Иран - Загрос
2 отговора
255 прегледа
Иран - Загрос
Ето един разказ за едно неповторимо преживяване на едно екзотично място:
Пустинна буря (Загрос)
Слънцето залязваше над Персийския залив. Последните лъчи осветиха в червено облаците и водната шир, създавайки феерия от светлина. Направихме по някоя снимка и после влязохме в едно заведение от тръстика и бамбук на плажа. Тримата с Емо и Емил се настанихме върху персийските килими на една от лежанките и си поръчахме специалитета. А той, както и на много други подобни места, беше наргиле, придружено с пълен догоре чайник. От колонките се лееше тиха иранска музика. Ромонът от вълните на Индийския океан оформяше илюзията за вечност и безгрижие.
Намирахме се в Бушир, разположен на тесен полуостров ирански град. Удобното му местоположение го е направило привлекателен както за персийци, така и за англичани. От 1759 г. там е било седалището на английската Източно-индийска компания, а от 19 век – и политическата резиденция на британците в залива. В средата на 20 век обаче те я преместват в Бахрейн, а Бушир губи своето търговско значение и почва да запада. В това се убедихме и от собствен опит. Старата част на града изглеждаше непривлекателно с рушащите се сгради и полупаднали огради. Трудно намерихме нещо подходящо за вечеря, особено за вегетарианските предпочитания на Емо. Макар и не по същите причини, последвахме съвета на Мария-Антоанета. И наистина източните сладкиши са способни да задоволят всякакъв глад.
Това беше най-далечната точка на нашето пътешествие. Бяхме минали през планината Алборс и столицата Техеран, мюсюлманския Кум и старинния Исфахан. Открихме за себе си красивия град Кашан и невероятния архитектурен резерват Абиане. Впечатлихме се от старата част и вентилационните кули на Язд и от зороастрийските му храмове. А застанали пред гробницата на основателя на Ахеменидската държава в Пасаргада, сякаш чухме думите му: „Страннико, аз съм Кир Велики, Ахеменидът. Аз победих много царе. Аз завладях много страни. Аз покорих много народи. Аз създадох велика държава. Затова не ми завиждай за този гроб.”
Убедихме се в мощта на държавата му в Персеполис. Разрушената от Александър Велики административна столица и сега впечатлява със стотиците колони, портите, дворцовите руини и най-вече със запазените барелефи по стълбите на Ападана. А изсечените в скалите гробници на Дарий, Ксеркс и техните наследници допълват усещането за величие. Осветени през нощта, гробниците на Ахеменидските царе и барелефите под тях представляват невероятна гледка. Желаейки да спрем мига, нощувахме край тях, до будката на добронамерените пазачи. Над нас бяха само звездите.
На другия ден стигнахме Шираз, града на поетите и виното, откъдето Илиян си замина обратно, отпускът му изтичаше. И ето ни сега в Бушир, в началото на обратния път. Предстояха ни зикуратът в Чока-занбил и Суза, Керманшах и Хамадан, както и някои изненади. Но преди това очаквахме с нетърпение срещата си с планината Загрос и най-високия и връх Качмастан.
Всъщност допреди няколко години за най-висок в Загрос беше приет масивът Зердкух. В руските карти за него се отбелязва височина 4548 м. В книгата „Планините в Иран” като най-висок е даден връх Качмастан (Qach Mastan или Bijan 3) от масива Дена (Dena ridge) – 4460 м. През 2000 г., по време на пътуването на доц. Сандю Бешев, Борислав Димитров и Марин Симеонов из тези места те тръгват по различни пътища нагоре и Боби достига сам до върха, избрал вярната посока.
Естествено още в София се порових в Интернет. В различните сайтове имаше разнообразна и често противоречаща си информация. Последното измерване на Кулунчи, първенецът на Зердкух, беше 4221 м. За Качмастан беше дадена височина 4412 м и ние решихме да го проверим на място.
Асфалтовият път напусна крайбрежието и навлезе в пустинята. Стада проскубани камили пасяха стърчащите от камънака тръни. После почнахме да катерим дългата може би 1500 км планинска верига на Загрос. Вече беше тъмно. Огромни пламъци изригваха от земята, когато минавахме край нефтените находища. Дали така изглежда адът? След това навлязохме в планината, стигнахме и отминахме Ясуч. Преспахме на лежанките на едно крайпътно заведение на 80 км южно от Семиром и рано сутринта приближихме Дена. Масивът има разположение северозапад-югоизток. Дълбоката долина на река Аб-е-Гарм, по която е прекаран асфалтовият път за Семиром, го ограничава от югозапад. Подходът към върховете пък е от североизток, където в подножието им са сгушени няколко селца. Заобиколихме масива от север (там и междуселските пътища се оказаха асфалтови) и Дена се откри пред нас с цялото си величие.
