Файл 6
25 отговора
1541 прегледа
в отговор на 123456789O
#2
Петъчен обзор: Lost in Translation
Трудно е да се каже в какъв жанр е филма. На "Златния глобус" беше номиниран като комедия. Обаче на IMDB основния жанр е драма, а после следват комедия, романтика. Опитах се да определя точно какъв жанр е, напрягайки сериозно дясната половина на мозъка си, обаче всичките ми усилия бяха съвсем напразни. Защото не е комедия - еднозначно. Драма? Също не става, защото не е драма в обичайния смисъл, който се влага в този жанр. Мелодрама? Прилича малко, но е твърде жизнен и реалистичен за мелодрама. Романтика? Вероятно, но ние не използваме тази дума за обозначаване на цял един жанр. Романтична комедия? Близко е, но пак - това не е комедия, макар и да има иронични епизоди. Иронична драма? Хайде бе, та там няма, общо взето, никаква драма. Нарекох го романтична драмикомедия, задоволявайки що-годе желанието си да лепя етикети. А всъщност, какво значение има в какъв жанр е филма?..
Боб Харис (Бил Мъри) - някога доста известен, а понастоящем излязъл от употреба актьор - пристига за няколко дни в Япония, за да се снима в рекламния клип на японското уиски "Сантори". Харис няма никакво желание да извършва такива уморителни полети и да виси цяла седмица в съвършено непозната за него страна, прекарвайки всеки ден на снимачната площадка, но пък от друга страна - два милиона долара не са сума, от която може да се откаже един актьор, отдавна слязъл от върховете на популярността си. Та нали и той си има семейство, деца, дом, а освен това и жена, превърнала се за Боб в точно такъв привичен и омръзнал предмет от домашния бит, колкото и Боб за нея.
Престоят на Боб в Япония поначало не се отличава с голямо разнообразие. Безсънни (поради часовата разлика) токийски нощи, изпълнени с опити да разбере поне нещичко от телевизионните програми, смутни дни, през които оглупелият от недоспиване Боб изобразява светла радост, пиейки бутафорно уиски, и вечери в бара на хотела, през които той има възможността да пие истинско уиски, вече не изобразявайки никаква радост, а стараейки се само по-бързо да удави в алкохола мъката-злодей, която дори и лежейки на дъното на чашата, пак продължава да блещука с отровното си зелено око.
Около Боб - съвършено непозната страна, невероятно чужда култура, неразбираема реч, странни хора, мъчителни нощи и сънища, покрити с пелената на безсъницата. Но постепенно всичко се променя, когато Боб среща младата Шарлот (Скарлет Йохансон). Тя вече отдавна живее в този хотел, и нея я гризе точно същата тази мъка като него. И ако у Боб, понеже е пресен, и тъгата е в острата си фаза, то при Шарлот тя вече се е превърнала в хронична. Мъжът на Шарлот е професионален фотограф на име Джон, на който му харесва да работи в Япония, той е увлечен от снимките си, и на него почти не му пука за Шарлот, която съвсем наистина умира от мъка в тази дяволска Япония. Шарлот не работи, затова не и остава нищо друго, освен да се отегчава в хотелската стая, да гледа телевизия, все така безрезултатно опитвайки се да разбере нещо от това, което се случва на екрана, да слуша музика или дискове с психотерапевтични курсове - така може и да откачиш, нали?..
Накратко, срещнали се двама тъгуващи самотници: вече съвсем немладия Боб, обременен с нелюбима жена и деца, и младата Шарлот, обременена с несилно обичащ я мъж. Не, това съвсем не е бясната страст, която избухва като мълния, ослепявайки влюбените и заставяща ги да извършват безумни постъпки. Това е по-скоро любов от мъка. Любов от самота. Пък и любов ли е това изобщо? По-скоро е мимолетно увлечение, помагащо да запълнят пустотата, която всеки един от героите усеща в дадения момент от време...
***
Честно да си кажа, аз даже малко се страхувах да го гледам тоя филм. При всичките тия хвалби и награди, които е обрал по сумати фестивали, при всичките тия високи оценки на критиката и дори в IMDB е на 153-то място от 250-те най-добри филма на всички времена.
Е, и какво от това? Какво установих след като го изгледах?.. Филмът наистина е много, много хубав. И, което е много интересно, такива филми рядко срещат одобрение сред широката публика. Много е прост и семпъл.Още повече - подчертано аскетичен. Почти няма бурни емоции, диалозите са малко, а действието протича като че ли през същата тази пелена от безсъница, която мъчи героите. Това е един много съзерцателен филм. Но именно в простотата и съзерцателността е големият му чар.
Когато гледаш този филм (особено след прочитането на възторжените рецензии), той ти се струва малко скучничък. Понякога - откровено скучен. Е, Боб тъгува, на Шарлот и е мъчно... Но, всъщност, няма никаква трагедия! Боб ще се помъчи седмица и ще се върне в къщи, получавайки една торба долари, два милиона на брой. Нелоша сума за една седмица тъгуване, не е ли така? Пък и Шарлот, като се замислиш, не изпитва никакви такива кой-знае какви затруднения в живота си. Мъжът и не я бие, целува я на прощаване и и казва че я обича, печели добри пари, пък и не пие много. А че е увлечен в работата си - ами че мъжът трябва винаги да обича работата си. Без това той не е мъж, а търтей. Скоро Шарлот ще му роди дете или ще започне работа - и от тъгата и мъката няма да остане и следа.
На тях просто им е скучно, сега, в даденият момент. Две скучаещи същества се срещат, между тях плам... не, не пламнало, а леко запушило някакво романтично чувство, появило се не толкова по силата на съчетаването на определен хормонален фон, колкото по стечение на обстоятелствата, а после... а после - нищо. Продължение не може да има. Пък и не е нужно.
Цялата прелест на този филм започваш да я усещаш не по време на гледането, а някъде на следващия ден (впрочем, говоря за собствените си впечатления). Не че е съвсем скучно да се гледа, но не представлява зрелище като такова, а като че е някаква програма, която се зарежда в теб по време на гледането, а започва да работи след няколко часа. Програма с образи, спомени, усещания. И тогава става ясно защо е заснето точно по този начин и от какво толкова се възторгват зрители и критици. Именно тогава става ясно, че това може да се нарече дори шедьовър - не толкова филмът, колкото това, как той въздейства и какви емоции поражда.
София Копола е юначага, разбира се. Рецензентите обожават да предъвкват дълго темата колко знаменитото татенце - Франсис Форд Копола и е помогнал да направи кариера, че именно от него е изкопирала и т.н. и т.п. Но истината е, че София Копола е самобитен и напълно оригинален режисьор. В "Lost in translation" няма нищо от Франсис Форд Копола, в него има само София Копола. Затова, няма нужда да се споменава името на татенцето. Наникъде не води това.
Когато гледаш филма, през цялото време отбелязваш за себе си някакви малки недостатъци... И Мъри е вече старичък за такава роля. И Скарлет е някаква такава странна и недоизлъскана. Токио е показан доста едностранчиво. Бурните монолози на режисьора на рекламния клип трябваше да бъдата дадени на субтитри, иначе не се разбира в какво е тука ха-ха-то. Със сюжета всичко е ясно още от самото начало, и може с точност да се предскаже как ще се развиват нещата по-натам...
Но после, след като филма свърши, всичките тези претенции постепенно изчезват. Защото чак после всичко се подрежда в единна картинка, раждат се необходимите чувства и спомени, след което разбираш, че така и е трябвало да бъде. И героят на Мъри е трябвало да е именно такъв - актьор в напреднала възраст, и Шарлот съвсем не е трябвало да е фотомодел, и сюжетът не е трябвало да следва някакви стандарти и щампи. Не са нужни тук никакви мексикански страсти.Не е нужна никаква ирония на съдбата - ах, те се срещнали пияни и се влюбили един в друг. Всичко е трябвало да се развие точно така, а не иначе. Филмът е хубав точно с този си подход - абсолютно разграничаване от каквито и да е опити за стандартизиране на сюжета, да го напъхат в някакви рамки, да го напълнят с ефектни, но изкуствени и кухи диалози.
Във филма има няколко много емблематични сцени, които със сигурност много силно въздействат на хора, поне веднъж в живота си изпитали подобни чувства. Например сцената, когато Шарлот и Боб са в сатята на Боб, въргалят се с връхните дрехи на леглото, гледат телевизия и пият саке от дървени кутийки. Шарлот произнася много важната реплика: "Повече няма да идвам при теб в стаята ти. Защото вече никога няма да ни е толкова весело". Всичко е правилно, никога и нищо в този живот не се повтаря. Нужно е да ловим тези моменти и да ги запомняме както трябва. Никога няма да ни се удаде да ги повторим, не си струва дори да се опитваме.
Другата сцена е когато двамата се присъединяват към групата японски приятелчета на Шарлот. Всичко е заснето много просто и минималистично. Пият, ходят по някакви нощни клубове, пеят караоке. Боб и Шарлот просто се гледат един друг, седейки в компанията на съвършено чужди хора. В главите им леко шуми от изпитото, наоколо гърми музика, хората крещят, за да се чуят един друг, а те двамата нямат нужда да си кажат каквото и да било. Всичко се ражда съвършено без думи, на нивото на усещанията...
Това е един много добър филм. Но не бързайте да го оценявате по време на гледането. Дайте време на усещанията да узреят. Те после всичко ще ви разкажат...
А ето и един малък бонус: текста от сцената с монолога на режисьора на рекламния клип. Текста не е от съществена важност, и без него се разбира какво се има предвид с цялата сцена, но въпреки това ми беше интересно да разбера какво толкова си говорят с преводачката. Навярно и на вас ще ви е интересно:
Режисьора (към преводачката): Превода е много важен, разбираш ли?
Преводачката: Да, разбира се.
Режисьора (към Боб): Мистър Боб-сан. Вие сега безмълвно седите на стола. Недалеч от вас на масата се намира бутилка уиски "Сантори". Разбирате ме, нали? С много искрено чувство, бавно погледнете към камерата, и после нежно, като че сте срещнали стари близки приятели, кажете следните думи... например, произнесете ги като стария Боги от "Казабланка": "За вас, приятели! Време е за "Сантори"!"
Преводачката (към Боб): Той иска да се обърнете, поглеждайки към камерата. О-кей?
Боб: Това ли е всичко, което каза?
Преводачката: Да, обърнете се към камерата.
Боб: Той иска да се обърна надясно или наляво?
Преводачката (към режисьора): Той се подготви и сега е готов. И той иска да знае: когато камерата започне да работи, вие предпочитате той да се обърне надясно, или предпочитате той да се обърне наляво?
Режисьорът: Устройва ме обръщане на която и да е страна. Всъщност, това няма никакво значение. Имаме много малко време, Боб-сан. О-кей? Вие трябва да побързате. Концентрирайте вниманието си. Погледнете в камерата. Бавно и с чувство. Трябва ни чувственост. Разбирате ли ме?
Преводачката (към Боб): Надясно. А, и такова... интензивно.
Боб: И това е всичко? От неговата уста звучеше като че той каза доста повече от това.
