Гностиците?
7 отговора
165 прегледа
Re: Гностиците?
Гностицизъм
Това е религиозно-философска система, която възниква през първата половина на II век. Своеобразието на това сложно философско и религиозно явление се състои в това, че върви по път, противоположен на замислите на философията на късната античност, опитала да изтълкува античните митове като алегории. Боговете били лишавани от биографии и се превръщали във философски категории. Пътят на гностиците е път на вторичната митологизация. Това е опит проблеми, вече осъзнати като философски, да бъдат представени във вид на митологеми. Основните постулати на гностицизма са: Бог е трансцендентен и абсолютно непознаваем, безличностен дух. От божествената същност, чрез еманация се пораждат битийни същности, оформящи 365 сфери, според Василид. Материалната сфера се характеризира като тотална противоположност на всичко духовно. Християнският възглед за Св. Троица е подменен от гностиците с идеята за великата Триада, олицетворена от Майката, Демиурга и Изкупителя. Според едно от многобройните течения в гностицизма, последната еманация на божеството е Демиург, който съчетава светлината и мрака, силата и слабостта. Той сътворява света, заключвайки в него нашите души и обременявайки ги с материята. Според друга теория Демиургът е една от висшите власти на божествения разум, мисъл, дух, Изкупителят, който ни спасява от материята. Според друго учение Демиургът е представител и орган на висшия Бог, изпратен от Божествения промисъл специално към евреите, като Иехова. Според гностицизма спасението се осъществява чрез гносиса, самопознание за божествената същност на човека. Гностиците разделяли хората на плътски (соматици), психични (душевни), духовни (пневматици). Плътските са обвързаните и ограничавани от материята земни хора. Достигащите божествената светлина наричали духовни хора, пневматици. Способните да се издигнат до Демиурга - душевни. Сред известните основатели на завършени гностически системи от II век се открояват Василид, проповядвал в Александрия и в Антиохия и Валентин - в Египет. Светлина върху учението на гностиците внася откритата през 1945 г. край Наг-Хамади (Горен Египет) голяма колекция от папируси от IV век, коптски преводи на гръцки оригинали от II-III век. Сред християнските гностически писания са „Евангелие на Тома”, „Евангелие на истината”, „Послание до Регин”, „Евангелие на Филип”.
Мария ИВАНОВА
----------------------------------------------------------------------------------------------------
[линк]
Това е религиозно-философска система, която възниква през първата половина на II век. Своеобразието на това сложно философско и религиозно явление се състои в това, че върви по път, противоположен на замислите на философията на късната античност, опитала да изтълкува античните митове като алегории. Боговете били лишавани от биографии и се превръщали във философски категории. Пътят на гностиците е път на вторичната митологизация. Това е опит проблеми, вече осъзнати като философски, да бъдат представени във вид на митологеми. Основните постулати на гностицизма са: Бог е трансцендентен и абсолютно непознаваем, безличностен дух. От божествената същност, чрез еманация се пораждат битийни същности, оформящи 365 сфери, според Василид. Материалната сфера се характеризира като тотална противоположност на всичко духовно. Християнският възглед за Св. Троица е подменен от гностиците с идеята за великата Триада, олицетворена от Майката, Демиурга и Изкупителя. Според едно от многобройните течения в гностицизма, последната еманация на божеството е Демиург, който съчетава светлината и мрака, силата и слабостта. Той сътворява света, заключвайки в него нашите души и обременявайки ги с материята. Според друга теория Демиургът е една от висшите власти на божествения разум, мисъл, дух, Изкупителят, който ни спасява от материята. Според друго учение Демиургът е представител и орган на висшия Бог, изпратен от Божествения промисъл специално към евреите, като Иехова. Според гностицизма спасението се осъществява чрез гносиса, самопознание за божествената същност на човека. Гностиците разделяли хората на плътски (соматици), психични (душевни), духовни (пневматици). Плътските са обвързаните и ограничавани от материята земни хора. Достигащите божествената светлина наричали духовни хора, пневматици. Способните да се издигнат до Демиурга - душевни. Сред известните основатели на завършени гностически системи от II век се открояват Василид, проповядвал в Александрия и в Антиохия и Валентин - в Египет. Светлина върху учението на гностиците внася откритата през 1945 г. край Наг-Хамади (Горен Египет) голяма колекция от папируси от IV век, коптски преводи на гръцки оригинали от II-III век. Сред християнските гностически писания са „Евангелие на Тома”, „Евангелие на истината”, „Послание до Регин”, „Евангелие на Филип”.
Мария ИВАНОВА
----------------------------------------------------------------------------------------------------
[линк]
Re: Гностиците?
Неогностическа подмяна на християнството
Съвременната цивилизация прекрачи прага на третото хилядолетие, все още неизлекувала раните от властвалия повече от половин век социалистически атеизъм и култ към царството на Кесаря, но широко отворила врати за философията на неоезичеството. Някои от тези религиозни движения легитимират себе си като християнски и претендират за нов, оригинален поглед към Христовото учение, който обаче е направен през призмата на гностицизма, будизма, индуизма и окултизма.
Гностицизмът е ерес от първите векове и възниква като философско учение, стремящо се да примири езичеството с християнството. Сред многообразните лица на неоезическите култове ясно изпъква и последователно е прокарана идеологията на неогностицизма. Израснал върху основните доктрини на гностицизма - онтологическия дуализъм между Бог и материя (материята, подобно на духа не е сътворена, а съществува предвечно) , езотерическо (мистично) самопознание, самоспасение - той внася и някои актуални промени. Дуализмът е заменен с еволюционния възглед за единството на духа и материята. Гностическият възглед за материята като зло отстъпва пред еволюцията, която прави възможен прехода между материалното и духовното, по пътя на „просветляването” на материята, достигането на съзнателни форми и навлизането й в духовния свят.
