Споделено

Някога не можеше да ми се затвори устата.
Със смисъл и без от устата ми извираха потоци от приказки.
Весела или тъжна аз приказвах.

Сега усещам как все повече мълча.

Нямам желание да споделям дори красивите неща, кито са ми направили впечатление.

Постепенно се самоизолирах от външния свят. Отчитам факта, че имам голям принос в това да остана сама. Изключих си телефона. Не търся малкото си приятели. Искам да са щастливи и да ме помнят като ведро и приказливо същество.

Пазя себе си. Предпазвам и другите. От себе си. Страх ме е да допусна някого близо. Не искам никой да се привързва към мен, нито аз към тях.

В онези тежките пристъпи на самота излизам навън.
Разхождам се. Гледам хората.Сядам на някое кафене с тълпи и се наслаждавам на глъчта.
Случва се хора да ме доближат, заговаряме се. Много ми е приятно да говоря с хората, но за много кратко.
Бързам да стана и да си тръгна.
Случва се да ме попитат „Ще се срещнем ли отново?”.
Става ми мило от полученото внимание.
Вътрешно си казвам „Ето... нали не искаше да си сама ?”
Но после същото това вътрешно казва:
„Не ! Ако се сближиш повече от това с друг човек единият ще е наранен „
Затова си тръгни ... благодари за приятния разговор и се махни без да се обръщаш назад.
Дори имам чуството, че повече ме е страх аз да не подведа някого.

Защото нямам останала обич за даване.

Знаеш ли какво си мисля...
Първо, че драматизираш. Знай, че всеки има такива моменти, те са етап към друго ниво.
Второ, че не живееш а се самонаблюдаваш - пак е нормален етап, бих казала.
Трето, че това, което чувстваш в момента ти харесва по някакъв мазохистичен начин, опиянява те - гледката на тъжна, замислена, плаха, мълчалива жена - наранена, наранена...
Е това вече може да те отдели от реалността и да си останеш в тази роля.
Дано не ти звуча грубо.
И понеже и аз съм била на тоя хал-пък и кой ли не е бил - благодарна съм на хората които са ми казвали нещата 1:1
Пък може и да не съм права, но не мисля да ти държа ръчичката и да казвам ох горката, ох милата...
Ти си богат и силен човек - сигурна съм. Изживей си момента и давай напред - всичко е в теб.

Нямам сигнатура.

Знаеш ли, всички сме като тревички в полето - понякога вятърът е толкова силен, че се навеждаме почти до земята - ама после пак дъждец, слънчице, косят ни, растем, някои от нас са плевели, други са билки - ама си растем и пак се изправяме, де, това ми е пойнта.
Просто си в такъв период на ветровито време и бури. Не се насилвай да говориш - щом принципно си такава разговорлива, няма как в един момент отново да не станеш (себе си). Дай си сега малко временце за почивка и вътрешно мълчание, без да се фиксираш върху това, че може да си променена завинаги и че нямаш повече обич. Имаш, имааааш, слушай кака си. Това с обичта е като непресъхващ извор, вярвай ми.

Желанията ни трябва да са леки като перце...

Дай шанс на тези, които имат какво да ти дадат ...
Дай шанс на сърцето си ... да получи онази обич, която имат другите за даване ... всичко ще си дойде на мястото.

Страх ме е да допусна някого близо.

Там ти е грешката.

Случва се хора да ме доближат, заговаряме се. Много ми е приятно да говоря с хората, но за много кратко.
Бързам да стана и да си тръгна.

Болка и страх... ще отминат.

Дори имам чуството, че повече ме е страх аз да не подведа някого.

Когато си готова това ще си отиде от теб без да се усетиш.

Защото нямам останала обич за даване.

Обичта не е пазарлък. Когато позволиш на някой да ти даде своята обич и когато си готова да я приемеш с чисто сърце знай, че това ще породи у теб достатъчно, за да можеш да му отвърнеш. Истинската обич се дарява без да се очаква нещо в отговор. Когато ти предложат такава приеми я... ако успееш да я разпознаеш.

Внимавайте със Снейп, защото има палава писалка, дълги уши и голяма уста...

mi da,te3i strahove ste si otidat niakoga.Ti samo moze6 da si pomogne6 4re3 malko po-po3itivna naglasa,no ako ne si gotova,ne se nasilvaj!
A3 oba4e ot opit 3nam,4e niama smisul mnogo da 3adulbavam v mojta "li4na drama", a po-bur3o da 3atvariam stranizata i da minavam napred,3a koeto nikoga ne sum suzaliavala

Чудесно! Мълчанието и съзерцанието са толкова красиви, ако се научиш да ги използваш. Ако го правиш не за да маниерничиш. Ако се чувстваш по-добре мълчейки. Ако пускаш повече да влиза в главата ти, отколкото за излиза. Това си е една прекрасна форма на егоизъм. Не бързай, стой ако ти е интересно, гледай ако ти се гледа, слушай ако ти се слуша. Не говори. Или не бързай да говориш. Не очаквай нищо, просто се наслаждавай на мига, притворила очи. Обич ли? Кой въобще говори за обич. Запази нещата прости.
Пробвай.

Това е гадно и ужасно.Все едно чета себе си,или това,което аз бих написала,ако не мълчах.Защото аз мълча.Оказа се,че все пак за учудване на всички мълча.Май трябва да спрем,ааа?Май трябва да обръщаме внимание на тези около нас?Знам ли?

Красиво казано .... Зарежда с оптимизъм.

Хей Живот много ти приляга.

Виждам се като теменужка.

Мисля, че си прав.
От няколко дена държа нещата простички.
И не се натъжавам.
И наистина, когато спреш да говориш и оставиш другите да го правят... става по интересно.

Ние мълчейки май им обръщаме повече внимание ?
И аз още незнам какво правим.

време на времето...
Всичко е преходно, всичко преминава...
Ако си затворена по характер - ще си останеш такава, ако не - ще почнеш да приказваш, когато ти дойде отвътре.
Не се насилвай, така нищо няма да постигнеш трайно.

Който не разбира мълчанието ви, няма да разбере и думите ви.

Скапаното време изобщо не помага!Лекува,ама...на куково лято!