Режисьорът (към Боб): Виждате ли, това, което сега ще кажете, - то не е просто за уискито! Разбирате ли ме? Трябва да звучи така, все едно срещате стари приятели. Меко и с чувство. нежно. Разрешете на чувствата си да се покажат. Напрежението е много важно. Не забравяйте! Напрежението!
Преводачката (към Боб): Като стари приятели. Право към камерата.
Боб: Добре.
Режисьорът: Разбирате ли? Вие обичате уиски! Време е за "Сантори". О-кей?
Боб: О-кей.
Режисьорът: О-кей. Започваме. Камера!
Боб: Време е да се отпуснеш, време е за "Сантори".
Режисьорът: Стоп, стоп, стоп! Не се опитвайте да ме правите на идиот! Не се правете, че не разбирате! Вие какво, въобще ли не вдявате какво се опитваме да заснемем? "Сантори" - това е уникално уиски! Много е важно как ще звучат тези думи! Това е едно доста скъпо питие! То е номер едно! Опитайте се да го направите отново, но се опитайте да почувствате неговата изключителност. О-кей? Това съвсем не е уискито, което сте свикнали да пиете всеки ден.
Преводачката (към Боб): Не бихте ли могли да го направите по-бавно и...
Режисьорът: Добавяйки взривни емоции.
Преводачката: По-интензивно.
Режисьорът (на английски): Време е за "Сантори"! Започваме!
Боб: Време е да се отпуснеш, време е за "Сантори".
Режисьорът: Стоп, стоп, стоп! Господи, умолявам те!..
Боб Харис (Бил Мъри) - някога доста известен, а понастоящем излязъл от употреба актьор - пристига за няколко дни в Япония, за да се снима в рекламния клип на японското уиски "Сантори". Харис няма никакво желание да извършва такива уморителни полети и да виси цяла седмица в съвършено непозната за него страна, прекарвайки всеки ден на снимачната площадка, но пък от друга страна - два милиона долара не са сума, от която може да се откаже един актьор, отдавна слязъл от върховете на популярността си. Та нали и той си има семейство, деца, дом, а освен това и жена, превърнала се за Боб в точно такъв привичен и омръзнал предмет от домашния бит, колкото и Боб за нея.
Престоят на Боб в Япония поначало не се отличава с голямо разнообразие. Безсънни (поради часовата разлика) токийски нощи, изпълнени с опити да разбере поне нещичко от телевизионните програми, смутни дни, през които оглупелият от недоспиване Боб изобразява светла радост, пиейки бутафорно уиски, и вечери в бара на хотела, през които той има възможността да пие истинско уиски, вече не изобразявайки никаква радост, а стараейки се само по-бързо да удави в алкохола мъката-злодей, която дори и лежейки на дъното на чашата, пак продължава да блещука с отровното си зелено око.
Около Боб - съвършено непозната страна, невероятно чужда култура, неразбираема реч, странни хора, мъчителни нощи и сънища, покрити с пелената на безсъницата. Но постепенно всичко се променя, когато Боб среща младата Шарлот (Скарлет Йохансон). Тя вече отдавна живее в този хотел, и нея я гризе точно същата тази мъка като него. И ако у Боб, понеже е пресен, и тъгата е в острата си фаза, то при Шарлот тя вече се е превърнала в хронична. Мъжът на Шарлот е професионален фотограф на име Джон, на който му харесва да работи в Япония, той е увлечен от снимките си, и на него почти не му пука за Шарлот, която съвсем наистина умира от мъка в тази дяволска Япония. Шарлот не работи, затова не и остава нищо друго, освен да се отегчава в хотелската стая, да гледа телевизия, все така безрезултатно опитвайки се да разбере нещо от това, което се случва на екрана, да слуша музика или дискове с психотерапевтични курсове - така може и да откачиш, нали?..
Накратко, срещнали се двама тъгуващи самотници: вече съвсем немладия Боб, обременен с нелюбима жена и деца, и младата Шарлот, обременена с несилно обичащ я мъж. Не, това съвсем не е бясната страст, която избухва като мълния, ослепявайки влюбените и заставяща ги да извършват безумни постъпки. Това е по-скоро любов от мъка. Любов от самота. Пък и любов ли е това изобщо? По-скоро е мимолетно увлечение, помагащо да запълнят пустотата, която всеки един от героите усеща в дадения момент от време...
***
Честно да си кажа, аз даже малко се страхувах да го гледам тоя филм. При всичките тия хвалби и награди, които е обрал по сумати фестивали, при всичките тия високи оценки на критиката и дори в IMDB е на 153-то място от 250-те най-добри филма на всички времена.
Е, и какво от това? Какво установих след като го изгледах?.. Филмът наистина е много, много хубав. И, което е много интересно, такива филми рядко срещат одобрение сред широката публика. Много е прост и семпъл.Още повече - подчертано аскетичен. Почти няма бурни емоции, диалозите са малко, а действието протича като че ли през същата тази пелена от безсъница, която мъчи героите. Това е един много съзерцателен филм. Но именно в простотата и съзерцателността е големият му чар.
Когато гледаш този филм (особено след прочитането на възторжените рецензии), той ти се струва малко скучничък. Понякога - откровено скучен. Е, Боб тъгува, на Шарлот и е мъчно... Но, всъщност, няма никаква трагедия! Боб ще се помъчи седмица и ще се върне в къщи, получавайки една торба долари, два милиона на брой. Нелоша сума за една седмица тъгуване, не е ли така? Пък и Шарлот, като се замислиш, не изпитва никакви такива кой-знае какви затруднения в живота си. Мъжът и не я бие, целува я на прощаване и и казва че я обича, печели добри пари, пък и не пие много. А че е увлечен в работата си - ами че мъжът трябва винаги да обича работата си. Без това той не е мъж, а търтей. Скоро Шарлот ще му роди дете или ще започне работа - и от тъгата и мъката няма да остане и следа.
На тях просто им е скучно, сега, в даденият момент. Две скучаещи същества се срещат, между тях плам... не, не пламнало, а леко запушило някакво романтично чувство, появило се не толкова по силата на съчетаването на определен хормонален фон, колкото по стечение на обстоятелствата, а после... а после - нищо. Продължение не може да има. Пък и не е нужно.
Цялата прелест на този филм започваш да я усещаш не по време на гледането, а някъде на следващия ден (впрочем, говоря за собствените си впечатления). Не че е съвсем скучно да се гледа, но не представлява зрелище като такова, а като че е някаква програма, която се зарежда в теб по време на гледането, а започва да работи след няколко часа. Програма с образи, спомени, усещания. И тогава става ясно защо е заснето точно по този начин и от какво толкова се възторгват зрители и критици. Именно тогава става ясно, че това може да се нарече дори шедьовър - не толкова филмът, колкото това, как той въздейства и какви емоции поражда.
София Копола е юначага, разбира се. Рецензентите обожават да предъвкват дълго темата колко знаменитото татенце - Франсис Форд Копола и е помогнал да направи кариера, че именно от него е изкопирала и т.н. и т.п. Но истината е, че София Копола е самобитен и напълно оригинален режисьор. В "Lost in translation" няма нищо от Франсис Форд Копола, в него има само София Копола. Затова, няма нужда да се споменава името на татенцето. Наникъде не води това.
Когато гледаш филма, през цялото време отбелязваш за себе си някакви малки недостатъци... И Мъри е вече старичък за такава роля. И Скарлет е някаква такава странна и недоизлъскана. Токио е показан доста едностранчиво. Бурните монолози на режисьора на рекламния клип трябваше да бъдата дадени на субтитри, иначе не се разбира в какво е тука ха-ха-то. Със сюжета всичко е ясно още от самото начало, и може с точност да се предскаже как ще се развиват нещата по-натам...
Но после, след като филма свърши, всичките тези претенции постепенно изчезват. Защото чак после всичко се подрежда в единна картинка, раждат се необходимите чувства и спомени, след което разбираш, че така и е трябвало да бъде. И героят на Мъри е трябвало да е именно такъв - актьор в напреднала възраст, и Шарлот съвсем не е трябвало да е фотомодел, и сюжетът не е трябвало да следва някакви стандарти и щампи. Не са нужни тук никакви мексикански страсти.Не е нужна никаква ирония на съдбата - ах, те се срещнали пияни и се влюбили един в друг. Всичко е трябвало да се развие точно така, а не иначе. Филмът е хубав точно с този си подход - абсолютно разграничаване от каквито и да е опити за стандартизиране на сюжета, да го напъхат в някакви рамки, да го напълнят с ефектни, но изкуствени и кухи диалози.
Във филма има няколко много емблематични сцени, които със сигурност много силно въздействат на хора, поне веднъж в живота си изпитали подобни чувства. Например сцената, когато Шарлот и Боб са в сатята на Боб, въргалят се с връхните дрехи на леглото, гледат телевизия и пият саке от дървени кутийки. Шарлот произнася много важната реплика: "Повече няма да идвам при теб в стаята ти. Защото вече никога няма да ни е толкова весело". Всичко е правилно, никога и нищо в този живот не се повтаря. Нужно е да ловим тези моменти и да ги запомняме както трябва. Никога няма да ни се удаде да ги повторим, не си струва дори да се опитваме.
Другата сцена е когато двамата се присъединяват към групата японски приятелчета на Шарлот. Всичко е заснето много просто и минималистично. Пият, ходят по някакви нощни клубове, пеят караоке. Боб и Шарлот просто се гледат един друг, седейки в компанията на съвършено чужди хора. В главите им леко шуми от изпитото, наоколо гърми музика, хората крещят, за да се чуят един друг, а те двамата нямат нужда да си кажат каквото и да било. Всичко се ражда съвършено без думи, на нивото на усещанията...
Това е един много добър филм. Но не бързайте да го оценявате по време на гледането. Дайте време на усещанията да узреят. Те после всичко ще ви разкажат...
А ето и един малък бонус: текста от сцената с монолога на режисьора на рекламния клип. Текста не е от съществена важност, и без него се разбира какво се има предвид с цялата сцена, но въпреки това ми беше интересно да разбера какво толкова си говорят с преводачката. Навярно и на вас ще ви е интересно:
Режисьора (към преводачката): Превода е много важен, разбираш ли?
Преводачката: Да, разбира се.
Режисьора (към Боб): Мистър Боб-сан. Вие сега безмълвно седите на стола. Недалеч от вас на масата се намира бутилка уиски "Сантори". Разбирате ме, нали? С много искрено чувство, бавно погледнете към камерата, и после нежно, като че сте срещнали стари близки приятели, кажете следните думи... например, произнесете ги като стария Боги от "Казабланка": "За вас, приятели! Време е за "Сантори"!"
Преводачката (към Боб): Той иска да се обърнете, поглеждайки към камерата. О-кей?
Боб: Това ли е всичко, което каза?
Преводачката: Да, обърнете се към камерата.
Боб: Той иска да се обърна надясно или наляво?
Преводачката (към режисьора): Той се подготви и сега е готов. И той иска да знае: когато камерата започне да работи, вие предпочитате той да се обърне надясно, или предпочитате той да се обърне наляво?