Друго основно положение в неогностицизма е деперсонализирането на Бога. Бог е непознаваем безличностен дух, който иманентно присъства във всяко индивидуално битие, т. е. всичко съществуващо е част от Бога. Като отхвърля християнското персоналистично схващане за Бога и човека, неогностицизмът преодолява единствената преграда пред стремежа на човека към обожествяване. Така от устата на не един от последователите на неоезичеството тези идеи звучат така: „Всеки човек може да каже: „аз съм Бог”. „Християнският” теолог и психиатър д-р М. Скот Пек казва същото: „Бог е нашето подсъзнание. Бог е вътре в нас”. Според неогностицизма Бог и човекът имат онтологично една и съща природа. Различието е, че Бог има само духовно битие, докато човекът е свързан с материята и води борба за избавление от нея чрез езотерично познание и самопознание. Това е пътят към неогностическото „обожествяване”. На свидетелството на Бог-Отец при Кръщение Господне (Мат. 3:17) и на Преображение (Мат. 17:5): „Този е Моят възлюбен Син, в Когото е Моето благоволение”, древният гностицизъм противопоставя своето „разумно” неверие в Боговъплъщението на Божия Син. Неогностицизмът също не изповядва Христос като Син Божий и Спасител на човечеството, а като пратеник с мисия да просвети заблудените, космически учител наред с Адам, Авел, Сит, Енох, в някои култове също Буда, Заратустра и др. Друго основно положение в неогностицизма: Иисус учел, че всички религии отвеждали при един и същи Бог. В Новия Завет няма свидетелство, което да потвърждава това, нещо повече - Сам Христос предупреждава: „ Който не почита Сина, той не почита Отца, Който Го е пратил”(Иоан 5:23). Ап. Петър: „Този е камъкът, който, пренебрегнат от вас зидарите, стана глава на ъгъла; и в никого другиго няма спасение; защото под небето няма друго име, на човеци дадено, чрез което трябва да се спасим” (Деян. 4:11-12). Според неогностицизма Иисус учел, че езотеричното учение е решаващо за спасението на човека и че за постигането на тази цел е необходима трансформация на съзнанието. Христос напротив, не набляга на тайно езотерично откровение, а учи, че спасението е акт на съкрушеното сърце, на добрата воля, освободена от лукавството и самооправданието, на просветления чрез добродетели ум. Грехът не съществува, той е илюзия, твърдят идеолозите на неогностицизма. Има грешки, но грях няма. Грешките изправяме, като прощаваме на себе си и на другите. В Новия Завет грехът е една от основните нравствени категории. Той има дълбоки метафизични последствия върху човешкия род. Първородният грях прекъсва екзистенциалната връзка между Бога и човека, като същевременно променя природата му (Божият образ потъмнява). Грехът поражда и смърт. Избавлението от последиците на греха вече не е по силите на човека. То става Божие дело. Иисус Христос е Божият Агнец, Който взима върху Си греховете на света, вината на цялото човечество и чрез Своите кръстни страдания го примирява с Бога. Като поставят редом до Бога Отец и Бог майка, неогностиците откриват място на окултните практики, свързани с вярата във Великата майка, Гея и т. н. Като основа за развитието и популяризирането на идеите на неоезическите култове може да се смята учението на видния психотерапевт и основател на аналитичната психология Карл Густав Юнг. Той разработва психодинамична теория на личността, чиито основни понятия са колективното безсъзнателно и неговите архетипи. Обобщавайки обширните си познания в областта на историята, алхимията, културологията, теология, клинични изследвания и личния си опит, Юнг утвърждава, че източникът на всеки религиозен опит, както християнски, така и езически, е онази безсъзнателна област на човешката психика, която е зад пределите, управлявани и контролирани от егото (съзнанието). Тази постановка на аналитичната психология води до радикалния извод за иманентността на Бога, т. е. човешкото преживяване на божественото произхожда от дълбинното човешко преживяване. Аналитичната психология смята, че е открила органа на човешката психика, пораждащ боговете. Юнговската концепция за безсъзнателното, което неумолимо твори в хода на историята и поставя в човешкото съзнание цял сонм богове, заставя човека да се замисли за относителността на този поток на „богоявления”. Ако човекът не само може, а и по необходимост създава свои богове и богини, както смята Юнг, тогава вероятността да съществува абсолютен Бог, Който да изчерпва проявата на тази човешка способност, става много малка. Ако преживяването на божественото произхожда от природната дейност на архетипитe на психическото безсъзнателно, то трябва да бъдат отхвърлени всякакви опити и привързаност към абсолютното и изчерпващо откровение. То би опустошило несъзнателното, лишавайки го от неговите възможности да дава изход на религиозните енергии в бъдеще. Според Юнг приемането на едно окончателно слово би затворило пътищата за нови съобщения от безсъзнателното, вместо да ги стимулира. Категоричен привърженик на гносиса, Юнг последователно подменя вярата със знание и апелира към християнството да разбере своята ограниченост и да потърси своята пълнота в учението и опита на другите религии, а най-добре в пряк диалог с индивидуалното безсъзнателно. Макар че самият Юнг не е имал за цел да създаде нова религиозна доктрина, нито да критикува съществуващите такива, той създава едно духовно учение, в което със средствата на психологията се утвърждават неогностически възгледи. Неговата аналитична психология добре кореспондира с тенденциите към глобализация на всяко едно ниво в съвременното ни общество на наука, образование и религия, и с несекващия стремеж на човека сам да се обожестви. Появата и развитието на неогностицизма потвърждава, че претенциите на неоезическите култове за един съвременен прочит на християнското учение извън свидетелството на Свещеното Писание не е нищо друго, а компилация от добре познатите на светите отци древни ереси, отхвърлени и осъдени на Вселенските събори. А това, че тази древна ерес търси средства за утвърждаване в съвременната наука, свидетелства за раждането на една мощна идеология, устремила се да извърши подмяна на християнските ценности.
[линк]
Съвременната цивилизация прекрачи прага на третото хилядолетие, все още неизлекувала раните от властвалия повече от половин век социалистически атеизъм и култ към царството на Кесаря, но широко отворила врати за философията на неоезичеството. Някои от тези религиозни движения легитимират себе си като християнски и претендират за нов, оригинален поглед към Христовото учение, който обаче е направен през призмата на гностицизма, будизма, индуизма и окултизма.
Гностицизмът е ерес от първите векове и възниква като философско учение, стремящо се да примири езичеството с християнството. Сред многообразните лица на неоезическите култове ясно изпъква и последователно е прокарана идеологията на неогностицизма. Израснал върху основните доктрини на гностицизма - онтологическия дуализъм между Бог и материя (материята, подобно на духа не е сътворена, а съществува предвечно) , езотерическо (мистично) самопознание, самоспасение - той внася и някои актуални промени. Дуализмът е заменен с еволюционния възглед за единството на духа и материята. Гностическият възглед за материята като зло отстъпва пред еволюцията, която прави възможен прехода между материалното и духовното, по пътя на „просветляването” на материята, достигането на съзнателни форми и навлизането й в духовния свят.
Друго основно положение в неогностицизма е деперсонализирането на Бога. Бог е непознаваем безличностен дух, който иманентно присъства във всяко индивидуално битие, т. е. всичко съществуващо е част от Бога. Като отхвърля християнското персоналистично схващане за Бога и човека, неогностицизмът преодолява единствената преграда пред стремежа на човека към обожествяване. Така от устата на не един от последователите на неоезичеството тези идеи звучат така: „Всеки човек може да каже: „аз съм Бог”. „Християнският” теолог и психиатър д-р М. Скот Пек казва същото: „Бог е нашето подсъзнание. Бог е вътре в нас”. Според неогностицизма Бог и човекът имат онтологично една и съща природа. Различието е, че Бог има само духовно битие, докато човекът е свързан с материята и води борба за избавление от нея чрез езотерично познание и самопознание. Това е пътят към неогностическото „обожествяване”. На свидетелството на Бог-Отец при Кръщение Господне (Мат. 3:17) и на Преображение (Мат. 17:5): „Този е Моят възлюбен Син, в Когото е Моето благоволение”, древният гностицизъм противопоставя своето „разумно” неверие в Боговъплъщението на Божия Син. Неогностицизмът също не изповядва Христос като Син Божий и Спасител на човечеството, а като пратеник с мисия да просвети заблудените, космически учител наред с