Луда ли съм?

Момичета,нещо не е наред.В събота беше погребението,в неделя плаках,в понеделник вече не.В понеделник тръгнах да оправям хиляди неща като пенсий,застраховки,заеми и още много неприятни такива.Сблъсках се с много бюрокращина,озлобих се,отчаях се и това е.В къщи нещата вървят нормално сякаш е в болницата и скоро ще си дойде.ДАже днес се засмях на едни мой ученици.Кандилото не го гася,всяка вечер му сипвам ракийка и му пускам мача,но пак нищо.Все едно не е имало погребение.Гледам дрехите,нищо не съм подместила и нищо.Нито рев нито спомени които да ме разтроят.Мисля си само как ще оправя всичко,че много работа ме чака.Лякам си в спалнята сама спокойно без да плача.Не го сънувам,като видя негови снимки,а такива има в къщи навсякаде, не тъгувам.Всеки ден ходя на гробището,гледам кръста с никролога и нищо.Разговарям,питам го,без да получавам отговор,но почти не плача.МОЛЯ,имам нужда от помощ.Кажете ми какво става?Знам,че го няма,а се чуствам все едно ще отцъства дълго време.когато се влоши състоянението му само плачех,когато умря също а днес една сълза несъм проронила.чуствам се виновна пред него,децата и себе си,а толкова го обичах.И сега го обичам.На моменти му се ядосвам и му се карам ,но нестрадам както очаквах.Сигурно съм полудяла.Дайте ми съвет,кажете ми що за човек би преживял загубата на любимия като мен.Вие знаехте колко се борех а сега какво става.Май много ми е несвързано писмото и май незнам точно какво искам от вас,но знам че май имам нужда от помощ.

Вили ...... и ти не спиш ....... Още си в шок Виленце ..... затова се чувстваш така ....още не осъзнаваш добре какво се е случило. Ето, сама казваш, че все едно той е в болницата и ще си дойде .... Може би това е защитна реакция на организма, иначе наистина ще полудеем ..... Нормално е и да го "обвиняваш" понякога, че ви е "изоставил" и ето сега всички проблеми остават на теб...

Вили,ти си изживяла страшно много за тези четири месеца.Сега сигурно имаш чувството,че си в безтегловност,но болката е само притъпена,в никакъв случай отлетяла.Ти безкрайно много се беше стегнала през цялото време и смятам,че това ти състояние е защитна реакция на организма ти именно за да не полудееш.Няма лошо,че си се засмяла,че чувстваш любимия си до теб и му се караш-нали все пак си жив човек.Съпругът ти в никакъв случай не би искал да се затвориш и да плачеш,трябва да продължиш напред въпреки трудностите.Знам,че това са само думи,които не намалят болката ти,но ние всички тук сме с теб и те подкрепяме.Предстои ти нова битка с живота,вдигни глава и напред.Кураж,мила Вили.Не спирай да говориш на мъжа си,не спирай да го обичаш,той ще те подкрепя от един друг свят.

вили,аз също мисля,че все още не осъзнаваш напълно какво се е случило.Това,което си преживяла през последните месеци е страшно много и ако организма няма защитни реакции,не би могъл да издържи.А в това,че си се разсмяла няма нищо лошо,хубавото на нашата работа е,че общуваме с млади хора,които ни зареждат с енергия.Колкото и банално да звучи,животът е пред теб и ти не си сама,децата ти сега разчитат изключително на теб.Затова спомняй си за него и за хубавите моменти,които сте прекарали заедно и знай,че за него вече няма болка и страдание.

Мила Вили,
и аз мисля, че е защитна реакция. Като са почивали близки мои хора /дядо, баба/ не съм могла даже да пророня сълза, просто имах чувството, че умът ми отхвърля действителността, макар че съм виждала безжизнените им тела, погребението. Просто човекът, когото виждаш безжизнен, не прилича на живия човек, който помним. Без да е одухотворен сякаш не е той самия. Може би наистина духът остава някъде във вселената, а тялото си е само тяло. И аз съм объркана. Искам само да ти напиша да не се притесняваш от състоянието си.
Сега като е отминало повече време и вече явно съм осъзнала загубата често ги сънувам и плача заради липсата им, заради хубавите спомени, заради това какво би се случило ако са живи и съпътстват променения ни с годините живот - колко биха се радвали и ни подкрепяли...

