Царя
0 отговора
77 прегледа
Царя
на безучастното съзерцание
Някои го смятаха за светец, други за глупак, а трети за кръгъл идиот, но като Цар на безучастното съзерцание Саможив Отвъдни не влизаше в никакви земни рамки. Той беше роден в заможно семейство, което се изплъзна като пясък между пръстите на Съдбата и така малкият Цар се нагърби с тежкия товар на спомените, които получи като наследство.
Саможив Отвъдни опита всичко, което животът му предлагаше, след това го захвърли и чак най-накрая разбра, че и в двата случая е бил еднакво обвързан с пъпната връв на земната суета, която храни гладните с невидими удоволствия и плаши недоволните с невидими призраци.
Той искаше да прозре Големия замисъл, стремеше се да се докосне до нещо Велико, докато един ден не осъзна, че Великите идеали са за хората, които искат да бъдат Велики, а да тънеш в лепкавата слуз на умопомрачаващото самозадоволство никога не е действало особено освобождаващо. И незнайно защо, когато хората бягат подплашени из огледалния свят на истиноподобните видения, те най-отчаяно се опитват да се скрият зад най-неправдоподобните и изопачени отражения на собственото си его, което, уголемено от страх и несигурност, е готово да помете всичко около себе си. Саможив Отвъдни с отвращение си спомняше за всички свещеници и за всички тайни пратеници на Провидението, които, в желанието си да бъдат праведни и чисти и да олицетворяват святите добродетели в човешки образ, си бяха спретнали едно изключително сполучливо духовно харакири. Та нима всички онези, които си мислят, че пътят към извисяване минава през затвърдяването на себичните устои и обковаването им със златните обръчи на сухото буквоядство, стройните определения и мистичния образ на егото, като превъплъщение на самото Просветление, не вървят по добре утъпкания път на самолюбивите орди духовни вехтошари: кой помъкнал елмазен магически жезъл, кой - свещена книга, кой - собствения си учител, изцяло запленени от събирането на безполезни духовни помагала и мъртви понятия?
Ето така разсъждаваше Саможив Отвъдни в един от малкото слънчеви дни, които Долината на падащите облаци предлага на своите обитатели. Слънцето го гъделичкаше по лицето и бавно се промъкваше в костите му, където нахалната влага сякаш се беше настанила завинаги. И както беше седнал на припек и горещата вълна се разливаше по цялото му тяло, той забеляза пред себе си един просяк, който, загърнал се с обелки от кашони, нахапани от местните крави, също се наслаждаваше на редките слънчеви мигове и се усмихваше. Просякът беше от прокажените - от онези, които отказваха да се лекуват, за да могат да изкарват повече пари от просия, но когато човек ги зърнеше, едва ли би си помислил, че тези хора са ръководени от някакъв търговски нюх или от желание за печалба. Прокажения, който седеше пред Саможив Отвъдни, представляваше доста окаяна гледка. Ненаситната проказа беше изяла единия му крак до коляното, пръстите на двете му ръце и част от носа. В сърцето на Саможивия започна да се надига състрадание, което по-скоро беше вид себично съжаление, когато изведнъж установи, че Прокажения беше много по-щастлив от него в своята картонена къща и забеляза как всеки път, когато просякът измърморваше нещо, по лицето му се изписваше огромно задоволство. В началото Саможив Отвъдни само наблюдаваше грейналото лице на Прокажения, но постепенно в него се породи болезненото желание да узнае какво точно си мърмори просякът и той се надигна от мястото си и се отправи към картонения дворец на другия край на улицата. Когато Саможивия постави една паричка в обезобразената ръка на Прокажения, той целият изтръпна при допира на вкочаненото месо и точно тогава дочу следния стих:
Аз не съм аз и ти не си ти.
Сред потока от мисли мълчание бди.
Болка и радост с вкуса си безличен:
нетленни понятия в сън двуличен.