Пейзажът беше алпийски. От билото стърчаха скалисти върхове, дълбоки и стръмни долини насичаха планината. Белееха се и няколко ледника. Не можеше да се определи кой е най-високият връх, нито пък изходния пункт. Спряхме да питаме местните хора. Думите „Качмастан”, „Панаго” (името на заслона) и няколкото израза на фарси, които Емил знаеше, преодоляха езиковата бариера. Върхът беше определен със сигурност, а селото Кафр (Khafr) беше мястото, където трябваше да оставим колата и да продължим пеш.
В селото ни заобиколиха любопитни деца. Някои от тях пробваха с юмрук здравината на бронята и стъклата. Други подритваха гумите. Трети с плюнка се стараеха да уцелят страничното огледало. Превъзхождаха ни много по численост и трудно успяхме да ги разгоним. Бедна ни беше фантазията какво ще намерим от колата след 2 дена отсъствие. После открихме селския велможа, който ни приюти в дома си. Във вътрешния му двор превозното ни средство най-сетне намери сигурен подслон. Емил и домакинът излязоха за малко, а жените му ни поканиха, мене и Емо, на гости вътре в къщата.
Изтегнахме се върху дебелите килими в стаята за гости. С наслада отпихме от поднесения ни от децата леденостуден плодов сок. Тъкмо когато с интерес разглеждахме семейния албум, се върна хазяинът и не на шега се разгневи. Макар и поканени, бяхме нарушили неприкосновеността на дома му, влизайки вътре в негово отсъствие.
Смотолевихме някакво извинение, бързо се подготвихме за трека и поехме нагоре. По черен път, който се извива през ябълкови градини (ябълките в околността са много вкусни, а отглеждането им - основен поминък) се върви не повече от половин час, главно на юг, така че масивът да остава отдясно. Достигнахме първата речна долина, която навлиза дълбоко в планината. Тук се отклонихме от пътя и тръгнахме по ясно очертаната пътека по левия бряг на реката.
Ходех много бавно. Вече два дни не се чувствах наред след изпушеното в Бушир наргиле. А обикновено ми се отразява толкова добре. Спътниците ми често спираха и ме изчакваха. По едно време ни застигна иранска група от Исфахан, в която имаше и две жени. Всички бяха тръгнали към върха. Багажът им се носеше от няколко коня. Имаха и двама водачи. Съмненията ни, които все още имахме за изкачването, се изпариха.
След около 2 часа ходене покрай реката пътеката рязко набра височина и изкачи склона. И там, на 3040 м височина, пред нас неочаквано изникна заслонът Панаго. Непосредствено до него течеше поток с чиста вода, водещ началото си от близко разположения ледник. Тук долината правеше остър завой наляво, пътеката я следваше първоначално по десния и бряг, покрай потока, а после преминаваше от другата и страна и стръмно се изкачваше по сипея над ледника.
Заслонът беше с метална конструкция и побираше 20 души. Обединихме трапезата и хапнахме набързо. Всред иранците имаше хора, знаещи английски и общуването не беше проблем. А пък на Емил сякаш вече не му трябваха и преводачи. За спане учтиво ми предложиха най-топлото и отдалечено от вратата място, точно до една от иранките. Тъкмо Емиловците започнаха да ме поднасят, че ми излезе късметът, между мене и нея бързо се шмугна единият от водачите. Нощувката беше предшествана от ревностна молитва към Аллах.
На сутринта станахме в 3.30 часа с идеята да тръгнем към 4.30. Времето беше добро – ясно и не много студено. В индийска нишка се изнизахме по пътеката нагоре, покрай ледника. Докато изкачим сипея, започна да се развиделява. Преминахме през обширен и леко наклонен тревист учасък. Слабо забележимата пътека продължаваше по левия склон на долината и се губеше между скалите. И тук аклиматизацията, придобита на Алам кух и Демавенд, ни даде възможност да поддържаме добро темпо. Иранците все по-често и за по-дълго се спираха да почиват и накрая се разбрахме да вървим отделно и да се изчакаме на върха.
