Агоп Мелконян

От VWClub произведения на Агоп Мелконян. Ето го и първото, приятно четене:
In Memoriam, Rest in peace!

ОТВЪД И ОТВЪД

Докторе, имам незначително притеснение. Нормално се събуждам от сън в шест две точки трийсет и пет, тази сутрин също се събудих в шест две точки трийсет и пет. Но се събудих умрял.
Все още не съм напълно сигурен дали бях умрял. Просто никога дотогава не бях умирал, нямах необходимия опит. Аз съм счетоводител, разбирам от дебит-кредит, но там няма колона "смърт". Не знаех къде точно да впиша състоянието си. А състоянието ми беше състояние на починал. Точно както го пише по некролозите: почина еди кой си. Такива хора явно много се уморяват от живота и в един момент решават да си починат.
Но аз не бях тръгнал да почивам, аз бях умрял. Съвсем един такъв мъртъв. Петдесет килограма сухо месо в една дупка. Нали разбираш, беше тъмно. Влажно, студено и тъмно. Жена ми, естествено, ми беше нахлузила един стар костюм на баща си, широк и със скъсани джобове. Всъщност няма никакво значение, че бяха скъсани, защото и без това бяха празни. Ти, докторе, нали си чувал, че мъртвите си отиват от този свят с празни джобове?
Така внезапно, съвсем изненадващо се оказах в Отвъдното. Там не е уютно, има прекалено много човеци с неподвижни очи. Дълги коридори, щъкат напред и назад, а в края на всеки коридор виси огледало. Приближих да се видя. Е, какво да ти кажа, докторе - насреща ме гледаше един напълно умрял. Очите му неподвижни, джобовете празни, а обувките картонени.
И друг път съм чувал, че да се умира не е приятно. Че мъртвият е един такъв... как да ти кажа... абе, мъртвият си е напълно умрял и това е. Първо: не диша. Второ: не примигва. Трето: сърцето му не хлопа. Четвърто: нито му се пие, нито му се пуши, нито пък другото.
И тогава се питам: щом не правя всичко това, кой се разхожда по коридора? Кой уж се оглежда в огледалото, а всъщност гледа жените зад гърба си? Щом не дишам и не хлопам сърдечно, кой съм аз?
Сега, докторе, не питам за другите, питам за АЗ. Сигурно по-правилно е да се каже "за себе си", но всички са "себе си", а аз питам за АЗ. Пише се с две главни букви. И тези две главни букви се разхождат по някакви чисти и бели коридори.
Ето къде е въпросът ми, докторе. Аз, в общи линии, съм починал. Аз съм умрял. Макар в официалния костюм на тъста, мен ме няма. Защото когато човек умре, вече го няма. Така са ме учили. Мен обаче ме има. Разхождам се по един коридор, наоколо се разхождат още доста, всичките в черни костюми и с картонени обувки. На мъжете им е лесно, но жените се препъват. Жените винаги копнеят да изглеждат по-красиви, отколкото са всъщност. Затова мъртвите жени са нещо много по-тъжно от мъртвите мъже.
И тогава се сетих нещо важно. Щом нямам тяло, щом нося картонени обувки, щом сърцето ми не прави туп-туп, щом никъде не ме сърби, значи съм починал. Следователно по коридора се разхожда нещо, което не може да почива. Не бива да почива. Не му е разрешено да почива. Дори ти, докторе, колкото и бели да са дрехите ти, сигурно си чувал: онези, в черните дрехи, с картонените обувки, всъщност разхождат душите си.
Та за душата ми беше думата. Ти, докторе, да си държал изпит за душата? Да си виждал душа? Да си кълцал със скалпела душа? Да се прочел нещо за физиология и биохимия на душата? Не си, защото душата няма нужда нито да се вижда, нито да се пипа, нито пък от биохимия. Душата не се интересува от тези неща, не се вълнува от дреболии. На душата, докторе, не й трябва дебит-кредит, нито пък реакции и процеси на обмяна. На душата й трябва някаква дрешка, за да не е съвсем гола. И някакви обувки, за да върви. Имах дрешка, макар чужда, и обувки, макар картонени.
Моята душа се разхождаше безцелно, съвсем безцелно, сякаш ме бяха изпратили в командировка. Отиваш, свършваш си работата, подпечатваш документа и се връщаш. Е, ако е с преспиване, трябва да си потърсиш и жена. Имаше много жени, но на мен не ми се преспиваше с мъртва жена. Ти, докторе, би ли легнал до мъртва жена? И ще правиш ли любов с нея?
Та значи вървях по коридора, а в края се чуваше шум. Реших да надникна - голяма бяла зала, сякаш облицована с белота, пара, смях, гълчава, кикот. В средата огромен басейн, също бял, парата идваше от него. И вътре се къпят... Какво да ти кажа, докторе...
Виждал ли си някога как се къпят птичките? Цомбуркат във водата, потапят главички, въртят си дупетата, сегиз-тогиз си вдигат крилцата и повтарят същото. И стават съвсем чисти, особено в дъждовна вода.
Онези вътре правеха същото. Подскачат, пляскат с криле, бият водата, въртят си дупетата, смеят се и... и пеят. Но не птичи песни, а едни такива фини, плавни, сякаш небесни. Така пееше женският хор, когато веднъж мама ме заведе на църква. Тези песни не са земни, те са други, не зная какви.
Реших да разбера какво правят тези големи бели птици в моя гроб. Този гроб е семеен, платен е за вечни времена, не бих се съгласил в него да има външни създания. При това да се къпят, да се смеят, да смущават покоя на моите роднини по бащина линия. Те бяха почтени хора, офицери, имаха медали, едва ли ще им е приятна тази суматоха и песнопенията. Чувал съм, че в гробищата трябва да се пази тишина. Даже има и съответните надписи.
Реших да надникна. От дете съм любопитен, надничам, дори веднъж с един приятел надничахме в женската баня. Отдавна беше, тогава баните се разделяха по полов признак. Примитивна патриархалност. Честно казано, докторе, не видяхме нищо интересно. Трътлести дупета, увиснали цици, коси като намокрени въженца. Моят приятел каза само: "Ега ти!"
Та значи аз надникнах. На устата ми беше и аз да изплюя едно "Ега ти!", но там нямаше нито трътлести дупета, нито уморени цици. Бяха красиви, макар без дупета и цици. Никога не съм си представял нещо красиво без дупе и цици. А значи има.
Ще попиташ какво толкова - не зная. Ще кажеш, че са били ангелчета - може би. Но мен ме вълнува друго: ако съм бил, докторе, там, какво правя тук? А съм тук, нали? Ето, пипни ми ръката, твърда, от кожа и кокали. Ръка на жив човек. Какво тогава съм сторвал там?
И тогава една от тях се приближи и ме попита защо надничам. Казах, че съм за пръв път на това място, опознавам го, по природа съм любознателен. А тя рече, че тук всички са за пръв път и за последен. Каза го, с което потвърди подозренията ми, че съм умрял. Две неща човек върши само веднъж - ражда се и умира. Аз вече се бях родил, значи остава другото. Значи остава тъжното, значи скоро децата ще ми сложат камък, а жена ми ще раздава наоколо бонбони, защото знае, че от всичко на този (пардон, на онзи) свят най-много мразя бонбоните.