Адам, Авел, Сит, Енох, в някои култове също Буда, Заратустра и др. Друго основно положение в неогностицизма: Иисус учел, че всички религии отвеждали при един и същи Бог. В Новия Завет няма свидетелство, което да потвърждава това, нещо повече - Сам Христос предупреждава: „ Който не почита Сина, той не почита Отца, Който Го е пратил”(Иоан 5:23). Ап. Петър: „Този е камъкът, който, пренебрегнат от вас зидарите, стана глава на ъгъла; и в никого другиго няма спасение; защото под небето няма друго име, на човеци дадено, чрез което трябва да се спасим” (Деян. 4:11-12). Според неогностицизма Иисус учел, че езотеричното учение е решаващо за спасението на човека и че за постигането на тази цел е необходима трансформация на съзнанието. Христос напротив, не набляга на тайно езотерично откровение, а учи, че спасението е акт на съкрушеното сърце, на добрата воля, освободена от лукавството и самооправданието, на просветления чрез добродетели ум. Грехът не съществува, той е илюзия, твърдят идеолозите на неогностицизма. Има грешки, но грях няма. Грешките изправяме, като прощаваме на себе си и на другите. В Новия Завет грехът е една от основните нравствени категории. Той има дълбоки метафизични последствия върху човешкия род. Първородният грях прекъсва екзистенциалната връзка между Бога и човека, като същевременно променя природата му (Божият образ потъмнява). Грехът поражда и смърт. Избавлението от последиците на греха вече не е по силите на човека. То става Божие дело. Иисус Христос е Божият Агнец, Който взима върху Си греховете на света, вината на цялото човечество и чрез Своите кръстни страдания го примирява с Бога. Като поставят редом до Бога Отец и Бог майка, неогностиците откриват място на окултните практики, свързани с вярата във Великата майка, Гея и т. н. Като основа за развитието и популяризирането на идеите на неоезическите култове може да се смята учението на видния психотерапевт и основател на аналитичната психология Карл Густав Юнг. Той разработва психодинамична теория на личността, чиито основни понятия са колективното безсъзнателно и неговите архетипи. Обобщавайки обширните си познания в областта на историята, алхимията, културологията, теология, клинични изследвания и личния си опит, Юнг утвърждава, че източникът на всеки религиозен опит, както християнски, така и езически, е онази безсъзнателна област на човешката психика, която е зад пределите, управлявани и контролирани от егото (съзнанието). Тази постановка на аналитичната психология води до радикалния извод за иманентността на Бога, т. е. човешкото преживяване на божественото произхожда от дълбинното човешко преживяване. Аналитичната психология смята, че е открила органа на човешката психика, пораждащ боговете. Юнговската концепция за безсъзнателното, което неумолимо твори в хода на историята и поставя в човешкото съзнание цял сонм богове, заставя човека да се замисли за относителността на този поток на „богоявления”. Ако човекът не само може, а и по необходимост създава свои богове и богини, както смята Юнг, тогава вероятността да съществува абсолютен Бог, Който да изчерпва проявата на тази човешка способност, става много малка. Ако преживяването на божественото произхожда от природната дейност на архетипитe на психическото безсъзнателно, то трябва да бъдат отхвърлени всякакви опити и привързаност към абсолютното и изчерпващо откровение. То би опустошило несъзнателното, лишавайки го от неговите възможности да дава изход на религиозните енергии в бъдеще. Според Юнг приемането на едно окончателно слово би затворило пътищата за нови съобщения от безсъзнателното, вместо да ги стимулира. Категоричен привърженик на гносиса, Юнг последователно подменя вярата със знание и апелира към християнството да разбере своята ограниченост и да потърси своята пълнота в учението и опита на другите религии, а най-добре в пряк диалог с индивидуалното безсъзнателно. Макар че самият Юнг не е имал за цел да създаде нова религиозна доктрина, нито да критикува съществуващите такива, той създава едно духовно учение, в което със средствата на психологията се утвърждават неогностически възгледи. Неговата аналитична психология добре кореспондира с тенденциите към глобализация на всяко едно ниво в съвременното ни общество на наука, образование и религия, и с несекващия стремеж на човека сам да се обожестви. Появата и развитието на неогностицизма потвърждава, че претенциите на неоезическите култове за един съвременен прочит на християнското учение извън свидетелството на Свещеното Писание не е нищо друго, а компилация от добре познатите на светите отци древни ереси, отхвърлени и осъдени на Вселенските събори. А това, че тази древна ерес търси средства за утвърждаване в съвременната наука, свидетелства за раждането на една мощна идеология, устремила се да извърши подмяна на християнските ценности.
[линк]
Re: Гностиците?
ГНОСТИЦИЗЪМ (ОПРЕДЕЛЕНИЕ)
Гностически произведения, Учители и секти на гностиците, Писмени паметници на древния гностицизъм, Василид (ІІ в.), Валентин (Valentinus) (ок. 100 - ок. 161), Рудолф Щайнер (1861-1925). Антропософия (като тълкуване на Библията), Апокрифи, Аграфи - незаписаните изречения, приписвани на Иисус Христос
Гностически произведения
Гностическите произведения представляват многообразна религиозна литература от първите векове на християнството, създадена в кръга на гностиците. Гностици (от гръц. gnosis 'знание, познание, наука') е прието да се наричат представителите на религиозни течения, опитващи се да съчетаят евангелието с източно-елинистичната теософия, окултизма и митологията. Разцветът на гностицизма е през ІІ-ІІІ в., но влиянието му е по-продължително. Една гностична секта съществува и в наше време (мандеите, от арам. манда 'знание'). Тъй като от гностичните среди са произлезли няколко евангелия, деяния, послания и откровения, които претендират за истинност, гностицизмът принадлежи не само към областта на църковната история, но и към сферата на библиоложката наука. Това е още по-очевидно от факта, че отделни гностически писатели вероятно са имали за прототип досиноптичната традиция.
Учители и секти на гностиците
За един от първите гностици се смята самарянинът Симон Хитонски (Деян 8:9-24). След него се нареждат: Доситей, Менандър, Юстин Гностик, Керинт, Саторнил, Василид, Валентин, Карпокрит и техните последователи, а също и групата на каинитите, нахашените (офитите) и др. Особено място в гностицизма заема Маркион Синопски, който всъщност не е гностик, но е близък до гностиците по някои въпроси.
Писмени паметници на древния гностицизъм
До средата на ХХ в. са известни броени паметници (Пастис София, Тайната на великото Слово, Евангелие от Мария, Оди на Соломон). Сведения за останалите се черпят от полемични произведения на отците на църквата и древните църковни писатели (св. Ириней Лионски, св. Иполит Римски, св. Климент Александрийски, Тертулиан, св. Епифаний Кипърски, Евсевий Кесарийски, блаж. Августин, блаж. Йероним и др.). Тези сведения създават доста пъстра картина на секти, учения и школи, чиито системи често си противоречат една на друга. Дори в характеристиката на една и съща доктрина полемистите често се разминават (напр. св. Ириней Лионски и св. Иполит Римски описват различно системата на гностика Валентин). Достъпът до гностическите книги става възможен едва след 1945 г., когато в Египет, близо до Наг Хамади (Хенобоскион), е намерена цяла гностична библиотека, скрита в монашеско гробище. Тя съдържа тринадесет сборника, включващи петдесет и три трактата. Всички те са преведени от гръцки на коптски език. Библиотеката е събрана от иноците, обитаващи първите монашески селища в края на ІV в., вероятно още докато е бил жив преп. Пахомий, основателя на монашеството с общ бит (Наг Хамади се намира недалече от първата му обител). Но гръцките оригинали на книгите водят началото си от по-ранно време (ІІ, ІІІ в.) и може би дори от края на І век. Мандейските паметници стават известни още през ХІХ в., а през 20-те години на ХХ в. са открити нови (но всичките със среновековен произход).Интерпретацията на гностицизма е до ден днешен предмет на научни дискусии. Има няколко възгледа за това явление в религиозната история.
Отците на църквата, а след тях Неандър и Харнак разглеждат гностицизма като резултат от проникване в църквата на елинизирани източни доктрини, т.е. виждат в него християнска ерес, или, както се изразява Харнак, "силна елинизация на християнството".
Други автори (напр. Ренан, Бусе и Бултман) определят гностицизма като определен стадий от развитието на синкретичната ирано-вавилонска религия, която се появява преди християнството и се опитва да го асимилира. Вариант на тази хипотеза намираме в митологичната теория (Древс), според която християнството произлиза от гностицизма.