Режисьорът: Устройва ме обръщане на която и да е страна. Всъщност, това няма никакво значение. Имаме много малко време, Боб-сан. О-кей? Вие трябва да побързате. Концентрирайте вниманието си. Погледнете в камерата. Бавно и с чувство. Трябва ни чувственост. Разбирате ли ме?
Преводачката (към Боб): Надясно. А, и такова... интензивно.
Боб: И това е всичко? От неговата уста звучеше като че той каза доста повече от това.
Режисьорът (към Боб): Виждате ли, това, което сега ще кажете, - то не е просто за уискито! Разбирате ли ме? Трябва да звучи така, все едно срещате стари приятели. Меко и с чувство. нежно. Разрешете на чувствата си да се покажат. Напрежението е много важно. Не забравяйте! Напрежението!
Преводачката (към Боб): Като стари приятели. Право към камерата.
Боб: Добре.
Режисьорът: Разбирате ли? Вие обичате уиски! Време е за "Сантори". О-кей?
Боб: О-кей.
Режисьорът: О-кей. Започваме. Камера!
Боб: Време е да се отпуснеш, време е за "Сантори".
Режисьорът: Стоп, стоп, стоп! Не се опитвайте да ме правите на идиот! Не се правете, че не разбирате! Вие какво, въобще ли не вдявате какво се опитваме да заснемем? "Сантори" - това е уникално уиски! Много е важно как ще звучат тези думи! Това е едно доста скъпо питие! То е номер едно! Опитайте се да го направите отново, но се опитайте да почувствате неговата изключителност. О-кей? Това съвсем не е уискито, което сте свикнали да пиете всеки ден.
Преводачката (към Боб): Не бихте ли могли да го направите по-бавно и...
Режисьорът: Добавяйки взривни емоции.
Преводачката: По-интензивно.
Режисьорът (на английски): Време е за "Сантори"! Започваме!
Боб: Време е да се отпуснеш, време е за "Сантори".
Режисьорът: Стоп, стоп, стоп! Господи, умолявам те!..
в отговор на 123456789O
#3
В кенефа
Ей сега преди малко ходих до тоалетната да пикая. Изпиках се, пардон, изтръсках, и тъкмо се протегнах да си мия ръцете - мобилния се раззвъня в джоба. Бързо си изплакнах ръцете, извадих го (телефона), и изведнъж се сетих, че забравих да пусна водата. А аз съм по принцип човек възпитан, не мога да си тръгна ей-така, без да измия след себе си, и си викам - ще поговоря, пък после, като затворя - ще я пусна. По телефона звъни сериозен човек. Много сериозен. Започва да говори дълго и подробно и да обяснява всички подробности около далаверата. Дълго и подробно. Аз и да си тръгна не мога - не съм пуснал водата, пък и да приказвам в тоалетната някак си не е много гот. Влязох обратно в кабинката, стоя и приказвам, не мога да отмия - ще ме чуе по телефона. Конфузна ситуация.
Приказвам. Изведнъж от съседната кабинка: "Бффшшшшпррррррррр". Някой пусна водата. В слушалката сериозният човек млъкна. После пита:
- Ти там сереш ли, или какво?
- А, не, как можахте да си помислите! Това ми сработи скрийн-сейвъра, там ако отидеш с мишката близо до тоалетната чиния - и тя пуска водата.
И пуснах водата в моята тоалетна чиния.
- А-а-а, какви ли не щуротии са наизмисляли напоследък за тия компютри, я пусни още веднъж!
Е сега ми еба мамата, мисля си, още не се е напълнило казанчето! Казвам:
- Не може, не се е напълнило още, чувате ли?
И поднасям слушалката към казанчето.
- Ама че сериозно са го измислили, брей! Добре, докъде бях стигнал...
И продължихме разговора. Аз постоях така още петнайсетина минути в тоалетната, за всеки случай, ако поиска пак да пусна водата.
Ебимумамата.
Приказвам. Изведнъж от съседната кабинка: "Бффшшшшпррррррррр". Някой пусна водата. В слушалката сериозният човек млъкна. После пита:
- Ти там сереш ли, или какво?
- А, не, как можахте да си помислите! Това ми сработи скрийн-сейвъра, там ако отидеш с мишката близо до тоалетната чиния - и тя пуска водата.
И пуснах водата в моята тоалетна чиния.
- А-а-а, какви ли не щуротии са наизмисляли напоследък за тия компютри, я пусни още веднъж!
Е сега ми еба мамата, мисля си, още не се е напълнило казанчето! Казвам:
- Не може, не се е напълнило още, чувате ли?
И поднасям слушалката към казанчето.
- Ама че сериозно са го измислили, брей! Добре, докъде бях стигнал...
И продължихме разговора. Аз постоях така още петнайсетина минути в тоалетната, за всеки случай, ако поиска пак да пусна водата.
Ебимумамата.
в отговор на 123456789O
#5
За Мечтателите
Когато една хубава сутрин се събудиш върху копринени чаршафи и разбереш, че тая работа - да се събуждаш сутрин върху копринени чаршафи, на теб ама много ти харесва, знай, че шибания край е съвсем зад ъгъла. Абе да вървят на майната си, тия народни пословици и поговорки, не за тях става дума. Ще поговорим за изкуството. По-точно, за художник на име Гошо, злостен любител на коприненото постелно бельо.
Кратка биография: грандиозен дебил и идиот родом от село Грачевско, община Кърджали. 25 години от своя безмислен живот прекарал яхайки вратовете на родителското тяло, мечтаейки да стане жиголо, и точно на 26-тия си рожден ден, примерно в 18:45 средноевропейско време, от пас на живеещият на Централна гара София гражданин Асенов, станал художник. Направо там, на перона. Това се случило примерно по следния начин.
Покритият с мазен слой и вонящ като стадо кози просяк, носещ старославянската фамилия Асенов, допил спонсорираната от Гошо бутилка "Ариана" и тутакси разрешил всичките му проблеми.
- Всичко е много просто - казал той, - Това, че си изживял половината си живот и така и на нищо не си се научил, и нямаш и намерение занапред да го правиш, съвсем не затръшва никакви жизнени перспективи пред теб. Главното е да наизустиш ключовата реплика: "Аз съм свободен художник". Всички въпроси моментално отпадат. Сега ти не си търтей и отрепка, а човек в период на творческо търсене. Всички те обичат, уважават, поят те с бира на аванта, а дамите ти пускат направо на обществени места. Да рисуваш? Защо? Да рисуваш не е задължително. Хората не обичат живописта. Те обичат, когато в ушите им пикаят красавци като твоя милост.
- Гениално, - измърморил Гошо, поразен от факта колко просто е всъщност да постигнеш успех в живота, - Случайно да знаеш къде тука се продават барети?
Да попита защо, аджеба, човек, знаещ тайната на успеха, умира от туберкулоза на най-осраната гара на континента, Гошо, разбира се, не се сетил.
***
Късметът (както, впрочем, и нещастието) винаги се прокрадват изотзад, издебвайки точно момента, когато от него най-малко могат да се възползват.
Загубвайки се в огромното пространство на Зала 1 на корпоративната вечеринка на "Главбулгарстрой", където Гошо подработва като товарач, той случайно се запознава със собственичка на рекламна агенция, която е под силното влияние на 8-те мартнита с по две маслинки, изпити с рекламния мениджър по време на подготвителната част, и която поради тази причина без да се намръщи изгълтва на един дъх Гошовата небивалица за принадлежността му към художествената бохема и приказката за мъките на творчеството. Името и е Лора.
И се понася. След половин час неистов петинг в таксито (таксиметровият шофьор нервничи и псува, получавайки за пореден път остро токче по темето) и след още двадесет минути тя стои на четири крака, наблюдавайки в огледалото в банята как Гошо я пържи неистово с космическа скорост от порядъка на 120 фрикции в минута.
Бъгс Бъни нервно чопли с морков задника си, подпрян на някой пън.
После тя заспива, спомняйки си, че това на нея и е първият секс за последните 8 месеца. Тя е на 44, тя е богата, представителна, и има невероятно тяло. Естествено, че при такива едни данни явно нещата с личния и живот са пълна скръб и траур, понеже редом с нея всеки мъж се чувства като жалък червей.
Но не и Гошо. На сутринта той и носи кафе в леглото, лъска и ботушите (майсторски, трябва да отбележим), след което излизва Лора с такъв хъс, че тя пристига на работа с час закъснение. Гошо остава да похърква на копринените чаршафи, прегърнал любимия пудел на госпожата (цвят пепел от рози и с тънък аромат на "Живенши"). Присънва му се тропически бряг, където той, Гошо, загорял и мускулест, се гмурка в океана от дъсчения кей, водещ право в симпатична двуетажна къщичка, почти напълно потънала в зеленина.
Вечерта Лора се връща с бутилка скъпо вино в луксозен хартиен плик с цвят бордо, и започва да хвърля дрехите от себе си направо от вратата. Към три часа през нощта на Гошо започват да му треперят ръцете, към пет - коленете, а в пет и половина започва да му играе окото и кръста го заболява, та чак му се реве.
Следващите четири дни те прекарват времето си доста еднообразно - Лора оправя Гошо във всички известни на човечеството пози, а Гошо дава вид, че такова програма напълно го устройва и той съвсем няма намерение всяка следваща минута моментално да издъхне от изтощение. Пуделчето също взима някакво участие в създаването на атмосфера на неудържима страст, нахлузвайки го по два-три пъти на ден на плюшеният Мечо Пух.
След седмица Гошовото либидо отива на разходка и Гошо изпада в пълна, съвършенно непоправима импотентност.
Лора е недоволна, Гошо истерично хлипа в тоалетната, само розовият пудел е в добро разположение на духа, поради което мечо Пух си го получава по пълната програма.
Финалът е предсказуем. Деловите хора ценят ефективността и амбицията, поради което след още три дни, поемайки на изпроводяк двучасова порция радиоактивен сарказъм, забъркан на основата на язвителни забележки, Гошо получава ритник по задника и на собствения си гръб усеща свирепостта на коледните студове. Той няма къде да отиде, но за сметка на това притежава откраднатия ключ от апартамента на Лора, и доста мъгляв план какво да прави с този ключ. Купувайки от нощния магазин бутилка коняк и един сок, Гошо се подготвя да прекара нощта във входа на блока. Дори и с неговата тъпота и отсъствие на въображение Гошо разбира, че днес е получил такъв удар, който го е прекършил на две, и да се поправи от това е фактически нереално. Какво да кажем, в такива форсмажорни ситуации конякът няма да подскаже верния път, и когато на сутринта Лора тръгва за работа, неуспелият жиголо се намира на самото дъно на отчаянието и вижда само едно решение - жестокото отмъщение.
Възползвайки се от ключа той влиза в апартамента, където отвлича пудела и една тесла, след което разбива вратата на таванското помещение и с песа на рамо се приближава към края на покрива. Кучето, виждайки пред себе си 50 метровата бездна, започва нервно да се напикава върху панталоните на Гошо с интервал 30-40 секунди. Той не обръща внимание, наблюдавайки като омагьосан паркираното пред входа Порше на Лора, а в глават му се въртят откъси от "Олдбой". Не е нужна ясновидка, за да разберем, че момъкът е решил да се прости с живота си красиво, вземайки със себе си най-скъпото на тази, която го е обидила.