Тераса след тераса се изкачвахме по циркуса, докато стигнахме до място, където той се разширяваше. Цялата долина беше покрита със сняг. Пред нас и над нас беше главното било, отляво се извисяваше вр. Ghebleh (4050 м), отдясно – красавецът Moorogol (4400 м), а Качмастан се криеше зад Ghebleh. Заобиколихме снежното поле високо по сипея отляво, траверсирахме под Ghebleh и изведнъж се изправихме пред първенеца на Загрос. Последни метри нагоре и в 10.30 часа на 7 октомври 2005 г. се озовахме на връхната точка. Усредненото измерване с GPS показа височина 4440 м. Маранята пречеше на добрата видимост на запад към долината на р. Аб-е-Гарм, но панорамата към околните върхове беше великолепна. На север от нас се издигаше Moоrogol с вертикалната си западна стена. Стоях и го гледах захласнат. Бяха ни казали, че той е само 10 метра по-нисък от Качмастан, което разбира се, не личеше визуално. Но дори и по-нисък, според мене това беше Върхът на Дена. Наклонени на изток скални плочи предлагаха интересни варианти за неговото изкачване. Донякъде ми напомняше на Демирказък в Таврите. Гледан от маршрута по долината, той ни впечатляваше повече от останалите върхове и ако не бяхме предварително решили да ходим на Качмастан, най-вероятно щяхме да тръгнем към него.
Още по-далече на север се извисяваше друг шилест връх – Lucureh (4250 м), след което билото се снижаваше. На юг също се виждаше поредица от върхове, може би по-заоблени, но също толкова привлекателни. Изобщо този масив с цялата си дължина от 60 км и 45-те си върха над 4000 м предлага отлична възможност за 5-6-дневен траверс.
След около час на върха пристигнаха и иранците. Те заобиколиха снежното поле от другата му страна, което без друго удължи пътя им. През цялото време се бяха придържали плътно до левия склон на долината, непосредствено под отвесните му скали. Видя ми се малко странно, защото това са най-опасните места при евентуален каменопад. А следи от каменопади имаше доста. При наличието на двамата им водачи, били вече неведнъж из тези планини, счетохме за некоректно да им даваме съвет. Може би те смятаха, че скалите рано сутрин са замръзнали и вероятността от такова събитие е минимална.
Снимахме се всички заедно, а после се отдадохме на гастрономически наслаждения. Нашите бисквити и шоколад нямаха обаче това търсене, което предизвика иранският компот от череши.
При обратния път иранците стриктно следваха нашия маршрут. За 3 часа стигнахме заслона и там се сбогувахме. Иранците оставаха за втора нощувка, а ние продължихме към селото, където ни очакваше гостоприемният ни домакин Азис. Подари ни за път цял кош с вкусни ябълки. Измихме се набързо на чешмата в двора и натоварихме багажа на опела. После бавно лавирахме с колата в тъмното по каменните улици на Кафр. Накрая стигнахме до асфалтовия път и селото остана зад нас.
При един от следващите завои спряхме и излязохме от колата. Погледнахме назад. Скупчените светлинки уютно примигваха в долината, над тях се чернееше масивът на планината, а високо горе, огрени от лунните лъчи, блестяха върховете на Загрос.
Ето и някои координати:
Север изток кота
Масив Дена - от 30.52º до 31.15 от 51.09º до 51.36º
Село Кафр - 30º59’57.1’’ 51º28’49.3’’ 2240
Началото на пътеката - 30º59’09.9’’ 51º28’16.6’’ 2422
Заслон Панаго - 30º58’53.7’’ 51º26’37.0’’ 3040
1 30º58’35.0’’ 51º26’17.4’’ 3174
2 30º58’06.0’’ 51º26’01.3’’ 3716
3 30º57’18.0’’ 51º26’00.0’ 4202
Качмастан - 30º57’03.9’’ 51º26’10.0’’ 4440
Пустинна буря (Загрос)
Слънцето залязваше над Персийския залив. Последните лъчи осветиха в червено облаците и водната шир, създавайки феерия от светлина. Направихме по някоя снимка и после влязохме в едно заведение от тръстика и бамбук на плажа. Тримата с Емо и Емил се настанихме върху персийските килими на една от лежанките и си поръчахме специалитета. А той, както и на много други подобни места, беше наргиле, придружено с пълен догоре чайник. От колонките се лееше тиха иранска музика. Ромонът от вълните на Индийския океан оформяше илюзията за вечност и безгрижие.
