не е ли

маниакалността естествено човешко състояние?
въпроса за "нормалността" опира само до това, в какво ще се вманиачиш.
наблюдавам приятелите си и хората около мен/а и себе си наблюдавам/
всеки се е вамниачил в нещо, кой кариера да прави, кой пари да печели и да си угажда по всякакъв начин, кой да живее здравословно, друг се вманиачава в някоя неосъществима любов или в стари и нови "религии" и в какви ли не още добри и лоши идеи и добри и лоши навици(сами се сещате предполагам).
а "добри" или "лоши" кой го определя?
дори и тези "духовно извисени хора", които твърдят, че са се освободили от страстите и желанията си и са посветили живота си "за благото на човечеството" и те в същност са се пристрастили точно към тази идея, но какво точно са направили за това човечество и с какво е станал по добър света? просто са се направили популярни като "много добри и праведни хора", нищо повече.
какъв е смисъла? може ли някой да ми каже? какво е значението към какво ще си пристрастен щом единственото, което те кара да го правиш е твоето, гадно, ненаситно Его
е, драги ми събеседници, нормални ли сме?

Ми нормално всеки да има някаква цел.
Вманиачаването по-скоро е свързано с това дали да я постигнеш на всяка цена.

От всичко по малко и накрая нищо- съвсем по френски.

това с "целта" е много относително понятие.
щото цели много(както вече казах), а ползата от тях не е ясна.
а и понятието "полза" за всеки носи съвсем различен смисъл, който е свързан само с неговото Его
да разбирам ли, че приемаш, че маниакалността е естествено човешко състояние, а не болестно?

за вманиачаването ли ще говорим или за егото?
или ще ще сочим с пръст духовниците - "вижте ги пък тия".
може би ще обсъждаме безсмислеността на съществуването...

"наблюдавам приятелите си и хората около мен/а и себе си наблюдавам/
всеки се е вамниачил в нещо" - къде си хоспитализирана?

и как разбра, че стремежите, мечтите, даже дори и плановете на хората са МАНИЯ?!

не стана ли ясно, че желаният, които маниакално задоволяваме са продиктувани от Егото?
да сме здрави и красиви за да ни харесват всички(ако не всички, то поне тези, които ние харесваме), да сме богати за да може да си угаждаме на всички прищевки, да сме популярни (кой където свари, сред приятели, сред колеги, а ако може и сред непознати) за да задоволяваме тщеславието и суетата си и т.н.
ако не беше така щеше ли да има толкова "драми" и психологически и психически проблеми?
всичко опира до едно хипертрофирало и ненаситно ЕГО, маниакалността е негова любима рожба
та за какво ще говорим, дали за маниакалността или за Егото все тая, кой за каквото му се говори за това да говори
ако пак не е станало ясно мога да доразвия тезата си, а искам да видя и вие какво мислите

Не съм сигурен кой е измислил егото, то може въобще да не съществува.
Когато спортист участва в състезание, заради егото ли го прави? Успехът е следствие, но защо той е избрал тази игра на първо място?
Децата обичат електронни игри, това е поведение, което може да доведе до вманиачаване. Заради егото ли го правят?
Музикантът се занимава с музика, заради егото ли?
Хората обичат да са с други хора, егото ли е първо или това, че просто им харесва и затова го правят.
Когато си гладен, търсиш храна, заради егото ли?
Ами хората, които са влюбени, те търсят близост и интимност с един човек, но това не е заради егото.
Парите позволяват на хората да живеят според капризите си? Това его ли е или желание за живот?
Вътрешният инстинкт да живееш, да създаваш, да рушиш, да взимаш участие поражда желанията. Този инстинкт не е его.
Его е ограниченото схващане на нещо подобно на този инстинкт. Его-то е популярно, но по-скоро като клише.
Вманиачаването е една от формите, която вътрешното желание за живот на човека приема. Не можем да разберем вманиачаването, ако гледаме на него през егото. Вманиачаването идва от по-дълбоко ниво.

Вманиачаването е свързано с мозъка. Мозъкът иска да прави това, което може. Именно да функционира. На всяка стъпка мозъчното функциониране се насочва от вътрешни механизми на обратна връзка, които са положителни (удоволствие от успешни действия) и отрицателни (избягване на неуспешни действия). Вманиачаването се случва на това ниво.