Алкохолът в кръвта му е предостатъчно, в главата никога нищо свястно не се е раждало, а сега и това мрачно настроение... Гошо се засилва и се гмурва от 16-тия етаж, с намерението да приеме смъртта от покрива на Поршето на Лора, цвят тъмнокафяв металик. Пуделът се измъква от ръцете му още в самото начало на полета и, квичейки като прасе, се врязва в короната на растящата под прозорците акация. Чупи си опашката, удря си главата в ствола. Ако не беше пудел, би могъл да получи сътресение на мозъка.
Траекторията на Гошо също е далеч от заплануваната - налице е доста голямо прехвърляне на целта. Макар че, ако трябва да сме справедливи, смъртта му все пак настъпва от удар в покрива на автомобил. Москвич-412 производство 1980 г. приема безропотно тленните останки на своя връстник, само стъклата му се пръсват на различни страни. Поршето реагира с включване на алармата, псето пак се напикава, пенсионерите радостно въртят шайбите на телефоните си, съревновавайки се един с друг за шампионската титла.
***
Нужно ли е да споменаваме, че Гошо не попадна в рая.
Лора, нервирана от изпълненията на нашия герой, откупи трупа на Гошо и го погреба на градското сметище в този същия Москвич, натъпквайки остатъка от купето с книги с пороизведенията на най-изтъкнатите наши и чужди писатели-фантасти. Какво е искала да каже с това, не е известно. Известно е единствено, че погребението и струва по-малко от 4 хил. долара.
От всичко трябва да се извлича поука, дори и от очевидните глупости. Затова, приятели, получавайки онова, за което вие яростно сте лъскали през целия си съзнателен живот, помнете - мечтите понякога водят до това: влизаш във вечността на лайняна таратайка, със зарита в помия глава, а от развлеченията имаш на разположение единствено купчина глупости написани от банда завършени олигофрени.
Кратка биография: грандиозен дебил и идиот родом от село Грачевско, община Кърджали. 25 години от своя безмислен живот прекарал яхайки вратовете на родителското тяло, мечтаейки да стане жиголо, и точно на 26-тия си рожден ден, примерно в 18:45 средноевропейско време, от пас на живеещият на Централна гара София гражданин Асенов, станал художник. Направо там, на перона. Това се случило примерно по следния начин.
Покритият с мазен слой и вонящ като стадо кози просяк, носещ старославянската фамилия Асенов, допил спонсорираната от Гошо бутилка "Ариана" и тутакси разрешил всичките му проблеми.
- Всичко е много просто - казал той, - Това, че си изживял половината си живот и така и на нищо не си се научил, и нямаш и намерение занапред да го правиш, съвсем не затръшва никакви жизнени перспективи пред теб. Главното е да наизустиш ключовата реплика: "Аз съм свободен художник". Всички въпроси моментално отпадат. Сега ти не си търтей и отрепка, а човек в период на творческо търсене. Всички те обичат, уважават, поят те с бира на аванта, а дамите ти пускат направо на обществени места. Да рисуваш? Защо? Да рисуваш не е задължително. Хората не обичат живописта. Те обичат, когато в ушите им пикаят красавци като твоя милост.
- Гениално, - измърморил Гошо, поразен от факта колко просто е всъщност да постигнеш успех в живота, - Случайно да знаеш къде тука се продават барети?
Да попита защо, аджеба, човек, знаещ тайната на успеха, умира от туберкулоза на най-осраната гара на континента, Гошо, разбира се, не се сетил.
***
Късметът (както, впрочем, и нещастието) винаги се прокрадват изотзад, издебвайки точно момента, когато от него най-малко могат да се възползват.
Загубвайки се в огромното пространство на Зала 1 на корпоративната вечеринка на "Главбулгарстрой", където Гошо подработва като товарач, той случайно се запознава със собственичка на рекламна агенция, която е под силното влияние на 8-те мартнита с по две маслинки, изпити с рекламния мениджър по време на подготвителната част, и която поради тази причина без да се намръщи изгълтва на един дъх Гошовата небивалица за принадлежността му към художествената бохема и приказката за мъките на творчеството. Името и е Лора.
И се понася. След половин час неистов петинг в таксито (таксиметровият шофьор нервничи и псува, получавайки за пореден път остро токче по темето) и след още двадесет минути тя стои на четири крака, наблюдавайки в огледалото в банята как Гошо я пържи неистово с космическа скорост от порядъка на 120 фрикции в минута.
Бъгс Бъни нервно чопли с морков задника си, подпрян на някой пън.
После тя заспива, спомняйки си, че това на нея и е първият секс за последните 8 месеца. Тя е на 44, тя е богата, представителна, и има невероятно тяло. Естествено, че при такива едни данни явно нещата с личния и живот са пълна скръб и траур, понеже редом с нея всеки мъж се чувства като жалък червей.
Но не и Гошо. На сутринта той и носи кафе в леглото, лъска и ботушите (майсторски, трябва да отбележим), след което излизва Лора с такъв хъс, че тя пристига на работа с час закъснение. Гошо остава да похърква на копринените чаршафи, прегърнал любимия пудел на госпожата (цвят пепел от рози и с тънък аромат на "Живенши"). Присънва му се тропически бряг, където той, Гошо, загорял и мускулест, се гмурка в океана от дъсчения кей, водещ право в симпатична двуетажна къщичка, почти напълно потънала в зеленина.
Вечерта Лора се връща с бутилка скъпо вино в луксозен хартиен плик с цвят бордо, и започва да хвърля дрехите от себе си направо от вратата. Към три часа през нощта на Гошо започват да му треперят ръцете, към пет - коленете, а в пет и половина започва да му играе окото и кръста го заболява, та чак му се реве.
Следващите четири дни те прекарват времето си доста еднообразно - Лора оправя Гошо във всички известни на човечеството пози, а Гошо дава вид, че такова програма напълно го устройва и той съвсем няма намерение всяка следваща минута моментално да издъхне от изтощение. Пуделчето също взима някакво участие в създаването на атмосфера на неудържима страст, нахлузвайки го по два-три пъти на ден на плюшеният Мечо Пух.
След седмица Гошовото либидо отива на разходка и Гошо изпада в пълна, съвършенно непоправима импотентност.
Лора е недоволна, Гошо истерично хлипа в тоалетната, само розовият пудел е в добро разположение на духа, поради което мечо Пух си го получава по пълната програма.
Финалът е предсказуем. Деловите хора ценят ефективността и амбицията, поради което след още три дни, поемайки на изпроводяк двучасова порция радиоактивен сарказъм, забъркан на основата на язвителни забележки, Гошо получава ритник по задника и на собствения си гръб усеща свирепостта на коледните студове. Той няма къде да отиде, но за сметка на това притежава откраднатия ключ от апартамента на Лора, и доста мъгляв план какво да прави с този ключ. Купувайки от нощния магазин бутилка коняк и един сок, Гошо се подготвя да прекара нощта във входа на блока. Дори и с неговата тъпота и отсъствие на въображение Гошо разбира, че днес е получил такъв удар, който го е прекършил на две, и да се поправи от това е фактически нереално. Какво да кажем, в такива форсмажорни ситуации конякът няма да подскаже верния път, и когато на сутринта Лора тръгва за работа, неуспелият жиголо се намира на самото дъно на отчаянието и вижда само едно решение - жестокото отмъщение.
Възползвайки се от ключа той влиза в апартамента, където отвлича пудела и една тесла, след което разбива вратата на таванското помещение и с песа на рамо се приближава към края на покрива. Кучето, виждайки пред себе си 50 метровата бездна, започва нервно да се напикава върху панталоните на Гошо с интервал 30-40 секунди. Той не обръща внимание, наблюдавайки като омагьосан паркираното пред входа Порше на Лора, а в глават му се въртят откъси от "Олдбой". Не е нужна ясновидка, за да разберем, че момъкът е решил да се прости с живота си красиво, вземайки със себе си най-скъпото на тази, която го е обидила.
Алкохолът в кръвта му е предостатъчно, в главата никога нищо свястно не се е раждало, а сега и това мрачно настроение... Гошо се засилва и се гмурва от 16-тия етаж, с намерението да приеме смъртта от покрива на Поршето на Лора, цвят тъмнокафяв металик. Пуделът се измъква от ръцете му още в самото начало на полета и, квичейки като прасе, се врязва в короната на растящата под прозорците акация. Чупи си опашката, удря си главата в ствола. Ако не беше пудел, би могъл да получи сътресение на мозъка.
Траекторията на Гошо също е далеч от заплануваната - налице е доста голямо прехвърляне на целта. Макар че, ако трябва да сме справедливи, смъртта му все пак настъпва от удар в покрива на автомобил. Москвич-412 производство 1980 г. приема безропотно тленните останки на своя връстник, само стъклата му се пръсват на различни страни. Поршето реагира с включване на алармата, псето пак се напикава, пенсионерите радостно въртят шайбите на телефоните си, съревновавайки се един с друг за шампионската титла.
***
Нужно ли е да споменаваме, че Гошо не попадна в рая.
Лора, нервирана от изпълненията на нашия герой, откупи трупа на Гошо и го погреба на градското сметище в този същия Москвич, натъпквайки остатъка от купето с книги с пороизведенията на най-изтъкнатите наши и чужди писатели-фантасти. Какво е искала да каже с това, не е известно. Известно е единствено, че погребението и струва по-малко от 4 хил. долара.
От всичко трябва да се извлича поука, дори и от очевидните глупости. Затова, приятели, получавайки онова, за което вие яростно сте лъскали през целия си съзнателен живот, помнете - мечтите понякога водят до това: влизаш във вечността на лайняна таратайка, със зарита в помия глава, а от развлеченията имаш на разположение единствено купчина глупости написани от банда завършени олигофрени.
в отговор на 123456789O
#6
Телевизия
Няма шега - сериозен разговор ще е туй. Неотдавна осъзнах, че телевизията не е шега работа.
Затова - нито думичка за ебане, шшшт... само за влиянието на телевизията върху неукрепналите ни сутрешни мозъци. Някой вероятно пак ще се опита, неумело, не на място дори бих казал, да се пошегува - наеба ни, така и така, автора - пак за ебане е написал... Кур за такива.
За телевизията.
Защо за влиянието на ТВ сутрин? - Ами аз сутринта го видях. В събота.
Някой ще каже - еби му мамата - тоя, вижте го, не могъл да спести за телевизор!!! В събота го видял!.. Що не си вземе на кредит! За пет години, например. Като начало - чернобял, за икономия.
Това предложение няма да го обсъждам.
У дома телевизорът ми стои в краката на леглото - гледам го - ако трябва да сме честни, само дискавъри. Включвам - веднага поставям таймера за изключване на 30 минути - и под мънкането на говорителя за локви повръщано около труповете, или, например, за причината за смъртта на ЕБА л.и. ГО, заспивам като бебе. Ето и сега слушам от екрана: "трупните петна придобиват ярко-розов цвят. Ярките трупни петна говорели за това, че..." Накратко - нормално такова едно ТВ предаване за спокоен и здрав сън.