Саможив Отвъдни се прибра вкъщи, замислен над думите на просяка, взе кревата си и го замъкна до най-голямата пазарска улица на своето родно хималайско село. Там той се настани сред продавачите на зеленчуци и докато наблюдаваше неспирния поток от крави, от белязани кози, отиващи на заколение, от прокажени, майки с деца и десетината мъжки кучета, които се опитваха да се изредят на единствената женска в околността, Саможив Отвъдни изпадна в царството на Безучастното съзерцание и престана да съществува. Приседнал на крайчеца на кревата си той прекара първата си нощ на улицата полугол, защото привечер една изгладняла крава изяде неговото наметало, което й се стори рядко дълго, но тя не успя да го скъси, защото тъпите й зъби можеха да действат само като чукове, а не като ножици.
Така Саможив Отвъдни се превърна в предмет и разби всички двойнствени проявления на Битието. Той не спеше, не ядеше, не ходеше по нужда, не помръдваше и нито за миг не измъкваше ръката от гащите си. Това последното вероятно се дължеше на отчаяните му опити да задържи слабините си, които след погасяването на порочния кръг на желанията изпитваха силно влечение да се отделят от неговото тяло и да започнат свой собствен живот сред необятните сметища, превзели пазара. Никой не подозираше, че Саможив Отвъдни се е превърнал в предмет, докато един ден огънчето на догарящата цигара, която някой му беше подхвърлил, не се търкулна и не запали цялото му легло. Именно тогава всички видяха как той остана да седи невъзмутимо сред пламъците, с ръка в гащите и горяща коса и радостно бърбореше някакви нечовешки дивотии, докато разни баби сновяха нагоре-надолу с кофи вода. Оттогава всички, които живееха и работеха наоколо, започнаха да му носят храна и цигари. Веднъж в месеца бръснарят го подстригваше и избръсваше, а веднъж годишно го изкъпваше. Всичко това разбира се ставаше без каквото и да е участие от страна на Саможив Отвъдни, който дори не се помръдваше от своето неизменно седнало положение. Когато съдържателите на местните гостилници осъзнаха, че подобно на селския стенен часовник и безпризорните крави Царя на безучастното съзерцание в ролята си на обществен предмет също се нуждае от грижите на всички, които го заобикалят, те започнаха да му носят обяда и вечерята на крака. Никой обаче не успя да си обясни къде отиваше изядената храна, тъй като Саможивия никога не се отделяше от своя креват и никой не го беше виждал да ходи по нужда. Изглеждаше така, сякаш хората хранеха видение, което само ръмжеше и мляскаше самодоволно и събираше като магнит всички кучета в околността. Неговото легло беше чуден подслон за всякакви помияри, които изглежда приемаха Саможивия за свой събрат.
Постепенно хората свикнаха с него и дори престанаха да го забелязват, сякаш той се бе превърнал в част от планината, едно съвършено нейно творение, въплътило в себе си избистрения образ на борбите, които нейните храненици са водили от незапомнени времена срещу нетленния бич на Предопределението. А Предопределението беше навсякъде, но най-вече се усещаше във въздуха, където преминаваше на талази, оставяйки след себе си болезнен низ от въздишки на прокажени и яростен лай на улични кучета.
Открай време Предопределението е обичало да се крие в безсмислените научни трудове и похотливите кухини в главите на праведните, сред кочината от удоволствия на ненаситните общества и горделивите сказания на философите, чиито думи са като изсушени от слънцето риби, изхвърлени от морето на живота върху мъртвата пясъчна пустош на духовното блудство. Но тук, в Царството на безучастното съзерцание, Предопределението не само че е било винаги разголено като уличница, но дори е позволявало на тварите, населяващи планината, да го подушат и да го усетят какво е на вкус. Кравите го подушват отдалеч, змиите го опипват с език, а когато то мине по главната улица, тържествено възседнало носилка, покрита с бял чаршаф, запътено с една присъща за него отегченост към кладата, която хората подготвят в чест на неговите пиршества, всички си запушват носа, защото тогава Предопределението направо вони.
