юдео-гръцки МОШЕници имат наглостта и до днес да лъжат, че са хрисими, т.е. християни,
но не са, защото са сатанинско сборище.
Виж легендата за Хор и Сет, т.е. за хората и Сатаната,
според древните египетски обичаи.
А там е и чл.№6 от канона на Никейският Събор,
отхвърлен от черните гарвани на Сет през 381 г. след
Бога Господа Нашего БО+ЯНА / във светлината /,
когото вразите ни го охулиха с името на предшественика си,
когото убиха по аналогичен начин,
но възкръстна, напук на тъмната гнома в душите им.

Та даже и Отецът замръкна / Слънцето / тогава в
погнуса от делата им.....и др.

Ама хич да не разбрах, какво питаш?

Прочети си внимателно канон № 6 -ти от Решенията на Никейският Събор и много добре ще разбереш, защо днес не се спазва.

Гърците и юдео-"християните" твърдят, че канона засяга диоцеза Египет,
но никак не могат да си обяснят, че същите обичаи се отнасят и до Пентаполиса / Вавилон /, който в 325 г. не е в пределите на римската империя,
а в съвсем друга държава, която дори не е християнска.

Добре и? Какво да му се спазва? Римския епископ е еретик, няма вече православен такъв

Да ме прощаваш Венци ама Вавилон не е петограденили кавото искаш там да кажеш с думата пентаполис
Ако говориш за град на пет хълма,то и Пловдив е такъв..и доколкото се сещам Рим също

Тогавашният Пентаполис се е намирал в сегашна Либия. Но какво му пука на Венци...

Пентапол е едно от имената на Вавилон,
построен от ассирийският владетел
"Навходонагора", според именника
на ассирийските царе, пробутвани ни от
Тората за "Именник на прабългарските ханове".

Кой ли е управлявал тогава България между
7 - 9 век, след като именника се отнася до друга
епоха, хора и събития ?

ІЖІЖІЖІЖІЖІЖІЖІЖІЖІ

Но какво му пука на Венци ???

Венци не е единствен, който забелязва
несъответствията, които ни се пробутват
за истини.

Каква гаранция има, че днешното християнство е
вярно с оригиналното, когато ни е пробутвано и
пренаписвано в интерес на атинските търгаши !?!?

Привет !

Хм, тука се сещам за нашите свещеници, дето сричат на църковнославянски. Като се опита човек, не да чете бързо, ами и да пее на непознат език (какъвто е църковнославянския), няма да схване и смисъла на текста.
Дали не е по-добре тогава да не се моли, по съвета на св Симеон?

Айде, ти откога се каниш?! И аз зарязвам нета и влизам в нет пост. С приятелите, на лични.