Да, за лъскане - има си там други канали - женурята понякога ми викат - включи. Обичат порно, животинки ебливи. Или пък за себе си го включа - да дръпна затвора мъничко. Но, не за ебането ми беше думата...
Макар че... малко са ми порноканалите, нещо. Е, чак след полунощ почват да работят всичките. ТВ1000 - еротика, таратанци, макар че понякога показват по някоя путарана; Спайс - моята женска свършва без удоволствие на него - нищо не се вижда, вика, някакви стонове само; ХХL - виж там се ебат. Вяло някак си се ебат, без никакъв ентусиазъм, ето това ще ви кажа. Винаги е приятно да удариш една на Фешън ТВ - понякога има такива красавици... Напомнят ми за тази или онази любовница... Но по Фешън не се ебат.
Най-доброто порно е на дивидитата. Особено ако сам си го правил. Но, докъде бях - за телевизията...
Абе аз въобще май се отплеснах. Бях започнал за мозъците. И за телевизията, дето им влияе сутрин. Отвлякох се, май.
А мозъка ми сутрин - никакъв го няма.
Събуждам се тука сутринта. Е, пъхнах го ленивия, няма да ви лъготя. В мокричката.
Записах се. Че онази много пикантно се отъркваше със задника си по кура ми. Спяхме настрани, прегърнати. Тя отдавна не спяла, както се оказа. Пазела ми съня. Притискайки се със задник към кура, свита в кръста, пазителката.
Закуската обаче умело я измайстори, жената. Охладено шампанско. Плодове. Пъстърва, пушена. Лимон.
Аз я питам - има ли сланинка в пържените яйца? Отговаря - няма сланинка.
На мен тая сланинка ми е през кура. Но ми се прииска, нещо. Абе не за това бях... За ТВ.
Наложи се, с две думи, да догонвам с пържолки, мъжките сили след нощта петък срещу събота - ама че празник! - да възстановявам. И, наяден, с дългокраката си красавица, слава богу, че е сутрин - дванайсе и половина само, отидохме пак да подремнем. В кревата.
Даа, случих на дама - първо качество. Нали у тях се събудих. За пръв път. Шеф на отдел била, някакъв там - железна лейди, с две думи. При това - висока, красива. Поддържа се - еби му майката. И резултата - мъжкарите, дето са в състояние да са поне на равна нога с нея - всичките са женени, ясна работа.
Неебана от сто години - това накратко.
Как я вкарах в леглото, в нейната къща - това е отделна тема.
Аз не за това, за телевизията ви говоря.
Обаче как само свършваше, треперейки, ридаейки, когато и го напъхах под душа... Как, вече след първия оргазъм, а ние стояхме с лице един към друг - и тя насочи струята на душа надолу към курягата - потреперваше, и го направляваше с нежна ръчичка, с изящна златна верижка на тънката китка, навътре в себе си, в путчицата... А после се обърна със задник към мен - аз го насочих към дупето, случайно, тя леко го отмести с ръка, казва - това после в леглото, тук няма да е удобно, но, ако искаш... Бейби Джонс стоеше на полицата, над огледалото... С откъснат етикет, почти пълно...
Не за това бях започнал, по дяволите. Отвлякох се. Просто на женските само им дай да свършват. Храна - вода не щат, курви ебливи.
А, да, легнахме после в леглото. То такова едно - удобно - аз и не знаех, че има такива, само бях чувал - удобно, с една дума. Еби му мамата колко удобно. Много още не знам за леглата, да го еба.
Да. И тя има телевизор при краката. Както у нас. Оня, дето го показват по рекламите, телевизора. Нещо дизайн, най-течните кристали където и да го плюнеш, инчове една камара, такива неща. Но телевизор, ясна работа, ние с нея нямахме намерение да включваме.
Легнахме в чаршафите. Да подремнем, закусили бяхме все пак, уморени, - пържолки, шампанско, пъстърва. Лимона за малко да забравя. Да, аз ходих да пикая - това дали се смята към закуската?
Хвана ме тя за кренвирша. Подръпва го нагоре-надолу с нежните си пръстчета. Аз се въргалям по гръб. Е, мисля си, друг път ще стане май, кура ми. Нали като взимах душ сутринта, докато натривах тлъстата наденица с ароматни масла, лекичко лъснах бастуна. Хубаво се изпразних, обилно, така. Спомних си как ебах жената, неотдавна. Умее тя да измайстори сексуален празник... Не се забравя лесно.
За мен два пъти да се изпразня сутринта е напълно достатъчно. Обикновено през деня след това мога съвсем без секс да мина. Май при всички е така, нали?
Гледам - изправя се, курът. Пипам я лениво и нежно по бухналите срамни устни - я, гледам, ето го и клитора почна нагло така да се подава. Пръстчетата ми вече съвсем мокри - тече момичето. Сядай, викам, отгоре. Ама на мен, отговаря, като че не ми се иска...
Нагла.
Не се ебавай. Викам и. Млъкна. Седна отгоре. Започна да го вкарва.
Намести го. Лекичко изохка. И веднага попадна на някаква там нейна вътрешна точка, вече порядъчно разработена от моя милост, още от вчера вечерта...
Рязко застена... Почна да я натрива, тая шибаната точка... С моя твърдия кур... Аз, лежа отдолу, мърдам курягата вътре в нея, а тя понякога, конвулсирайки, ми забранява, за няколко секунди, да се движа... Свърши много трескаво, хриптейки, със спазми... Държах я за бедрата - конвулсивно се опъваха сухожилия, мускулите по вътрешната страна на бедрата в ръцете ми... Аз още не съм свършил, и, малко се размърдах - тя вече се мяташе в спазми, докато направя своите три - четири последни тласъка... Просто падна като отсечено дърво накрая върху гърдите ми - тресеше я...
Държах я за онова място, където задните бузки, интимната им изпъкналост преминава в междукрачието, докосвах срамните устни... Всяко мое докосване до тях - потреперване, буря от въздишки...
Изпразних се в нея. Бутнах я до мен, на леглото.
Притиска се към мен, прегръща ме - Любими...
Аз, лежа по гръб, избърсвам кура си по бедрото и. Което е притиснала към мен. Разбира се - аз съм Любими. До следващия ебач.
Изтрих си кура.
Припи ми се уиски. А не купих, мамка му. Разстроих се. До болка в корема. До жлъчни спазми.
Заспа мигновено. Нежно и доверчиво притискайки се към мен - с цялото си тяло. Започвайки от епилираното путе и завършвайки с краищата на русите кичури, разпилени по рамото ми...
Да. За телевизията. Включих го, онова ми ти чудо на чудесата. Тя, напълно отпусната, спеше на рамото ми. Аз се пуля в грамаданския суперплосък екран. Оттам ме гледа някакво гнусно пъпчиво същество с огромни размери. Хумористична програма, това било, разбрах. На рамото ми - достойна задоволена жена. Спи, щастлива. А какво слушам аз - брадати вицове - от пра-пра-дядо ми. За дебеловрати бандити. От началото на 90-те. Много. И всичките дърти. От обществената телевизия - тоест с моите пари. За моите пари евтиният урод уродства.
Повърнах. Струйно. Върху новия пододеалник. Постарах се да се извърна от дамата. И повърнах върху пода до кревата. Върху нашите пантофки и халатите ни. Тя попита, надигайки се, - какво става, миличък? - събуждайки се. Аз се обърнах към нея - Нищо! И повърнах. Обилен поток. Върху жената. Върху неголемите и гърди, върху изразителното, скулесто лице.
Извърнах се от нея и се примъкнах към долния край на леглото, да си ходя. И повърнах право в грамадната мутра на олиго-хумориста. Парченца сдъвкана и полу-смляна пъстърва висяха по екрана. Течно-кристалния. Надявам се да е защитен програмно от повърня.
Вероятно тази дама няма да поиска да има деца от мен.
Каквато ни телевизията, такава ни и раждаемостта, shit.
Така мисля аз.
Затова - нито думичка за ебане, шшшт... само за влиянието на телевизията върху неукрепналите ни сутрешни мозъци. Някой вероятно пак ще се опита, неумело, не на място дори бих казал, да се пошегува - наеба ни, така и така, автора - пак за ебане е написал... Кур за такива.
За телевизията.
Защо за влиянието на ТВ сутрин? - Ами аз сутринта го видях. В събота.
Някой ще каже - еби му мамата - тоя, вижте го, не могъл да спести за телевизор!!! В събота го видял!.. Що не си вземе на кредит! За пет години, например. Като начало - чернобял, за икономия.
Това предложение няма да го обсъждам.
У дома телевизорът ми стои в краката на леглото - гледам го - ако трябва да сме честни, само дискавъри. Включвам - веднага поставям таймера за изключване на 30 минути - и под мънкането на говорителя за локви повръщано около труповете, или, например, за причината за смъртта на ЕБА л.и. ГО, заспивам като бебе. Ето и сега слушам от екрана: "трупните петна придобиват ярко-розов цвят. Ярките трупни петна говорели за това, че..." Накратко - нормално такова едно ТВ предаване за спокоен и здрав сън.
Да, за лъскане - има си там други канали - женурята понякога ми викат - включи. Обичат порно, животинки ебливи. Или пък за себе си го включа - да дръпна затвора мъничко. Но, не за ебането ми беше думата...
Макар че... малко са ми порноканалите, нещо. Е, чак след полунощ почват да работят всичките. ТВ1000 - еротика, таратанци, макар че понякога показват по някоя путарана; Спайс - моята женска свършва без удоволствие на него - нищо не се вижда, вика, някакви стонове само; ХХL - виж там се ебат. Вяло някак си се ебат, без никакъв ентусиазъм, ето това ще ви кажа. Винаги е приятно да удариш една на Фешън ТВ - понякога има такива красавици... Напомнят ми за тази или онази любовница... Но по Фешън не се ебат.
Най-доброто порно е на дивидитата. Особено ако сам си го правил. Но, докъде бях - за телевизията...
Абе аз въобще май се отплеснах. Бях започнал за мозъците. И за телевизията, дето им влияе сутрин. Отвлякох се, май.
А мозъка ми сутрин - никакъв го няма.
Събуждам се тука сутринта. Е, пъхнах го ленивия, няма да ви лъготя. В мокричката.
Записах се. Че онази много пикантно се отъркваше със задника си по кура ми. Спяхме настрани, прегърнати. Тя отдавна не спяла, както се оказа. Пазела ми съня. Притискайки се със задник към кура, свита в кръста, пазителката.
Закуската обаче умело я измайстори, жената. Охладено шампанско. Плодове. Пъстърва, пушена. Лимон.
Аз я питам - има ли сланинка в пържените яйца? Отговаря - няма сланинка.
На мен тая сланинка ми е през кура. Но ми се прииска, нещо. Абе не за това бях... За ТВ.
Наложи се, с две думи, да догонвам с пържолки, мъжките сили след нощта петък срещу събота - ама че празник! - да възстановявам. И, наяден, с дългокраката си красавица, слава богу, че е сутрин - дванайсе и половина само, отидохме пак да подремнем. В кревата.
