Re: Празникът

Eй Саме Сериозен, пак е появяваш с доброто настроение. Надявам се тържествения марш да е Имперския марш. И за шишенцето нищо не каваш Сома ли имше вътре или амрита? Макар че то си изиграва главната роля, когато вече е празно...


Good is a point of view.And the Jedi point of view is not the only valid one.

Сам,смях се от сърце.Браво на теб!!!

Определено си по мил на Музата на Прозата, отколкото на тая на Поезията.
Само дето ме обиждаш като ме обриусваш/мислиш като стара жена и при това грозна.
Аз искам да съм Царо!

Excepto nomine dei, omnia anathemo.

Като се събудиш някой ден с двата пръста в контакта, може и да станеш.

Защо разваляш темата, приятелю?
Сам е изключително надарен творец, а ти?

Excepto nomine dei, omnia anathemo.

Сам изби рибата. Требе да го публикуват.

Хей, Сам! Ти се върна:) Бяхме се затъжили за теб. Welcome back:))))))))

А на следващия ден вдъхновението на Сам се бе изпарило като като последната вода в блато - пресъхнало, жабясало, изпълнено от зловонна тиня. Защо ли? Измъчвана от любопитство, козата реши да пожертва белотата на козината си, и да се потопи в мътната застояла субстанция на дъното...

Едно дребно същество се въргаляше, охкаше и държеше подутия си и кървящ нос с дясната си ръка. Пристъпвайки предпазливо напред, козата успя да види, че лявата стискаше някакъв странен уред, наподобаващ сплъстена от мръсотия метла, с мътен зеленикав цвят. Разнасяше се остра миризма на тежък парфюм, която се смесваше с алкохолни и блатни изпарения в един невероятен мирис, способен да тръшне и по-едър от козата звяр

Само с противогаз нормално същество можеше да устои на адската воня. За пореден път козата изпита топла благодарност към последния преподавател по ГЗ, положил толкова усилия да я научи как да борави с ЛЗО

- Кой си ти бе-е-е, миризливец? - изблея тя, изпружила врат.

- Аз съм Сам от Сириус, а това там е моя приятел Лорд Вейдър - обади се съществото с измъчена усмивка, сочейки нагоре със странното си приспособление.

Все по-озадачена, козата вдигна глава към указаната посока и срещна погледа на две мрачни очи върху бледо и изпито лице, дълбоко набраздено от мъки и горести. Физиономията му беше много сериозна, ами как да не е - виси си там на дървоото, насред блатото, гледа лошо и не помръдва.

- И защо е там? На гледката ли се наслаждава? - козата не спираше да пита.

- А, не точно - отвърна Сам - Чака да се появи някой от Имперските Звездни Разрушители - все пак навремето беше главнокомандващ на всички бойни сили в Империята... Време е да отпътуваме... Пък и изпълнихме Мисията - и той посочи с погнуса към нещото в лявата си ръка.

- Ха, тъкмо щях да питам що за чудо е това - зарадва се козата.

- Това е трофей - подсмихна се Сам - Никой не се замисля, че в днешно време протезите са доста скъпи, а социалните осигуровки не покриват разходите по такива операции. Дори и на един Тъмен лорд на Сит му се налага да прави компромиси с някои неща, особено когато си няма дясна ръка, с коята да задушава хората. Е, рисковете на професията, както биха казали някои. Та това е - все пак възрастен човек е вече, с една ръка ще му е трудно да се оправя... а аз няма да съм все до него...

Сам погледна към уреда в отровнозелено, лайнянокафяво и още някакъв неопределим нюанс, който определено не внасяше свежа нотка в цялостната комбинация. Примирена с участта си, бившата горда метла се спаружваше все повече от горещината и се молеше безмълвно да я отмине горчивата участ. Уви - нямаше кой да я чуе. Беше неделя, а в тоя ден господ не работеше...