Архимандрит Йоан Крестянкин

Мнозина смятат, че да живееш според вярата и да изпълняваш Божията воля е трудно. В действителност е много лесно. Нужно е само да обърнеш внимание на дреболиите, на незначителните неща и да се стараеш да не съгрешаваш в малкото. Това е най-лесният и прост начин да навлезеш в духовния свят и се приближиш към Бога.
Обикновено човек мисли, че Творецът изисква от него значими дела, пълна самоотверженост, всецяло унищожаване на самоличността му. Така се плаши от подобни мисли, че се бои да пристъпи към Бога, крие се от Него като съгрешилия Адам и дори не вниква в Божието слово. Мисли си: „Така или иначе не мога нищо на направя за Бога и за душата си, по-добре да стоя настрани от духовния свят, да не мисля за вечния живот, за Бога, да си живея както си зная.”
В началото на религиозния живот съществува някаква своеобразна „хипноза от великите дела” - „ще направя или нещо велико или нищо”. И не прави нищо нито за Бога, нито за душата си. Удивително е, че колкото повече човек е отдаден на простичкия начин на живот, толкова повече се стреми да бъде честен, чист, предан на Бога и в най-малкото. А всеки, който иска да се доближи до Царството Божие, трябва да се стреми да придобие правилно отношение към простичките неща.
„Да се приближи” - ето тук е трудността на религиозния път. Обикновено на човек му се иска да влезе в Царството Божие неочаквано и за самия него, магически, като по чудо, или някак по право, чрез някакъв подвиг. Но нито едното, нито другото е истинско откриване на духовния свят. Човек не достига до Бога магически-чудесно, оставайки на земята чужд на стремежа към Царството Божие, не може да откупи съкровището на Царството Божие с някакви външни постъпки. Делата са нужни, за да привикне човек към висшия живот, към светлата воля, към желанието за добро, към справедливото и чисто сърце, нелицемерната любов. Именно чрез малките ежедневни постъпки всичко това може да се вкорени неусетно в човека. Малките добрини - те са така нужни за човешката личност, както водата за цветето. Половин чаша е достатъчна, за да се възвърне към живота.
Когато човек е гладен или е гладувал доста време, не е нужно да изяде цяла торба хляб, за да се засити. На организма са достатъчни няколко филийки. Животът сам дава удивителни примери за важността на малките неща. Искам да ви обърна специално внимание на малките и лесни за изпълнение неща, които същевременно са изключително важни. „Който напои едного от тия малки само с чаша студена вода в име на ученик, истина ви казвам, няма да изгуби наградата си” (Мат. 10:42). От тези думи на Господ ясно личи от каква важност са малките добри дела. Чаша вода - това не е никак много. По времето на Спасителя Палестина не е била пустиня, както в наши дни, а цветуща плодородна страна, затова и чаша вода не била кой знае колко ценно нещо, но не била и без значение във време, когато хората пътешествали предимно пеша. Но като говори за значението на малките неща, Господ не се ограничава с упоменаването на чашата вода, а добавя, че тя трябва да се даде „в име на ученик”. Това е важна подробност и трябва да й се обърне специално внимание.
Най-добри са делата, извършени в името на Христа, в името Господне. „Благословен Идещият - във всякакъв смисъл - в име Господне”. Духът и името Христово придават вечна ценност и на най-малките неща. И обикновената човешка жертвена любов, която е отблясък от Христовата, прави значими и драгоценни всяка дума, всеки жест, всяка сълза, всяка усмивка, всеки поглед. И ето, Господ казва, че малкото добро дело дори да не е направено в Негово име, а в името на Негов ученик, пак има огромна ценност във вечността. „В име на ученик” - това е пределът на свързаност с Неговия дух, Неговото дело, Неговия живот...
Забележете, че постъпките ни често са егоистични, користни. Господ ни обръща внимание върху това, като ни съветва да каним в дома си не онези, които на свой ред ще ни поканят на трапезата си, а да каним хората, които се нуждаят от помощ, подкрепа, утеха. Гостуванията ни често се превръщат в разсадник на тщеславие, злословия и суета. Съвсем друго е добрата дружеска беседа, човешкото общение - това е благословено, това укрепва душата, прави я по-устойчива в доброто и истината. Но светското, неискрено, притворно общуване е болест за човечеството и смъртна заплаха за цивилизацията ни.
Във всяко човешко общуване непременно трябва да присъства и добрия Христов дух, явно или скришом. И това скрито присъствие на Божия дух в простите и хубави човешки отношения е тази атмосфера на „ученичество”, за която говори Господ. „В име на ученик” - това е първото стъпало от общуване между хората в името на Самия Господ Иисус Христос...
Мнозина, макар и да не познават Господ и дивното общение в Негово име, вече имат помежду си безкористно чисто човешко общение, което ги приближава към духа Христов. Мнозина могат да стоят на тази степен на доброта, за която Господ говори като за „подаване на чаша вода” само в името на ученика. Можем да кажем - всички. Добре е да приемаме тези Христови думи буквално и да се стремим да помагаме на всеки човек. Нито миг подобно общение няма да бъде забравено от Бога, както „нито едно врабче не е забравено от Бога” (Лука 12:6).
Ако хората бяха мъдри, щяха да се стремят към малкото и лесно изпълнимото и чрез него биха получили вечно съкровище. Великото в спасението на хората е в това, че те могат да се присадят към ствола на вечното дърво на живота и чрез най-малката дръжчица - добрата постъпка.
Към дивата ябълка не е нужно да се присажда цял ствол, за да се облагороди. Достатъчно е да се вземе малък калем и да се прикрепи към един от клоните на дивото дърво. Така и за да се замеси корито с тесто не е нужен цял калъп мая. Достатъчно е съвсем малко, за да бухне цялото тесто. Същото е и с доброто: и най-малкият жест може да бъде от огромно значение. Затова не бива да се пренебрегва малкото добро и да се твърди: „не мога да направя света по-добър, затова няма и да се старая”.