Мила Вили, не си луда, просто това е защитна реакция на твоя организъм,за да издържиш и продължиш напред. Твоето подсъзнание знае какво прави и в момента е включило защитните реакции. Кураж и напред. Ние сме с теб.

Не си полудяла, Вили. Така може би е по-добре. Скоро ще стане година, а аз още не искам да проумея, че никога няма да си видя татенцето повече. Настина е може би защитна реакция - опитвам се да не мисля за него като за мъртвец, а така сякаш временно го няма.....иначе боли.....много боли....може би някога ще дойде време когато ще можеш да мислиш "нормално", но сега не е моментът...всичко, което се случва с теб нормално....Колкото до бюрократщината - това е кошмарно. Човекът още незаровен и трябва да тръгваш да оправяш в срок имоти, наследства и хиляди глупости

Мила Вили, не се притеснявай за състоянието си. Всеки реагира по различен начин. Твоята вътрешна природа и Господ най-добре си знаят работата. Тяхната грижа е да те съхранят, защото мисията ти на Земята не е свършила. Радвам се, мила, че отново пишеш, че се връщаш между приятелите си! Обичаме те!

Не Вили, не си луда!Просто още не можеш да осъзнаеш случилото се и вътрешно искаш то да не се е случвало.Осъзнаването ще дойде по-късно.Моята майка почина от рак преди две години, но аз и до ден днешен не мога да повчрвам, че нея вече я няма. Сънувам я, че пак сме заедно както преди и когато се събудя ми става страшно криво.

Хубавото е, че хоидиш на работа и се срещаш с хора.Кураж и гледай само напред.

Желая ти всичко добро и нека Бог и съпругът ти бди над теб и вашите деца!

И аз мисля, че тази ти реакция е по-добра, отколкото да се поболееш от мъка. А и друго си мисля-че ти макар и да не си искала да повярваш, че лекарите може и да са прави в прогнозата си, че на съпруга ти остава малко живот, все пак си била наясно с реалната ситуация, така както и ние сме наясно със ситуацията с нашите близки. И някак си си си изплакала мъката, когато той още беше между живите. Така е и при мен, просто не мога да си контролирам понякога плача, сълзите сами напират от очите ми...
Все пак живота продължава, а аз вярвам, че след него има още живот

вили,когато татко почина майка се държеше ,,добре"известно време,но имам чувството,че чак сега осъзна какво става-когато я налегна самотата...иначе след погребението имаше хиляди неща за уреждане и като че ли нямаше много време за мислене.може би това е начина човек да не полудее-да се затрупа с работа ,за да не мисли много.вили,пиши как са децата-възстановиха ли се малко?

Вили, според мен, подсъзнанието ти отказва да приеме факта. Изработен е защитен механизъм от мозъка ти, защото дълго време беше в стрес и той продължава. Организмът има такава способност, когато му дойде вповече. Не се тормози за това, в известна степен мисля, че е нормално, дори , според мен е по-добре, защото така се самосъхраняваш, без да го искаш. Ако ти се занимава, обърни се към психолог / може и психиатър/ или психотерапевт, ако ти го препоръча някой от гореспоменатите. Но това го направи, ако наистина смяташ, че имаш проблем. Аз бих изчакала малко за да видя как ще се почувствам, когато отмине защитната реакция" и после бих взела решение дали да се обърна към специалист. НО ти не си аз, така, че не е задължително да се ръководиш от съвета ми. Успех, миличка, с теб съм! Ако мога да ти помогна-пиши, аз съм колежка на мъжа ти.