Попитах чаровното лекокрило създание:
- Наистина ли съм умрял?
Започна да се смее с цялото си несъществуващо тяло.
- Млъкни! - креснах. - В смъртта няма нищо смешно.
Тя ме погледна виновно с небесните си очи, склони надолу глава към сърцето си и рече:
- Извинявай, не съм умирала.
А аз имам натрупан вече опит! Аз мога да снова между тук и там. Или поне така ми се струва.
- Завиждам ти - продължих. - А аз там долу, или може би горе, имам некролог. Реклами в черно, според които всички току-що починали са били съвършени. Сигурно и на моя пише "непрежалимия", "великолепният съпруг и баща" и други такива тъпизми, жена ми е притворно създание, но не мога да го видя.
- А искаш ли да го видиш? - попита лекокрилото.
Нали разбираш, докторе, че в такива ситуации човекът, дори мъртвият, оглупява. Представяш ли си: да си видиш некролога? Да се върнеш пак в "отсамното", при живичките, в шума на трамваите и барчетата, за да прочетеш собствения си посмъртен хвалебствен лист. Да разбереш, че вече си "тъжна вест".
- Искам, разбира се.
Започна да се смее с онзи многократно дестилиран смях, който не разлюлява материята. Само ангелите се смеят така, докторе. Или са безполови, или са двуполови, още се спори. Но моята спътничка имаше повечето атрибути на жена. Не всички, но повечето.
Като й секна веселото, ме попита:
- Значи искаш да се върнеш обратно?
Обърках се. А какво е това "обратно"? Къде ще отида, няма ли да попадна в друг свят, или в ада с неговите непрекъснато врящи казани? Съществото ме гледаше изпитателно, очакваше, а може би щеше да се разколебае, затова казах съвсем мъжки:
- Искам.
- Не е според правилника, нали го знаеш?
- Не ви знам правилника.
- Точка четвърта. Но аз си падам малко лудетина, обичам да ходя по нервите на началството. Пък и ти си ми симпатичен.
- Не знаех.
- И ние имаме право на симпатии...
- Хайде, моля те да зарежем правата, да погледнем задълженията. Ти поемаш ли задължението да ме върнеш обратно?
Усмихна се широко, докторе, и тогава под краката си усетих плочки. Леко ръмеше, бях без шапка и с картонени обувки, но експериментът си заслужаваше. При това с чаровна дама под мишницата. Крачехме, наоколо съвсем истински хора, трамваи, помияри и тъй нататък.
- Кой е този град? - попита тя.
Казах й.
- Много е гаден.
Съгласих се.
Аз, докторе, живея в крайните квартали, в онези знаменити панелки на възхода, който така и не започна. До нас може да се отиде само с такси, но джобовете ми бяха празни и скъсани. Чаровницата, разбира се, също нямаше. Експериментът щеше да се провали заради няколко глупави кинти, за някакви омачкани лайняни хартийки... Трябваше да играя ва банк.
Отворих вратите на такси, солиден добродушен мъж с мустаци. Обясних му, че искам да ни заведе до нас, съгласи се. Когато обаче казах, че няма да платя, се опули.
- И защо няма да платиш?
- Защото съм мъртъв.
Лицето му се деформира, понечи да затвори вратата, явно искаше да духне, но мъжкото в него победи:
- А как ще докажеш, че си мъртъв?
- По некролога. Пред входа трябва да има некролог на моето име.
- Ако има некролог, няма да ти взема пари. Мадамата с теб ли е?
- Не е обикновена мадама, а ангел. Тя ме свали от небето.
- И мен са ме сваляли хубавици, но не като умрял.
Потеглихме. Подир двайсет минути бяхме в пенелния ад, наречен квартал "Възторг". Там, в четвърта част, в панелния кукиш под номер 425, във вход Е, апартамента не го помня, живея аз. По-точно живеех. Сега живее жената, която ми е поръчала извисен некролог.
И точно тук, докторе, историята съвсем се обърка. Некролог имаше! Няма смисъл да ти обяснявам, че съм бил най-най на този свят. Или така мислят в погребално бюро "Последна ласка", които бяха изписали хвалебствието.
Таксиджията изпсува и трясна вратата.
Чаровницата се усмихваше щастливо:
- Ти наистина ли си бил "най-прекрасният съпруг и баща"?
- Глупости.
- И си бил "отличен професионалист".
- Сменил съм доста занаяти.
- Е, сега вече си спокоен. Видя си некролога, трябва да се връщаме. Но една подробност ме смущава.
- Каква подробност?
- Погребението ти е днес!
Нали разбираш, докторе, че тук всички представи се сгромолясват, стават като купчини бараки след голямо земетресение. Значи съм мъртъв, но още не съм погребан, разбираш ли? Тогава за какъв дявол или ангел съм се преместил в онова тихото? И коя е момичето до мен?
Седнахме в съседното кафене, защото започнаха да се събират хора. Колеги, приятели, имаше дори роднини на жената. Бяха намъкнали най-черните си дрехи, носеха букетчета, изглеждаха тъжни и сериозни. Започваше великото подсмърчане, слава богу, че няма да съм там.
По някое време дойде погребалната кола на "Последна ласка". Събраха се около нея и свалиха ковчега. Ковчега, в който би трябвало да бъдат тленните ми останки. Последните петдесет килограма материя.
Не издържах, хукнах. Разкрещях се, че това е пародия на погребение. Че не може да се погребва жив човек! Жив ли съм? Жив съм! Защото тогава ще ме погребват. Всички се разпищяха и се разпръснаха тичешком, остана само жена ми.
- Мръсник! - каза тя. - И на онзи свят ти си оставаш един изумителен мръсник!
- Може.
- Каква е мадамата зад гърба ти?
Извърнах се, чаровницата трепереше, не схващаше ситуацията, беше й трудно да се оправи с нашите гнилости. После бавно избледня и се стопи. Дори не успях да извикам.
- Каква мадама, няма никаква мадама!
- Какво погребение, няма никакво погребение!
И некрологът го нямаше, и погребалната кола. После всичко толкова се обърка, че никога вече няма да се оправи, ще си остане мърлява купчина от лъжи, предразсъдъци, коварства и много тъга за душата.
Затова съм тук, докторе. Защото моята гъска си въобразява, че ще може да сбере лудостите ми и да ме направи психичен. Но аз съм си психар по рождение! Дори пиша стихове. Сред тези бели стаи се чувствам спокоен, душата ми се извисява, прилича на ОНОВА място, за което никой не вярва. Но аз бях там, бях. Ти просто не можеш да си представиш колко хубаво е място, населено само с души!
И да ви пита човек защо не вярвате. Не видяхте ли, докторе, че отскоро в персонала се появява една много красива медицинска сестра?