Намирахме се в Бушир, разположен на тесен полуостров ирански град. Удобното му местоположение го е направило привлекателен както за персийци, така и за англичани. От 1759 г. там е било седалището на английската Източно-индийска компания, а от 19 век – и политическата резиденция на британците в залива. В средата на 20 век обаче те я преместват в Бахрейн, а Бушир губи своето търговско значение и почва да запада. В това се убедихме и от собствен опит. Старата част на града изглеждаше непривлекателно с рушащите се сгради и полупаднали огради. Трудно намерихме нещо подходящо за вечеря, особено за вегетарианските предпочитания на Емо. Макар и не по същите причини, последвахме съвета на Мария-Антоанета. И наистина източните сладкиши са способни да задоволят всякакъв глад.
Това беше най-далечната точка на нашето пътешествие. Бяхме минали през планината Алборс и столицата Техеран, мюсюлманския Кум и старинния Исфахан. Открихме за себе си красивия град Кашан и невероятния архитектурен резерват Абиане. Впечатлихме се от старата част и вентилационните кули на Язд и от зороастрийските му храмове. А застанали пред гробницата на основателя на Ахеменидската държава в Пасаргада, сякаш чухме думите му: „Страннико, аз съм Кир Велики, Ахеменидът. Аз победих много царе. Аз завладях много страни. Аз покорих много народи. Аз създадох велика държава. Затова не ми завиждай за този гроб.”
Убедихме се в мощта на държавата му в Персеполис. Разрушената от Александър Велики административна столица и сега впечатлява със стотиците колони, портите, дворцовите руини и най-вече със запазените барелефи по стълбите на Ападана. А изсечените в скалите гробници на Дарий, Ксеркс и техните наследници допълват усещането за величие. Осветени през нощта, гробниците на Ахеменидските царе и барелефите под тях представляват невероятна гледка. Желаейки да спрем мига, нощувахме край тях, до будката на добронамерените пазачи. Над нас бяха само звездите.
На другия ден стигнахме Шираз, града на поетите и виното, откъдето Илиян си замина обратно, отпускът му изтичаше. И ето ни сега в Бушир, в началото на обратния път. Предстояха ни зикуратът в Чока-занбил и Суза, Керманшах и Хамадан, както и някои изненади. Но преди това очаквахме с нетърпение срещата си с планината Загрос и най-високия и връх Качмастан.
Всъщност допреди няколко години за най-висок в Загрос беше приет масивът Зердкух. В руските карти за него се отбелязва височина 4548 м. В книгата „Планините в Иран” като най-висок е даден връх Качмастан (Qach Mastan или Bijan 3) от масива Дена (Dena ridge) – 4460 м. През 2000 г., по време на пътуването на доц. Сандю Бешев, Борислав Димитров и Марин Симеонов из тези места те тръгват по различни пътища нагоре и Боби достига сам до върха, избрал вярната посока.
Естествено още в София се порових в Интернет. В различните сайтове имаше разнообразна и често противоречаща си информация. Последното измерване на Кулунчи, първенецът на Зердкух, беше 4221 м. За Качмастан беше дадена височина 4412 м и ние решихме да го проверим на място.
Асфалтовият път напусна крайбрежието и навлезе в пустинята. Стада проскубани камили пасяха стърчащите от камънака тръни. После почнахме да катерим дългата може би 1500 км планинска верига на Загрос. Вече беше тъмно. Огромни пламъци изригваха от земята, когато минавахме край нефтените находища. Дали така изглежда адът? След това навлязохме в планината, стигнахме и отминахме Ясуч. Преспахме на лежанките на едно крайпътно заведение на 80 км южно от Семиром и рано сутринта приближихме Дена. Масивът има разположение северозапад-югоизток. Дълбоката долина на река Аб-е-Гарм, по която е прекаран асфалтовият път за Семиром, го ограничава от югозапад. Подходът към върховете пък е от североизток, където в подножието им са сгушени няколко селца. Заобиколихме масива от север (там и междуселските пътища се оказаха асфалтови) и Дена се откри пред нас с цялото си величие.
