Матерхорн

Ето малко снимки от едно изкачване на връх Матерхорн по Италианския ръб. Ще пропусна Монблан, достатъчно е писано за него тук... но само ще спомена, че маршрутът през Егюй дю Миди е около 100 пъти по-интересен от ръба Гюте.

Знам, че по-скоро става дума за алпинизъм, но мисля, че в този форум има доста хора, на които ще им е интересно. Има и такива, на които този връх ще им е по силите.


Червиня и Матерхорн.


Южната стена на Матерхорн и ръбовете Лион (ляво) и Фурген (дясно).


Топящи се ледници под Южната стена.


Скали, лед, облаци, водопади, каменопади и страшния ръб Фурген.


Други чукари наоколо.


Пик Тиндал. Заслонът Карел е на ръба отляво, под една отвесна скала.


Паметник на Карел, вероятно на лобното му място.


В далечината - най-лесния алпийски четирихилядник - Брайтхорн.


Прекосяване на снежното поле под Лъвската Глава.


Кулоарът - отвратителен ронляк. Не се минава през него, но кой да ни го каже това...


Лъвската Глава (ляво) и Дан д'Еренс (може би се произнася по-различно).


Катерене нагоре към заслона.


Удобство и гледка...


Още катерене.


Камината на Уимпър с парапети.


Още парапети. Това алпинизъм ли е всъщност? (все пак е уморително и изпомпващо, особено с тежка раница)


Ключовият пасаж - скалата над заслона. Има малък надвес с парапети и закачена верига.


Сутрин рано в заслона, готов съм за тръгване.


Жеко Вътев катери около чучките на ръба, между заслона и Пик Тиндал.


Носът Цмут - един от най-въздушните маршрути в Алпите.


Поглед надолу към ръба.


Връхната пирамида, както се вижда от Пик Тиндал.


Поглед от върха към Северната стена и ледника Матерхорн.


На върха. Поглед към кръста, връхния ръб и Швейцарския връх (1 метър по-висок).


Дълъг рапел малко под върха.


Гледка след бурята.


Друга гледка след бурята.


Човек на ръба и неописуема (и неснимаема) красота наоколо.


На немалка височина, очукан от падащи камъни, дехидратиран, мокър, ударен леко от ток от мълния (наистина), бит от суграшица, с продухана от вятър глава, омеквам... а има още доста - бивак на около 4000 метра без чувал, малко вода, гадене. И все пак съм щастлив...


Долу е зелено и хубаво, водата е вкусна.


Червиня.


Среща с Акиле Компаньони - един от двамата първопокорители на К2. Бил е на връх Матерхорн 106 пъти. Изключителен човек.

Може ли да напишеш и едно кратко пътеписче
Много е готино
Тъй като в момента съм в Пловдив, искаш ли да спретнем една среща на Пловдивския клуб в някоя от местните страхотни кръчми ?

):

Ще се опитам да напиша нещо, но не претендирам за писателски умения .

А иначе за кръчма - защо не. Не съм ходил досега на среща на клуба. След ден-два сигурно ще си възвърна човешкия вид и ще мога да излизам .

--------------

Всичко започна с едно дълго пътуване. Всъщност това е относително - доста хора по света биха ни завидяли, че можем след едно денонощие каране да застанем под Матерхорн. За комфорт не можеше и дума да става, защото колата беше натъпкана догоре с багаж и храна. Много лесно минахме границите, изобщо нямаше бавене и мизерии. Е, имаше известни намеци за корупция - "Вие тук не знаете ли как се прави?" и най-якото, на границата между Сърбия и Хърватия - "Имате ли цигари за рушвет?". Казахме едно твърдо "не" и заспалият митничар ни пусна. Това денонощие на пътя го прекарах основно в просъница и слушане на музика.

Пристигнахме в долината на Аоста без проблеми, но по пътя нагоре стана издънката. Колата на Жеко се повреди и последваха няколко часа на дърпане, совалки за пренасяне на багаж и хора и търсене на къмпинга във Валтурнаж. "Повредата" се оказа изключително глупава - някой рядък гений в бензиностанцията беше налял бензин вместо нафта. Както и да е, в този ден видяхме Матерхорн за пръв път. Всъщност аз го бях виждал, пак от същото място - миналата година изкачих съседния Брайтхорн, като изходен пункт беше същата долина. Матерхорн представлява една пирамида, отдалече изглежда мрачен, стръмен и изолиран, сякаш поставен над всичко друго. Според мен най-красивата му страна е тази, която се вижда от Цермат - Източната стена отляво, Северната - отдясно, а между тях доста правия и елегантен ръб Хьорнли. Именно този ръб е най-лесния и популярен път към върха. По него е било осъществено първото изкачване, водено от знаменития Едуард Уимпър. Три дни по-късно по Италианския ръб (наречен Лион или Лъвския ръб) се качва и свръзката, водена от италианския гид Карел. Изкачването на Уимпър е белязано с трагедия - при слизането четирима от неговите спътници падат и загиват, след като въжето се къса. Карел пък трябва да преглътне разочарованието, че не е пръв - подобно на Робърт Скот и Южния полюс, достигнат от Амундсен малко преди англичаните. Но да се върнем на Матерхорн... Много хора смятат, че това е най-красивия връх на света, но аз по принцип се въздържам от такива оценки. Светът е голям, баири има много, критериите варират.