Трети (Г. Йонас) смятат, че гностицизмът от първите векове на християнството е само една от проявите на теософията, която се възражда под различни форми във всички времена. Тази гледна точка се потвърждава от много факти. Гностични тенденции във вид на опити да се намери истинската религия чрез сливане на източната мистика, окултизма и синкретичното езичество с философското съзерцание наистина са съпровождали духовната история на човечеството от епохата на елинизма до наши дни. Духът на гностическата теософия присъства в александрийското юдейство и в неоплатонизма, в неопитагорианството и в античните мистерии, в манихейската религия и в кабала. Западното средновековие го познава под формата на албигойството (катаризма), а източното - под формата на богомилството и павликянството. Гностични елементи присъстват в учението на Бруно, Парацелз и Бьоме. В ново време гностицизмът се възражда в теософията и антропософията, а също така в синкретичните ориенталски секти (кришнаити и т.н.). Но както сочи преводачката и изследователката на текстовете от Наг Хамади
Трофимова, гностицизмът от първите векове на християнството е специфична форма на мироглед, която не трябва да се откъсва от историческия контекст. В тази си форма гностицизмът е бил несъмнено особена интерпретация на християнството в духа на крайния спиритизъм. Нито един дохристиянски документ, който може да бъде признат за гностичен в прекия смисъл на думата, не е намерен. Ръкописите от Наг Хамади доказват, че гностицизмът е използвал християнски източници, а не обратното. Във връзка с това гностицизмът се дели на: източен, който е зависел повече от юдейството, маздеизма, вавилонската митология, и западен, който води началото си от учението на Платон и неопитагорийците. Това деление е доста условно, тъй като науката не разполага с изчерпателен брой паметници, а гностицизмът се характеризира с непостоянство и неяснота на представите си, които често преминават от една доктрина в друга. Основите на гностичния мироглед могат да се определят само в най-общи черти. Разногласието на източниците, усложнения символизъм и стремежът към езотеризъм не позволяват да се обособи единна стройна концепция. Гностицизмът е безусловно "религия на спасението". Теолозите й се колебаят между пантеизма и дуализма, но в основата си тя е монистична. Над всичко стои непознаваемото съкровено Божество. То създава сложна йерархия от духовни сили (еони), които с отдалечаването си от Божеството все повече се доближават до хаоса и небитието. Една от йерархиите, Световната душа (Ахамот, София), съблазнена от своеволието, се оказва в плен на материята. Материалното й състояние е низше, изпълнено със страдания. Така "светът се е появил по грешка" (Евангелие от Филип, 99). Страдащата Душа на света страда във всеки човек. Единствена възможност за нейното спасение е да познае небесния си произход и да се освободи от оковите на материята. Това съвпада напълно с доктрината на древноиндийската философия за авидя (санскр., буквално “липса на знания”), която пречи на човека да постигне тъждеството си с Абсолютното. За да бъде спасена Световната душа, на земята е изпратен един от еоните, Христос, който, съединявайки се с човека Исус, разкрива на избрани и посветени хора тайната на истинското познание (гносиса). Преди него юдейският народ е бил ръководен от един от еоните, Демиург (Създателя). В сравнение с най-високите еони той е бил ограничено и низше същество. Според една версия той се противопоставил ожесточено на Спасителя и подбудил враговете му да го разпънат. В момента на разпятието обаче Христос напуснал Исус и възтържествувал над тъмните сили. Според друга версия Демиург, подобно на Симеон Богоприемец, посрещнал радостно Христос, признал своето незнание и му отстъпил мястото си. Тялото на Исус Христос е било призрачно (докетизъм), затова и страданията му са били илюзорни. Да разберат истината, разкрита от Исус, могат само "духовните" хора, на "плътските" това не е дадено. "Духовните" трябва да намерят по пътя на екстатичното съзерцание покой в Единия. Във връзка с тази концепция се почитат враговете на Демиург - Каин и Змията (евр. нахаш, откъдето произлиза названието нахашени, или офти от гръц. ofi~ - 'змия'). Сотерологията на гностичните писатели има два нюанса. При Василид крайна цел на спасението е пълното разтваряне в Единия, "великото неведение" на безсъзнателното, а при Валентин - пълнотата на света и радостта на Душата, върнала се при своя Баща. Материята и тези, които са били нейни роби, ще изчезнат. Ще останат само "духовните" в "пълен покой". За гностиците християнството е висша абсолютна религия, но според тяхното тълкуване. От Христос, учели гностиците, хората са разбрали, че могат да открият своята единоприродност с Бога. Творецът, за когото се говори в Стария Завет, не е можел да даде истинско знание поради своята уж ограничена природа. Но той не се разглежда като зло начало. По този начин гностиците се опитали да решат проблема за съотношението между двата Завета. Тъмен полюс за тях била материята, което водело до краен спиритизъм и аскетизъм (а понякога до иморализъм, тъй като плътските дела според тях нямали реално значение). Само Маркион съвсем определено характеризира старозаветния Бог като зло начало. Цялата тази доктрина с призива си да се търси истината само в самовглъбяването, с отказа си от активно нравствено служене, с езическата си христология и пантеистична сотерология, с откъсването на Стария Завет от Новия Завет, с учението си за материята като зло е коренно противоречива на основите на християнството. Затова св. отци на църквата се противопоставяли на влиянието на гностицизма, който бил особено опасен с това, че се развивал вътре в църквата, прикривайки се с християнска фразеология (терминът "гностик" за църковните учители от онова време има и положителен нюанс, например за св. Климент Александрийски и Ориген). Гностическите евангелия (Евангелие на истината, Евангелие от Тома, Евангелие от Филип и др.) се отличават с висока художественост, приповдигнат стил и по форма са преди всичко логии. Авторите им се интересуват не от земния живот на реалния Богочовек, а само от поученията на небесния еон, разкриващ тайната на спасителния живот и "знанието". Така например всички изречения в Евангелието от Тома започват с думите "Иисус каза" и само рядко включват диалог на Иисус със слушателите и учениците му. На пръв поглед това Евангелие много напомня каноничните. Но при внимателен прочит става очевидно, че е далече от истинската Добра вест. Основна задача е да "познаеш себе си" (Евангелие от Тома), а чрез това - своята причастност към Божеството. Добрият пастир спасява не просто заблудената овца, а най-голямата ("духовния" човек), която обича повече от останалите деветдесет и девет (Евангелие от Тома, 111). Божието царство е "изход от мъките, които телесните страдания причиняват" (Книга на Тома, 145). Христос е представен като еманация на патеистичното Божество. "Иисус каза: аз съм светлината, която е върху всички, аз съм всичко - всичко е произлязло от мене и всичко се върна при мене. Разсечи дърво: аз съм там; вдигни камък и ще ме намериш там" (Евангелие от Тома, 81). В гностическите писания има препратки към Стария Завет като към авторитетен източник (особено в Разяснение за Душата). Но в цялостта си той се признава за "мъртъв" (Евангелие от Тома, 57). Учението на Христос е претълкувано в духа на спиритизма, с акцент върху самовглъбяването и медитацията над образи от гностичната митология (историята на Душата и еоните). Световната душа е получила "бащината божественост, за да се обнови, за да я приемат отново там, където е била първоначално (подчерт. - А.М.). Това е възкресение от мъртвите. Това е спасение от пленничеството. Това е въздигане към небесата. Това е пътят към Бащата" (Разяснение за душата, 134). Подобен принцип е по-характерен за Веданте или Платон, отколкото за библейската традиция. Въпреки това, тъй като някои гностически секти и произведения са били още генетично свързани с юдейската среда, не е изключено в тях да има отзвуци от истинското предание. В Евангелие от Тома се поставя високо Яков, Божия брат (13), макар че се отрича обрязването. Възможно е това Евангелие да не е просто преработка на каноничните текстове. Явно авторът му е имал на разположение някои недостигнали до нас древни логии и аграфи.