Даа, случих на дама - първо качество. Нали у тях се събудих. За пръв път. Шеф на отдел била, някакъв там - железна лейди, с две думи. При това - висока, красива. Поддържа се - еби му майката. И резултата - мъжкарите, дето са в състояние да са поне на равна нога с нея - всичките са женени, ясна работа.
Неебана от сто години - това накратко.
Как я вкарах в леглото, в нейната къща - това е отделна тема.
Аз не за това, за телевизията ви говоря.
Обаче как само свършваше, треперейки, ридаейки, когато и го напъхах под душа... Как, вече след първия оргазъм, а ние стояхме с лице един към друг - и тя насочи струята на душа надолу към курягата - потреперваше, и го направляваше с нежна ръчичка, с изящна златна верижка на тънката китка, навътре в себе си, в путчицата... А после се обърна със задник към мен - аз го насочих към дупето, случайно, тя леко го отмести с ръка, казва - това после в леглото, тук няма да е удобно, но, ако искаш... Бейби Джонс стоеше на полицата, над огледалото... С откъснат етикет, почти пълно...
Не за това бях започнал, по дяволите. Отвлякох се. Просто на женските само им дай да свършват. Храна - вода не щат, курви ебливи.
А, да, легнахме после в леглото. То такова едно - удобно - аз и не знаех, че има такива, само бях чувал - удобно, с една дума. Еби му мамата колко удобно. Много още не знам за леглата, да го еба.
Да. И тя има телевизор при краката. Както у нас. Оня, дето го показват по рекламите, телевизора. Нещо дизайн, най-течните кристали където и да го плюнеш, инчове една камара, такива неща. Но телевизор, ясна работа, ние с нея нямахме намерение да включваме.
Легнахме в чаршафите. Да подремнем, закусили бяхме все пак, уморени, - пържолки, шампанско, пъстърва. Лимона за малко да забравя. Да, аз ходих да пикая - това дали се смята към закуската?
Хвана ме тя за кренвирша. Подръпва го нагоре-надолу с нежните си пръстчета. Аз се въргалям по гръб. Е, мисля си, друг път ще стане май, кура ми. Нали като взимах душ сутринта, докато натривах тлъстата наденица с ароматни масла, лекичко лъснах бастуна. Хубаво се изпразних, обилно, така. Спомних си как ебах жената, неотдавна. Умее тя да измайстори сексуален празник... Не се забравя лесно.
За мен два пъти да се изпразня сутринта е напълно достатъчно. Обикновено през деня след това мога съвсем без секс да мина. Май при всички е така, нали?
Гледам - изправя се, курът. Пипам я лениво и нежно по бухналите срамни устни - я, гледам, ето го и клитора почна нагло така да се подава. Пръстчетата ми вече съвсем мокри - тече момичето. Сядай, викам, отгоре. Ама на мен, отговаря, като че не ми се иска...
Нагла.
Не се ебавай. Викам и. Млъкна. Седна отгоре. Започна да го вкарва.
Намести го. Лекичко изохка. И веднага попадна на някаква там нейна вътрешна точка, вече порядъчно разработена от моя милост, още от вчера вечерта...
Рязко застена... Почна да я натрива, тая шибаната точка... С моя твърдия кур... Аз, лежа отдолу, мърдам курягата вътре в нея, а тя понякога, конвулсирайки, ми забранява, за няколко секунди, да се движа... Свърши много трескаво, хриптейки, със спазми... Държах я за бедрата - конвулсивно се опъваха сухожилия, мускулите по вътрешната страна на бедрата в ръцете ми... Аз още не съм свършил, и, малко се размърдах - тя вече се мяташе в спазми, докато направя своите три - четири последни тласъка... Просто падна като отсечено дърво накрая върху гърдите ми - тресеше я...
Държах я за онова място, където задните бузки, интимната им изпъкналост преминава в междукрачието, докосвах срамните устни... Всяко мое докосване до тях - потреперване, буря от въздишки...
Изпразних се в нея. Бутнах я до мен, на леглото.
Притиска се към мен, прегръща ме - Любими...
Аз, лежа по гръб, избърсвам кура си по бедрото и. Което е притиснала към мен. Разбира се - аз съм Любими. До следващия ебач.
Изтрих си кура.
Припи ми се уиски. А не купих, мамка му. Разстроих се. До болка в корема. До жлъчни спазми.
Заспа мигновено. Нежно и доверчиво притискайки се към мен - с цялото си тяло. Започвайки от епилираното путе и завършвайки с краищата на русите кичури, разпилени по рамото ми...
Да. За телевизията. Включих го, онова ми ти чудо на чудесата. Тя, напълно отпусната, спеше на рамото ми. Аз се пуля в грамаданския суперплосък екран. Оттам ме гледа някакво гнусно пъпчиво същество с огромни размери. Хумористична програма, това било, разбрах. На рамото ми - достойна задоволена жена. Спи, щастлива. А какво слушам аз - брадати вицове - от пра-пра-дядо ми. За дебеловрати бандити. От началото на 90-те. Много. И всичките дърти. От обществената телевизия - тоест с моите пари. За моите пари евтиният урод уродства.
Повърнах. Струйно. Върху новия пододеалник. Постарах се да се извърна от дамата. И повърнах върху пода до кревата. Върху нашите пантофки и халатите ни. Тя попита, надигайки се, - какво става, миличък? - събуждайки се. Аз се обърнах към нея - Нищо! И повърнах. Обилен поток. Върху жената. Върху неголемите и гърди, върху изразителното, скулесто лице.
Извърнах се от нея и се примъкнах към долния край на леглото, да си ходя. И повърнах право в грамадната мутра на олиго-хумориста. Парченца сдъвкана и полу-смляна пъстърва висяха по екрана. Течно-кристалния. Надявам се да е защитен програмно от повърня.
Вероятно тази дама няма да поиска да има деца от мен.
Каквато ни телевизията, такава ни и раждаемостта, shit.
Така мисля аз.
в отговор на 123456789O
#7
Порнографска връзка
С нея имаме порнографска връзка, като във филма. Просто се ебем.
Не ходим на театър или на кино, защото за това трябва време. Не ходим в клубове или кръчми, защото за това трябва време и освен това там има излишни погледи. Не говорим по телефона, не си пишем електронни писма. За всичкото това тя си има мъж, а аз - постоянна приятелка.
На нас, по принцип, не ни трябва много. Главното е да пристигат редовно есемесите. Дата и час. Ако те устройва, набираш ОК. Ако не - изпращаш своя вариант. Колкото по-малко думи, толкова по-добре.
Срещам я около спирката на метрото, и отиваме да се ебем. На задната ми седалка има кутия със замразена пица и бутилка с някакъв алкохол. Обикновено е мартини, тя го обича. Понякога е уиски, него го обичам аз. Към уискито вземам и пакет ядки, и кутия сок.
Пристигайки на мястото, ние не губим време напразно. Всичките тези безмислени разговори, пиене, прегръдки - не са за нас. Веднъж я изчуках направо в антрето, не стигнахме до дивана. Макар че до дивана стигаме почти всеки път, на него е по-удобно.
Ебем се качествено. Всякакви начини, всякакви пози. Възрасни хора сме вече, имаме опит, имаме фантазия, можем много да си позволим. И си го позволяваме, без проблеми. Когато всеки мисли за своето удоволствие - получава се най-добре и за двамата.
Пушим и пийваме чак след това. Понякога се замислям, коя е по-приятната част - самия секс или отдихът след него? Ама че дилема. Както и да е, пийването и пурата след секс са едно от малкото неща, заради които си струва да живееш. Така ми се струва.
После тя взима душ, а аз отивам да затопля пицата. Тя похапва и си тръгва. Понякога вика такси по телефона, понякога не. Неизменно остава едно - тя не ми позволява да я изпращам.
След като тя си отива аз излизам на улицата. Изпълва ме някаква жажда за действия, иска ми се да правя нещо. Отивам до видеотеката, вземам касета, после от магазина купувам три бутилки бира и пакет чипс. Едната бутилка изпивам още като се прибера, а другите две оставям за вечерта, да гледам филма с тях. Взимам душ, включвам видеото, отварям бирата и чипса. След филма лягам да спя.
Това не може да продължава до безкрайност. Рано или късно ще ни хванат. Някой от нас ще сгреши. Например, към датата и часа в есемеса тя ще добави OBI4AM TE. И, без да го изпрати, ще заспи от вечерната си доза успокоителни хапчета. А може аз да се напия и да и позвъня. По телефона или направо на вратата. Освен това, могат да ни проследят мъжа и или приятелката ми. Всякак може да се случи.
И после, вече съм уморен. Омръзнала ми е измислената от нея глупава система за конспирация, омръзна ми да се вживявам в ролята на призрака. Тя, наистина, казва, че всичко ще е различно, трябва само да почакаме. Честно да си кажа, трудно ми е да повярвам.
Но аз, все пак, искам да избутаме до лятото. Ако всичко е нормално, двамата ще отидем на море. Ще се приземим на малкото летище, ще минем паспортния контрол и ще седнем в автобуса - вече заедно. Спускайки се по пътя, ще се любуваме на сивите хълмове със зелени петна от растителност. Ще видим морето.
Ще се настаним в не много скъп хотел, ще подредим багажа си и ще тръгнем да търсим ресторант да вечеряме. Може би ще ни провърви и от първия път ще намерим хубаво ресторантче на брега. Макар че, разбира се, това едва ли ще стане точно така.
И ще поръчаме непременно скариди и охладено бяло вино! Та всичко да е точно така, както искахме някога, в предишния живот. Преди шест години. Влюбени глупаци.
Не ходим на театър или на кино, защото за това трябва време. Не ходим в клубове или кръчми, защото за това трябва време и освен това там има излишни погледи. Не говорим по телефона, не си пишем електронни писма. За всичкото това тя си има мъж, а аз - постоянна приятелка.
На нас, по принцип, не ни трябва много. Главното е да пристигат редовно есемесите. Дата и час. Ако те устройва, набираш ОК. Ако не - изпращаш своя вариант. Колкото по-малко думи, толкова по-добре.
Срещам я около спирката на метрото, и отиваме да се ебем. На задната ми седалка има кутия със замразена пица и бутилка с някакъв алкохол. Обикновено е мартини, тя го обича. Понякога е уиски, него го обичам аз. Към уискито вземам и пакет ядки, и кутия сок.
Пристигайки на мястото, ние не губим време напразно. Всичките тези безмислени разговори, пиене, прегръдки - не са за нас. Веднъж я изчуках направо в антрето, не стигнахме до дивана. Макар че до дивана стигаме почти всеки път, на него е по-удобно.
Ебем се качествено. Всякакви начини, всякакви пози. Възрасни хора сме вече, имаме опит, имаме фантазия, можем много да си позволим. И си го позволяваме, без проблеми. Когато всеки мисли за своето удоволствие - получава се най-добре и за двамата.
Пушим и пийваме чак след това. Понякога се замислям, коя е по-приятната част - самия секс или отдихът след него? Ама че дилема. Както и да е, пийването и пурата след секс са едно от малкото неща, заради които си струва да живееш. Така ми се струва.
После тя взима душ, а аз отивам да затопля пицата. Тя похапва и си тръгва. Понякога вика такси по телефона, понякога не. Неизменно остава едно - тя не ми позволява да я изпращам.