МОМЧЕ С КРИЛА , Агоп Мелконян


Някога, но не помня кога, и някъде, но не помня къде, в семейството на един обущар се родило момче с крила.
– Ах, нещастното то! – плеснала с ръце майка му. – Как ще живее толкова различно от другите?
– И как ще си вади хляба? – промърморил бащата. – Хляб се вади с ръце, а не с крила.
В началото крилата били мънички и немощни, но момчето растяло, растели и крилата, станали силни и могъщи. Цели дни момчето прекарвало само в стаята си, защото се срамувало от другите деца, и гледало към небето със завист.
Един ден бащата го повикал при себе си и му рекъл:
– Аз съм вече стар и не мога да поправям обувки. Ти също не можеш да поправяш обувки. Как ще живеем?
Дълго плакало момчето, затворено в стаята. „Аз не искам да съм птица в клетка – си казвало то. – Не искам да кълва наготово трохички.“ Докато една вечер, тайно от мама и татко, поело без посока по широкия свят.
След три дни и нощи то стигнало Голямата река.
– Как ще те преплувам? – попитало то. – Аз нямам ръце.
– Защо се страхуваш, нали си птица?
– Не съм птица. Аз съм обикновено момче с крила.
– Щом е тъй, по-надолу има мост, мини по него. Човеците минават по моста – обяснила Голямата река.
И момчето минало по моста.
След още три дни и три нощи то стигнало Голямата планина.
– Как ще те изкача? – попитало то. – Толкова е стръмно.
– Защо се страхуваш, нали си птица?
– Не съм птица, аз съм обикновено момче с крила.
– Щом е тъй, вляво има сипей, ще ме заобиколиш. Човеците минават по сипея – обяснила Голямата планина.
И момчето минало по сипея.
След още три дни и три нощи то стигнало Голямата гора.
– Как ще те пребродя? – попитало то. – Сигурно ще се изгубя.
– Защо се страхуваш, нали си птица?
– Не съм птица, аз съм обикновено момче с крила.
– Щом е тъй, има пътека, тръгни по нея. Човеците минават по пътеката – обяснила Голямата гора.
И момчето тръгнало по пътеката.
Върви момчето и си мисли: „По моста минах, значи съм човек. И по сипея минах, и по пътеката, значи съм човек. Обикновен човек с крила.“
След още три дни и три нощи то стигнало до Големия град. Улиците били шумни от хора и автомобили.
– Хей, вижте, този се е маскирал като птица! – викнал един минувач.
– Сигурно ще участва в бал с маски – подметнал друг.
– Или в театрално представление – допълнил трети.
– Не, не, добри хора – обяснило момчето. – Просто съм такъв. Обикновено момче, но с крила.
– Този нещо си измисля – викнал първият минувач.
– Въобразява си – подметнал вторият.
– Може да е луд – допълнил третият.
Момчето било много огорчено, очите му се напълнили със сълзи и тръгнало назад с болка в сърцето. Стигнало Голямата гора.
– Мини по пътеката – казала Гората.
– Не – отвърнало момчето. – Ще се опитам да те прелетя. Иначе защо са ми крила, ако не се опитам да те прелетя?
Момчето разтворило широко крила, направило няколко плавни движения и – о, чудо! – полетяло. Полетяло високо, високо, до най-синьото на небето. Прелетяло над гората, без да мине по пътеката. Прелетяло над планината, без да мине по сипея. Прелетяло над реката, без да мине по моста. И тогава момчето забелязало, че редом с него лети Големият орел.
Орелът бил навъсен и със зли очи.
– Защо си се качил до моето небе? – попитал Орелът.
– Защото съм птица – отвърнало момчето.
– Не е вярно! – креснал Орелът. – Ти си само човек. Ти си обикновено момче с крила и нищо повече.
Тогава момчето усетило как крилата му отслабват, отслабват и бавно го спускат надолу. И пак било много огорчено, и пак очите му се насълзили.
"Какъв съм аз? – се питало момчето. – Хората не ме искат, защото съм птица. Птиците не ме искат, защото съм човек. Какъв съм аз, толкова различен от другите?"
Тук приказката свършва. И аз ви я разказах, защото момчето с крила още обикаля по широкия свят и нищо чудно да го срещнете някъде. Не му казвайте, че крилата са само театрален костюм; не му казвайте, че си въобразява. Не го питайте защо е различен от другите и как ще си вади хляба. Иначе ще го огорчите и на сърцето му ще легне болка. Той си е просто такъв – обикновено момче, но може да лети.