Когато се занимаваме с нещо, тази дейност предизвиква отпечатък в нашия мозък. Понякога този отпечатък е силно доминиращ: връзките, които са създадени са много силни. Как става това - най-често в резултат на силен страх, или под влияние на човек, който оказва силно въздействие над нас (положително или отрицателно), в резултат на житейска трагедия или просто в резултат на случайност. Мозъкът е пленен в тази област на мислене и колкото повече мисленето е съсредоточено там, толкова повече връзки се създават. Ако процесът започне, той може да се усили лавинообразно.

Това не е желателно в крайните си степени. Хората трябва да могат да функционират в много области. Да разпределят вниманието си и времето си. И действително, мозъкът на повечето хора се справя с това. Хората не чувстват "вманиачаване".

Може би мозъкът на някои хора е предразположен към вманиачаване, но това не е задължително. Ако някой център на мозъка е развит повече от други, например център, който отговаря за математически способности. То заради механизмите на обратна връзка, човек ще развива точно този център (защото получава повече положителни и по-малко отрицателни стимули). Външното изражение на това може да бъде избор на професия, но това не е вманиачаване. При вманиачаването има някакво много по-силно първо впечатление, отпечатък в мозъка, който продължава да връща вниманието към функциониране само в една област.

Все пак да кажем, че вманиачаването не ненормално (с негативна конотация), а е извън нормата.

За да обобщим, вманиачаването НЯМА никаква връзка с егото. Егото е клише, което върши повече вреда отколкото полза при разбирането на човека. Механизмите и причините на вманиачаването са свързани с работата на мозъка.

Такова нещо скоро не бях чел. Заменяне на думичката "его" с думичката "мозък" - и хоп - готово! - цяло мнение се появи. А иначе насоката и парадигмата на осмисляне - по същество същата.

"Свързването" на психичната дейност изцяло с "мозъка", т.е. редукционисткото й свеждане до един от органите на висшата нервна дейност, може да се тълкува като особен вид мания, произтичаща от научната мода на съвремието. Ние сме вманиачено болни в научните си типизации и даже не се усещаме колко глупаво изглеждаме, уви!

мнението ми бе съставено от две части, без да имам амбиция да обдиня разум и мозък. именно, аз ги разгледах отделно.

първо отхвърлих връзката между "вманиачаване" и его на психологическо ниво.

във втората част разгледах вманиачаването като мозъчно функциониране.

мнението не е редукциониско, а подходът за критика е шаблонен.

редукционистко...
освен това не виждам някой друг да коментира по същество.

В първата част наблягаш на инстинкта - е добре, и други са правили така, все отнякъде трябва да се тръгне. Хареса ми и хипотезата ти, че може да няма его.

Що се отнася до втората ти част - вече ти казах. Мозъкът е органът, който ти нарочваш за своеобразен субект на нервнофизиологичните, респ. психичните превръщания. Но не мозъкът е субект (и не случайно всеки нарича мозъка си "моят мозък", а ТИ (независимо, че може и да не си извечно субстанциален субект на обговарянето). Т.е. не забравяй все пак, че не мозъкът изначално изговаря КАК стоят нещата, а самият мозък бива изговарян като елемент от всичко, което се изказва. А всичко се изказва не от мозъка, а от субекта на изказването; и се изказват вкл. и всички възможни функционализми на мозъка или психиката, което означава, че мозъкът е едно от означаемите. Въпросът на въпросите си остава: КОЙ е този, който означава каквото и да е, вкл. и мозъка като уж "център" на "психофизиологичното". Впрочем този въпрос си остава една извечна загадка...

това е стандартна критика, дължаща се на стандартно объркване. причината е, че двата нагледа се смесват произволно. на функционално ниво, когато разглеждаме мозъчното функциониране, не можем ad-hoc да прилагаме философски доктрини.

твоето становище е подобно редукционисткото, само че в обратна посока: отхвърляш механизми, които са открити от неврологията (neuroscience), макар те да обясняват по забележителен начин много от наблюдаваните феномени.

на функционално ниво, когато разглеждаме мозъчното функциониране, не можем ad-hoc да прилагаме философски доктрини.