След като тя си отива аз излизам на улицата. Изпълва ме някаква жажда за действия, иска ми се да правя нещо. Отивам до видеотеката, вземам касета, после от магазина купувам три бутилки бира и пакет чипс. Едната бутилка изпивам още като се прибера, а другите две оставям за вечерта, да гледам филма с тях. Взимам душ, включвам видеото, отварям бирата и чипса. След филма лягам да спя.
Това не може да продължава до безкрайност. Рано или късно ще ни хванат. Някой от нас ще сгреши. Например, към датата и часа в есемеса тя ще добави OBI4AM TE. И, без да го изпрати, ще заспи от вечерната си доза успокоителни хапчета. А може аз да се напия и да и позвъня. По телефона или направо на вратата. Освен това, могат да ни проследят мъжа и или приятелката ми. Всякак може да се случи.
И после, вече съм уморен. Омръзнала ми е измислената от нея глупава система за конспирация, омръзна ми да се вживявам в ролята на призрака. Тя, наистина, казва, че всичко ще е различно, трябва само да почакаме. Честно да си кажа, трудно ми е да повярвам.
Но аз, все пак, искам да избутаме до лятото. Ако всичко е нормално, двамата ще отидем на море. Ще се приземим на малкото летище, ще минем паспортния контрол и ще седнем в автобуса - вече заедно. Спускайки се по пътя, ще се любуваме на сивите хълмове със зелени петна от растителност. Ще видим морето.
Ще се настаним в не много скъп хотел, ще подредим багажа си и ще тръгнем да търсим ресторант да вечеряме. Може би ще ни провърви и от първия път ще намерим хубаво ресторантче на брега. Макар че, разбира се, това едва ли ще стане точно така.
И ще поръчаме непременно скариди и охладено бяло вино! Та всичко да е точно така, както искахме някога, в предишния живот. Преди шест години. Влюбени глупаци.
в отговор на 123456789O
#8
Re: Порнографска връзка
Значи си го гледал:)Аз бях предубедена, не ми се гледаше. Имам една приятелка Катя, която все ме води на френски филми, а част от тях трудно понасям. Например малки неудобства, или 8 жени, подтискат ме без да знам защо.
Точно тогава имах среща с момче с прекрасно чувство за хумор, което се изяви няколко теми по-надолу с някаква тема за пълноправното влизане в ЕС, с други думи с този неподдържаем образ Ка-но, който щеше да ме води на филм за вампири. В крайна сметка предпочетох меланхолично настроената приятелка, но се настроих негативно заради голямат жертва, която правя и не очаквах филмът да ми хареса.
Първите 10 минути нищо, после плаках почти през целия филм.
Е, сега да не решите че постоянно плача, нищо подобно, просто тогава бях в много добро настроение:)
Точно тогава имах среща с момче с прекрасно чувство за хумор, което се изяви няколко теми по-надолу с някаква тема за пълноправното влизане в ЕС, с други думи с този неподдържаем образ Ка-но, който щеше да ме води на филм за вампири. В крайна сметка предпочетох меланхолично настроената приятелка, но се настроих негативно заради голямат жертва, която правя и не очаквах филмът да ми хареса.
Първите 10 минути нищо, после плаках почти през целия филм.
Е, сега да не решите че постоянно плача, нищо подобно, просто тогава бях в много добро настроение:)
в отговор на 123456789O
#9
Хиляда живота
Този, който живее с миналото живее два живота.
Който живее с настоящето - един.
Който живее с бъдещето - живее хиляди животи.
Красива е... Как ме погледна. Скромно, лека усмивка в погледа. Хех. Банално, банално е да се запознаваш в автобуса! Голяма работа! Излиза, бързо да я догоня.
- Здравей!
- Ъъъъ... какво?
- Просто излязох след теб, нямаше да мога да си простя да не се запозная.
Усмихва се... Телефонът и на листчето. Rазходки. Срещи из университета. Завършихте, първо ти, после и тя. Решихте да се ожените. Сексът е безумен, тя е нежна. Усмихва се, обича те, чака те.
Работа. Деца. До 40 доживяхте, а все едно сте момче и момиче...
Излезе. И защо си такъв глупак, а? Можеше да пробваш, можеше...
- Ей, приятел, я чакай малко!
Мамка му, и защо трябваше точно сега, точно с теб? Двама... Ебал съм ги!
- Кво искаш?
- Ей, ти кво, нещо ми се караш, а, педерас нещастен?
В мутрата, веднага. Втория го удари докато се приближаваше, а ти самия се дръпна встрани. Мамка му! Нищо не виждаш, по дяволите, защо изведнъж стана толкова светло? Когато те ритат с крака вече цяла минута, болката си отива.
Само тук-тук. Тук-тук. Равнодушно осъзнаваш, че измъкват всичко от джобовете ти. През кура ти е. Последен удар с крак. Някой се приближава, линейка, месец в болницата, педераси.
Няма да мога да ги бия и двамата. Задъхваш се от бягането, къде, къде е по-светло?? Ето, това е, по-натам няма да ме гонят. Еби му мамата...
Вече втори път минаваш, тя стои на спирката. Мамка му, и какъв подход да имаш към такава красавица... Ако бях на мястото на нейния пич, знаеш ли кога щеше да се вози на автобуси? Щеше да тъне в цветя... Шибано време, ама че е студено, сигурно е замръзнала с тая поличка.
- Хей, влез, ако искаш, ще те закарам, сигурно ще замръзнеш тук докато чакаш.
- Ами... всъщност... добре...
Срещи, излизания по кръчми, после вече други срещи. Секс. Страхотен. До оглупяване, да, да... моя, мой. Решихте заедно. Първата изневяра. Като шило в сърцето. Прощаваш, какво пък. После още, после... умори се да броиш... обичаш... глупак... да...
Голяма работа, нека мръзне, все едно закъснявам. Когато имам време, непременно ще спра.
- Здрасти! Слушай, по работа тоя път...
- Здрасти... кажи...
- Накратко, тук при нас един момък се уволнява, мястото е твое, вече казах, че теб ще препоръчам...
- Супер, добре, разбира се, кажи... а кога е събеседването?
Нова длъжност, ти си спец... отделът е под теб. Нов проект. В централния офис. Кола, за която дори не си мечтал. Най-после кожено палто на жената, от норки, да си затвори устата... обръщат се към теб на фамилия. Мамка му, а личен шофьор, това вече е въобще...
- Абе знаеш ли, не мога сега. Амииии... разбираш ли... как да ти кажа, отдела се крепи на мен, няма да ме пуснат, разбери. Как да си тръгна?? Тук всичко е стабилно, помисли сам, не съм сам, все пак, трябва да мисля за децата...
- Защо не можеш да я оставиш?
- Разбери ме, имаме деца, женени сме от дванайсет години, не мога да си тръгна толкова лесно.
- Но нали се обичаме, мамка му, нали се обичаме!!
Напусна я. Децата, твоите деца. Виждаш се с тях. Тате е там, а мама - тук, така трябва, случва се, нормално е... А после... После всичко е нормално, те всичко разбират... Но затова пък тя те прегръща насън. И сутринта те целува.
- Разбери, по дяволите... деца са това, как ще ги изоставя, помисли само...
Дванадесет години... не е шега работа. Не е толкова просто, наистина. Любов имаше, все пак!
Да върви на майната си. Така и живееш. Където те отнесе течението. Само да има нещо да се наплюскаш, къде да поспиш, и кого да наебеш.
Който живее с настоящето - един.
Който живее с бъдещето - живее хиляди животи.
Красива е... Как ме погледна. Скромно, лека усмивка в погледа. Хех. Банално, банално е да се запознаваш в автобуса! Голяма работа! Излиза, бързо да я догоня.
- Здравей!
- Ъъъъ... какво?
- Просто излязох след теб, нямаше да мога да си простя да не се запозная.
Усмихва се... Телефонът и на листчето. Rазходки. Срещи из университета. Завършихте, първо ти, после и тя. Решихте да се ожените. Сексът е безумен, тя е нежна. Усмихва се, обича те, чака те.
Работа. Деца. До 40 доживяхте, а все едно сте момче и момиче...
Излезе. И защо си такъв глупак, а? Можеше да пробваш, можеше...
- Ей, приятел, я чакай малко!
Мамка му, и защо трябваше точно сега, точно с теб? Двама... Ебал съм ги!
- Кво искаш?
- Ей, ти кво, нещо ми се караш, а, педерас нещастен?
В мутрата, веднага. Втория го удари докато се приближаваше, а ти самия се дръпна встрани. Мамка му! Нищо не виждаш, по дяволите, защо изведнъж стана толкова светло? Когато те ритат с крака вече цяла минута, болката си отива.
Само тук-тук. Тук-тук. Равнодушно осъзнаваш, че измъкват всичко от джобовете ти. През кура ти е. Последен удар с крак. Някой се приближава, линейка, месец в болницата, педераси.
Няма да мога да ги бия и двамата. Задъхваш се от бягането, къде, къде е по-светло?? Ето, това е, по-натам няма да ме гонят. Еби му мамата...
Вече втори път минаваш, тя стои на спирката. Мамка му, и какъв подход да имаш към такава красавица... Ако бях на мястото на нейния пич, знаеш ли кога щеше да се вози на автобуси? Щеше да тъне в цветя... Шибано време, ама че е студено, сигурно е замръзнала с тая поличка.
- Хей, влез, ако искаш, ще те закарам, сигурно ще замръзнеш тук докато чакаш.
- Ами... всъщност... добре...
Срещи, излизания по кръчми, после вече други срещи. Секс. Страхотен. До оглупяване, да, да... моя, мой. Решихте заедно. Първата изневяра. Като шило в сърцето. Прощаваш, какво пък. После още, после... умори се да броиш... обичаш... глупак... да...
Голяма работа, нека мръзне, все едно закъснявам. Когато имам време, непременно ще спра.
- Здрасти! Слушай, по работа тоя път...
- Здрасти... кажи...
- Накратко, тук при нас един момък се уволнява, мястото е твое, вече казах, че теб ще препоръчам...
- Супер, добре, разбира се, кажи... а кога е събеседването?
Нова длъжност, ти си спец... отделът е под теб. Нов проект. В централния офис. Кола, за която дори не си мечтал. Най-после кожено палто на жената, от норки, да си затвори устата... обръщат се към теб на фамилия. Мамка му, а личен шофьор, това вече е въобще...
- Абе знаеш ли, не мога сега. Амииии... разбираш ли... как да ти кажа, отдела се крепи на мен, няма да ме пуснат, разбери. Как да си тръгна?? Тук всичко е стабилно, помисли сам, не съм сам, все пак, трябва да мисля за децата...
- Защо не можеш да я оставиш?
- Разбери ме, имаме деца, женени сме от дванайсет години, не мога да си тръгна толкова лесно.
- Но нали се обичаме, мамка му, нали се обичаме!!
Напусна я. Децата, твоите деца. Виждаш се с тях. Тате е там, а мама - тук, така трябва, случва се, нормално е... А после... После всичко е нормално, те всичко разбират... Но затова пък тя те прегръща насън. И сутринта те целува.