Но да се признаят Евангелието от Тома и аналогичните му произведения за източник на новозаветна писменост не позволяват нито хронологически съображения, нито очевидната им наситеност с дух, който не е характерен за Христовото евангелие. Гностицизмът е искал да го подмени с гръко-източен спиритизъм и вглъбеност в себе си, която позволява да се гледа на човека като на резултат от грешка и падение. "Не случайно привържениците на гностичния и християнския път са спорели жестоко помежду си. Вместо физическо неучастие в действителността, вместо преживяване от естетически тип, обещаващо усещане за хармония в личния екстатичен порив, християнството призовавало към нови отношения между хората, изисквало да се изпълни нов нравствен дълг. Това бил път на религиозна етика и именно затова, че е бил път на етика, а следователно на пряко участие в живота, е привличал към себе си; догмите на християнската религия побеждавали овехтяващите нравствени норми на античното общество" (М. К. Трофимова). Борбата с гностицизма била дълга и трудна. Дори след победата над него спиритичната съблазън увличала част от монашеството (вж. Евагрий Понтийски). Не случайно единствената гностическа библиотека е оцеляла в манастир.Сведения за гностиците вж. в произв. на горепосочените св. бащи и учители; преводи на ръкописите от Наг Хамади в кн.: Трофимова М.К., "Историко-филос. вопросы гностицизма", М., 1979 (посочени са оригиналните издания и прев. им на чужди езици); Василид (ІІ в.) – сирийски автор на гностически произведения (вж. и Валентин). Като младеж живее в Антиохия, оттам тръгва на пътешествие из Парфия (Иран), където вероятно се запознава с *маздеизма. През 20-те години на ІІ в. пристига в Александрия и основава там своя школа. Написва произведение, състоящо се от двадесет и четири книги - "Екзегетика", което съдържа гностически тълкуване на евангелските текстове. Твърди, че е усвоил тайно учение, в което го е посветил някой си Главкий, ученик на ап. Петър. Кое точно Евангелие коментира не е известно, тъй като книгите му са запазени само във вид на незначителни фрагменти. Според св. Иполит Римски използва апокрифното Евангелие от Матей, познава явно и каноничните книги на Новия Завет. Да съдим за възгледите му можем само по цитати и преразкази на противниците му. Явно има типичната за гнос. литература представа за Божеството. От неизразимото Единство се раждат висши и низши ангели (еони). Един от низшите ангели е старозаветният Бог. Той и други низши еони управляват народите, но само увеличават страданията на хората и всички твари. Тогава Божеството изпраща на света един от висшите еони, който се нарича Нус (гръц. no$~ 'мисъл, ум, разум'). Той влиза по време на кръщенето в човека Иисус и остава с него до смъртта му (в момента на разпятието напуска Иисус). Така Иисус има задачата "да подобри" бедственото състояние на света. Богословието си Василид излага във вид на умозрителни митове, предназначени за медитация. Както отбелязва Ренан, "метафизиката на Василид напомня по болезненото си величие метафизиката на Хегел". Целта на световния процес Василид вижда в пречистването от носещите мъка въжделения и в намирането на покой в безсъзнателното битие. Валентин (Valentinus) (ок. 100 - ок. 161)- антич. мислител, един от най-големите автори на гностични произведения. Роден и получил образование в Египет, където приема християнството. Мирогледът на Валентин се формира под влиянието на Василид, но той се смята за наследник на тайно апостолско предание, което възприема от някой си Теод, когото представя за познаващ ап. Павел. Още в Александрия има последователи, но с особена популярност започва да се ползва в Рим, където пристига през 40-те години на ІІ век. Има дори момент, когато му предричат мястото на римски епископ, но на това се възпротивяват защитниците на православието, по-специално мчк. Юстин Философ. Според някои сведения Валентин е отлъчен от църквата. Умира на остров Кипър. И макар че е отхвърлен като лъжеучител, доста дълго съществуват групи негови привърженици. Доктрината на Валентин не е така мрачна и песимистична като доктрината на Василид, но в общи линии е близка до нея. Двамата гностици разглеждат света като еманация на висшето непостижимо Божество (Бездната). От Бездната се раждат на двойки тридесет духовни начала - еони (гръц. мaўiўwn 'век, вечност'), представляващи пълнотата на вторичното битие - Плеромата (гръц. pl/rwma 'пълнота'). Плеромата се опитва да се съедини с Бездната. Един от еоните, Мъдростта (sofja), нарушава в страстния си порив към Единствения хармонията на Плеромата и създава жалкия свят на материята. За да възстановят равновесието на двата висши еона на света идват Христос и Св. Дух. Те разкриват тайната на хармонията и пълнотата. Към тази тайна се приобщават избраните и посветените, които се освобождават от веригите на материята чрез висшето мистич. знание (гносис). Учението си Валентин излага в книгата "Евангелие на Истината" (намерена през 1945 г. в Египет близо до г. Наг Хамади). Христос е изборазен в нея като небесно Същество, което само има "подобие на плът" и се опитва да разтвори очите на хората за духовната им природа. "Той им дава светлина. Той им дава път. Този път е истината, на която той учи". Спасението на човека е в събуждането му от съня, а сънят е земния живот, изпълнен със страдания. Спасението е в това да осъзнаеш себе си като единосъщ със света на небесната Плерома. Тези идеи, напомнящи поразително гръко-индийската мистика, са по същество дълбоко чужди на апостолското предание за Христос. "The Nag Hammadi Library in English", Ed. J. M. Robinson, Leiden, 1977. Рудолф Щайнер (1861-1925). Антропософия (като тълкуване на Библията)Антропософия (като тълкуване на Библията) - от гръц. antrwpo~ 'човек' и sofja ‘мъдрост, наука’. Окултно-мистично учение, представляващо възроден гностицизъм. Основател на Антропософията е немският мислител Рудолф Щайнер (1861-1925) - първоначално близък с теософските кръгове, които в търсене на универсалната най-стара религия въвеждат индийските учения, съчетани с опростен еволюционизъм. Щайнер скъсва с теософските сдружения в началото на ХХ в. и се посвещава на целта да изгради собствена доктрина на основата на опита на европейския християнски мистицизъм. Но християнската фразеология на концепцията му, получила названието Антропософия, или "духовна наука", има само външно съзвучие с истинското християнство. В нея се влага съвсем друг смисъл. Антропософията се основава на предположението, че човекът може да развие в себе си способности, които му позволяват да проникне в свръхчувствените светове и да има за тях достоверна информация. Опитът на Щайнер и самата му личност играят в Антропософията ролята на абсолютен авторитет. Щайнер е убеден, че е успял да опознае закономерностите на историята, битието на духовните същества и тайните на висшите светове. Този псевдомистичен окултен опит той изразява, като рисува сложна картина на битието, където всичко е подчинено на закона на превъплъщението (превъплъщават се даже планетите). Теологията на антропософията е пантеистична. Христологията й носи печата на езичеството: Христос е слънчево Божество, което е изпратено на земята и по време на кръщението се съединява с човека Иисус. Смъртта на Христос на Голгота променя астралната обвивка на земята. Този факт е предчувстван в древните мистерии (вж. тейнер Р., "Мистерии древности и христианство", прев. от нем., М., 1912, вт. изд., М., 1990). Най-убедително Щайнер е критикуван от Булгаков ("Христианство и штейнерианство", в сб.: "О переселении душ", Париж, 1935) и Бердяев ("Философия свободного духа", Париж, 1925; "Спор об антропософии", "Путь", 1930, № 25). Те посочват гностическия характер на доктрината, според която човекът е призван да се освободи от властта на космическите сили на материята. Същевременно пантеизмът на антропософията не признава човешката личност за истинска реалност и ценност. Нейната крайна съдба е пълното разтваряне в Божественото. Щайнер пише много за Евангелията, разглеждайки ги в гностичен смисъл. Неговият последовател Емил Бок (1895-1959) предприема по-широк опит да изтълкува цялата Библия антропософски. За тълкуванията му са характерни неудържимата окултна фантазия, пълен антиисторизъм и натрапване на Писанието на абсолютно чужди му идеи (превъплъщаване, връзка на човека с духовното въздействие, идващо от планетите, образа на Христос като Слънчев Бог и т.н.). Бердяев Н.А., "Теософия и антропософия в России", Собр. соч., т.3, Париж, 1989.
Апокрифи
Виж статията Апокрифи от Александър Мен относно Старозаветните и Новозаветни апокрифи.Аграфи - незаписаните изречения, приписвани на Иисус Христос Аграфи (по-точно Аграфа, т.е. незаписани изречения) - изречения, приписвани на Иисус Христос, които не се съдържат нито в каноничните Евангелия, нито в апокрифите (запазени изцяло). Терминът е предложен за първи път от Кьорнер (1776 г.), който слага началото на изучаването им. Аграфите се срещат: в новозаветните канонични книги (Деяния, Послания); в произведенията на църковните отци и учители и др. древни писатели; в древнохристиянски богослужебни текстове; в древни ръкописи, намерени в наше време.
Произход на Аграфите.
