Лексикони - 1
3 отговора
195 прегледа
Лексикони - 1
Мина се не мина не помня колко време след темата за мъжете в родилната зала, и взех да обмислям. Как да попитам, тъй че и с отговор да се сдобия. Какво точно ще питам?
Няма да питам точно, чак толкова точно не искам и да знам, че то като си знам какво горе долу искам да знам, и както съм стаила и дъх и жизнь последните години (за по-добър обхват) ... то не е за мислене, а и знаенето е като на свинче звънче. Ще питам, не защото ме интересува. И не защото не знам. Ще питам и докато питам, ще си отговарям. Тъй се каня. Отговорите нито ще се чуят, нито ще се видят, но ще ги има, ще съм ги посадила... или надробила.
Та криво ляво тъй: “Я кажи:), аз докато раждах вие двамата какво правихте:)), къде стояхте:), да не сте седяли/стояли пред вратата:(, а?
Кажи, кажи” и се смея, то си е за смях, не че не мога да си извъртя и някой шамар или да си дрънна тиквата в стената, нейсе.
Отговор ниенте. Но въпроса е пристигнал, сертифицирам второ отпитване: “... и квоо, какво си приказвахте? Пак ли за водни паяци (те си имат техен език, който не разбирам, но с удоволствие слушам"), чуваше ли се нещо поне?, сняг валеше ли?, че то как валеше ако знаеш докато аз стоях край прозореца в коридора ... дето гледа към вътрешния двор, току зад параклиса май, или административната сграда беше там по онова време. Преди дострояването. Страшен сняг беше, на еееееей такива парцали(показвам и пръстите си, и дланта до края точно). Вие тогава седяхте там дето е за посетители и посещения, та докато раждах, пак там ли си седяхте?”. Тоя път има отговор:
- Да.
- Е, що лъжеш сега, тогава каза че сте били в коридора. Помниш ли изобщо или не. Ако сте били в коридора ... чуваше ли се или не? Това ми кажи и те оставям. -- замисля се набързо като най-сигурно.
- Ами не, нищо не се чуваше. Говорихме си как ше се обадим на бабите по телефона.
Ами мълча. Сещам се, че родих в събота пък като стигнах до телефоните в неделя вечер още никой никъде нищо не знаеше.
Слизам от мъжотатиразпитвателницата и обмислителницата и минават месеци, нещата дето чак пък толкова и така май не съм искала да знам, край нямат ни брой ни спирка. Както е унесена в занимавки, не намирам момент за другият въпрос, а и не ми стиска, освен дето ... кво пък са пък чак пък толкоъхъахатралала сега.
Минали са месеци, вече търсим подарък за рожденния ден на синковец, в книжарницата стоя като изтукана между щендерите с четки и боички и ония с книжки и хартишки, пред носа ми – сувенири, коледни – ангелчета, херувимчета, момчешки, момичешки, голи или пък облечени. Е като не мога да си реша какво искам да разгледам се заглеждам в едни ... тетрадки? Знаете ги, като лексиконите от едно време, (с готови поставени и изписани въпроси в тях) речено-сторено купуваме и фройндшафтсбух(freund=приятел, buch=книга сглобяването сам), нали е последна година с тоя клас.
Минали са и още седмици, прелиствам лексикона и между съученическите портретчета намирам отговори и от сестра му, сред тях:”Ооо мило ми братче, мче аз тебе си те познавам още откакто си се родил, присъствах при самото ти раждане ако искаш да знаеш...”.
Ъхъ!
Така тежко въоржена с малката книга, заемам позиция пред телевизора в хола ... няма откъде другаде да минат. Сядам. И тя пристига. И аз питам...“Оооо ами ние с тати се чудехме ти ли така викаш или бебето, тати казваше, че е Борис.”
Не съм за убиване нали?
Няма да питам точно, чак толкова точно не искам и да знам, че то като си знам какво горе долу искам да знам, и както съм стаила и дъх и жизнь последните години (за по-добър обхват) ... то не е за мислене, а и знаенето е като на свинче звънче. Ще питам, не защото ме интересува. И не защото не знам. Ще питам и докато питам, ще си отговарям. Тъй се каня. Отговорите нито ще се чуят, нито ще се видят, но ще ги има, ще съм ги посадила... или надробила.