Вили, нито си луда, нито си за психиатър, нито пък за психотерапевт.
Ти го оплака, още докато беше жив. Подсъзнателно ти знаеше, че така ще свърши всичко, но външно не се даваше до последно.
Всичко, което описваш тук /както ми каза и по телефона/ е просто доказателство, че ти си приела съдбата си и факта, че той си отива. И действаш по абсолютно нормалния начин - пред теб има много работа и отговорности. До теб остават децата, които имат огромна нужда от теб.
И не забравяй, че те, децата са част от него. По този начин той ще бъде винаги до теб.
И си избий моля те от главата чувството за вина...и т.н. Недей да мислиш какво ще кажат хората около теб - ти си знаеш най-добре какво ти е вътре в теб.

Е някой ден ще ти дойде отвътре и ще се наплачеш.

А ето и сега е момента - да отидеш в гората и да крещиш, крещиш и да се наплачеш. Така ще изкараш всичката мъка отвътре. Болката ще си остане, прекрасните спомени също. Живот Вили - каквото ни е писано....

И пиши тук Вили - ние сме насреща - ние сме твоя психотерапевтичен отбор!

Нема начин да нема начин!

Вили, това е май част от т.н. постравматичен синдром. Тогава си във фазата на отрицанието.

Да това е естествена защитна реакция на организма. Често когато човек си счупи нещо в началото не усеща болка. А и организма през последните месеци е бил стресиран на максимум. Няма смисъл да се тревожиш излишно как трябва да е и как не, просто живей.

По същия начин се обвинявах,когато почина дъщеря ми.Отиде си за две седмици,беше студентка.Много по-късно разбрахме,че е починала от рак на лимфната система,болест на Ходжкин.Докато беше в болницата не спирах да плача,осъмвах с иконата на Богородица,молех се безутешно,защото осъзнавах,че нещата са много сериозни,макар че диагнозата и беше двустранна бронхопневмония.Аз работех,а съпруга ми беше при нея,в събота и недяля го сменях.Пътувах към нея,бях във влака за Варна,когато ми съобщиха.Знаех,че е сериозно,но никой от семейството не очакваше такъв край.
Тогава видях как се издигнах и все едно се гледах отгоре.
Толкова сълзи съм проляла за чужди трагедии и сега плача на всяка една такава новина,която чуя.
А за детето не мога да се изплача,като скършена съм,искам да викам,да вия от болка,а една сълза не проронвам.Близките ми ме подкрепят безрезервно,не ме оставят сама,мисля си ,че затова не мога да плача.Понякога след като сме се върнали от гробището тайно се връщам сама,за да си говоря с нея,стоя с часове и пак не мога така да се изплача,както ми е отвътре.
Леля ми също изгуби дъщеря си - тумор на левия бъбрек и като дойде на гроба на детето ми плаче много и все иска прошка от дъщеря си ,че за нея не е могла да плаче толкова.
Може бе така искат нашите близки,да не ни виждат в сълзи.
Мисля,че е нормална реакцията на душата ти,макар,че повярвай ми за дете боли много по-силно.
Сега е много рано,още си в шок,макар да не го осъзнаваш.Има хора ,които много плачат,но това не означава,че нас ни боли по-малко.Просто различните организми,различно се борят с мъката.
Ти му говори непрекъснато,аз така правя,все си говоря с нея .Жалко,че толкова млад си е отишъл и твоя живот вече няма да е същия,но имаш децата.
Заедно ще се борите,бъдете живи и здрави.
Вечер преди да заспя си имам една молитва - Господи грижи се за детето ми,което е при теб и закриляй детето ми,което е при мен.Само това искам.

Не бях вкъщи два дни Вили, прибрах се и включих компютъра. Притеснявам се, когато го правя, все се ччудя, какво ще намеря тук, сякаш не е електронно пространство, а жив, истински клуб с реално присъстващи хора - тук и сега.
Прочетох темата най-напред и се стреснах, помислих си, какви ли видения има? - след изживяното...
Не, не се упреквай за състоянието си.
Човеците сме различни, всеки реагира по различен начин, няма за какво да се безпокоиш.
Ако е вярна онази мистична теория, че човеката душа излиза от тялото,както ръкавицата, ако е вярно това, то тази - неговата- душа е близко до теб сега, затова и не плачеш. Ти усещаш присъствието му, Вили, невидимото му присъствие, защото той не ви е напуснал и няма да ви напусне, той ще си идва вкъщи всеки ден, ще знае всичо, което мислите, вършите и си говорите вие, неговото семейство, хората, които той е обичал и които са го обичали...