Аграфите са или 1) запазени от устната традиция, или 2) са фрагменти от евангелски апокрифи, или 3) принадлежат към ранната доканонична фаза на евангелската писменост, която предхожда създаването на четирите Евангелия (вж. Източници на свещ. книги). Истинността на аграфите се установява хипотетично, по родството им с каноничните Евангелия или, напротив, по близостта им до апокрифите. Но, както показват изследванията, дори тези аграфи, които биха могли наистина да принадлежат към ранното предание, не внасят във вероучителен и нравствен смисъл на Евангелията нищо съществено. Това е едно от свидетелствата, че Църквата предвидливо е запазила в канона най-необходимото за опознаването на Благата вест. Най-пълен сборник с аграфи (с прев. на рус.) вж.: Таубе, М.А. "Аграфа. О незаписанных в Евангелии изречениях Иисуса Христа...", Варшава, 1936-49. В книгата е приведена и аргументация за достоверността на някои изречения. Аналогично произведение принадлежи на Йеремиасу - "Неизвестните слова на Исус (Unbekannte Jesusworte)", преведен на много езици.
[линк]
Гностически произведения, Учители и секти на гностиците, Писмени паметници на древния гностицизъм, Василид (ІІ в.), Валентин (Valentinus) (ок. 100 - ок. 161), Рудолф Щайнер (1861-1925). Антропософия (като тълкуване на Библията), Апокрифи, Аграфи - незаписаните изречения, приписвани на Иисус Христос
Гностически произведения
Гностическите произведения представляват многообразна религиозна литература от първите векове на християнството, създадена в кръга на гностиците. Гностици (от гръц. gnosis 'знание, познание, наука') е прието да се наричат представителите на религиозни течения, опитващи се да съчетаят евангелието с източно-елинистичната теософия, окултизма и митологията. Разцветът на гностицизма е през ІІ-ІІІ в., но влиянието му е по-продължително. Една гностична секта съществува и в наше време (мандеите, от арам. манда 'знание'). Тъй като от гностичните среди са произлезли няколко евангелия, деяния, послания и откровения, които претендират за истинност, гностицизмът принадлежи не само към областта на църковната история, но и към сферата на библиоложката наука. Това е още по-очевидно от факта, че отделни гностически писатели вероятно са имали за прототип досиноптичната традиция.
Учители и секти на гностиците
За един от първите гностици се смята самарянинът Симон Хитонски (Деян 8:9-24). След него се нареждат: Доситей, Менандър, Юстин Гностик, Керинт, Саторнил, Василид, Валентин, Карпокрит и техните последователи, а също и групата на каинитите, нахашените (офитите) и др. Особено място в гностицизма заема Маркион Синопски, който всъщност не е гностик, но е близък до гностиците по някои въпроси.
Писмени паметници на древния гностицизъм
До средата на ХХ в. са известни броени паметници (Пастис София, Тайната на великото Слово, Евангелие от Мария, Оди на Соломон). Сведения за останалите се черпят от полемични произведения на отците на църквата и древните църковни писатели (св. Ириней Лионски, св. Иполит Римски, св. Климент Александрийски, Тертулиан, св. Епифаний Кипърски, Евсевий Кесарийски, блаж. Августин, блаж. Йероним и др.). Тези сведения създават доста пъстра картина на секти, учения и школи, чиито системи често си противоречат една на друга. Дори в характеристиката на една и съща доктрина полемистите често се разминават (напр. св. Ириней Лионски и св. Иполит Римски описват различно системата на гностика Валентин). Достъпът до гностическите книги става възможен едва след 1945 г., когато в Египет, близо до Наг Хамади (Хенобоскион), е намерена цяла гностична библиотека, скрита в монашеско гробище. Тя съдържа тринадесет сборника, включващи петдесет и три трактата. Всички те са преведени от гръцки на коптски език. Библиотеката е събрана от иноците, обитаващи първите монашески селища в края на ІV в., вероятно още докато е бил жив преп. Пахомий, основателя на монашеството с общ бит (Наг Хамади се намира недалече от първата му обител). Но гръцките оригинали на книгите водят началото си от по-ранно време (ІІ, ІІІ в.) и може би дори от края на І век. Мандейските паметници стават известни още през ХІХ в., а през 20-те години на ХХ в. са открити нови (но всичките със среновековен произход).Интерпретацията на гностицизма е до ден днешен предмет на научни дискусии. Има няколко възгледа за това явление в религиозната история.
Отците на църквата, а след тях Неандър и Харнак разглеждат гностицизма като резултат от проникване в църквата на елинизирани източни доктрини, т.е. виждат в него християнска ерес, или, както се изразява Харнак, "силна елинизация на християнството".
Други автори (напр. Ренан, Бусе и Бултман) определят гностицизма като определен стадий от развитието на синкретичната ирано-вавилонска религия, която се появява преди християнството и се опитва да го асимилира. Вариант на тази хипотеза намираме в митологичната теория (Древс), според която християнството произлиза от гностицизма.
Трети (Г. Йонас) смятат, че гностицизмът от първите векове на християнството е само една от проявите на теософията, която се възражда под различни форми във всички времена. Тази гледна точка се потвърждава от много факти. Гностични тенденции във вид на опити да се намери истинската религия чрез сливане на източната мистика, окултизма и синкретичното езичество с философското съзерцание наистина са съпровождали духовната история на човечеството от епохата на елинизма до наши дни. Духът на гностическата теософия присъства в александрийското юдейство и в неоплатонизма, в неопитагорианството и в античните мистерии, в манихейската религия и в кабала. Западното средновековие го познава под формата на албигойството (катаризма), а източното - под формата на богомилството и павликянството. Гностични елементи присъстват в учението на Бруно, Парацелз и Бьоме. В ново време гностицизмът се възражда в теософията и антропософията, а също така в синкретичните ориенталски секти (кришнаити и т.н.). Но както сочи преводачката и изследователката на текстовете от Наг Хамади
Трофимова, гностицизмът от първите векове на християнството е специфична форма на мироглед, която не трябва да се откъсва от историческия контекст. В тази си форма гностицизмът е бил несъмнено особена интерпретация на християнството в духа на крайния спиритизъм. Нито един дохристиянски документ, който може да бъде признат за гностичен в прекия смисъл на думата, не е намерен. Ръкописите от Наг Хамади доказват, че гностицизмът е използвал християнски източници, а не обратното. Във връзка с това гностицизмът се дели на: източен, който е зависел повече от юдейството, маздеизма, вавилонската митология, и западен, който води началото си от учението на Платон и неопитагорийците. Това деление е доста условно, тъй като науката не разполага с изчерпателен брой паметници, а гностицизмът се характеризира с непостоянство и неяснота на представите си, които често преминават от една доктрина в друга. Основите на гностичния мироглед могат да се определят само в най-общи черти. Разногласието на източниците, усложнения символизъм и стремежът към езотеризъм не позволяват да се обособи единна стройна концепция. Гностицизмът е безусловно "религия на спасението". Теолозите й се колебаят между пантеизма и дуализма, но в основата си тя е монистична. Над всичко стои непознаваемото съкровено Божество. То създава сложна йерархия от духовни сили (еони), които с отдалечаването си от Божеството все повече се доближават до хаоса и небитието. Една от йерархиите, Световната душа (Ахамот, София), съблазнена от своеволието, се оказва в плен на материята. Материалното й състояние е низше, изпълнено със страдания. Така "светът се е появил по грешка" (Евангелие от Филип, 99). Страдащата Душа на света страда във всеки човек. Единствена възможност за нейното спасение е да познае небесния си произход и да се освободи от оковите на материята. Това съвпада напълно с доктрината на древноиндийската философия за авидя (санскр., буквално “липса на знания”), която пречи на човека да постигне тъждеството си с Абсолютното. За да бъде спасена Световната душа, на земята е изпратен един от еоните, Христос, който, съединявайки се с човека Исус, разкрива на избрани и посветени хора тайната на истинското познание (гносиса). Преди него юдейският народ е бил ръководен