Една вечер след големия празник по случай спирането на седеммесечните валежи, когато местният свещеник Дармояд Блажени се закопа под земята и обяви, че ще прекрати изливането на небесната мъка, един слепец, на име Блян Безкрилни, се загуби. Той се беше губил и преди, но сега наистина се загуби. Макар и да беше сляп, той винаги смогваше да се озове на желаното от него място и в много случаи дори се оправяше много по-добре от виждащите. Роден в богато семейство, той получи добро образование и веднага след това ослепя. Това го накара да тръгне да търси истината и след като напусна завинаги своя дом, той стана скитник и се остави на Предопределението да го люшка по всички краища на света на Небивалиците. Скита се дълго, но не откри нищо освен Пазителите на сухи думи, Съкровищницата на мъртвите учения и многобройните орди горделиви буквояди. И ето сега той се беше изгубил напълно - нито беше открил пътя към светлината, нито беше открил пътя към дома си. Озверялата тълпа го помъкна със себе си и го разведе из всичките зрелища: змии, които пият мляко в знак на обявеното дъждовно примирие, закопаване на свещеник и изгаряне на няколко души, имали неблагоразумието да умрат в зората на първия слънчев ден от годината. Преди да разбере къде беше попаднал, Слепеца се оказа напълно сам и по ледения вятър, който се загнездваше в костите му и ги обвиваше с влажната си дреха, той разбра, че е нощ. Стъпките му отекваха по безмълвната улица и след като няколко пъти налетя на рогати крави, които се къпеха на лунната светлина, Блян Безкрилни се озова на сметището. Това му дойде прекалено много - след толкова лутане да свърши на боклука! Седна насред планината от отпадъци и се замисли. Всъщност положението не беше чак толкова лошо. Виждащите, които се бяха сгушили в топлите си къщички, не бяха по-щастливи от него. Те не бяха нищо друго освен пленници на красивото и грозното, яркото и мрачното и на всички други измамни приумици. Той поне беше напуснал своята черупка и бе обикалял гол-голеничък из света на Небивалиците, докато всички усещания за приятно и неприятно не се бяха размазали в една безлична пихтия от понятия. Сега, докато се въргаляше из боклука, опиянен от чувството за свобода и ненаранимост, той се отърси и от последното си терзание - очакването. Изведнъж му се стори, че е попаднал в огромна стая със стени от меко на пипане пространство и покрив от звезди, които като нищо могат да изгорят връхчетата на пръстите ти, ако решиш да протегнеш ръцете си към тях. Нима хората можеха да наричат "бездомни" и "скитници" онези, които живеят в малките стаички със стени от планини и нисък покрив от пухести облаци? Колко смешно е, помисли си той, че една врата може да те накара да се почувстваш вън или вътре! Една нищо и никаква врата! Това не се ли дължи на неосъзнатия навик на ума да прикачва разни наименования върху бялата и неопетнена страница на Битието? Вътре и вънка - повтаряше си той и така се разтресе от смях, че политна напред и се удари в една крава, която най-невъзмутимо се опитваше да се домогне до банановите обелки, върху които той беше седял.
Сред воя на леопардите, който долиташе от върха на планината, Блян Безкрилни дочу зад себе си глухо ръмжене и наостри уши. След като се убеди, че подобни самодоволни звуци могат да идват само от човешко същество, той запълзя на четири крака по посоката на звука.
Когато две сродни души се срещнат, всяка една открива в другата частица от себе си, която е пътувала от един далечен свят до настоящето като лъч светлина из необятното пространство на животворното съзнание, отразяващо в себе си миналото, сегашното и бъдещето, за да може мъртвото Битие да възкръсне и да бъде познато. Затова срещата между Слепеца и Саможив Отвъдни, който ръмжеше доволно като тигър в лунната нощ, не беше среща между непознати, тъй както една бистра капка вода, попаднала върху огледална повърхност, не е чужда на своето отражение.
Слепеца се доближи до леглото и с пипане се намести между Саможив Отвъдни и неговите четирикраки приятели, които подушиха новодошлия, но не направиха никакво усилие да изръмжат или да се разлаят. Блян Безкрилни нямаше ни най-малка представа къде е попаднал, а Саможивия от своя страна имаше чувството, че ръката, която опипва рамото му, бе продължение на неговата собствена ръка.