евала...

не че видях нещо счетоводно, но това е невероятно

Чета, чета, чета. Поплаквам си. Страхотно е, че сте пуснали точно това точно тук. Страхотно е, че има Мъже като вас.

Звездичката и звездата


Аз, докторе, обичам да съчинявам истории. Шантави истории. В тях всичко трябва да е невъзможно и непредставимо. И колкото са по-шантави, толкова повече ги обичам. Може да се каже, че съм машина за измисляне на шантави истории.

От дете съм такъв. Едва бях проговорил, и вече с леки стъпки нагазих в невъзможното. Изглежда мозъкът ми е устроен по този начин. Ако ме питаш какво съм правил днес, не мога да ти го разкажа, защото е представимо. Отидох с автобуса на работа… Аз съм бояджия в един автосервиз… Боядисах една кола в синьо… не, в червено… не, в бяло. И тогава дойде собственикът… Това е. Ужасно, нали? Може да се случи с всеки.

А в моите истории е съвсем едно такова, което не може да се случи с всеки. Както си седя — и хоп, в главата ми започва да се върти на бавни обороти една история, която не може да се случи с всеки. Една история, която може да се случи само с мен. Не защото искам да ми се случи — не. Не защото мозъкът ми се прозява от скука — не, бояджийската работа е сложна. А сигурно защото така перверзно е оплетен.

Казах ли ти, че историите измислям още от дете? Добре. А казах ли ти, че го правя само в петък вечер? Това също не го разбирам, докторе — само в петък вечер. Винаги и само, само и винаги. Опъвам се назад в леглото и гледам нагоре закованите една до друга дъски. Тъмнокафявите чепове по тях. Прилежно наредените като войничета главички на гвоздеите. Светложълтото лаково покритие.

И точно тогава в стаята ми влиза светулката. Не, не насекомото, докторе, а нещо светло, които кръжи в пространството и изпълва душата ми с възторг. Оставя една тънка и къса следа подире си, като шлейф на младоженка. В полета на тази светулка има нещо грациозно — описва такива криволици, каквито в реалността ги няма. Каквито в реалността могат да бъдат само мираж, само видение или само измислица.

И точно тогава шантавата история ми идва в главата, в същия миг. Идва като плесница. Влиза вътре като разбеснял се екзекутор с кални ботуши и камшик. Разбутва всичко останало и се настанява на трона. Всички други истории се дръпват встрани, размахали ветрила, сторват й път, а шантавата върви гордо, наперено, като че ли главата ми е създадена специално за нея. Като че ли точно тази история трябва да се настани в точно тази глава.

Та исках да ти кажа, докторе, че двете винаги идват заедно — светулката и историята. Така е от памтивека. Самите истории няма да ти ги разказвам; ако го направя, ще ме помислиш за луд.

А аз всъщност исках да ти кажа нещо съвсем друго. В събота следобед разказвах моите истории на мама. Поукрасявах ги малко, слагах им, както се казва, орнаменти и финтифлюшки, за да станат още по-непредставими. Защото светулката не ми достигаше; исках още и още лудост в тях, още размах на крилете, още висина… Светулката стигаше само до покрива, пък аз исках да изляза навън и да отида до високото, до облаците, до още по-горе.

Имахме си ритуал. В събота следобед аз отивах при мама и й казвах:

— Да ти разкажа ли моята нова история?

По-точно, ритуалът започваше тогава. Мама мълчаливо отиваше в нейната стая да се преоблече — слагаше официалната си пола от черно гладко кадифе и бялата бродирана блуза. Никога не изслушваше моите истории с домашни дрехи, сигурно ги смяташе за празник. Провесваше на ушите си сребърните си обици и старателно приглаждаше косата си. Обувки с тънки токчета, старателно дръпнати чорапи… Това вече са подробности.

Тогава аз сядам срещу нея и започвам да разказвам историята. А тя ме гледа, както бедуин гледа извор в средата на пустинята — с неверие. С дълбоко подозрение. С усещането, че всичко това не може да е истина, не може да е продукт на мозъка, не може да влезе в главицата на едно дете…

И така много години, докторе, много. Тя не ходеше по балове и вечеринки, беше една потопена в скръб вдовица, и съботните следобеди бяха единственият повод да облече полата от черно кадифе. Тогава ставаше друга, различна. Иначе все беше или в конци — шиеше дрехи на съседите за някоя пара, или в брашно — сама правеше хляба за по-евтино… А когато аз й разказвах историите, лицето й се променяше, чертите ставаха други, удължаваха се някак и заприличваше на онази жена от иконите. Имам предвид Божията Майка. Заприличваше на нея, честна дума. И скръстваше ръце така, сякаш държи в ръцете си бебе.

Но няма защо да ти разказвам всичко това, докторе. Ти знаеш, че всяка майка така или иначе прилича на Божията Майка. По това те си приличат: всички майки приличат на Божията Майка. В тях има много кротост и много святост.

Аз й разказвах историите си, а тя ги поглъщаше, както земята есенес поглъща дъжда. Понякога очите й се разширяваха, ставаха дълбоки и изумени, а като свърша, все казваше:

— Господи, Хари, как ти идват на ума такива луди неща!

Всеки път ми казваше това. Всеки път едно и също.