Пейзажът беше алпийски. От билото стърчаха скалисти върхове, дълбоки и стръмни долини насичаха планината. Белееха се и няколко ледника. Не можеше да се определи кой е най-високият връх, нито пък изходния пункт. Спряхме да питаме местните хора. Думите „Качмастан”, „Панаго” (името на заслона) и няколкото израза на фарси, които Емил знаеше, преодоляха езиковата бариера. Върхът беше определен със сигурност, а селото Кафр (Khafr) беше мястото, където трябваше да оставим колата и да продължим пеш.
В селото ни заобиколиха любопитни деца. Някои от тях пробваха с юмрук здравината на бронята и стъклата. Други подритваха гумите. Трети с плюнка се стараеха да уцелят страничното огледало. Превъзхождаха ни много по численост и трудно успяхме да ги разгоним. Бедна ни беше фантазията какво ще намерим от колата след 2 дена отсъствие. После открихме селския велможа, който ни приюти в дома си. Във вътрешния му двор превозното ни средство най-сетне намери сигурен подслон. Емил и домакинът излязоха за малко, а жените му ни поканиха, мене и Емо, на гости вътре в къщата.
Изтегнахме се върху дебелите килими в стаята за гости. С наслада отпихме от поднесения ни от децата леденостуден плодов сок. Тъкмо когато с интерес разглеждахме семейния албум, се върна хазяинът и не на шега се разгневи. Макар и поканени, бяхме нарушили неприкосновеността на дома му, влизайки вътре в негово отсъствие.
Смотолевихме някакво извинение, бързо се подготвихме за трека и поехме нагоре. По черен път, който се извива през ябълкови градини (ябълките в околността са много вкусни, а отглеждането им - основен поминък) се върви не повече от половин час, главно на юг, така че масивът да остава отдясно. Достигнахме първата речна долина, която навлиза дълбоко в планината. Тук се отклонихме от пътя и тръгнахме по ясно очертаната пътека по левия бряг на реката.
Ходех много бавно. Вече два дни не се чувствах наред след изпушеното в Бушир наргиле. А обикновено ми се отразява толкова добре. Спътниците ми често спираха и ме изчакваха. По едно време ни застигна иранска група от Исфахан, в която имаше и две жени. Всички бяха тръгнали към върха. Багажът им се носеше от няколко коня. Имаха и двама водачи. Съмненията ни, които все още имахме за изкачването, се изпариха.
След около 2 часа ходене покрай реката пътеката рязко набра височина и изкачи склона. И там, на 3040 м височина, пред нас неочаквано изникна заслонът Панаго. Непосредствено до него течеше поток с чиста вода, водещ началото си от близко разположения ледник. Тук долината правеше остър завой наляво, пътеката я следваше първоначално по десния и бряг, покрай потока, а после преминаваше от другата и страна и стръмно се изкачваше по сипея над ледника.
Заслонът беше с метална конструкция и побираше 20 души. Обединихме трапезата и хапнахме набързо. Всред иранците имаше хора, знаещи английски и общуването не беше проблем. А пък на Емил сякаш вече не му трябваха и преводачи. За спане учтиво ми предложиха най-топлото и отдалечено от вратата място, точно до една от иранките. Тъкмо Емиловците започнаха да ме поднасят, че ми излезе късметът, между мене и нея бързо се шмугна единият от водачите. Нощувката беше предшествана от ревностна молитва към Аллах.
На сутринта станахме в 3.30 часа с идеята да тръгнем към 4.30. Времето беше добро – ясно и не много студено. В индийска нишка се изнизахме по пътеката нагоре, покрай ледника. Докато изкачим сипея, започна да се развиделява. Преминахме през обширен и леко наклонен тревист учасък. Слабо забележимата пътека продължаваше по левия склон на долината и се губеше между скалите. И тук аклиматизацията, придобита на Алам кух и Демавенд, ни даде възможност да поддържаме добро темпо. Иранците все по-често и за по-дълго се спираха да почиват и накрая се разбрахме да вървим отделно и да се изчакаме на върха.