Утринта ги завари полувкочанени, но усмихнати. Беше месецът на сватбите и от всяка къща се разнасяше рев на тъпани и писъци на зурни, които наподобяваха крясъците на разгонени котки. По обяд на пазарската улица се стече едно подивяло сватбено шествие, което беше толкова пияно, че по-скоро се търкаляше, отколкото ходеше. Четиримата храбреци, които бяха помъкнали на рамената си младоженката, настанена в малка дървена къщичка, на няколко пъти я изпуснаха на земята с такъв трясък, че на нея й стана все едно и престана да се страхува от сватбата. Дори разбра какво бе имала предвид баба й, когато й даде напътствия за първата брачна нощ. "Мъжете са толкова некадърни - рече баба й, - че е по-добре да си затвориш очите и да не ги гледаш какво вършат".
Слепеца и Саможив Отвъдни бяха най-незавидните свидетели на сватбеното шествие, което мина покрай тях - единият не виждаше, а другият нищо не забелязваше. Блян Безкрилни, който беше разбрал по данданията, че става дума за сватба, се загледа с невиждащите си очи и дълбокомислено каза: "Да".
Когато сватбарите се отдалечиха и улицата затихна, Слепеца дочу как Саможив Отвъдни си повтаряше стиха: "Аз не съм аз и ти не си ти. Сред потока от мисли мълчание бди..." Блян Безкрилни се надигна от кревата и без да каже сбогом пое по своя път. Когато човек се скита из света на Небивалиците, едва ли би могло да се каже, че се среща или разделя с разни хора, особено като се има предвид, че всичко изначално е в състояние на покой, едно отражение върху животворното огледало на съзнанието. Слепеца се спря и се заслуша във Вселената от звуци, която го заобикаляше - радостните викове на сватбарите, плача от погребенията, стоновете на прокажените, виковете на малките деца... "Светът е съвършен такъв, какъвто е - помисли си той, - само че някои нямат очи да го видят."
Някои го смятаха за светец, други за глупак, а трети за кръгъл идиот, но като Цар на безучастното съзерцание Саможив Отвъдни не влизаше в никакви земни рамки. Той беше роден в заможно семейство, което се изплъзна като пясък между пръстите на Съдбата и така малкият Цар се нагърби с тежкия товар на спомените, които получи като наследство.
Саможив Отвъдни опита всичко, което животът му предлагаше, след това го захвърли и чак най-накрая разбра, че и в двата случая е бил еднакво обвързан с пъпната връв на земната суета, която храни гладните с невидими удоволствия и плаши недоволните с невидими призраци.
Той искаше да прозре Големия замисъл, стремеше се да се докосне до нещо Велико, докато един ден не осъзна, че Великите идеали са за хората, които искат да бъдат Велики, а да тънеш в лепкавата слуз на умопомрачаващото самозадоволство никога не е действало особено освобождаващо. И незнайно защо, когато хората бягат подплашени из огледалния свят на истиноподобните видения, те най-отчаяно се опитват да се скрият зад най-неправдоподобните и изопачени отражения на собственото си его, което, уголемено от страх и несигурност, е готово да помете всичко около себе си. Саможив Отвъдни с отвращение си спомняше за всички свещеници и за всички тайни пратеници на Провидението, които, в желанието си да бъдат праведни и чисти и да олицетворяват святите добродетели в човешки образ, си бяха спретнали едно изключително сполучливо духовно харакири. Та нима всички онези, които си мислят, че пътят към извисяване минава през затвърдяването на себичните устои и обковаването им със златните обръчи на сухото буквоядство, стройните определения и мистичния образ на егото, като превъплъщение на самото Просветление, не вървят по добре утъпкания път на самолюбивите орди духовни вехтошари: кой помъкнал елмазен магически жезъл, кой - свещена книга, кой - собствения си учител, изцяло запленени от събирането на безполезни духовни помагала и мъртви понятия?