Фактът, че и най-малкият жест е полезен за човека, неоспоримо доказва, че и най-малкото зло е в състояние да му навреди много. Ако например прашинка попадне в окото - окото нищо не вижда, даже зрението на другото око е затруднено в това време. Малкото зло, ако попадне в душата като прашинка в окото, извежда веднага човека от потока на живота. Да извадиш прашинка от телесното или душевното око е дребна работа, но е толкова необходима!
Наистина малките добрини са по-нужни на света от великите дела. Без великото хората си могат, но без малкото - не. Човечеството ще загине от недостиг не на велики дела, а от недостиг на малки добрини. Великото дело е само покрив, а стените се иззиждат от тухлите на малките добрини.
И така, Творецът е предоставил на човека да върши малките, но така необходими добрини, а за Себе Си оставил великите. И чрез онзи, който върши малките добрини, Сам Господ твори великото. Нашето „малко” Сам Творецът прави велико, защото нашият Господ всичко е сътворил от нищото, колко повече от малкото може да сътвори нещо голямо. И най-малкото движение нагоре е от значение. Всяка добрина и най-нищожната е усилие срещу човешкия застой. За този застой Спасителят говори в една съвсем кратка притча: „Никой откак пие старо вино, не ще поиска веднага ново; понеже казва: старото е по-добро.” Всеки човек е привързан към обичайното и привичното. Ако човек е привикнал към злото, го счита за нещо нормално, естествено състояние, а доброто му изглежда някак неестествено, притесняващо, непосилно за него. Докато, ако човек е привикнал към доброто, той вече го върши не защото така трябва, а защото не може да не го прави, така както човек не може да не диша, а птицата - да не лети.
Добрият човек укрепва и утешава най-напред самия себе си. И това съвсем не е егоистично, както твърдят някои, а естествен резултат от безкористното добро, което носи висша духовна радост на всеки, който го извършва. Истинското добро винаги дълбоко и чисто утешава онзи, който съединява с него душата си. Та може ли да не се радваш, когато излизаш от мрачното подземие към слънцето и благоуханните цветни поля! Не бива да се обвинява човекът: „Ти си егоист, ти изпитваш удоволствие от добротата си”. Не, това е единствената неегоистична радост - радостта от доброто, радостта на Царството Божие. И в тази радост човек ще се спаси от злото и ще живее вечно в Бога.
За човека, който не е изпитал удоволствието от направеното добро, то му се струва никому ненужно мъчение... Има едно състояние на измамен покой, от който човек много трудно може да излезе. Както за детето е трудно да излезе от утробата на майката, така за егоиста, зает със своите жалки чувства и мисли, насочени единствено към стремежа да извлече някаква полза за себе си, е непосилно да прояви искрена загриженост за друг, напълно чужд за него човек. Ето това убеждение, че старото, познатото и обичайното състояние винаги е за предпочитане пред новото, неизвестното, е присъщо за всеки непросветлен от вярата човек. Само онези, които са започнали да възрастват духовно, които са стъпили на пътя на стремежа и жаждата за Христова правда и духовна нищета, престават да жалеят за своя комфорт. Човек трудно се откъсва от привичното. По този начин вероятно се пази от нападките на злото. Здраво затъналите в блатото нозе може и да не му позволяват да се хвърли в бездната надолу с главата, но му пречат и да се изкачи на планината на преображението или поне да излезе на твърда земя и да послуша Словото Божие...
Но чрез малките, леки, най-лесно изпълними добрини човек привиква към доброто и започва да му служи не насила, а от сърце, искрено и така все повече и повече навлиза в атмосферата на доброто, пуска корените на своя живот в новата почва. Корените на човешкия живот лесно се приспособяват към тази почва и много скоро вече не могат да живеят без нея... Ето така се спасява човек: от малкото произлиза великото. „Верният в малкото” се оказва верен и в голямото.
Ето защо възхвалявам не доброто, а неговата незначителност, неговата „малкост”. И не само не ви упреквам, че се занимавате само с дреболии и не сте способни на голяма саможертва, а напротив, умолявам ви: не мислете за велики саможертви и в никакъв случай не пренебрегвайте дреболиите. Моля, ако желаете, изпадайте в неописуема ярост при особени случаи, но не се гневете „на брата си без причина” (Мат. 5:22).
Измисляйте при необходимост каквито ви хрумнат лъжи, но не говорете в ежедневното житейско общуване неистини. Може това и да не е кой знае какво, но опитайте да го направите, и ще видите какво ще се получи.
Оставете настрана всякакви разсъждения за това, редно ли е или нередно да се избиват милиони хора - жени, деца, старци - опитайте да проявите своето нравствено чувство в малкото: не убивайте личността на своя ближен нито с дума, нито с намек, нито с жест. Да се въздържиш от зло, също е добро... И така, в малкото, в лесното, незабелязано и неусетно ще извършиш много.
Трудно е да станеш нощем за молитва. Но сутрин, ако не успеете вкъщи, то докато пътувате към работата и мисълта ви е свободна, можете да си кажете наум „Отче наш”, и нека всяка дума от тази кратка молитва да отекне в сърцето ви. А нощем, като се прекръстите, с цялото си сърце се предайте в ръцете на Небесния Отец... Това е съвсем лесно...
И подавайте, подавайте вода на всеки, който е жаден, подавайте чаша напълнена със съпричастност на всеки човек, който се нуждае от нея. От тази вода текат цели реки, не бойте се, няма да оскъдеете, раздайте на всеки по чаша от нея.
Малки дела, възпявам ви в химни. Хора, обграждайте се с малки дела, опасвайте се с малките, простички, леки, добри чувства, мисли, думи и дела, които нищо не ви струват. Нека оставим голямото и трудното, то е за онези, които го обичат, а за нас, които все още не сме обикнали голямото, Господ по Своята милост е излял обилно, подобно на водата и въздуха, малката любов.


[линк]

---

“Господ е мое упование”