Не, само веднъж направи изключение. Когато аз й разказах за… Една много особена история, докторе. Пак светулката ми я разказа. Бях още дете. За една красива жена, която била женена за дърводелец. Била чиста жена, непорочна, затова Бог решил да я направи майка на земното си дете. Бог искал да дойде при хората, но тъй като не може да дойде като стар, не е нормално, решил да приеме образа на бебе. И тогава пратил ангел при тая жена да я извести, че ще се появи на тоя свят чрез нея, посредством нея. Че тя ще го роди, а той ще пожертва тяло и душа за спасението на хората от злото…

Тогава мама се развика, заудря с юмруци, заблъска крака:

— Лъжеш, Хари! Ти си лъжец! Не ти си измислил тази история. Тази история е вече измислена. Значи ти ме лъжеш, значи ти всяка седмица ме лъжеш! Четеш чужди истории, пък ги разказваш като свои.

Такива неща, докторе. Край, нашият съботен ритуал пропадна. Тя никога повече не сложи черната си кадифена пола с бялата дантелена блуза. Никога повече. Винаги ме гледаше с подозрение, винаги като крадец. Когато се появявах пред очите й, тя ги извръщаше нагоре, към небето, и устните й мълвяха нещо, което така и не разбрах.

И се поболя. Легна и повече не стана. С всеки изминат ден ставаше бледа и прозрачна, като стоял дълго на слънцето пергамент. Очите й ставаха все по-едри, заеха една трета от лицето й, устните й съвсем се заличиха, като изтрити, а телцето й ставаше мъничко, мъничко, като на момиченце…

Една вечер ме повика с поглед. Вече беше само очи върху едно прозрачно лице като завършек на едно несъществуващо тяло.

— Ти тогава ме излъга. Нали ме излъга, Хари?

И толкоз. И край. И свършек. Въздъхна и си отиде. Отиде си от този свят, докторе, убедена, че онази история не е била моя история. Няма по-голямо наказание от това, повярвай ми. Носиш си го като белег върху челото. Имаш чувството, че всеки срещнат те сочи с ръка: «Този излъга майка си!»

Както и да е. Когато душите ни се срещнат, ще й кажа истината. А душите ни непременно ще се срещнат — знам това. Дали ще отида в рая, дали ще отида в ада, няма значение — душата на мама ще потърси моята душа. Където и да съм, ще ме потърси. Това е мама.

После я погребахме. Аз все още не разбирах, че смъртта е нещо необратимо. Децата не го разбират. За децата всичко е напред, значи всичко може да се повтори. Дори животът.

А когато се прибрах, намерих в стаята си една кутийка. Тогава, докторе, продаваха играчките старателно опаковани. Тази картонена кутийка обаче нямаше надпис. Нищо не пишеше на нея, нищо. Затова реших да я отворя. Да си виждал дете, което не отваря кутийка, когато на нея не пише нищо?

И сега какво да ти кажа. Играчка като играчка. Едни такива малки фигурки. Неподвижни фигурки. Нещо като ясла за овце. Мъж, приклекнал до коленете на жена си, възрастен мъж. А жената с бебе в ръце. Хрисимо дете. С много нежна глава, а около главата жълто сияние. Някъде встрани — трима старци. Брадати, с дълги ямурлуци, сякаш пастири.

Казах си: «Сигурно мама е скрила кутийката, за да ми я подари за рождения ден». Бях сигурен, че е сбрала пари и ми е купила подаръка предварително. Всички майки правят така, знаеш го. Имам предвид бедните майки.

Но дойде петък вечер. И тогава, докторе… Тогава фигурките се раздвижиха. Честна дума, като истински. Майката придърпа бебето до гърдата си и бебето започна да суче. Старият белобрад мъж я галеше по коленете. А тримата старци с ямурлуците започнаха да се кланят — един подир друг, ниско, доземи.

Аз не разбирах тази играчка. Стори ми се твърде странна за дете. Бях само десетгодишен. А всичко това оживя пред очите ми — сякаш някой предварително беше навил невидимата пружина, после сам беше натиснал бутончето. Но когато се размърдаха, с мен се случи нещо. Усетих същото издигане. По някакъв странен начин този път най-после успях да изляза от таванската стаичка. Искам да кажа — да се издигна над прилежно наредените дъски с техните чепове и гвоздеи, над лакираните дъски, над капандурата и да тръгна към небето. Аз, докторе, отивах към небето!

И тогава видях моята светулка. Беше над играчката, но този път като звезда, като малка опашата звезда. Тримата брадати мъже гледаха към нея, аз също гледах. А опашатата звездичка се движеше бавно, но величествено — като знак, като известие, като предзнаменование…

И оттогава — всеки петък. Хвърлям мръсната си престилка от сервиза, хващам автобуса и се връщам вкъщи. Там все е неразтребено, все има залци по масата и покривката е в петна. Не можах да си намеря жена, сам съм. Навивам пружинката и натискам бутончето. И фигурките се размърдват. И всичко се повтаря отново и отново. Жената пак започва да кърми бебето, мъжът й пак я гали по коляното, тримата старци пак се покланят. И пак се появява звездичката. Малката опашата звездичка, която сякаш носи вест.

Но оттогава не мога да измислям истории. Все се чувствам виновен пред мама. Струва ми се, че това е онази история, която не бях измислил аз.

Защото, ще ти призная нещо, докторе — струва ми се, че тази история изобщо не е измислена.

rado_mit ......Благодаря ти !

Самотникът и Самотата

Тук е пълно с гении, докторе. Тук всеки е написал нещо изумително, или изобретил, или ще изобрети. Тук ухае на велики идеи и велики творби, пък аз съм само един дървен цилиндър. Тънък и дълъг дървен цилиндър. Долу съм вкопан в земята, затова дойдох при теб с усилия. А горе, на върха, съм увенчан с две порцеланови чашки. Бели чашки, марка «сименс». Не си помнят годините, но аз се гордея с тях. Ти нали се гордееш с първата си любов? С децата си, нали? А аз се гордея с две порцеланови чашки марка «сименс».