Ето така разсъждаваше Саможив Отвъдни в един от малкото слънчеви дни, които Долината на падащите облаци предлага на своите обитатели. Слънцето го гъделичкаше по лицето и бавно се промъкваше в костите му, където нахалната влага сякаш се беше настанила завинаги. И както беше седнал на припек и горещата вълна се разливаше по цялото му тяло, той забеляза пред себе си един просяк, който, загърнал се с обелки от кашони, нахапани от местните крави, също се наслаждаваше на редките слънчеви мигове и се усмихваше. Просякът беше от прокажените - от онези, които отказваха да се лекуват, за да могат да изкарват повече пари от просия, но когато човек ги зърнеше, едва ли би си помислил, че тези хора са ръководени от някакъв търговски нюх или от желание за печалба. Прокажения, който седеше пред Саможив Отвъдни, представляваше доста окаяна гледка. Ненаситната проказа беше изяла единия му крак до коляното, пръстите на двете му ръце и част от носа. В сърцето на Саможивия започна да се надига състрадание, което по-скоро беше вид себично съжаление, когато изведнъж установи, че Прокажения беше много по-щастлив от него в своята картонена къща и забеляза как всеки път, когато просякът измърморваше нещо, по лицето му се изписваше огромно задоволство. В началото Саможив Отвъдни само наблюдаваше грейналото лице на Прокажения, но постепенно в него се породи болезненото желание да узнае какво точно си мърмори просякът и той се надигна от мястото си и се отправи към картонения дворец на другия край на улицата. Когато Саможивия постави една паричка в обезобразената ръка на Прокажения, той целият изтръпна при допира на вкочаненото месо и точно тогава дочу следния стих:
Аз не съм аз и ти не си ти.
Сред потока от мисли мълчание бди.
Болка и радост с вкуса си безличен:
нетленни понятия в сън двуличен.
Саможив Отвъдни се прибра вкъщи, замислен над думите на просяка, взе кревата си и го замъкна до най-голямата пазарска улица на своето родно хималайско село. Там той се настани сред продавачите на зеленчуци и докато наблюдаваше неспирния поток от крави, от белязани кози, отиващи на заколение, от прокажени, майки с деца и десетината мъжки кучета, които се опитваха да се изредят на единствената женска в околността, Саможив Отвъдни изпадна в царството на Безучастното съзерцание и престана да съществува. Приседнал на крайчеца на кревата си той прекара първата си нощ на улицата полугол, защото привечер една изгладняла крава изяде неговото наметало, което й се стори рядко дълго, но тя не успя да го скъси, защото тъпите й зъби можеха да действат само като чукове, а не като ножици.
Така Саможив Отвъдни се превърна в предмет и разби всички двойнствени проявления на Битието. Той не спеше, не ядеше, не ходеше по нужда, не помръдваше и нито за миг не измъкваше ръката от гащите си. Това последното вероятно се дължеше на отчаяните му опити да задържи слабините си, които след погасяването на порочния кръг на желанията изпитваха силно влечение да се отделят от неговото тяло и да започнат свой собствен живот сред необятните сметища, превзели пазара. Никой не подозираше, че Саможив Отвъдни се е превърнал в предмет, докато един ден огънчето на догарящата цигара, която някой му беше подхвърлил, не се търкулна и не запали цялото му легло. Именно тогава всички видяха как той остана да седи невъзмутимо сред пламъците, с ръка в гащите и горяща коса и радостно бърбореше някакви нечовешки дивотии, докато разни баби сновяха нагоре-надолу с кофи вода. Оттогава всички, които живееха и работеха наоколо, започнаха да му носят храна и цигари. Веднъж в месеца бръснарят го подстригваше и избръсваше, а веднъж годишно го изкъпваше. Всичко това разбира се ставаше без каквото и да е участие от страна на Саможив Отвъдни, който дори не се помръдваше от своето неизменно седнало положение. Когато съдържателите на местните гостилници осъзнаха, че подобно на селския стенен часовник и безпризорните крави Царя на безучастното съзерцание в ролята си на обществен предмет също се нуждае от грижите на всички, които го заобикалят, те започнаха да му носят обяда и вечерята на крака. Никой обаче не успя да си обясни къде отиваше изядената храна, тъй като Саможивия никога не се отделяше от своя креват и никой не го беше виждал да ходи по нужда. Изглеждаше така, сякаш хората хранеха видение, което само ръмжеше и мляскаше самодоволно и събираше като магнит всички кучета в околността. Неговото легло беше чуден подслон за всякакви помияри, които изглежда приемаха Саможивия за свой събрат.