The chase is better than the catch

По пътя

По пътя към манастира бавно се влачеха две писани каручки. В първата изпъчен и горд бе застанал бащата на Копривка - най-личната мома на село. Въпреки гордата му осанка, нещо го мъчеше отвътре. Сенки се бяха изписали по лицето му и той имаше замислен вид. Не му се даваше щерката в монастир, но нямаше как. Тя бе опозорила рода като бе преспала с няколко момъка едновременно и не бе спазила църковните канони да се ожени за тях след това. Дори един-двама останаха в неизвестност. Сега тя щеше да има достатъчно време да се запознае с Библията, Новият Завет, Житията на Севтците, на Ис.Хр. и други.
Самата мома полуизлегната небражно със сластна усмивка, намигаше на селяните, които копаеха полето и надигаха глави подир каручките. Ако не бяха двамата й братя и бащата, сигурно случката щеше да се повтори и потрети...
Единият от братята й, добродушният Сава, точеше мустак и люто гледаше селяните. От време на време удряше рунтавия си калпак от меча кожа у коляното си и ревеше У-у-у Бря-а, Бря-а-а, Бря-а-а-а! Следваше цветиста псувня и шумно изсекване.
Другият, едър, силен и плешив, не по-малък патриот, размахваше юмруци по адрес на наблюдателите и се кълнеше, че ще открие кои от тях са омаскарили сестра му и християнските мъчения щели да бъдат песен в сравнение с това, което ги чакало после. На врата му при всяка неравност по прашният път, подскачаше символът IYI закачен на дебела връв.
На задната част на първата каруца се вееше българското знаме, а зад задната част на втората - бавно се поклащаше заързана коза - дар за манастира. Сутринта братята бяха измили козата с маркуча и сега козината й блестеше от белота и чистота. Мислите на козата също блестяха от възвишеност и чистота. Тя знаеше, че пръчовете в манастира са скопени и не налитат на кози. По цял ден заедно щяха да се катерят по високите скали над манастира, да цепят тишината със звънкото си мье-е-е-е... и така щяха да са по-близо до Бога (техният Бог - Козолуп-Трисмегист).
- "Ехо-о-о" - каручките се разминаха с младата Меги (Меган), която по нищо не отстъпваше в лудорийте на Копривка, но за разлика от нея, никой не знаеше за това в село, защото тя рано бе излязла от него и сега се подвизаваше по другите села. Дори някъде я бяха кръстили Троеручица, няма да споменаваме защо...
- "Добра стига" - покрай тях премина пъдарят Пъшо с велюсипеда, който се връщаше от работа. Той беше изморен от байря, който току що бе превалил и челото му блестеше от пот. Пъшо задигна края на горнището анцунга си и избриса потта с него. Издебна момента и намигна свойски на Копривка. Тя му отвърна със същото, после така се изплези, че той зазяпан, мина през една голяма буца и без малко щеше да се изтърси заедно с МеПеСе-то. Никой нищо не забеляза. Дори Ицката се направи на ударен, защото Пъшо беше неверник. Кладеше огньове извън селото и танцуваше цяла нощ около тях под звуците на транс и техно музика. Малко преди да се оттегли, Пъшо съгледа козата и смръщи вежди. Вчера и оня ден, по цял ден беше обикалял по жегите около лозето на чорбаджи Екуйнокс, защото вагабонтин си беше пуснал козите там и те бяха успели да погълнат по-голямата част от листната маса и сега лозето представляваше жалка гледка.
Постепенно селото се изгуби в маранята. Каручките подрънкаваха по камъните, един облак скри за малко палещото слънце. Пред процесията бавно се извисяваше силуетът на монастиря. Вратата му се открехна и пред нея застана последната игуменка. Тя започна да репетира усмивката, с която щеше да посрещне новата посестрима. В монастиря цареше скука и новодошлите биваха посрещани с радост и любов. Първа, винаги засвидетелстваше любовта си игуменката...