Матерхорн представлява една четиристенна пирамида - огромна скала, издълбана от четири ледника. Глациолозите наричат тази релефна форма "хорн". Границата между Италия и Швейцария минава по двата по-трудни ръба - Цмут и Фурген. Ръбът Лион се намира изцяло от Италианската страна, заедно със Западната и Южната стени. Ръбът Хьорнли, заедно с геометрично перфектния триъгълник, наречен Източна стена и предизвикателството, наречено Северна стена, се намират в Швейцария. Северната стена на Матерхорн е една истинска алпийска легенда, като имаме и повод за гордост - изкачвана е неколкократно от български свръзки. Жеко Вътев е катерил по нея при зимни условия, но не е достигнал до върха, а до заслона Солве, разположен на около 4000 метра височина на Швейцарския ръб.

И пак към моята история... след като се настанихме в къмпинга решихме да се разходим и евентуално да гледаме финала на Световното някъде. Намерихме едно кръчме и хванахме продълженията и дузпите. "Местните" бяха най-спеканите хора на света. Изобщо никаква емоция нямаше - ние повече се вълнувахме от тях. Едва ли е било така из цяла Италия... но все пак ние бяхме в едно дивно планинско село, доста в тъча.

На другия ден започна изкачването. В дома на гидовете ни казаха, че прогнозата за следващите няколко дни е хубава. Беше първия такъв ден, затова не се очакваше да има много хора по маршрута, и наистина нямаше. Червиня се намира на около 2000 метра надморска височина и първата ни цел беше хижа Абруци (2800 м). Нямаше нищо сложно в този чисто туристически преход. Раздвижихме се и загряхме доволно. Хижата в момента се реконструира, така че трябваше да спим или в едни бараки, или на открито. Аз спах на полянката, обърнат към Матерхорн. Приятно беше, но и влажно - на сутринта доста тупах чувала, докато изсъхне. Събрахме си багажите и поехме нагоре към заслона Карел, който се намира на малко повече от 1000 вертикални метра над хижа Абруци. Половината път беше по пътечка - лесно ходене. После пресякохме едно снежно поле над един ледник и се набутахме в кулоара, който води до Лъвската премка - седлото между Лъвската глава и Матерхорн. Там беше изключително неприятно, аз лично такъв ронляк не бях виждал. Здрав камък общо взето нямаше, всичко се къртеше и падаше надолу. Там за пръв път ми паднаха камъни на главата и за щастие носех каска. След премката стана по-поносимо. Там вече се вързахме и започна реално катерене. На трудните места имаше опънати парапети - дебели корабни въжета или вериги. От една страна съм против това - доста са развалили маршрута. Но пък като се замисля, ако ги нямаше, сигурно нямаше на можем да се качим. Всичко щеше да става много по-бавно, а ние и без това достатъчно се бавехме.

По някое време следобяд стигнахме до заслона, който се оказа доста хубав. Има около 40 места, една обща стая с маси, котлони, газ, тенджери и други неща. Ако ги нямаше тенджерите и котлоните щяхме да изгубим много време в топене на сняг и лед в канчетата с примуси. Имаше малко други хора - няколко италианци, французи, испанци и по-късно пристигнаха двама поляци. Може да е имало и други, но аз не си спомням.

