румънския мит
7 отговора
536 прегледа
румънския мит
Влахо-български връзки
от Иля Талев (15.06.2006)
Още от края на XIX век, според дежурното румънско обяснение канцеларският език на влашките воеводства, както и езикът на частната кореспонденция във Влашко в периода от XIV до XVII в., е бил книжен език - научен от власите от църковно-славянските книги. Според влиятелни румънски историци и езиковеди, във Влашко наистина е имало някакво “българско присъствие”, но то е било незначително и без последствия в етногенезиса на румънския народ. Тоест, днешните румънци водели корените си единствено от “поримчените даки”, обитавали преди около две хилядолетия териториите северно от Дунава.
Разбира се, румънските езиковеди и историци не могат да дадат задоволително обяснение на хилядите български думи във влашките диалекти, че и в литературния им език (след два века на усилената им замяна с новоизковани “латинизми”). Ето само няколко примера на думи от всекидневния живот: безна (бездна), бразда, гноище (тор), градина, гребла (гребло), гъска, гъскар, зет, кобила, косаш (от косач), лопатица (от лопата), лубеница (любеница), майка, месарница, морков, неваста (невяста), обор, опинца (опинци), пивница, плуг, плугар (орач), плява, полица, праг, празник, проклет, прост, простак, пухав, ралица (от рало), расад, риза, стариц (старец), стъкла (стъкло), ситу (сито), токма (тъкмо), темница, тъмна и много, много други. Пък и да не разнищваме “древния обичай на даките”, както продължават да учат децата в Румъния, да сурвакат на Нова година с думите “суркова, весела”.
Обяснението на някои румънски учени, че, видите ли, славяните (разбирай българите) контролирали търговията по влашките земи и от тях власите възприели славянски наименования на селскостопански сечива, е несериозно. Невъзможно е да си представим как селянинът-влах отива на седмичен пазар в столицата на Влад Цепеш-Дракула, град Търговище, за да си купи от българите-търговци опинци, вместо сам да си ги направи; а да не говорим за името на столицата на власите по онова време!
Както лексиката, така и граматиката на влашкия канцеларски език от XIV-XV век недвусмислено показват, че той черпи много от живи български говори във Влашко, които явно са били много близки до днешните северни и западни български диалекти. И не само това: както се вижда от липсата на специфични грешки, присъщи на чужденците, родният език на авторите и преписвачите на влашката дипломатическа и частна кореспонденция е бил българският. В монументалния си труд “Разыскания в области болгарской исторической диалектологии: язык валашких грамот XIV-XV веков” (Москва-Ленинград 1948), руският славист и българист Самуил Б. Бернщейн разглежда най-подробно развоя на говоримия български език във влашките територии в този му напреднал етап в прехода от синтетизъм към аналитизъм именно по запазените документи на дипломатическата и частна преписка, като се започне с Мирча I (1386 г.) и се свърши с Раду IV (1508 г.).
Ще дам само няколко примера от влашки кореспонденции на думи от новобългарски, цитирани от С. Б. Бернщейн (главно по румънския изследовател Йон Богдан), каквито няма да намерите в никакви църковни писания: али, баща, брод, воденица, голям, глоба, грижа, губер, девоика, детца (деца), да доидет, докле, ела, елате, завръших, защо, зидари, калугер, керемида, коги, кожуси, кола, конник, кошуля, лани, летоска, ливада, липсат, люлка, макар, момък, натоварит, ние, нищо, обесили, да отиде, оти (защо, защото), пипер, планина, поефтино, поскоро, посланици, прозорец, пушки, сватове, сираци, сирене, сиромаси, сродник, със, тази, тези, тъкмеж, устие (на река), хиляди, хора, хубав, чекам (чакам), шапки, шуба, шура (шурей), юнаци.
Има случаи, при които в новобългарски думата има различно значение от същата дума в църковния език: докато в езика на църквата глаголът “направити - направляти” означава давам указание, направление, пращам, в новобългарски значи да сътворя. Такова е и значението на тази дума в едно писмо на Раду IV Велики (1496-1508 г.): “да ми направи некои прозорци”.
Интересна е фонетично-морфологическата еволюция на някои думи от старобългарски до новобългарските говори. Така например старобългарската дума “мати – матере” в новобългарски е еволюирала в “майка”. Най-ранните писмени паметници от територията на днешна България, където намираме думата “майка”, са дамаскините от втората половина на XVII век. Но във влашката писменост новобългарската дума “майка” се появява още в края на XV век в документ, подписан от Раду IV, и почти напълно измества “мати” в по-сетнешната влашка писменост.
Във влашкия канцеларски език местоимението за първо лице единствено число се явява във формите “аз”, “азе” и “азы”, подобно на положението в съвременните български диалекти: “вие добре знаете како ви съм до нине аз защитил от турци”, “какъв чловяк бих бил азе”, “азы се мъчя”. Новите лични местоимения за първо и второ лице множествено число, “ние” и “вие”, се появяват във влашката писменост с век и половина по-рано, отколкото в книжнината в България: “нiе служимо господину кралю”, “а вие го целуваите”, “и вiе и нiе”.