Понякога ми се струва, че вече не ставам за нищо. Избелях и се олющих. Стърча самотно до оградата на един селяндур, който не знае какво е телеграф. Ходи по нужда в ъгъла на двора и изобщо не подозира какво бях аз, какво величие бях, какъв финес. През мен, докторе, минаваше половината любов на света и половината омраза. Другите половини вероятно са минавали през друг двор, но не зная през кой. Моята работа си беше да пренасям половината любов и половината омраза, нищо повече.

Е, по едно време един щъркел си направи апартамент от слама връз главата ми, беше много досаден, чаткаше с клюна, но после му се родиха едни такива мънички симпатяги, таткото ги топлеше, мама ги хранеше. А аз си траех. Първо — защото имах много по-важна работа, трябваше да пренасям любов и омраза наляво и надясно. Второ — тъй като любов и омраза има и в държавните работи, трябваше да устоявам на ветровете на всякакви правителства. И като капак — тези щъркели. Едни такива сивички, човките им непрекъснато отворени. Мама току донесе нещо от супермаркета и напълни човките, ама те пак искат. А таткото стои встрани, никога не взема от тяхното. И изглеждаше ужасно тъжен, когато есенес тръгна към топлото. Попитах го:

— Ще се върнеш ли?

— Пътят е дълъг — рече. — На моята възраст обикновено свиват крила и тръгват надолу с човката напред.

Заклевам ти се, докторе, не се върна. Сигурно беше поел с човката напред. И си представям как стърчи забит с човката, а топлото му бяло дупе стърчи нагоре. Ама неговата е лесна, има си човка, има си дупе. Пък аз съм вкопан в земята, нито мога да отлитна на юг, нито мога да храня пиленца, нито мога да свия крила в едно величествено и последно пропадане. Аз нищо не мога. Доскоро от белите порцелани марка «сименс» висяха две усукани жици, после и тях откраднаха. Сега съм олющен, избелял и ограбен.

Какви ли не идиотщини са минавали през главата ми. Имам предвид през двете порцеланови чашки марка «сименс». Мога да кажа с гордост, че веднъж през тях мина съобщението за идването на царя. И царицата щяла да бъде на бял кон — така казаха. С допълнение: вечерта ще има бал, облеклото да е официално. Тогава се погледнах какъв мърльо съм и реших да не ходя. Сред поканените нямаше нито един телеграфен стълб.

Но после нещата се промениха. Техника, прогрес, край на онези досадни точки и тирета, които и без това трудно разбирах. Започнаха да си говорят с думи, с истински думи. Представяш ли си, докторе, един се обажда от Париж и търси някого от София. И всичко минава през мен, през един олющен дървен стълб, изкривен от старост, който всеки ден трябва да гледа как един селяндур ходи по голяма нужда в ъгъла на двора.

А те си говорят: «Тази вечер съм на премиера в «Гранд опера».». Или: «Тук на мода е вече тъмновиолетовото, широко разкроено долу». Или: «Ама вие наистина ли се разхождате по главната пеша?». Такива неща слушах и душата ми се изпълваше с възторзи. Живеех живот на аристократ, тогава селяндурите нямаха телефони. Все си представях как отивам в «Гранд опера», облечен в тъмновиолетово. Как един лакей ми отваря и казва: «Заповядайте, мосю». През всичкото време исках някой да ми го каже, а гледах онзи в ъгъла на двора…

Никой не може да избира съдбата си. Абсолютно никой. Вярно, бях обикновен глупав стълб, но през мен течеше изяществото, елегантността, кавалерството. Дори когато щъркелите цвъкаха връз главата ми, аз пак отивах на премиерите, при това не пеша, а в кабриолет. Или вали сняг, селяндурът седи на тъмно да пести тока, аз съм с огромна бяла гугла, но слушам. Слушам валсове. Слушам чаткане на конски копита. Почесвам се по брадичката, изкачвам стъпалата замислен, ще има представяне на Гоген, тогава вратата се отваря и един чернокож ми казва: «Заповядайте, господин телеграфен стълб».

И аз влизам. И аз съм сред отбраното общество. Там никой не ходи по ъглите на двора. Една дама изтръсква с ветрилото си натрупания отгоре ми сняг. Но малките щъркелчета си остават там. После няколко цигулари засвирват Вивалди и аз я каня. Тя, разбира се, не може да откаже на чаровник като мен. После двамата танцуваме и си говорим на френски. После тя ми казва и аз й казвам. После аз й благодаря за танца и тя ми благодари. После я отвеждам до масата и тя е щастлива.

Такива неща, докторе. Живял съм и във висшето общество. Но този танц не мога да го забравя. Сега ще ти кажа какво си говорихме. Тя ме попита:

— Красива ли съм?

Пък аз кимнах в съгласие.

Тя ме попита:

— Ти би ли ме обичал?

Пък аз кимнах в съгласие.

Тя ме попита:

— Вечно ли?

Аз пак кимнах в съгласие.

И това беше грешката ми, докторе. Защото прекрасно разбирах, че трябва да се върна в двора на онзи селяндур. Че трябва да седя със снежната гугла връз главата, докато дойдат онези щъркелчета. Защото разбирах, че не ми е мястото там; че моята съдба е да гледам как онзи в ъгъла на двора…

Аз се опитвах да отскоча, разбираш ли, но съм вкопан в земята. Аз се опитвах да се правя на красавец с тия две керамични чашки марка «сименс». И с две увиснали усукани жици, които после откраднаха. Кажи ми тогава, докторе, как ще ме обича една красива парижанка в тъмен виолет, разкроен долу?

Никога! Запомни го, никога!

Тъй си мина тъпият ми живот. Петдесет процента добри вести, петдесет — лоши. Пренасям надежди и скърби в една посока, после в другата. А вечер точно в осем онзи излиза на двора, клечи и псува на майка. После идват щъркелите и си оправят апартамента от слама. После татето ги топли, а мама отива до супермаркета. Пък там има само жабоци. Аз не обичам жабоци, ама мъничките ги обичат, затова не им давам съвети.

И така. Много години така.