Спахме прилично и станахме един час по-късно, отколкото бяхме решили - в 5 вместо в 4. Когато излязохме беше вече светло и нямаше нужда от челници. Между другото, от 8 човека двама се отказаха. Това беше разумно решение - с височината шега не бива. Човек никога не знае как ще му се отрази престоя горе. Все пак бях виждал много по-тежки случаи миналата година, на Монблан. Както и да е - точно над заслона беше ключовият пасаж - едно малко надвесче. Хванахме се за веригите и се издърпахме нагоре. Май никой не се интересуваше от стила - поне аз нямам проблеми с това, може би защото много не се интересувам от чисто технично катерене. Продължихме нагоре стабилно. Изобщо не беше трудно, времето беше идеално, изобщо имахме късмет. Маршрутът минаваше предимно по южната страна на ръба и имаше достатъчо клинове и болтове с планки за осигуровка. По някое време излязохме от другата страна, западната. Там беше доста неприятно - нещо като в кулоара. Беше нещо като сипей, но с по-едри и по-нестабилни камъни. Естествено, нямаше точки за осигуровка. Поне не беше много стръмно. Като мина гадната част излязохме на един хоризонтален ръб - рамото, наречено Пик Тиндал. Продължихме по него и стигнахме до едни игли, където трябваше да се спускаме на рапели. Закусихме, пийнахме течности и огледахме оставащата част от маршрута. Виждаха се парапетите и стълбата, както и кръста на върха. Пуснахме рапелите и закатерихме по оставащите има-няма 200 вертикални метра до върха. Ръбът съвсем се изгуби и катеренето беше като по стена. Там ми се случи поредната гадост - падна ми камък на дясната ръка. Безименният ми пръст беше доста сцепен и кървеше, а средният нещо се размести в едната сгъвка и трябваше да го "щракна" обратно на мястото му. Болеше доволно, поду се, но не му обръщах особено внимание. На едно място имаше нещо като технически пасаж - не повече от 2 метра. Не беше особено трудно, но нещо се набутах не където трябва и за малко да падна. Опасност нямаше, защото Жеко беше спрял отгоре, за да ме осигурява. Все пак не паднах, а някак издрапах пасажчето. След това сигурно е било еднообразно, защото не помня нещо специално, освен стълбата. Това беше върхът - не просто въже или примка, за която да се хванеш, а една голяма стълба с удобни дървени стъпала. Беше доста лесно да се премине лекия надвес. След това върхът беше съвсем близо. Горе се нарадвахме и наснимахме, както си му е реда. Не отидохме до Швейцарския връх (на около 25 метра на изток и метър и малко по-висок), защото времето напредваше. Съжалявам, че не можах на снимам кръста отблизо - на него имаше закачена метална плочка с текст на чист български - нещо по повод годишнина от рождението на Васил Левски. Това беше особено интересно и приятно. На моя апарат нямам снимка с българското знаме на Матерхорн, дано някой е направил такава.

Слизането се превърна в истинска епопея. Много бавно организирахме и пускахме рапелите. Между другото, аз бях най-млад и най-неопитен в свръзката. Въпреки това мисля, че не съм бавил много нещата. При катеренето почти не оставях корем на въжето, а доста често трябваше да спирам и да изчаквам. При слизането пусках рапелите бързо. Естествено, не ги организирах аз, нито пък аз търсех пътя. Изключително съм благодарен на момчетата за тежката работа, която свършиха. На тях дължа това изкачване.

И така, около 100 вертикални метра под върха забелязах, че прехвърчат снежинки. Започнаха да се чуват и по-различни звуци от обичайния грохот на каменопадите - задаваше се буря. Всичко се разви много бързо - по планините винаги е така. Видимостта падна, започна да духа по-силно и да избива на суграшица. Лявата ми обувка се беше разшила на едно място и кракът ми започна да се мокри сериозно. Това беше само едно от многото неприятни неща... Мълниите падаха опасно близо, а ние бяхме на доста открито място - Пик Тиндал. По едно време траверсирах едни скалички и както се бях хванал между две от тях изведнъж нещо ме присви в ръцете. Не беше силно и не загубих равновесие. Веднага си помислих "Защо пък получих такъв спазъм? Никога не ми се е случвало досега!". Секунда по-късно чух гръмотевицата и разбрах каква е работата. По принцип не се плаша от такива неща, но знам, че мълниите са много опасни и е трудно да се скриеш от тях. Човек може да се справи със студа, влагата, техническите трудности, но електрическата буря е съвсем друг вид стихия. Прибрах пикела в раницата, като това ми вдъхна малко спокойствие. Нямаше какво да правим, освен да се движим. Пътят не беше ясен и логичен, бурята ни забави, а времето си течеше. Слизахме бавно и замръкнахме на ръба. После слязохме към Южната стена, където духаше по-малко. Височината и умората си казваха думата - започнахме да дремем по площадките. Доста се чакаше между рапелите и стана ясно, че няма да можем да се приберем в заслона. Така се движехме до към 3-4 часа през нощта, дори не си спомням точно. Жеко, племенника му Григор и Толев търсеха пътя, като това понякога беше доста трудно. Сигурно е било като търсене на игла в купа сено... и все пак те се справяха. Опитът винаги си казва думата. Все пак трябваше да спрем и да бивакуваме. Площадката беше малка и всички се осигурихме на въжето, опънато между два клина като простор. Сега вече не си спомням усещането, но там ми се струваше доста неприятно. Не беше много студено, но пък бяхме допряни направо до скалата. Гадеше ми се, но изобщо нямаше какво да повърна - стомахът ми беше празен. Пиех вода бавно и на малки глътки, защото беше студена, дори имаше ледени кристали в шишето. Сложих си две еднократни химически грейки в обувките и прекарах следващите 2-3 часа в полусънно състояние. Опитвах се да мисля за други неща - основно за приятелите ми - къде сме ходили, какво сме говорили, какво правят сега... По някое време покрай нас започнаха да минават свръзки, които се движеха нагоре. Не след дълго небето просветна и ние продължихме да слизаме. Отново рапели, изчакване, умора... накрая слязохме в заслона. Пих един Фервекс, още около половин литър вода (топена от лед, с ужасен вкус) и легнах да реанимирам. Не си спомням много неща от онази сутрин, действах почти машинално. Дори на рапелите беше така - самозатягащия възел, осмицата, муфите на карабинерите и после все надолу. Внимавах, но не мислех за самото слизане или за планината. Бях доволен, че съм се качил, но беше твърде рано за радост. Все пак предстоеше още слизане...