Старобългарският предлог “съ” се проявява много често в новобългарската си форма “със”: “със воля”, “със купля”, “а онзи поп от Шкеи да доиде със них”, “що съм имал със ваш чловяк”, “и от коня товарена със риба”. За първи път виждаме във влашката писменост прилепване на сричката “-зи” към показателни местоимения, както в новобългарските форми “този”, “онази”: “а тои да се повратит и с тоизи добиток”, “за таязи девоика”, “егда се учинит глобе над тiези села”, “яко оногози чловяка”, “за онизи овци”.
Анализът на този език, пише С. Б. Бернщейн, го показва като “сложно съединение на канцеларски клишета, в които трудно може да се намерят прояви на индивидуалността на писачите, на готови фрази, взети от църковната писменост, на формули на обръщение, проклятия, идиоматични изрази, и накрая – на живи словосъчетания. Задачата на изследователя е да отдели свързаните готови мъртви словосъчетания от живите, отразяващи особеностите на разговорния език” (стр. 38-39). С тази задача Самуил Бернщейн се справя блестящо, което, за съжаление, не може да се каже за съвременните румънски учени, готови да повтарят безкритично аргументите на своите предшественици и да правят най-широки обобщения, без обаче да са запознати сериозно нито с църковната писменост, нито с развоя на новобългарския език.
От шестте падежа в старобългарски, в българските говори северно от Дунава са останали само три – именителен, дателен и винителен, като формите на съществителните от женски род в именителен и винителен падеж се уеднаквяват по същия начин, както в съвременните български диалекти – или с окончание на /-а/, или с окончание на /-ъ/, като “ръка” или “ръкъ”: “и по Дунаву къде се риба ловит”, “коги натоварит кола с риба” или “да му донесем аз жена от Никопол”, срещу: “да им будет пагубъ”, “давам на твоа ръкъ”, “от влънъ камилевъ” или “да си душъ не загубите”. Новата категория на определеност, изразена с пост-позитивните частици -т, -та, -то, -те намира място и във влашкия канцеларски език от XIV-XV век: “длъжникот откъду платит”, “да доде момкот”, “от селата горе дори до планинъ”.
Притежание вече най-последователно се изразява с кратките форми на личните местоимения в дателен падеж, макар че те тук-там се появяват и в старобългарски текстове: “понеже их даде шура ми жупан Станчул и сестра ми Анка”, “да узимам ти добиток”, “и със господина му Лаиота”, “редом със сина му”, “реч господина ни”, “с чест до господство ви”, “понеже покупише от баща им”. Въпросителното местоимение “кто” се среща в най-старите грамоти, но по-често в тях виждаме фонетичния вариант “хто”, както и “нихто” (никой): “кто що любит”, “и хто носит шапкы”, “и от турци нихто да се не боит”. Но още от първата половина на XV век започва да преобладават новобългарските думи “кой” и “който”: “от коня кои купит”, “коник кои минет мимо Турч”, “и които ходят на купля”.
Глаголът “да бъда” в първо лице единствено число обикновено има новата форма “съм” ( само в няколко случая старата форма “есмь”); трето лице единствено число, подобно на съвременните български говори, има формата “е” вместо старата форма “есть”: “що ми е дошел”, да е набрал триста деце”; за второ лице множествено число единствено се ползва новата форма “сте”: “не сте имали”, “що ми сте поръчали”, “не сте хтели”.
Новите форми на първо лице единствено число, сегашно време, отразяват днешното положение в българските диалекти. Глаголите с основа на /-а-/ във всички влашки паметници имат ново окончание, “-м”: давам, знам, гледам, прилагам, пущам. Докато в едни документи това е единственото окончание за глаголите на “-е-“ и “-и-“ основи (подобно на западните български говори) - аз можем, пишем, мислим, чиним, в други документи тези глаголи запазват старите си окончания (подобно на североизточните български говори) - аз идъ, стоа, да кажъ, да умръ.
Разбира се, във влашкия канцеларски език от XIV-XV век има и стотици примери на вкаменелости от църковния език: “Iо млади Бесараба воевода и господин всеи зимли угровлахиискои” или “да умръ в православнои вере христианскои”. Но нима такива примери няма даже в съвременния български, като “в името на отца и сина и светаго духа, амин!” ; или може ли някой да каже със съвременна българска граматика “во веки веков” и да бъде разбран от другите българи?
Но в свещените писания на православната църква няма такава вулгарна клетва, като заклинанието срещу лъжците на говоримия новобългарски диалект във Влашко от XV век, намерила място в едно от посланията на воеводата Александру Алдеа (1431-1433): “... а кто ще слъгати да му ебе пес женъ и матере му.
от Иля Талев (15.06.2006)
Още от края на XIX век, според дежурното румънско обяснение канцеларският език на влашките воеводства, както и езикът на частната кореспонденция във Влашко в периода от XIV до XVII в., е бил книжен език - научен от власите от църковно-славянските книги. Според влиятелни румънски историци и езиковеди, във Влашко наистина е имало някакво “българско присъствие”, но то е било незначително и без последствия в етногенезиса на румънския народ. Тоест, днешните румънци водели корените си единствено от “поримчените даки”, обитавали преди около две хилядолетия териториите северно от Дунава.