И изведнъж чувам глас, познат глас, онзи глас. Май пак беше Вивалди, май пак беше откриване на изложба. Някакъв лакей отваря вратата и казва: «Заповядайте, господин телеграфен стълб». Обхвана ме ужас — той не канеше мен. Тогава леко изпънах двете жици, за да чувам по-добре. Беше тя, докторе, заклевам се, беше тя. Аз никога не мога да забравя този глас.

— Красива ли съм?

Пък онзи кимна. Не ме питай как се разбира кимане по телефона, но цялата ми дървена плът се разлюля.

— Ти би ли ме обичал? — попита тя.

Тогава щъркелите грабнаха мъничетата и се разбягаха панически.

— Вечно ли? — попита тя.

Оттогава нямам жици, докторе, скъсах ги. Сега стърча избелял, олющен и студен. С бели порцеланови чашки марка «сименс». Искам да й кажа нещо, но ми откраднаха и двете усукани жици. Сега пак ми се иска да кимна по телефона, но тя не може да се свърже с мен. А може да се е оженила, а? Сигурно живее в някакъв дворец, разхожда се в тъмновиолетово, долу силно разкроено. Слуша Вивалди, радва се на картините на Гоген.

Но в едно съм сигурен — гледа с любов и надежда от кабриолета си всеки самотен телеграфен стълб. Както аз гледам щъркелите, паднали с човките надолу

[линк]

... ПОДАРЯВАМ ЕТО ТОВА

Обърнах се и видях под слънцето, че не на пъргавия се дава сполучлив бяг, нито на храбри - победа, нито на мъдри - хляб, нито на разумни - богатство, нито на изкусни - благосклонност, НО ВРЕМЕТО И СЛУЧАЯТ ПОМАГАТ НА ВСИЧКИ ТЯХ.

Екл. 9:11

Агоп Мелконян
Сонатина от Равел


Винаги съм искала да изсвиря тази сонатина, харесвам я от дете. Сега я слушам по цели дни. В наистина гениално изпълнение. Но не мое…

Преследва ме тази музика, госпожо. Настанила се е в цялата къща, няма къде да избягам от нея… И в градината пристъпва подире ми, и в старата работилница на татко не мога да се скрия. Хищна музика, агресивна. Оставя ме на мира само на улицата, но човек не може да живее на улицата, нали така?

Наведете се да ви кажа на ухото цялата истина, госпожо: тази музика иска да ме изгони от къщи. Иска да ме изгони от родната ми къща и да се настани сама в нея завинаги. Къде тогава ще ида аз? Аз съм самотна възрастна жена, мома съм, нито брат имам, нито сестра. Питам ви — къде тогава ще ида аз? На стари години ще бъда принудена да стана скитница, да спя по парковете. Не съм съгласна да ставам скитница заради някаква си музика. Права ли съм? Затова се обръщам към вас, госпожо. Казаха ми, че този отдел на общината се занимава с имотите. Ето, написала съм молба: общината да ми помогне да изгоня от дома си на улица «Минзухар» номер осем сонатината в си бемол на Равел, която живее там, за да мога да се настаня аз, защото съм законната собственичка на имота. Нося нотариалния акт и декларацията за наследници.

Да ви кажа, всичко започна от дървото. Обикновено дърво, липа. Татко го засади в деня, когато за пръв път отидох на урок по пиано. Засади го близо до прозореца на стаята ми, за сянка. Значи е било преди повече от шейсет години. Тези шейсет години, госпожо, аз прекарах пред пианото, загледана в липата. Свирех по цели дни, обичам да свиря, после четирисет години давах частни уроци. Много деца се извървяха през моята стая, но бях щастлива. Безумно обичах музиката, тя беше всичко в моя живот. Не се влюбих, не се задомих, не си взех дете — чуждите деца запълваха тази празнина в живота ми. Музиката и само музиката. Исках да постигна съвършенството, за да изпълня една сонатина на Равел. Да, да, същата тази…

Какво да ви разказвам, дълъг и еднообразен живот. Толкова дълъг и толкова еднообразен, че отдавна ми е омръзнал. Нали знаете, на стария човек му остава само инерцията да живее. Погребах татко, после мама, останах съвсем сама. Тогава започна кошмарът. Една нощ…

Една нощ се пробудих от страхотни удари и пращене. Когато живееш съвсем сама, това може да спука сърцето ти. Заслушах се — странно, не беше откъм вратата, а от пода. Стара къща, знаете, подът е дъсчен. Та нещо удряше по дъските като с юмрук! Една нощ, втора нощ, трета… Чукаше само през нощта, денем не. Горе-долу определих къде Нещото иска да влезе през пода и примъкнах отгоре тежката ракла на мама. Успокои се седмица, две, после пак започна на друго място. Изобщо не можех да предположа какво е, пък е смешно да идеш при някоя съседка и да й кажеш, че нещо иска да влезе в къщата ти през пода…

Този ужас продължи през цялата зима. Напролет Нещото се показа на белия свят — през две-три счупени дъски, стара къща, знаете, се бяха показали израстъци. Тънки клончета, едни такива нежни, направо в стаята ми, съвсем до пианото. Повиках съседа и той ми рече, че са леторасти от корена на липата. Корените избили изпод земята. Представяте ли си, госпожо, липата беше влязла в стаята ми!

Не посмях да ги махна. Грехота е да чупиш тези крехки и изящни филизи с мънички пъпчици по върховете. Още повече от липата, която обичаш. Беше ми спомен от татко и от деня, когато за пръв път разперих пръсти над клавишите. Как тогава да ги прекърша? И заживях с тях. Бяха от двете ми страни, вляво и вдясно на стола, който е пред пианото. Когато сядах да свиря, те се поклащаха в такт с музиката и като че ли им беше приятно. Като че ли живееха с музиката. Нищо чудно, казвах си, все пак липата цели шейсет години слуша музика, все нещо й е останало…

Нали знаете, госпожо, липата е музикално растение, от нея стават добри инструменти.