В този ден времето беше лошо. Развали се рано, валя и имаше мъгла. Сутринта преброихме около 12 човека, които тръгнаха нагоре, а после се прибраха само трима. Сигурно са имали много по-неприятно бивакуване от нас останалите...

Прекарах деня в почивка, спах добре през нощта и на другия ден беше време да слизаме. Раниците пак бяха тежки и първите 20-30 метра под заслона ми се видяха ужасни - скалата беше покрита с тънък лед, не бяхме обвързани с въже и слизането беше особено неприятно. След това стана нормално. От Лъвската премка вместо да поемем по ронливия и опасен кулоар надолу тръгнахме по склона на Лъвската глава. Оказа се, че пътят от там е много по-нормален, приятен и лесен. Трябваше и на отиване на минем от там... Без проблеми преминахме по-трудната част, след това се развързахме и поехме надолу. Имаше малко неприятни моменти - трябваше да се слиза по малко с катерене, но не беше кой знае какво. След това тръгнахме по пътечката надолу. Имаше чудни неща като зеленина и поточета с хубава вода (не дестилирана и без плуващи боклуци). Спряхме около хижата, хапнахме, измихме се в езерото и поехме надолу. Не усещах умора и се радвах на всичко наоколо. Слязохме в Червиня и посетихме хотелчето на Акиле Компаньони - един от двамата първопокорители на К2. Поговорихме си с него, взехме картички с автографи и се снимахме. Като гид той е бил на Матерхорн 106 пъти, като това са чистите изкачвания до върха. Изкачил е К2 през далечната 1954 година, а сега е на 91 години...

Долу се сблъсквам с още чудни неща - пица и кока-кола (за около 3 евро - тънко), усмихнати хора... почти забравям, че не съм се къпал от 5 дни, че съм брадясал, изгорял от слънцето и доволно очукан от скалите. По-късно вече има неща като баня и бира... и с това свършва тази история.

След това изкачване, около седмица по-късно, Монблан ми се стори като разходка. Качих го за втори път, по по-интересен маршрут. Срещнах много интересни хора в Шамони, като с някои от тях сигурно ще се виждаме отново, а и ще си ходим на гости. Като цяло това пътуване беше страхотно.

добър стил, точен и без излишества. За съдържанието да не говорим.

Карай все така.

Прекрасни снимки, разказ и изкачване! Продължавай все така, докато можеш! Знам, че аз никога няма да се кача там, поне мога да гледам такива снимки!
Вече видях снимката в summitpost и разбрах, че е имало нещо , но не очаквах че ще пишеш тук.

Никога не е рано да стане късно...

Благодаря!

Сигурно ще кача още неща в Summit Post като имам повече време.

А ето и една снимка откъм швейцарско - най-хубавата, която съм виждал...

страхотно, по-хубаво не съм виждала
относно сбирката -0 аз съм тук до четвъртък включително
тел 0887 990 915

извинявай, споменаваш маршрута за Монблан през Егю дю Миди...
Той вероятно е по-труден от класическия. Изисква ли екипировка за ледено катерене или е преодолим с класическите котки и пикел /щеки/.
Благодаря.
Успех ти желая в бъдещите експедиции.

Хубав въпрос.

99% от маршрута е преодолим с щеки. Естествено, трябват и котки.

На едно място има около 40-50 метра лед, нещо като кулоарче. Наклонът го дават около 50-60 градуса. Там има поставени парапети, така че не е проблем. С един пикел и с малко придържане към въжето се минава лесно. Там лошото е, че има някои много нервни хора (наречени гидове), които буквално минават през теб, без да ги интересува дали не те спира някой отпред. Други пък къртят лед на едро (без да има нужда) и понякога събарят големи парчета. Пасажът е малък, така че като цяло няма проблем. Изобщо не е толкова опасно, колкото Големия кулоар на Егюй дю Гюте - там падат камъни от много високо. Май се опитват там да прокарат маршрут изцяло от лявата страна на кулоара и да се пресича чак отгоре, към върха. Това ще е разумно, защото много хора минават от там и почти всяка година има нещастни случаи.