Какво пречи нивото да е функционално, да обясняваме психиката, но да се дистанцираме съзнателно от съжденията на неврофизиологията? Та нима последната не е само вариант на истинно обяснение, при това кой някъде е казал, че нейните съждения са повече от хипотези?

Т.нар. "философски доктрини" визират пределното основание на всяко възможно обговаряне и тъкмо те посочват границата на нагледа, а именно - субектът, който би забелязал и мозъка и би го нарочил по една или друга причина като център на нещо си. Но не виждам как въпросното нарочване би могло да има императивна стойност преди винаги конкретния акт на изказването именно откъм субекта. Значи, тук ще става дума за абсолютния факт на кое да е изказване, който предхожда съдържанието на интерпретацията, вкл. и кое да е нарочване.


твоето становище е подобно редукционисткото, само че в обратна посока: отхвърляш механизми, които са открити от неврологията (neuroscience), макар те да обясняват по забележителен начин много от наблюдаваните феномени.

Не е така! Моето изказване чисто и просто демаскира редукционизма на кое да е изказване, което свежда нещо до нещо друго. Искам да кажа, че неврофизиологичната интерпретация с нищо не е по-важна или по-истинна от която и да е друга, а само по-широко приложима поради епохалния авторитет на науката. Но това не означава, че не мога да си интерпретирам (в рамките на удобното за самия мен) по друг начин и пак да бъда прав съобразно други изходни правила, от които тръгвам. "Забележителният начин" на неврофизиологията не бива изначално да затваря всички останали възможности. Напр. мога да реша да обяснявам психиката изцяло феноменологично - и следователно да се дистанцирам по презумпция от всяка една емпирия и фактическа причинност, която да изпреварва логическата необходимост (в науката точно в това вярват - че фактическата причинност изпреварвала логическата необходимост). Това е илюзия, от която може да ни спасява всякога тъкмо философската критика на езика.

"holy crap" много се отдалечихме

субектът е валиден в контекста в който той се е самообяснил. децата не знаят себе си като субект, но се научават да бъдат "аз". Понеже това обяснение е много успешно (като ключова фраза, като издигнат лозунг, като знанието за огъня; като meme-s, разпорстраняващи се в обществото, но съзнанието е психическо meme). Така само-съзнанието бива прието, завладява цялото психическо функциониране.

картините през самосъзнанието са една форма на редукция на действителността и тя е толкова успешна, че ни е трудно да приемем, че, разбира се, те не са самото съществуване, а негова редукция. самосъзнанието не е самото съществуване дори на нас като психически същества, а, отново, негова редукция. тази редукция се разширява като допълнително теоризиране (над въпросите на философията), но остава в собствения си план.

а този план не е единствен, както се демонстрира от науката.

за действителния: начин на обговаряне, на разбиране, ще направя следната аналогия.

една програма не може да се разбере себе си наистина (като онтология, а не като самосъзнание), само чрез своето програмно функциониране. тя трабва да погледне в кода си!

кодът на човека е във физиката, биологията, във функционирането на мозъка. философията се самоограничава, игнорирайки възможността, на гениалното провидение, да имаме достъп до градивните си елементи и да знаем за това.

в този смисъл науката е път към онтологическата саморефлексия, какъвто философията никога не може да бъде!.

субектът е валиден в контекста в който той се е самообяснил. децата не знаят себе си като субект, но се научават да бъдат "а

Съгласен съм, но тъкмо поради това неврофизиологията или мозъкът не са субектът. Досега не съм чувал дете да обяснява съществуването чрез висшата нервна дейност и при все това обяснението на опита му е непротиворечиво и се действа сравнително адекватно.


самосъзнанието не е самото съществуване дори на нас като психически същества, а, отново, негова редукция. тази редукция се разширява като допълнително теоризиране (над въпросите на философията), но остава в собствения си план.

Кой е казал, че изказването ни като "психически същества" ни предрешава навеки като такива? Това си е просто едно изказване, което е хипотеза. Собственият план на нещо си не е никога толкова самодостатъчен, че да избегне произволността на акта на своето полагане през формата на субект. Субектът обаче, в качеството си на трансцендентална граница на нагледа, собствено не принадлежи на реда, който бива описван. Това се отнася и за илюзията, че субектът бил "психическо същество". Субектът изначално се различава от кое да е нарочване, с което би могъл да се отъждестви.