Тераса след тераса се изкачвахме по циркуса, докато стигнахме до място, където той се разширяваше. Цялата долина беше покрита със сняг. Пред нас и над нас беше главното било, отляво се извисяваше вр. Ghebleh (4050 м), отдясно – красавецът Moorogol (4400 м), а Качмастан се криеше зад Ghebleh. Заобиколихме снежното поле високо по сипея отляво, траверсирахме под Ghebleh и изведнъж се изправихме пред първенеца на Загрос. Последни метри нагоре и в 10.30 часа на 7 октомври 2005 г. се озовахме на връхната точка. Усредненото измерване с GPS показа височина 4440 м. Маранята пречеше на добрата видимост на запад към долината на р. Аб-е-Гарм, но панорамата към околните върхове беше великолепна. На север от нас се издигаше Moоrogol с вертикалната си западна стена. Стоях и го гледах захласнат. Бяха ни казали, че той е само 10 метра по-нисък от Качмастан, което разбира се, не личеше визуално. Но дори и по-нисък, според мене това беше Върхът на Дена. Наклонени на изток скални плочи предлагаха интересни варианти за неговото изкачване. Донякъде ми напомняше на Демирказък в Таврите. Гледан от маршрута по долината, той ни впечатляваше повече от останалите върхове и ако не бяхме предварително решили да ходим на Качмастан, най-вероятно щяхме да тръгнем към него.
Още по-далече на север се извисяваше друг шилест връх – Lucureh (4250 м), след което билото се снижаваше. На юг също се виждаше поредица от върхове, може би по-заоблени, но също толкова привлекателни. Изобщо този масив с цялата си дължина от 60 км и 45-те си върха над 4000 м предлага отлична възможност за 5-6-дневен траверс.
След около час на върха пристигнаха и иранците. Те заобиколиха снежното поле от другата му страна, което без друго удължи пътя им. През цялото време се бяха придържали плътно до левия склон на долината, непосредствено под отвесните му скали. Видя ми се малко странно, защото това са най-опасните места при евентуален каменопад. А следи от каменопади имаше доста. При наличието на двамата им водачи, били вече неведнъж из тези планини, счетохме за некоректно да им даваме съвет. Може би те смятаха, че скалите рано сутрин са замръзнали и вероятността от такова събитие е минимална.
Снимахме се всички заедно, а после се отдадохме на гастрономически наслаждения. Нашите бисквити и шоколад нямаха обаче това търсене, което предизвика иранският компот от череши.
При обратния път иранците стриктно следваха нашия маршрут. За 3 часа стигнахме заслона и там се сбогувахме. Иранците оставаха за втора нощувка, а ние продължихме към селото, където ни очакваше гостоприемният ни домакин Азис. Подари ни за път цял кош с вкусни ябълки. Измихме се набързо на чешмата в двора и натоварихме багажа на опела. После бавно лавирахме с колата в тъмното по каменните улици на Кафр. Накрая стигнахме до асфалтовия път и селото остана зад нас.
При един от следващите завои спряхме и излязохме от колата. Погледнахме назад. Скупчените светлинки уютно примигваха в долината, над тях се чернееше масивът на планината, а високо горе, огрени от лунните лъчи, блестяха върховете на Загрос.
Ето и някои координати:
Север изток кота
Масив Дена - от 30.52º до 31.15 от 51.09º до 51.36º
Село Кафр - 30º59’57.1’’ 51º28’49.3’’ 2240
Началото на пътеката - 30º59’09.9’’ 51º28’16.6’’ 2422
Заслон Панаго - 30º58’53.7’’ 51º26’37.0’’ 3040
1 30º58’35.0’’ 51º26’17.4’’ 3174
2 30º58’06.0’’ 51º26’01.3’’ 3716
3 30º57’18.0’’ 51º26’00.0’ 4202
Качмастан - 30º57’03.9’’ 51º26’10.0’’ 4440
Re: Иран - Загрос
Здравей Крис,
С голям интерес прочетох и двата пътеписа за Иран, а също така и на Илиян
за изкачването на Демавенд. Вече съм ги и копирал, но за да стане изживяването пълно и пътеписа завършен ще е добре да споделиш някои неща и за градовете, които сте посетили. Отдавна го очаквах това нещо,
защото се надявам някога да дойде и моето време.
Приятни летни емоции
Оги
С голям интерес прочетох и двата пътеписа за Иран, а също така и на Илиян
за изкачването на Демавенд. Вече съм ги и копирал, но за да стане изживяването пълно и пътеписа завършен ще е добре да споделиш някои неща и за градовете, които сте посетили. Отдавна го очаквах това нещо,
защото се надявам някога да дойде и моето време.
Приятни летни емоции
Оги