Разбира се, румънските езиковеди и историци не могат да дадат задоволително обяснение на хилядите български думи във влашките диалекти, че и в литературния им език (след два века на усилената им замяна с новоизковани “латинизми”). Ето само няколко примера на думи от всекидневния живот: безна (бездна), бразда, гноище (тор), градина, гребла (гребло), гъска, гъскар, зет, кобила, косаш (от косач), лопатица (от лопата), лубеница (любеница), майка, месарница, морков, неваста (невяста), обор, опинца (опинци), пивница, плуг, плугар (орач), плява, полица, праг, празник, проклет, прост, простак, пухав, ралица (от рало), расад, риза, стариц (старец), стъкла (стъкло), ситу (сито), токма (тъкмо), темница, тъмна и много, много други. Пък и да не разнищваме “древния обичай на даките”, както продължават да учат децата в Румъния, да сурвакат на Нова година с думите “суркова, весела”.
Обяснението на някои румънски учени, че, видите ли, славяните (разбирай българите) контролирали търговията по влашките земи и от тях власите възприели славянски наименования на селскостопански сечива, е несериозно. Невъзможно е да си представим как селянинът-влах отива на седмичен пазар в столицата на Влад Цепеш-Дракула, град Търговище, за да си купи от българите-търговци опинци, вместо сам да си ги направи; а да не говорим за името на столицата на власите по онова време!
Както лексиката, така и граматиката на влашкия канцеларски език от XIV-XV век недвусмислено показват, че той черпи много от живи български говори във Влашко, които явно са били много близки до днешните северни и западни български диалекти. И не само това: както се вижда от липсата на специфични грешки, присъщи на чужденците, родният език на авторите и преписвачите на влашката дипломатическа и частна кореспонденция е бил българският. В монументалния си труд “Разыскания в области болгарской исторической диалектологии: язык валашких грамот XIV-XV веков” (Москва-Ленинград 1948), руският славист и българист Самуил Б. Бернщейн разглежда най-подробно развоя на говоримия български език във влашките територии в този му напреднал етап в прехода от синтетизъм към аналитизъм именно по запазените документи на дипломатическата и частна преписка, като се започне с Мирча I (1386 г.) и се свърши с Раду IV (1508 г.).
Ще дам само няколко примера от влашки кореспонденции на думи от новобългарски, цитирани от С. Б. Бернщейн (главно по румънския изследовател Йон Богдан), каквито няма да намерите в никакви църковни писания: али, баща, брод, воденица, голям, глоба, грижа, губер, девоика, детца (деца), да доидет, докле, ела, елате, завръших, защо, зидари, калугер, керемида, коги, кожуси, кола, конник, кошуля, лани, летоска, ливада, липсат, люлка, макар, момък, натоварит, ние, нищо, обесили, да отиде, оти (защо, защото), пипер, планина, поефтино, поскоро, посланици, прозорец, пушки, сватове, сираци, сирене, сиромаси, сродник, със, тази, тези, тъкмеж, устие (на река), хиляди, хора, хубав, чекам (чакам), шапки, шуба, шура (шурей), юнаци.
Има случаи, при които в новобългарски думата има различно значение от същата дума в църковния език: докато в езика на църквата глаголът “направити - направляти” означава давам указание, направление, пращам, в новобългарски значи да сътворя. Такова е и значението на тази дума в едно писмо на Раду IV Велики (1496-1508 г.): “да ми направи некои прозорци”.
Интересна е фонетично-морфологическата еволюция на някои думи от старобългарски до новобългарските говори. Така например старобългарската дума “мати – матере” в новобългарски е еволюирала в “майка”. Най-ранните писмени паметници от територията на днешна България, където намираме думата “майка”, са дамаскините от втората половина на XVII век. Но във влашката писменост новобългарската дума “майка” се появява още в края на XV век в документ, подписан от Раду IV, и почти напълно измества “мати” в по-сетнешната влашка писменост.
Във влашкия канцеларски език местоимението за първо лице единствено число се явява във формите “аз”, “азе” и “азы”, подобно на положението в съвременните български диалекти: “вие добре знаете како ви съм до нине аз защитил от турци”, “какъв чловяк бих бил азе”, “азы се мъчя”. Новите лични местоимения за първо и второ лице множествено число, “ние” и “вие”, се появяват във влашката писменост с век и половина по-рано, отколкото в книжнината в България: “нiе служимо господину кралю”, “а вие го целуваите”, “и вiе и нiе”.
Старобългарският предлог “съ” се проявява много често в новобългарската си форма “със”: “със воля”, “със купля”, “а онзи поп от Шкеи да доиде със них”, “що съм имал със ваш чловяк”, “и от коня товарена със риба”. За първи път виждаме във влашката писменост прилепване на сричката “-зи” към показателни местоимения, както в новобългарските форми “този”, “онази”: “а тои да се повратит и с тоизи добиток”, “за таязи девоика”, “егда се учинит глобе над тiези села”, “яко оногози чловяка”, “за онизи овци”.