от един от еоните, Демиург (Създателя). В сравнение с най-високите еони той е бил ограничено и низше същество. Според една версия той се противопоставил ожесточено на Спасителя и подбудил враговете му да го разпънат. В момента на разпятието обаче Христос напуснал Исус и възтържествувал над тъмните сили. Според друга версия Демиург, подобно на Симеон Богоприемец, посрещнал радостно Христос, признал своето незнание и му отстъпил мястото си. Тялото на Исус Христос е било призрачно (докетизъм), затова и страданията му са били илюзорни. Да разберат истината, разкрита от Исус, могат само "духовните" хора, на "плътските" това не е дадено. "Духовните" трябва да намерят по пътя на екстатичното съзерцание покой в Единия. Във връзка с тази концепция се почитат враговете на Демиург - Каин и Змията (евр. нахаш, откъдето произлиза названието нахашени, или офти от гръц. ofi~ - 'змия'). Сотерологията на гностичните писатели има два нюанса. При Василид крайна цел на спасението е пълното разтваряне в Единия, "великото неведение" на безсъзнателното, а при Валентин - пълнотата на света и радостта на Душата, върнала се при своя Баща. Материята и тези, които са били нейни роби, ще изчезнат. Ще останат само "духовните" в "пълен покой". За гностиците християнството е висша абсолютна религия, но според тяхното тълкуване. От Христос, учели гностиците, хората са разбрали, че могат да открият своята единоприродност с Бога. Творецът, за когото се говори в Стария Завет, не е можел да даде истинско знание поради своята уж ограничена природа. Но той не се разглежда като зло начало. По този начин гностиците се опитали да решат проблема за съотношението между двата Завета. Тъмен полюс за тях била материята, което водело до краен спиритизъм и аскетизъм (а понякога до иморализъм, тъй като плътските дела според тях нямали реално значение). Само Маркион съвсем определено характеризира старозаветния Бог като зло начало. Цялата тази доктрина с призива си да се търси истината само в самовглъбяването, с отказа си от активно нравствено служене, с езическата си христология и пантеистична сотерология, с откъсването на Стария Завет от Новия Завет, с учението си за материята като зло е коренно противоречива на основите на християнството. Затова св. отци на църквата се противопоставяли на влиянието на гностицизма, който бил особено опасен с това, че се развивал вътре в църквата, прикривайки се с християнска фразеология (терминът "гностик" за църковните учители от онова време има и положителен нюанс, например за св. Климент Александрийски и Ориген). Гностическите евангелия (Евангелие на истината, Евангелие от Тома, Евангелие от Филип и др.) се отличават с висока художественост, приповдигнат стил и по форма са преди всичко логии. Авторите им се интересуват не от земния живот на реалния Богочовек, а само от поученията на небесния еон, разкриващ тайната на спасителния живот и "знанието". Така например всички изречения в Евангелието от Тома започват с думите "Иисус каза" и само рядко включват диалог на Иисус със слушателите и учениците му. На пръв поглед това Евангелие много напомня каноничните. Но при внимателен прочит става очевидно, че е далече от истинската Добра вест. Основна задача е да "познаеш себе си" (Евангелие от Тома), а чрез това - своята причастност към Божеството. Добрият пастир спасява не просто заблудената овца, а най-голямата ("духовния" човек), която обича повече от останалите деветдесет и девет (Евангелие от Тома, 111). Божието царство е "изход от мъките, които телесните страдания причиняват" (Книга на Тома, 145). Христос е представен като еманация на патеистичното Божество. "Иисус каза: аз съм светлината, която е върху всички, аз съм всичко - всичко е произлязло от мене и всичко се върна при мене. Разсечи дърво: аз съм там; вдигни камък и ще ме намериш там" (Евангелие от Тома, 81). В гностическите писания има препратки към Стария Завет като към авторитетен източник (особено в Разяснение за Душата). Но в цялостта си той се признава за "мъртъв" (Евангелие от Тома, 57). Учението на Христос е претълкувано в духа на спиритизма, с акцент върху самовглъбяването и медитацията над образи от гностичната митология (историята на Душата и еоните). Световната душа е получила "бащината божественост, за да се обнови, за да я приемат отново там, където е била първоначално (подчерт. - А.М.). Това е възкресение от мъртвите. Това е спасение от пленничеството. Това е въздигане към небесата. Това е пътят към Бащата" (Разяснение за душата, 134). Подобен принцип е по-характерен за Веданте или Платон, отколкото за библейската традиция. Въпреки това, тъй като някои гностически секти и произведения са били още генетично свързани с юдейската среда, не е изключено в тях да има отзвуци от истинското предание. В Евангелие от Тома се поставя високо Яков, Божия брат (13), макар че се отрича обрязването. Възможно е това Евангелие да не е просто преработка на каноничните текстове. Явно авторът му е имал на разположение някои недостигнали до нас древни логии и аграфи.Но да се признаят Евангелието от Тома и аналогичните му произведения за източник на новозаветна писменост не позволяват нито хронологически съображения, нито очевидната им наситеност с дух, който не е характерен за Христовото евангелие. Гностицизмът е искал да го подмени с гръко-източен спиритизъм и вглъбеност в себе си, която позволява да се гледа на човека като на резултат от грешка и падение. "Не случайно привържениците на гностичния и християнския път са спорели жестоко помежду си. Вместо физическо неучастие в действителността, вместо преживяване от естетически тип, обещаващо усещане за хармония в личния екстатичен порив, християнството призовавало към нови отношения между хората, изисквало да се изпълни нов нравствен дълг. Това бил път на религиозна етика и именно затова, че е бил път на етика, а следователно на пряко участие в живота, е привличал към себе си; догмите на християнската религия побеждавали овехтяващите нравствени норми на античното общество" (М. К. Трофимова). Борбата с гностицизма била дълга и трудна. Дори след победата над него спиритичната съблазън увличала част от монашеството (вж. Евагрий Понтийски). Не случайно единствената гностическа библиотека е оцеляла в манастир.Сведения за гностиците вж. в произв. на горепосочените св. бащи и учители; преводи на ръкописите от Наг Хамади в кн.: Трофимова М.К., "Историко-филос. вопросы гностицизма", М., 1979 (посочени са оригиналните издания и прев. им на чужди езици); Василид (ІІ в.) – сирийски автор на гностически произведения (вж. и Валентин). Като младеж живее в Антиохия, оттам тръгва на пътешествие из Парфия (Иран), където вероятно се запознава с *маздеизма. През 20-те години на ІІ в. пристига в Александрия и основава там своя школа. Написва произведение, състоящо се от двадесет и четири книги - "Екзегетика", което съдържа гностически тълкуване на евангелските текстове. Твърди, че е усвоил тайно учение, в което го е посветил някой си Главкий, ученик на ап. Петър. Кое точно Евангелие коментира не е известно, тъй като книгите му са запазени само във вид на незначителни фрагменти. Според св. Иполит Римски използва апокрифното Евангелие от Матей, познава явно и каноничните книги на Новия Завет. Да съдим за възгледите му можем само по цитати и преразкази на противниците му. Явно има типичната за гнос. литература представа за Божеството. От неизразимото Единство се раждат висши и низши ангели (еони). Един от низшите ангели е старозаветният Бог. Той и други низши еони управляват народите, но само увеличават страданията на хората и всички твари. Тогава Божеството изпраща на света един от висшите еони, който се нарича Нус (гръц. no$~ 'мисъл, ум, разум'). Той влиза по време на кръщенето в човека Иисус и остава с него до смъртта му (в момента на разпятието напуска Иисус). Така Иисус има задачата "да подобри" бедственото състояние на света. Богословието си Василид излага във вид на умозрителни митове, предназначени за медитация. Както отбелязва Ренан, "метафизиката на Василид напомня по болезненото си величие метафизиката на Хегел". Целта на световния процес Василид вижда в пречистването от носещите мъка въжделения и в намирането на покой в безсъзнателното битие. Валентин (Valentinus) (ок. 100 - ок. 161)- антич. мислител, един