Не се тревожи, не си луда, съвсем нормална си и е чудесно, че си тук.

Виж, колко много хора са ти писали, те всички са тови приятели и ще бъдат такива винаги!

А борбата с бюрокрацията е отвратителна и жестока, много, много нерви ще изкосиш с българските чиновници, за съжаление. Е, и те едва ли са виновни, това е работата им, такава е системата.

Прибирай се вкъщи след изнурителните дни, сядай срещу неговия стол на масата, сипвай му ракийка и споделяй с него преживяното (мислено макар, не е нужно децата да си мислят, че сама си приказваш), той ще те слуша, успокоява и утешава, мила Вили.

А в критични моменти, може би, като мен ще усетиш невидимото присъствие, че чуеш в главата си думи, които идват от нищото, някой , непонятно кой ще изисква от теб непонятни действия, ще се чудиш защо ти казва, че ТРЯБВА да направиш нещо си... После, след като кризата отмине, ще ти се изясня, какво всъщност се се случило...защо от невидимото се намесва невидимия в нашия грешен земен живот - за да ви предпази и помогне...

Мила Вили, "абсурдът", за който ти говоря, съм го преживяла и близките ми знаят за това, защото в критични мигове невидими сили са ми говорили и предпазвали ... домашните ми вече не се чудят на думите ми.

Той винаги ще е до теб,Вили! Винаги!
Приеми нещата такива и недей да се самообвиняваш за нещо толкова естествено.
Целувам те и те прегръщам!

mila vili, az sum edna ot mnogoto nepoznati, koito stanaha supri4astni kum twojata muka. molaj te, izob6to ne si i pomisljaj, 4e ne6to ne e w red, ne se ukorjawaj za ni6to. hronoligijata na twoeto ne6tastie pokazwa kolko si organizirana, silna i otgoworna. ti prosto po naj-dostojnija na4in nosi6 swoja krust, kolkoto i da e teshuk toj. az iskreno ti se wuzhi6tawam. zagubata e shestoko boleznena, no za sushalenie newuzwratima. az w takiwa momenti winagi sum imala 4uwstwoto, 4e wsi4ko 6te spre, 4e swetut njakak si 6te se preoburne i po4ti wsi4ko 6te se promeni. da, mnogo ne6ta ne sa su6tite i njama da budat, no puk mnogo drugi ostawat nepromeneni.
az njakude bjah 4ela, 4e towa e naj-dobrata pomo6t za pokojnicite za da se preseljat w otwudnoto - da ne se pla4e neprekusnato. az bih kazala, 4e twoeto sustojanie e porednija znak za twojata wseotdajnost i bezkrajna ljubow kum supruga ti.
izwinjawam se za latinicata, no ne se sprawih s kredora. i wupreki, 4e sum na hiljadi kilometri ot teb i te poznawam samo virtualno i zado4no, ti ispra6tam naj-iskrenata pregrudka.

Не се притеснявай, Вили..
това е защото оби4та ти към него е по силна от болката от загубата...

само не забравяй да говориш за него и да мислиш за него... и да го запомните и ти и де4ицата ти не както го видяхте в последните му дни но в щастливите си спомени...
така и той ще живее завинаги в сърцата на тези които го оби4ат..

аз така винаги си спомням за татко и винаги с добро..

Вили,

вече няколко дена се чудя какво да ти напиша, мисля, че останах вече без думи мога само да плача. Много тъгувам за това което ви се случи и искрено ти съчувствам. Мисля, че никакви думи не могат да те утешат при такава загуба. Дори сега имам буца в гърлото, която вече ме стяга от няколко дни от мъка, притеснение и безсилие. Не ми остана вече вяра и надежда. Днес си мислех, че за последната година положих толкова много усилия в борбата с тази страшна болест без резултат, ако бях разбивала скала с лъжичка сигурна съм, че вече щях да съм прокопала дупка, а сега нищо.
Искам просто да знаете, че има още един непознат човек, който мисли за вас.