Анализът на този език, пише С. Б. Бернщейн, го показва като “сложно съединение на канцеларски клишета, в които трудно може да се намерят прояви на индивидуалността на писачите, на готови фрази, взети от църковната писменост, на формули на обръщение, проклятия, идиоматични изрази, и накрая – на живи словосъчетания. Задачата на изследователя е да отдели свързаните готови мъртви словосъчетания от живите, отразяващи особеностите на разговорния език” (стр. 38-39). С тази задача Самуил Бернщейн се справя блестящо, което, за съжаление, не може да се каже за съвременните румънски учени, готови да повтарят безкритично аргументите на своите предшественици и да правят най-широки обобщения, без обаче да са запознати сериозно нито с църковната писменост, нито с развоя на новобългарския език.
От шестте падежа в старобългарски, в българските говори северно от Дунава са останали само три – именителен, дателен и винителен, като формите на съществителните от женски род в именителен и винителен падеж се уеднаквяват по същия начин, както в съвременните български диалекти – или с окончание на /-а/, или с окончание на /-ъ/, като “ръка” или “ръкъ”: “и по Дунаву къде се риба ловит”, “коги натоварит кола с риба” или “да му донесем аз жена от Никопол”, срещу: “да им будет пагубъ”, “давам на твоа ръкъ”, “от влънъ камилевъ” или “да си душъ не загубите”. Новата категория на определеност, изразена с пост-позитивните частици -т, -та, -то, -те намира място и във влашкия канцеларски език от XIV-XV век: “длъжникот откъду платит”, “да доде момкот”, “от селата горе дори до планинъ”.
Притежание вече най-последователно се изразява с кратките форми на личните местоимения в дателен падеж, макар че те тук-там се появяват и в старобългарски текстове: “понеже их даде шура ми жупан Станчул и сестра ми Анка”, “да узимам ти добиток”, “и със господина му Лаиота”, “редом със сина му”, “реч господина ни”, “с чест до господство ви”, “понеже покупише от баща им”. Въпросителното местоимение “кто” се среща в най-старите грамоти, но по-често в тях виждаме фонетичния вариант “хто”, както и “нихто” (никой): “кто що любит”, “и хто носит шапкы”, “и от турци нихто да се не боит”. Но още от първата половина на XV век започва да преобладават новобългарските думи “кой” и “който”: “от коня кои купит”, “коник кои минет мимо Турч”, “и които ходят на купля”.
Глаголът “да бъда” в първо лице единствено число обикновено има новата форма “съм” ( само в няколко случая старата форма “есмь”); трето лице единствено число, подобно на съвременните български говори, има формата “е” вместо старата форма “есть”: “що ми е дошел”, да е набрал триста деце”; за второ лице множествено число единствено се ползва новата форма “сте”: “не сте имали”, “що ми сте поръчали”, “не сте хтели”.
Новите форми на първо лице единствено число, сегашно време, отразяват днешното положение в българските диалекти. Глаголите с основа на /-а-/ във всички влашки паметници имат ново окончание, “-м”: давам, знам, гледам, прилагам, пущам. Докато в едни документи това е единственото окончание за глаголите на “-е-“ и “-и-“ основи (подобно на западните български говори) - аз можем, пишем, мислим, чиним, в други документи тези глаголи запазват старите си окончания (подобно на североизточните български говори) - аз идъ, стоа, да кажъ, да умръ.
Разбира се, във влашкия канцеларски език от XIV-XV век има и стотици примери на вкаменелости от църковния език: “Iо млади Бесараба воевода и господин всеи зимли угровлахиискои” или “да умръ в православнои вере христианскои”. Но нима такива примери няма даже в съвременния български, като “в името на отца и сина и светаго духа, амин!” ; или може ли някой да каже със съвременна българска граматика “во веки веков” и да бъде разбран от другите българи?
Но в свещените писания на православната църква няма такава вулгарна клетва, като заклинанието срещу лъжците на говоримия новобългарски диалект във Влашко от XV век, намерила място в едно от посланията на воеводата Александру Алдеа (1431-1433): “... а кто ще слъгати да му ебе пес женъ и матере му.
Re: румънския мит
Моето лично мнение е че румънският (дунавски влашки) етнос се е формирал през 11-13в. главно от три етнически компонента:
- ранносредновековен влашки
- ранносредновековен славянобългарски
- кипчашки (кумански). Средновековната аристокрация на Влашко и Молдова е основно от кумански и славянобългарски произход.
Считам също така, че формиралия се румънски етнос допълнително е абсорбирал от края на 14в. (от османското завоевание) до началото на 19в. и значителен брой нови преселници идващи на няколко вълни южно от Дунав, и предимно от славяноезичния български етнос.
- ранносредновековен влашки
- ранносредновековен славянобългарски
- кипчашки (кумански). Средновековната аристокрация на Влашко и Молдова е основно от кумански и славянобългарски произход.