Самосъзнанието е задълбочаване на познанието върху даденото - задълбочаването дотам, че да бъде рефлективно зададен въпросът: КОЙ познава, сиреч въпросът за вектора на о-свет-яване на "света". Въпросната рефлексия и тъкмо тя установява, че не мозъкът изговаря, а той бива изговарян в реда на играта на неврофизиология. Т.е. не съществува такова нещо като физиологична органика преди акта на изказването й от субект на съжденията на неврофизиологията.

картините през самосъзнанието са една форма на редукция на действителността и тя е толкова успешна, че ни е трудно да приемем, че, разбира се, те не са самото съществуване, а негова редукция.

Какво е "самото съществуване", освен вторичният ефект от акта на своето изначално изказване през формата на субект и съобразно произволно избрана идеална параметрика?


а този план не е единствен, както се демонстрира от науката.

Всеки възможен наглед се задава през субектното единство на смисъл спрямо света. Науката гледа на света емпирично, сякаш обектите си съществуват преди акта на назоваването/идентифицирането им като такива. Философията е бдителна тъкмо спрямо това: че всяка емпирия ни е достъпна тъкмо през изначалната фигура на единственост/трансцендентализация на смисъла.

една програма не може да се разбере себе си наистина (като онтология, а не като самосъзнание), само чрез своето програмно функциониране. тя трабва да погледне в кода си!

Онтология не значи "наистина", а предформат на оглавяване, сиреч тяло срещу главата, от което обаче не следва, че има нещо такова като "чист предформат", който един дявол знае какво представлява. Всяко означено е значещо само в акта на едно действено означаване в изказването и никога преди това!


кодът на човека е във физиката, биологията, във функционирането на мозъка. философията се самоограничава, игнорирайки възможността, на гениалното провидение, да имаме достъп до градивните си елементи и да знаем за това.

Какво значи "кодът на човека"? Аз не ти говоря за човека, а за субекта на изказването, който нарочва какво е човекът, играейки си на физика, биология, неврофизиология, антропология и каквото още си избереш. Не философията, а тъкмо науката се ограничава, твърдейки, че съществува фактическа истинност преди акта на нейното трансцендентално изказване като чиста възможност за съдене изобщо. Вярно е, че и философията е вид игра, но игра, обясняваща игровостта изобщо. И защо философите да нямат достъп до градивните елементи на това, което сме нарочили за "човек"? Не само че като всички хора имат такъв достъп, но отиват и по-нататък: те виждат, че всяко фактическо привилегирване на възможности е винаги апостериорно, т.е. че няма такава възможност, която да изпреварва живата действителност на своето изказване откъм субект. Философията, доколкото е критика на езика, а не самоцелна метафизика, не предрешава нито субекта, нито обекта в съдържанието на изказването.


в този смисъл науката е път към онтологическата саморефлексия, какъвто философията никога не може да бъде!.

Е как ще е път като науката предрешава субекта, свеждайки го до един-от-обектите? Онтологическа саморефлексия е забелязването на първата случайност (трансценденталното случване на света през формата на субект) на полагането на тяло като предформат на оглавяване, т.е. че няма такава необходимост, която да предрешава случайността на собственото си полагане/нарочване за такава.

е точно това имах предвид и аз, ама не занм защо първите отговарящи толкова се бъзнаха ;))))
да не би да е заради страха, че ще останат без почва под краката си?
ми кво ли ще е ако вземат че се видят отстрани, и видят колко безмислено и глупаво изглеждат, че на всичкото отгоре и диагноза може да им поставят ;)
но цялата тази история не е никак смешна, по скоро е тъжна

По принцип съм съгласна с теб. ДА! Егото мотивира сума си - ако не почти цялото човешко поведение. Но и ти и аз знаем, че някои хора са много по его-тични от други (карани напред от егото...). Та ето ми първия въпрос:
1. Как разпознаваме едния вид от другия?

2. Ти също си човек. Знаеш ли си собственото его? То ли е - или нещо друго - дето е изписало цяла страници с въпроси тука? Ти какво искаш да 'докажеш' и на кой?

Е, може и да няма какво да доказваш - просто се чудиш за човешкото състояние - но не може да нямаш 'его' - всичи го имаме според мене.

Между другото много ми допадат въпросите ти - и аз ги имам. По професия съм психогог - и отговорите там ... не се намират!