Така си живеехме — липата и аз. Заедно в моята стая. Бях вече на възраст и престанах да давам уроци, та не се налагаше да обяснявам защо съжителствам в една стая с дърво. С времето свикнах, престана да ми прави впечатление. Вярно, корените ставаха все по-груби, изпочупиха още две три дъски, да не ви описвам как изглеждаше стаята, но все не ми даваше сърце…

Вие вглеждали ли сте се някога в собствените си ръце, госпожо? Няма нищо по-сложно и по-красиво от човешката ръка. Цял живот съм преподавала пиано, виждала съм хиляди ръце. Всъщност това е истинската работа на учителя в началото — да научиш как детето да държи ръцете си над клавишите. Милиони пъти съм казвала: китката така, пръстите малко по-разперени, кутрето по-отдалечено… Разказвам ви всичко това, за да ми повярвате, че разбирам от ръце.

И ето защо. Клоните в моята стая станаха груби, възлести и изпочупиха дъските наоколо. Това понасях с търпението на кротка жена, която обича своя спомен от детството и не иска да наруши реда в този свят. Щом Бог е решил липата да влезе в моята стая, значи това го изисква неговото разбиране за красота и хармония, права ли съм? Едва ли случайно Бог ще реши да е така.

Докато един ден открих… Не съм луда, госпожо, можете да ми вярвате… Докато един ден открих, че двата израстъка завършват с по пет плътни и много гъвкави разклонения, които много… Да продължавам ли разказа си? Да, заприличаха ми на пръсти. На човешки пръсти. Започнах да ги наблюдавам, променяха се всеки ден. Надебеляха, покриха се с плътна, леко напукана кора. Мястото, където се събираха, тоест дланта, стана плоска, съвсем леко вдлъбната и също се покри с напукана кора. Но най-много ме изуми китката — съвсем като моята и вашата; дори тук, където е тази кост, там също беше издуто. На мястото на ставите имаше леки подутини, меки, може би пълни с някакви сокове.

Наблюдавах ги всеки ден. В началото бяха като детски ръчички — нежни и крехки, после станаха юношески — груби и несъразмерни, а накрая съвсем мъжки. Кожата, извинете ме — исках да кажа кората, загрубя, стегна се, стана някак грапава, китката заякна, втвърди се, но без да губи своята подвижност…

Да, госпожо, това бяха ръцете на липата. От двете страни на стола пред пианото. Ако ви кажа цялата истина, сигурно ще ме изгоните от стаята си, пардон — от кабинета. Ще си кажете: откъде се домъкна тази откачена бабичка? А аз не виждах нищо странно в това моята липа да има ръце.

Добре, като съм започнала… Веднъж, докато свирех, усетих леко докосване по бузите. В началото като че ли не осъзнах съвсем, но щом извърнах поглед… Да, разбира се, това бяха ръцете. Погалиха ме много нежно, като полъх, дори се зачудих как е възможно тези груби ръце да галят толкова нежно. Погалиха ме съвсем боязливо, сякаш самите те се страхуваха или срамуваха от своя жест. А аз, бога ми, не се изплаших; кой знае защо го приех като нещо нормално. Щом аз обичам липата, значи и тя трябва да ме обича, нали? Е, тогава не е ли нормално да ме погали? И тъй като не реагирах, ръцете станаха по-настойчиви — едната се отпусна на рамото ми, другата започна да гали косите ми…

Лудост, нали, госпожо? Е, може би малко съм откачила в самотата си, не е изключено. Вие сигурно имате съпруг, деца, аз си нямам никого, говоря си сама, може мъничко и да съм мръднала.

Така беше всеки ден. Защо да ви лъжа, на мен ми беше приятно. Сигурно и на ръцете им е било приятно, защото едва изчакваха да седна на стола и да засвиря…

През зимата ръцете помръкнаха. Станаха бавни, започнаха да треперят, съвсем като старчески. Но аз знаех, че напролет всичко ще се повтори. Че напролет отново ще бъдат меки и нежни, покрити с млада кожа и пълни със сокове… Така и стана.

Докато една нощ… една кошмарна нощ… току-що бях угасила осветлението и се мъчих да повикам съня, когато чух музиката. Да, същата сонатина на Равел! Някой я изпълняваше майсторски, не, направо гениално! Както аз бих искала да мога. Както аз цял живот съм мечтала да я свиря. Както единствено трябва да бъде изпълнена. Тази сонатина звучеше от моята стая, някой я изпълняваше на моето пиано…

Защо казвам «някой»? Вие се досещате кой може да бъде, нали? Не е толкова трудно човек да се досети, че бяха ръцете на липата. С тихи стъпки се промъкнах и отворих вратата. Гледката беше наистина потресаваща: две възлести коренища, покълнали направо от пода, свиреха най-изумителната музика, която някога съм слушала!

И тогава в мен нещо се преобърна, госпожо. Или може би пречупи. Моят живот изведнъж изгуби смисъл и сладост. Аз чух тази сатанинска музика в едно божествено изпълнение — какво повече да очаквам от този свят?

Тогава се сетих, че в килера има брадва!

Липата още цъфти, но вече не може да свири.

Това е. Позакърпих пода, сега всичко е наред. Но остана музиката. Тя е в цялата къща — в кухнята, в банята, в моята спалня, навсякъде. Не мога да избягам от нея. Настанила се е най-безцеремонно с едничкото желание да ме тормози. Няколко пъти каня съседки на кафе и сладки, не им казвам защо, внимателно ги следя — те не я забелязват, имам предвид музиката. Те не я чуват. Ето, виждате ли, значи тя нарочно тормози само мен! Тя иска аз да се махна и да заживее сама в цялата къща. Да се разположи нашироко и непритеснявано — а аз? А аз да стана скитница, така ли?

Та казвате, че трябва да заверя молбата си в деловодството — да има входящ номер, да внеса някаква такса и после да чакам експертна комисия. Добре, госпожо, благодаря ви за търпението.

И един съвет от мен: бъдете много предпазлива, ако чуете чукане откъм пода.