Считам също така, че формиралия се румънски етнос допълнително е абсорбирал от края на 14в. (от османското завоевание) до началото на 19в. и значителен брой нови преселници идващи на няколко вълни южно от Дунав, и предимно от славяноезичния български етнос.
Редактирано от gioni на
Re: мит и реалност на Балканите
Средновековната аристокрация на Влашко и Молдова е основно от кумански и славянобългарски произход.
Говориш за период на робство.
Владетелите в ромънските васални княжества са били назначавани.
Идеята, както на портата, така и на цариградската патриаршия са били да поддържат "еничари" в управлението на княжествата, и по този начин да държат латиноезичните ромъни изолирани от Рим и западноевропейското влияние.
Също като турско робство по нашите земи, от какъв произход е била аристокрацията в българските земи през 14-19в.(периодът на османската имперска власт)?
Гиони, старите хора са казвали:
Не се смей на този, който прави крачка назад - може просто да се засилва.
България на три морета
Говориш за период на робство.
Владетелите в ромънските васални княжества са били назначавани.
Идеята, както на портата, така и на цариградската патриаршия са били да поддържат "еничари" в управлението на княжествата, и по този начин да държат латиноезичните ромъни изолирани от Рим и западноевропейското влияние.
Също като турско робство по нашите земи, от какъв произход е била аристокрацията в българските земи през 14-19в.(периодът на османската имперска власт)?
Гиони, старите хора са казвали:
Не се смей на този, който прави крачка назад - може просто да се засилва.
България на три морета
Re: мит и реалност на Балканите
Владетелите в ромънските васални княжества са били назначавани.
ти си изключителен смешник
преди 19-ти век не съществуват нито "ромъни" нито "румънци" нито разбира се "ромънски васални княжества"...
ти си смешен българофоб, жал ми е за теб
IN VERE VERITAS
ти си изключителен смешник
преди 19-ти век не съществуват нито "ромъни" нито "румънци" нито разбира се "ромънски васални княжества"...
ти си смешен българофоб, жал ми е за теб
IN VERE VERITAS
Re: мит и реалност на Балканите
преди 19-ти век не съществуват нито "ромъни" нито "румънци" нито разбира се "ромънски васални княжества"...
Едва след 1716, отоманската империя отказва да признава ромънски владетели и институира Фанариотският режим, назначавайки за владетели на ромънските княжества членове на известни гръцки фамилии от квартала Фенер, от Константинипол.
Тези фанариотски владетели може да бъдат определени като функционери на Портата.
А колкото до названието на едно васално княжество как според теб трябва да наричаме жителите на Източна Румелия?
В твоят стил, трябва да ги наречем румелийци.
Докато територията на днешна България е в рамките на Османската империя, ромънските княжества не са прекратили съществуването си.
Списък на ромънски владетели:
1310 - 1352 Basarab I
1352 - 16 nov. 1364 Nicolae Alexandru
1364 - c.1377 Vladislav I (Vlaicu)
1377 - 1383 Radu I
1383 - sep. 1386 Dan I
1386 - nov. 1394 Mircea cel Bătrân
1394 - ian. 1397 Vlad I Uzurpatorul
1397 - ian. 1418 Mircea cel Bătrân
1418 - aug. 1420 Mihail I
1420 - 1422 Radu al II-lea
1422 Dan al II-lea
1423 Radu al II
1423 - 1424 Dan al II
1424 - 1426 Radu al II
1426 - 1427 Dan al II
1427 Radu al II-lea
1427 - 1431 Dan al II
1431 - dec. 1436 Alexandru I (Aldea)
1436 - 1442 Vlad al II-lea Dracul
1442 Mircea al II-lea
1442 - 1443 Basarab al II
1443 - dec. 1446 Vlad al II
1448 Vlad al III
1448 - 1456 Vladislav al II
1456 - nov. 1462 Vlad al III
1462 - nov. 1473 Radu al III
1473 - dec. 1473 Basarab al III
1473 - 1474 Radu al III
1474 Basarab al III
1474 - ian. 1475 Radu al III
1475 - nov. 1476 Basarab al III
1476 - dec. 1476 Vlad al III
1476 - nov. 1477 Basarab al III
1477 - sep. 1481 Basarab al IVl
1481 Mircea al II
1481 - nov. 1481 Vlad al IV
1481 - apr. 1482 Basarab al IV
1482 - sep. 1495 Vlad al IV
1495 - apr. 1508 Radu cel Mare (al IV-lea)
1508 - oct. 1509 Mihnea I cel Rău
1509 - feb. 1510 Mircea al III-lea (Miloş)