Та криво ляво тъй: “Я кажи:), аз докато раждах вие двамата какво правихте:)), къде стояхте:), да не сте седяли/стояли пред вратата:(, а?
Кажи, кажи” и се смея, то си е за смях, не че не мога да си извъртя и някой шамар или да си дрънна тиквата в стената, нейсе.
Отговор ниенте. Но въпроса е пристигнал, сертифицирам второ отпитване: “... и квоо, какво си приказвахте? Пак ли за водни паяци (те си имат техен език, който не разбирам, но с удоволствие слушам"), чуваше ли се нещо поне?, сняг валеше ли?, че то как валеше ако знаеш докато аз стоях край прозореца в коридора ... дето гледа към вътрешния двор, току зад параклиса май, или административната сграда беше там по онова време. Преди дострояването. Страшен сняг беше, на еееееей такива парцали(показвам и пръстите си, и дланта до края точно). Вие тогава седяхте там дето е за посетители и посещения, та докато раждах, пак там ли си седяхте?”. Тоя път има отговор:
- Да.
- Е, що лъжеш сега, тогава каза че сте били в коридора. Помниш ли изобщо или не. Ако сте били в коридора ... чуваше ли се или не? Това ми кажи и те оставям. -- замисля се набързо като най-сигурно.
- Ами не, нищо не се чуваше. Говорихме си как ше се обадим на бабите по телефона.
Ами мълча. Сещам се, че родих в събота пък като стигнах до телефоните в неделя вечер още никой никъде нищо не знаеше.
Слизам от мъжотатиразпитвателницата и обмислителницата и минават месеци, нещата дето чак пък толкова и така май не съм искала да знам, край нямат ни брой ни спирка. Както е унесена в занимавки, не намирам момент за другият въпрос, а и не ми стиска, освен дето ... кво пък са пък чак пък толкоъхъахатралала сега.
Минали са месеци, вече търсим подарък за рожденния ден на синковец, в книжарницата стоя като изтукана между щендерите с четки и боички и ония с книжки и хартишки, пред носа ми – сувенири, коледни – ангелчета, херувимчета, момчешки, момичешки, голи или пък облечени. Е като не мога да си реша какво искам да разгледам се заглеждам в едни ... тетрадки? Знаете ги, като лексиконите от едно време, (с готови поставени и изписани въпроси в тях) речено-сторено купуваме и фройндшафтсбух(freund=приятел, buch=книга сглобяването сам), нали е последна година с тоя клас.
Минали са и още седмици, прелиствам лексикона и между съученическите портретчета намирам отговори и от сестра му, сред тях:”Ооо мило ми братче, мче аз тебе си те познавам още откакто си се родил, присъствах при самото ти раждане ако искаш да знаеш
...”.
Ъхъ!
Така тежко въоржена с малката книга, заемам позиция пред телевизора в хола ... няма откъде другаде да минат. Сядам. И тя пристига. И аз питам...“Оооо ами ние с тати се чудехме ти ли така викаш или бебето, тати казваше, че е Борис.”
Не съм за убиване нали?
Re: беее -
Пак мучите, пардон блеете, господин Учителю(или с ермалък се пише?) ... или ми викате "бе".
Време е за заветната ми фраза.
Закопчахте ли се (поне тирантите, другото нейсе)?
пп: заветната фраза ми е заветна, защото съм се пазила от произнасянето тук в чужбина така, както като малка съм пестила неблагозвучните си "р"-та.
Пример: вместо "кариран лист", казвах "лист на карета" ... дано по-малко ми се смеят на ненормалното произношение.
А фразата е "никс ферщеен" ... нерде френски ... ха сега де
Време е за заветната ми фраза.
Закопчахте ли се (поне тирантите, другото нейсе)?
пп: заветната фраза ми е заветна, защото съм се пазила от произнасянето тук в чужбина така, както като малка съм пестила неблагозвучните си "р"-та.
Пример: вместо "кариран лист", казвах "лист на карета" ... дано по-малко ми се смеят на ненормалното произношение.
А фразата е "никс ферщеен" ... нерде френски ... ха сега де
Редактирано от Carisma на