от най-големите автори на гностични произведения. Роден и получил образование в Египет, където приема християнството. Мирогледът на Валентин се формира под влиянието на Василид, но той се смята за наследник на тайно апостолско предание, което възприема от някой си Теод, когото представя за познаващ ап. Павел. Още в Александрия има последователи, но с особена популярност започва да се ползва в Рим, където пристига през 40-те години на ІІ век. Има дори момент, когато му предричат мястото на римски епископ, но на това се възпротивяват защитниците на православието, по-специално мчк. Юстин Философ. Според някои сведения Валентин е отлъчен от църквата. Умира на остров Кипър. И макар че е отхвърлен като лъжеучител, доста дълго съществуват групи негови привърженици. Доктрината на Валентин не е така мрачна и песимистична като доктрината на Василид, но в общи линии е близка до нея. Двамата гностици разглеждат света като еманация на висшето непостижимо Божество (Бездната). От Бездната се раждат на двойки тридесет духовни начала - еони (гръц. мaўiўwn 'век, вечност'), представляващи пълнотата на вторичното битие - Плеромата (гръц. pl/rwma 'пълнота'). Плеромата се опитва да се съедини с Бездната. Един от еоните, Мъдростта (sofja), нарушава в страстния си порив към Единствения хармонията на Плеромата и създава жалкия свят на материята. За да възстановят равновесието на двата висши еона на света идват Христос и Св. Дух. Те разкриват тайната на хармонията и пълнотата. Към тази тайна се приобщават избраните и посветените, които се освобождават от веригите на материята чрез висшето мистич. знание (гносис). Учението си Валентин излага в книгата "Евангелие на Истината" (намерена през 1945 г. в Египет близо до г. Наг Хамади). Христос е изборазен в нея като небесно Същество, което само има "подобие на плът" и се опитва да разтвори очите на хората за духовната им природа. "Той им дава светлина. Той им дава път. Този път е истината, на която той учи". Спасението на човека е в събуждането му от съня, а сънят е земния живот, изпълнен със страдания. Спасението е в това да осъзнаеш себе си като единосъщ със света на небесната Плерома. Тези идеи, напомнящи поразително гръко-индийската мистика, са по същество дълбоко чужди на апостолското предание за Христос. "The Nag Hammadi Library in English", Ed. J. M. Robinson, Leiden, 1977. Рудолф Щайнер (1861-1925). Антропософия (като тълкуване на Библията)Антропософия (като тълкуване на Библията) - от гръц. antrwpo~ 'човек' и sofja ‘мъдрост, наука’. Окултно-мистично учение, представляващо възроден гностицизъм. Основател на Антропософията е немският мислител Рудолф Щайнер (1861-1925) - първоначално близък с теософските кръгове, които в търсене на универсалната най-стара религия въвеждат индийските учения, съчетани с опростен еволюционизъм. Щайнер скъсва с теософските сдружения в началото на ХХ в. и се посвещава на целта да изгради собствена доктрина на основата на опита на европейския християнски мистицизъм. Но християнската фразеология на концепцията му, получила названието Антропософия, или "духовна наука", има само външно съзвучие с истинското християнство. В нея се влага съвсем друг смисъл. Антропософията се основава на предположението, че човекът може да развие в себе си способности, които му позволяват да проникне в свръхчувствените светове и да има за тях достоверна информация. Опитът на Щайнер и самата му личност играят в Антропософията ролята на абсолютен авторитет. Щайнер е убеден, че е успял да опознае закономерностите на историята, битието на духовните същества и тайните на висшите светове. Този псевдомистичен окултен опит той изразява, като рисува сложна картина на битието, където всичко е подчинено на закона на превъплъщението (превъплъщават се даже планетите). Теологията на антропософията е пантеистична. Христологията й носи печата на езичеството: Христос е слънчево Божество, което е изпратено на земята и по време на кръщението се съединява с човека Иисус. Смъртта на Христос на Голгота променя астралната обвивка на земята. Този факт е предчувстван в древните мистерии (вж. тейнер Р., "Мистерии древности и христианство", прев. от нем., М., 1912, вт. изд., М., 1990). Най-убедително Щайнер е критикуван от Булгаков ("Христианство и штейнерианство", в сб.: "О переселении душ", Париж, 1935) и Бердяев ("Философия свободного духа", Париж, 1925; "Спор об антропософии", "Путь", 1930, № 25). Те посочват гностическия характер на доктрината, според която човекът е призван да се освободи от властта на космическите сили на материята. Същевременно пантеизмът на антропософията не признава човешката личност за истинска реалност и ценност. Нейната крайна съдба е пълното разтваряне в Божественото. Щайнер пише много за Евангелията, разглеждайки ги в гностичен смисъл. Неговият последовател Емил Бок (1895-1959) предприема по-широк опит да изтълкува цялата Библия антропософски. За тълкуванията му са характерни неудържимата окултна фантазия, пълен антиисторизъм и натрапване на Писанието на абсолютно чужди му идеи (превъплъщаване, връзка на човека с духовното въздействие, идващо от планетите, образа на Христос като Слънчев Бог и т.н.). Бердяев Н.А., "Теософия и антропософия в России", Собр. соч., т.3, Париж, 1989.
Апокрифи
Виж статията Апокрифи от Александър Мен относно Старозаветните и Новозаветни апокрифи.Аграфи - незаписаните изречения, приписвани на Иисус Христос Аграфи (по-точно Аграфа, т.е. незаписани изречения) - изречения, приписвани на Иисус Христос, които не се съдържат нито в каноничните Евангелия, нито в апокрифите (запазени изцяло). Терминът е предложен за първи път от Кьорнер (1776 г.), който слага началото на изучаването им. Аграфите се срещат: в новозаветните канонични книги (Деяния, Послания); в произведенията на църковните отци и учители и др. древни писатели; в древнохристиянски богослужебни текстове; в древни ръкописи, намерени в наше време.
Произход на Аграфите.
Аграфите са или 1) запазени от устната традиция, или 2) са фрагменти от евангелски апокрифи, или 3) принадлежат към ранната доканонична фаза на евангелската писменост, която предхожда създаването на четирите Евангелия (вж. Източници на свещ. книги). Истинността на аграфите се установява хипотетично, по родството им с каноничните Евангелия или, напротив, по близостта им до апокрифите. Но, както показват изследванията, дори тези аграфи, които биха могли наистина да принадлежат към ранното предание, не внасят във вероучителен и нравствен смисъл на Евангелията нищо съществено. Това е едно от свидетелствата, че Църквата предвидливо е запазила в канона най-необходимото за опознаването на Благата вест. Най-пълен сборник с аграфи (с прев. на рус.) вж.: Таубе, М.А. "Аграфа. О незаписанных в Евангелии изречениях Иисуса Христа...", Варшава, 1936-49. В книгата е приведена и аргументация за достоверността на някои изречения. Аналогично произведение принадлежи на Йеремиасу - "Неизвестните слова на Исус (Unbekannte Jesusworte)", преведен на много езици.
[линк]
Re: Гностиците?
Ами - гностиците години след земния живот на Спасителя (първият от тях е Симон Влъхва) успяват да извратят здравото Апостолско предание с разнообразни басни, заимствани от митологията. Независимо дали говорят за един, два, десет или сто еона, за двойки противоположни сили, мъжки и женски начала в божеството и пр дивотии, всичките накрая стигат дотам да отричат идането на Господа Исуса в плът и по този начин отричат и изкуплението ни. Затова попадат под определението на апостол Иоан Богослов: "Който дух отрича идването на Христа в плът, той е антихрист" - то всъщност е било насочено пряко срещу гностиците от него време. На тая основа - на апостолските думи от Св Писание - е и нашето отношение към гностиците.
Re: Гностиците?
Гностическа библиотечка:
[линк]
Вместо здравото учение за Въплъщението: Словото стана плът и живя с нас и видяхме славата Му като на Единороден от Отца, изразено и другаде в Писанието ясно и разбрано, из "гностиците" ще намерите други работи, аще си загубите най-малко времето.
[линк]
Вместо здравото учение за Въплъщението: Словото стана плът и живя с нас и видяхме славата Му като на Единороден от Отца, изразено и другаде в Писанието ясно и разбрано, из "гностиците" ще намерите други работи, аще си загубите най-малко времето.