1510 - ian. 1512 Vlad al V
1512 - sep. 1521 Neagoe Basarab
1521 - oct. 1521 Teodosie
1521 - nov. 1521 Vlad
1521 - dec. 1522 Teodosie
1522 - apr. 1523 Radu de la Afumati
1523 - ian. 1524 Radu al VI
1524 - iun. 1524 Radu de la Afumati
1524 - sep. 1524 Vladislav al III
1524 - apr. 1525 Radu de la Afumati
1525 - aug. 1525 Vladislav al III
1525 - ian. 1529 Radu de la Afumati
1529 - iun. 1530 Moise Voda
1530 - sep. 1532 Vlad
1532 - sep.1534 Vlad
1534 - nov. 1534 Radu
1534 - iun. 1535 Vlad al VII
1535 - mar. 1545 Radu
1545 - nov. 1552 Mircea
1552 - mai 1553 Radu Ilie Haidaul
1553 - feb. 1554 Mircea
1554 - dec. 1557 Patrascu cel Bun
1558 - sep. 1559 Mircea
1559 - iun. 1568 Petru cel Tanar
1568 - apr. 1574 Alexandru II
1574 - sep. 1577 Alexandru II Mircea
1577 - iul. 1583 Mihnea al II
1583 - apr. 1585 Petru Cercel
1585 - mai 1591 Mihnea al II
1591 - aug. 1592 Stefan
1592 - sep. 1593 Alexandru al IIILăpuşneanu
1593 - aug. 1601 Mihai Viteazul
1601 - mar. 1602 Radu Mihnea
1602 - dec. 1610 Radu Serban
1610 - mar. 1611 Ocupatia principelui Transilvaniei Gabriel Bathory
1611 - mai 1611 Radu Mihnea
1611 - sep. 1611 Radu Serban
1611 - aug. 1616 Radu Mihnea
1616 Gavril Movila
1616 - mai 1618 Alexandru Iliaş
1618 - iul. 1620 Gavril Movilă
1620 - aug. 1623 Radu Mihnea
1623 - nov. 1627 Alexandru Coconul
1627 - oct. 1629 Alexandru Ilias
1629 - iul. 1632 Leon Tomsa Pretins
1632 - sep. 1632 Radu Ilias
1632 - apr. 1654 Matei Basarab
1654 - ian. 1658 Constantin Serban
1658 - nov. 1659 Mihnea al III
1659 - sep. 1660 Gheorghe Ghica
1660 - nov. 1664 Grigore I Ghica
1664 - mar. 1669 Radu Leon
1669 - feb. 1672 Antonie Vodă
1672 - nov. 1673 Grigore I Ghica
1673 - nov. 1678 Gheorghe Duca
1678 - oct. 1688 Serban Cantacuzino
1688 - mar. 1714 Constantin Brâncoveanu
1714 - dec. 1715 Stefan Cantacuzino
1715 - nov. 1716 Nicolae Mavrocordat
1716 - feb. 1719 Ioan Mavrocordat
1719 - sep. 1730 Nicolae Mavrocordat
1730 - oct. 1730 Constantin Mavrocordat
1730 - oct. 1731 Mihai Racovita
1731 - apr. 1733 Constantin Mavrocordat
1733 - nov. 1735 Grigore II Ghica
1735 - sep. 1741 Constantin Mavrocordat
1741 - iul. 1744 Mihai Racovita
1744 - apr. 1748 Constantin Mavrocordat
1748 - aug. 1752 Grigore II Ghica
1752 - iun. 1753 Matei Ghica
1753 - feb. 1756 Constantin Racovita
1756 - aug. 1758 Constantin Mavrocordat
1758 - iun. 1761 Scarlat Ghica
1761 - mar. 1763 Constantin Mavrocordat
1763 - ian. 1764 Constantin Racovita
1764 - aug. 1765 Stefan Racovita
1765 - dec. 1766 Scarlat Ghica
1766 - oct. 1768 Alexandru Ghica
1768 - nov. 1769 Grigore III Ghica
1769 - mai 1770 Administratie militară rusă
1770 - oct. 1771 Emanuel Giani-Ruset
1771 - iul. 1774 Administratie militara rusa
1774 - oct. 1782 Alexandru Voda Ipsilanti
1782 - iul. 1783 Nicolae Caragea
1783 - mar. 1786 Mihai Sutu
1786 - iun. 1790 Nicolae Mavrogheni
1791 - ian. 1793 Mihai Sutu
1793 - 1796 Alexandru Moruzi
1796 - nov. 1797 Alexandru Vodă Ipsilanti
1797 - ian. 1799 Constantin Hangerli
1799 - oct. 1801 Alexandru Moruzi
1801 - mai 1802 Mihai Sutu
1802 - aug. 1802 Caimacam: Alexandru
1802 - aug. 1806 Constantin Ipsilanti
1806 - oct. 1806 Alexandru Sutu
1806 - mai 1807 Constantin Ipsilanti
1806 - mai 1812 Administratie militara rusa
1812 - sep. 1818 Ioan Gheorghe Caragea
1818 - ian. 1821 Alexandru Sutu
1821 - mai 1821 Tudor Vladimirescu
1821 - iun. 1822 Administratie militara turca
1822 - apr. 1828 Grigore IV Ghica
1828 - apr. 1834 Administratie militara rusa
1834 - oct. 1842 Alexandru Ghica
1842 - iun. 1848 Gheorghe Bibescu
1848 - 28 iul. 1848 Guvernul revoluţionar provizoriu
1848 - 13 sep. 1848 Locotenenţă domneasca
1848 - iun. 1849 Caimacam:Constantin Cantacuzino
1849 - oct. 1853 Barbu Stirbei
1853 - iul. 1854 Administratie militara rusa
1854 - aug. 1854 Administratie militara turca
1854 - mar. 1856 Administratie militara austriaca
1854 - iun. 1856 Barbu Stirbei
1856 - oct. 1858 Caimacam: Alexandru Ghica
1858 - ian. 1859 Caimacami: Ioan Manu, Emanoil Baleanu, Ioan Al.Filipide
24 ian. 1859 Alexandru Ioan Cuza...