Постепенно хората свикнаха с него и дори престанаха да го забелязват, сякаш той се бе превърнал в част от планината, едно съвършено нейно творение, въплътило в себе си избистрения образ на борбите, които нейните храненици са водили от незапомнени времена срещу нетленния бич на Предопределението. А Предопределението беше навсякъде, но най-вече се усещаше във въздуха, където преминаваше на талази, оставяйки след себе си болезнен низ от въздишки на прокажени и яростен лай на улични кучета.
Открай време Предопределението е обичало да се крие в безсмислените научни трудове и похотливите кухини в главите на праведните, сред кочината от удоволствия на ненаситните общества и горделивите сказания на философите, чиито думи са като изсушени от слънцето риби, изхвърлени от морето на живота върху мъртвата пясъчна пустош на духовното блудство. Но тук, в Царството на безучастното съзерцание, Предопределението не само че е било винаги разголено като уличница, но дори е позволявало на тварите, населяващи планината, да го подушат и да го усетят какво е на вкус. Кравите го подушват отдалеч, змиите го опипват с език, а когато то мине по главната улица, тържествено възседнало носилка, покрита с бял чаршаф, запътено с една присъща за него отегченост към кладата, която хората подготвят в чест на неговите пиршества, всички си запушват носа, защото тогава Предопределението направо вони.
Една вечер след големия празник по случай спирането на седеммесечните валежи, когато местният свещеник Дармояд Блажени се закопа под земята и обяви, че ще прекрати изливането на небесната мъка, един слепец, на име Блян Безкрилни, се загуби. Той се беше губил и преди, но сега наистина се загуби. Макар и да беше сляп, той винаги смогваше да се озове на желаното от него място и в много случаи дори се оправяше много по-добре от виждащите. Роден в богато семейство, той получи добро образование и веднага след това ослепя. Това го накара да тръгне да търси истината и след като напусна завинаги своя дом, той стана скитник и се остави на Предопределението да го люшка по всички краища на света на Небивалиците. Скита се дълго, но не откри нищо освен Пазителите на сухи думи, Съкровищницата на мъртвите учения и многобройните орди горделиви буквояди. И ето сега той се беше изгубил напълно - нито беше открил пътя към светлината, нито беше открил пътя към дома си. Озверялата тълпа го помъкна със себе си и го разведе из всичките зрелища: змии, които пият мляко в знак на обявеното дъждовно примирие, закопаване на свещеник и изгаряне на няколко души, имали неблагоразумието да умрат в зората на първия слънчев ден от годината. Преди да разбере къде беше попаднал, Слепеца се оказа напълно сам и по ледения вятър, който се загнездваше в костите му и ги обвиваше с влажната си дреха, той разбра, че е нощ. Стъпките му отекваха по безмълвната улица и след като няколко пъти налетя на рогати крави, които се къпеха на лунната светлина, Блян Безкрилни се озова на сметището. Това му дойде прекалено много - след толкова лутане да свърши на боклука! Седна насред планината от отпадъци и се замисли. Всъщност положението не беше чак толкова лошо. Виждащите, които се бяха сгушили в топлите си къщички, не бяха по-щастливи от него. Те не бяха нищо друго освен пленници на красивото и грозното, яркото и мрачното и на всички други измамни приумици. Той поне беше напуснал своята черупка и бе обикалял гол-голеничък из света на Небивалиците, докато всички усещания за приятно и неприятно не се бяха размазали в една безлична пихтия от понятия. Сега, докато се въргаляше из боклука, опиянен от чувството за свобода и ненаранимост, той се отърси и от последното си терзание - очакването. Изведнъж му се стори, че е попаднал в огромна стая със стени от меко на пипане пространство и покрив от звезди, които като нищо могат да изгорят връхчетата на пръстите ти, ако решиш да протегнеш ръцете си към тях. Нима хората можеха да наричат "бездомни" и "скитници" онези, които живеят в малките стаички със стени от планини и нисък покрив от пухести облаци? Колко смешно е, помисли си той, че една врата може да те накара да се почувстваш вън или вътре! Една нищо и никаква врата! Това не се ли дължи на неосъзнатия навик на ума да прикачва разни наименования върху бялата и неопетнена страница на Битието? Вътре и вънка - повтаряше си той и така се разтресе от смях, че политна напред и се удари в една крава, която най-невъзмутимо се опитваше да се домогне до банановите обелки, върху които той беше седял.
