...

В ония дълги скучни вечери,
в които тишината скърца
като проядена от спомените стълба
протегнала ръка
към дюлевия аромат на баба,
а през присвитите клепачи
се прокрадва пъстротата на поле,
в което сънищата
са забравили мечтите си
и една луна
във пазвата боде
думите изгубили дъха си.
Тогава някак си съм есенна.
А не помъдрявам.
Само ставам шепотна.
Всъщност, всичко
много просто е –
като котката
намерила уют във скута ми.

[линк]

толкова много аромат, става голям бабешки компот

Ако можеше да ни спестиш скодоумните си мнения би било незаменимо!