България на три морета
Едва след 1716, отоманската империя отказва да признава ромънски владетели и институира Фанариотският режим, назначавайки за владетели на ромънските княжества членове на известни гръцки фамилии от квартала Фенер, от Константинипол.
Тези фанариотски владетели може да бъдат определени като функционери на Портата.
А колкото до названието на едно васално княжество как според теб трябва да наричаме жителите на Източна Румелия?
В твоят стил, трябва да ги наречем румелийци.
Докато територията на днешна България е в рамките на Османската империя, ромънските княжества не са прекратили съществуването си.
Списък на ромънски владетели:
1310 - 1352 Basarab I
1352 - 16 nov. 1364 Nicolae Alexandru
1364 - c.1377 Vladislav I (Vlaicu)
1377 - 1383 Radu I
1383 - sep. 1386 Dan I
1386 - nov. 1394 Mircea cel Bătrân
1394 - ian. 1397 Vlad I Uzurpatorul
1397 - ian. 1418 Mircea cel Bătrân
1418 - aug. 1420 Mihail I
1420 - 1422 Radu al II-lea
1422 Dan al II-lea
1423 Radu al II
1423 - 1424 Dan al II
1424 - 1426 Radu al II
1426 - 1427 Dan al II
1427 Radu al II-lea
1427 - 1431 Dan al II
1431 - dec. 1436 Alexandru I (Aldea)
1436 - 1442 Vlad al II-lea Dracul
1442 Mircea al II-lea
1442 - 1443 Basarab al II
1443 - dec. 1446 Vlad al II
1448 Vlad al III
1448 - 1456 Vladislav al II
1456 - nov. 1462 Vlad al III
1462 - nov. 1473 Radu al III
1473 - dec. 1473 Basarab al III
1473 - 1474 Radu al III
1474 Basarab al III
1474 - ian. 1475 Radu al III
1475 - nov. 1476 Basarab al III
1476 - dec. 1476 Vlad al III
1476 - nov. 1477 Basarab al III
1477 - sep. 1481 Basarab al IVl
1481 Mircea al II
1481 - nov. 1481 Vlad al IV
1481 - apr. 1482 Basarab al IV
1482 - sep. 1495 Vlad al IV
1495 - apr. 1508 Radu cel Mare (al IV-lea)
1508 - oct. 1509 Mihnea I cel Rău
1509 - feb. 1510 Mircea al III-lea (Miloş)
1510 - ian. 1512 Vlad al V
1512 - sep. 1521 Neagoe Basarab
1521 - oct. 1521 Teodosie
1521 - nov. 1521 Vlad
1521 - dec. 1522 Teodosie
1522 - apr. 1523 Radu de la Afumati
1523 - ian. 1524 Radu al VI
1524 - iun. 1524 Radu de la Afumati
1524 - sep. 1524 Vladislav al III
1524 - apr. 1525 Radu de la Afumati
1525 - aug. 1525 Vladislav al III
1525 - ian. 1529 Radu de la Afumati
1529 - iun. 1530 Moise Voda
1530 - sep. 1532 Vlad
1532 - sep.1534 Vlad
1534 - nov. 1534 Radu
1534 - iun. 1535 Vlad al VII
1535 - mar. 1545 Radu
1545 - nov. 1552 Mircea
1552 - mai 1553 Radu Ilie Haidaul
1553 - feb. 1554 Mircea
1554 - dec. 1557 Patrascu cel Bun
1558 - sep. 1559 Mircea
1559 - iun. 1568 Petru cel Tanar
1568 - apr. 1574 Alexandru II
1574 - sep. 1577 Alexandru II Mircea
1577 - iul. 1583 Mihnea al II
1583 - apr. 1585 Petru Cercel
1585 - mai 1591 Mihnea al II
1591 - aug. 1592 Stefan
1592 - sep. 1593 Alexandru al IIILăpuşneanu
1593 - aug. 1601 Mihai Viteazul
1601 - mar. 1602 Radu Mihnea
1602 - dec. 1610 Radu Serban
1610 - mar. 1611 Ocupatia principelui Transilvaniei Gabriel Bathory
1611 - mai 1611 Radu Mihnea
1611 - sep. 1611 Radu Serban
1611 - aug. 1616 Radu Mihnea
1616 Gavril Movila
1616 - mai 1618 Alexandru Iliaş
1618 - iul. 1620 Gavril Movilă
1620 - aug. 1623 Radu Mihnea
1623 - nov. 1627 Alexandru Coconul
1627 - oct. 1629 Alexandru Ilias
1629 - iul. 1632 Leon Tomsa Pretins
1632 - sep. 1632 Radu Ilias
1632 - apr. 1654 Matei Basarab
1654 - ian. 1658 Constantin Serban
1658 - nov. 1659 Mihnea al III
1659 - sep. 1660 Gheorghe Ghica
1660 - nov. 1664 Grigore I Ghica
1664 - mar. 1669 Radu Leon