Сред воя на леопардите, който долиташе от върха на планината, Блян Безкрилни дочу зад себе си глухо ръмжене и наостри уши. След като се убеди, че подобни самодоволни звуци могат да идват само от човешко същество, той запълзя на четири крака по посоката на звука.
Когато две сродни души се срещнат, всяка една открива в другата частица от себе си, която е пътувала от един далечен свят до настоящето като лъч светлина из необятното пространство на животворното съзнание, отразяващо в себе си миналото, сегашното и бъдещето, за да може мъртвото Битие да възкръсне и да бъде познато. Затова срещата между Слепеца и Саможив Отвъдни, който ръмжеше доволно като тигър в лунната нощ, не беше среща между непознати, тъй както една бистра капка вода, попаднала върху огледална повърхност, не е чужда на своето отражение.
Слепеца се доближи до леглото и с пипане се намести между Саможив Отвъдни и неговите четирикраки приятели, които подушиха новодошлия, но не направиха никакво усилие да изръмжат или да се разлаят. Блян Безкрилни нямаше ни най-малка представа къде е попаднал, а Саможивия от своя страна имаше чувството, че ръката, която опипва рамото му, бе продължение на неговата собствена ръка.
Утринта ги завари полувкочанени, но усмихнати. Беше месецът на сватбите и от всяка къща се разнасяше рев на тъпани и писъци на зурни, които наподобяваха крясъците на разгонени котки. По обяд на пазарската улица се стече едно подивяло сватбено шествие, което беше толкова пияно, че по-скоро се търкаляше, отколкото ходеше. Четиримата храбреци, които бяха помъкнали на рамената си младоженката, настанена в малка дървена къщичка, на няколко пъти я изпуснаха на земята с такъв трясък, че на нея й стана все едно и престана да се страхува от сватбата. Дори разбра какво бе имала предвид баба й, когато й даде напътствия за първата брачна нощ. "Мъжете са толкова некадърни - рече баба й, - че е по-добре да си затвориш очите и да не ги гледаш какво вършат".
Слепеца и Саможив Отвъдни бяха най-незавидните свидетели на сватбеното шествие, което мина покрай тях - единият не виждаше, а другият нищо не забелязваше. Блян Безкрилни, който беше разбрал по данданията, че става дума за сватба, се загледа с невиждащите си очи и дълбокомислено каза: "Да".
Когато сватбарите се отдалечиха и улицата затихна, Слепеца дочу как Саможив Отвъдни си повтаряше стиха: "Аз не съм аз и ти не си ти. Сред потока от мисли мълчание бди..." Блян Безкрилни се надигна от кревата и без да каже сбогом пое по своя път. Когато човек се скита из света на Небивалиците, едва ли би могло да се каже, че се среща или разделя с разни хора, особено като се има предвид, че всичко изначално е в състояние на покой, едно отражение върху животворното огледало на съзнанието. Слепеца се спря и се заслуша във Вселената от звуци, която го заобикаляше - радостните викове на сватбарите, плача от погребенията, стоновете на прокажените, виковете на малките деца... "Светът е съвършен такъв, какъвто е - помисли си той, - само че някои нямат очи да го видят."