1669 - feb. 1672 Antonie Vodă
1672 - nov. 1673 Grigore I Ghica
1673 - nov. 1678 Gheorghe Duca
1678 - oct. 1688 Serban Cantacuzino
1688 - mar. 1714 Constantin Brâncoveanu
1714 - dec. 1715 Stefan Cantacuzino
1715 - nov. 1716 Nicolae Mavrocordat
1716 - feb. 1719 Ioan Mavrocordat
1719 - sep. 1730 Nicolae Mavrocordat
1730 - oct. 1730 Constantin Mavrocordat
1730 - oct. 1731 Mihai Racovita
1731 - apr. 1733 Constantin Mavrocordat
1733 - nov. 1735 Grigore II Ghica
1735 - sep. 1741 Constantin Mavrocordat
1741 - iul. 1744 Mihai Racovita
1744 - apr. 1748 Constantin Mavrocordat
1748 - aug. 1752 Grigore II Ghica
1752 - iun. 1753 Matei Ghica
1753 - feb. 1756 Constantin Racovita
1756 - aug. 1758 Constantin Mavrocordat
1758 - iun. 1761 Scarlat Ghica
1761 - mar. 1763 Constantin Mavrocordat
1763 - ian. 1764 Constantin Racovita
1764 - aug. 1765 Stefan Racovita
1765 - dec. 1766 Scarlat Ghica
1766 - oct. 1768 Alexandru Ghica
1768 - nov. 1769 Grigore III Ghica
1769 - mai 1770 Administratie militară rusă
1770 - oct. 1771 Emanuel Giani-Ruset
1771 - iul. 1774 Administratie militara rusa
1774 - oct. 1782 Alexandru Voda Ipsilanti
1782 - iul. 1783 Nicolae Caragea
1783 - mar. 1786 Mihai Sutu
1786 - iun. 1790 Nicolae Mavrogheni
1791 - ian. 1793 Mihai Sutu
1793 - 1796 Alexandru Moruzi
1796 - nov. 1797 Alexandru Vodă Ipsilanti
1797 - ian. 1799 Constantin Hangerli
1799 - oct. 1801 Alexandru Moruzi
1801 - mai 1802 Mihai Sutu
1802 - aug. 1802 Caimacam: Alexandru
1802 - aug. 1806 Constantin Ipsilanti
1806 - oct. 1806 Alexandru Sutu
1806 - mai 1807 Constantin Ipsilanti
1806 - mai 1812 Administratie militara rusa
1812 - sep. 1818 Ioan Gheorghe Caragea
1818 - ian. 1821 Alexandru Sutu
1821 - mai 1821 Tudor Vladimirescu
1821 - iun. 1822 Administratie militara turca
1822 - apr. 1828 Grigore IV Ghica
1828 - apr. 1834 Administratie militara rusa
1834 - oct. 1842 Alexandru Ghica
1842 - iun. 1848 Gheorghe Bibescu
1848 - 28 iul. 1848 Guvernul revoluţionar provizoriu
1848 - 13 sep. 1848 Locotenenţă domneasca
1848 - iun. 1849 Caimacam:Constantin Cantacuzino
1849 - oct. 1853 Barbu Stirbei
1853 - iul. 1854 Administratie militara rusa
1854 - aug. 1854 Administratie militara turca
1854 - mar. 1856 Administratie militara austriaca
1854 - iun. 1856 Barbu Stirbei
1856 - oct. 1858 Caimacam: Alexandru Ghica
1858 - ian. 1859 Caimacami: Ioan Manu, Emanoil Baleanu, Ioan Al.Filipide
24 ian. 1859 Alexandru Ioan Cuza...
България на три морета
Re: румънския мит
Уви, да, в една безвъзвратно напреднала форма.
Това щеше да се случи и с други части от българската нация и култура, ако турците не бяха ни завладяли наведнъж всичките.
Ужасен парадокс, нали!
Единственото положителна страна на турското владичество май ще се окаже, че всите българи (без тия отвъд Дунава) са били през цялото време заедно.
Щом се разделиха и се погубихме - кои по сръбско, кои по гръцко, кои в Македонията.
Прав ли беше д-р Стоян Чомаков?
Прав, я!
Погледнете Сизиф!
Той никога не губи надежда!
Това щеше да се случи и с други части от българската нация и култура, ако турците не бяха ни завладяли наведнъж всичките.
Ужасен парадокс, нали!
Единственото положителна страна на турското владичество май ще се окаже, че всите българи (без тия отвъд Дунава) са били през цялото време заедно.
Щом се разделиха и се погубихме - кои по сръбско, кои по гръцко, кои в Македонията.
Прав ли беше д-р Стоян Чомаков?
Прав, я!
Погледнете Сизиф!
Той никога не губи надежда!