- Разбери, по дяволите... деца са това, как ще ги изоставя, помисли само...
Дванадесет години... не е шега работа. Не е толкова просто, наистина. Любов имаше, все пак!
Да върви на майната си. Така и живееш. Където те отнесе течението. Само да има нещо да се наплюскаш, къде да поспиш, и кого да наебеш.
в отговор на 123456789O
#10
Лидия и Бога
...Лидия Петъквечерова сънуваше, че са я назначили за отговорничка по провеждането на седмицата на научния атеизъм, и в рамките на програмата тя трябва да организира теледебат с Господ Бог.
Бог се яви в студиото лично, въплътен в тялото на гълъб, с което изначално постави Лидия в двусмислено положение: предполагаше се, че Създателят, по понятни на всеки атеист причини, на теледебата въобще няма да се яви. Пообърканата водеща озвучи темата: нещо като "Има ли място Бог в съвременния свят". Нужно беше срочно да се опонира. Да опонира Лидия не беше готова. Mаксимумът, който тя беше очаквала от формалното, по същността си, мероприятие, беше нещо като шаблонна дискусия с представител на синода, предварително инструктиран от съответните органи. Проклинайки без основателна причина династията на Мичурин, Павлов и всички неизвестни генетици, кръстосали гълъб с папагал, Лидка спешно претърсваше прашните ъгли на подсъзнанието си за директивите от последния пленум. Директивите ги нямаше там. "Къде не съм пропадала досега? Марксистката диалектика, в края на краищата, досега никой още не я е отменял" - реши Петъквечерова и започна да излага своите възгледи за прогреса в науката и техниката, употребявайки в едно изречение имената на Коперник и Гагарин и мухата-дрозофила.
Почувствала най-накрая увереност и дори известно превъзходство над събеседника си, Лидия завърши вече съвсем на мажорна нота: виждате ли, аджеба, Бог създал едните хора силни, другите слаби, а после дошъл полковник Колт и изравнил всички.
Гълъбът, накланяйки глава, погледна Петъквечерова с червеното си око, изцвъка миризливо петно на облегалката на креслото и каза: "И кой, според теб, е изпратил полковник Колт на тоя свят?".
Тук Лидия се събуди. В кухнята квичеше на умряло котката на свекърва и. Дълго време Лидка се опитваше да проумее къде се намира, и успявайки най-накрая в това си начинание, започна да анализира усещанията си. Според усещанията и излизаше, че докато е спала, котката е успяла да се изака в устата и. После тя някак си успя да се надигне, и на непослушните си крака, блъскайки се в тъмното по разни ръбове, се примъкна до кухнята и щракна копчето на лампата. Котката тутакси започна да се примъква заднишком към нея, напърчила опашка и мъркайки утробно. Петъквечерова с удоволствие изрита похотливата твар право в облещеният задник и пусна чешмата. От крана неохотно потече струйка мътна от хлор вода. Лидия налапа със запечени устни примамливо чуруликащия чучур. Напивайки се, тя седна на разклатената табуретка и се втренчи в пространството. После внезапно подскочи, и, разплисквайки ветрилообразно повърня наоколо, се хвърли към мивката. Това, което видя там я удиви доста: половината от изядените снощи неща Лидка не си спомняше...
Бог се яви в студиото лично, въплътен в тялото на гълъб, с което изначално постави Лидия в двусмислено положение: предполагаше се, че Създателят, по понятни на всеки атеист причини, на теледебата въобще няма да се яви. Пообърканата водеща озвучи темата: нещо като "Има ли място Бог в съвременния свят". Нужно беше срочно да се опонира. Да опонира Лидия не беше готова. Mаксимумът, който тя беше очаквала от формалното, по същността си, мероприятие, беше нещо като шаблонна дискусия с представител на синода, предварително инструктиран от съответните органи. Проклинайки без основателна причина династията на Мичурин, Павлов и всички неизвестни генетици, кръстосали гълъб с папагал, Лидка спешно претърсваше прашните ъгли на подсъзнанието си за директивите от последния пленум. Директивите ги нямаше там. "Къде не съм пропадала досега? Марксистката диалектика, в края на краищата, досега никой още не я е отменял" - реши Петъквечерова и започна да излага своите възгледи за прогреса в науката и техниката, употребявайки в едно изречение имената на Коперник и Гагарин и мухата-дрозофила.
Почувствала най-накрая увереност и дори известно превъзходство над събеседника си, Лидия завърши вече съвсем на мажорна нота: виждате ли, аджеба, Бог създал едните хора силни, другите слаби, а после дошъл полковник Колт и изравнил всички.
Гълъбът, накланяйки глава, погледна Петъквечерова с червеното си око, изцвъка миризливо петно на облегалката на креслото и каза: "И кой, според теб, е изпратил полковник Колт на тоя свят?".
Тук Лидия се събуди. В кухнята квичеше на умряло котката на свекърва и. Дълго време Лидка се опитваше да проумее къде се намира, и успявайки най-накрая в това си начинание, започна да анализира усещанията си. Според усещанията и излизаше, че докато е спала, котката е успяла да се изака в устата и. После тя някак си успя да се надигне, и на непослушните си крака, блъскайки се в тъмното по разни ръбове, се примъкна до кухнята и щракна копчето на лампата. Котката тутакси започна да се примъква заднишком към нея, напърчила опашка и мъркайки утробно. Петъквечерова с удоволствие изрита похотливата твар право в облещеният задник и пусна чешмата. От крана неохотно потече струйка мътна от хлор вода. Лидия налапа със запечени устни примамливо чуруликащия чучур. Напивайки се, тя седна на разклатената табуретка и се втренчи в пространството. После внезапно подскочи, и, разплисквайки ветрилообразно повърня наоколо, се хвърли към мивката. Това, което видя там я удиви доста: половината от изядените снощи неща Лидка не си спомняше...
в отговор на 123456789O
#12
Евала
най-вече твоите писаници ме връщат тук, където и да се шматкам из нета 
в отговор на 123456789O
#14
Re: Файл 6
TE
са "народът,който се бори с Бога"!
TE
убиха Иисус!
ЕВРЕИТЕ
са нашето нещастие!!!
Редактирано от Rihard на
в отговор на 123456789O
#15
При гинеколога
Здравейте, заповядайте, седнете. Този крак тук, а другия там. Такааа, какво имаме тук? Охо! В смисъл, аха, така-така-така. А вие какъв крем за след бръснене употребявате? А-а-а. Да-да, аз след него също получавам обриви. И на мен тридневна ми е в нормата. Така-така-така, имате ли карта? Каква? На влагалището, разбира се, ха-ха-ха. Шегичка, медицинска карта. Интересно, такааа, много интересно. От какво се оплакваме? От неудобство? Нещо пречи? Ха-ха! Ама това е от вица за мишката и тухлата! Идва веднъж мишката при гинеколога и казва, че нещо там и пречи! Той поглежда, а там - тухла, представяте ли си?! Ха-ха-ха. Не така? Добре де. Да видим, какво имате там.
Така, действително, нещо пречи. Мноого пречи. Какво? Не там? Как не там? Хм, наистина не е там. Прощавайте! Интересно, какво да правя сега, дали да ида да си измия ръцете или да сложа ръкавици? Ха-ха! Извинете! Така, втори опит, отворете широко уста, ха-ха, шегичка. Хм, уверена ли сте, че нещо ви пречи? Да? Странно, на мен нищо не ми пречи. Така-така-така, знаете ли, там има разклонение. Секунда, така-а-а, пред разклонението има камък, така-а-а, на камъка е написано, написано е: "ако тръгнеш наляво, коня си ще загубиш" ха-ха-ха, по-натам да чета ли? Hа-ха-ха! Прощавайте.
Нали нямате нищо против да сменя ръката? Благодаря, нещо изтръпна. Знаете ли, имам чувството, че тук вече съм бил, ха-ха-ха. Шегичка. Tака, да видим, това е нормално, това така и трябва да бъде, това май и то е както трябва, но това. Какво е това? Що за нещо е това? То ме хвана! То ме хвана за ръката! А-а-а-а! А-а-а-а! Ръката ми! А-а-а-а! О, боже, ръката ми! Прощавайте, не можах да се удържа, падам си, знаете, по филми на ужасите.
Така, да смятаме, че с това предварителното изследване с помощта на палпация е приключено. Пристъпваме към визуално изследване. Вие не се плашете, аз сега ще се подготвям да задържа дъха си за две-три минути, ха-ха-ха, шегичка. сега ще ви вкараме сондата и там вътре ще я разтворим, ха-ха-ха! Прощавайте. Ще вкараме сондата и ей там, на монитора, в добра разделителна способност, най-после ще разчетем надписа върху камъка, ха-ха-ха. Шегичка.
Така-така-така, да видим какво толкова ви пречи. Вие се съсредоточете, сега ще имате леко неприятно усещане, като че нещо прониква във вас. Какво? Току-що съм прониквал с ръка? Ама сте и вие, та сондата е доста по-малка от ръката ми, затова и усещането ще е друго, ха-ха-ха. Извинете. Така, имаме картина! Само дето не се вижда нищо, тъмно е като в негърско влагалище, ха-ха-ха, извинете за неполиткоректността, афроамериканско влагалище, ха-ха-ха, прощавайте. Просто съм забравил да включа осветлението. Включвам, е-е-е, няма нужда да присвивате очи. Ха-ха-ха, шегичка.
Ето-о-о, сега всичко се вижда, така-така-така, да видим, интересно, ето-о-о, има нещо тук, някакво телче. Сега ще увеличим. Така-а-а. Ама това е зъбна шина! Вашата? Ха-ха-ха. Не? А чия? На съседката, вероятно! Ха-ха-ха. Извинете. Не е зъбна шина? А какво? Спирала? Странно, а прилича на зъбна шина. А вие, извинете, къде сте си поставяли спиралата? При мен? Странно, не е възможно просто така да съм ви поставил зъбна шина. Ха-ха-ха. Извинете. Макар че, ние тук със стоматолога май нещо се бяхме обзаложили. Накратко, хайде да ви поставим зъби на зъбната шина и да забравим за случката, става ли? Ха-ха-ха. Извинете.
Така-а-а, с ловко движение на пръстите, зъбната шина бавно се превръща. Ба-а-а-авно се превръща. Бавно се превръща в спирала. Хахаха! Следващия моля!
Така, действително, нещо пречи. Мноого пречи. Какво? Не там? Как не там? Хм, наистина не е там. Прощавайте! Интересно, какво да правя сега, дали да ида да си измия ръцете или да сложа ръкавици? Ха-ха! Извинете! Така, втори опит, отворете широко уста, ха-ха, шегичка. Хм, уверена ли сте, че нещо ви пречи? Да? Странно, на мен нищо не ми пречи. Така-така-така, знаете ли, там има разклонение. Секунда, така-а-а, пред разклонението има камък, така-а-а, на камъка е написано, написано е: "ако тръгнеш наляво, коня си ще загубиш" ха-ха-ха, по-натам да чета ли? Hа-ха-ха! Прощавайте.
Нали нямате нищо против да сменя ръката? Благодаря, нещо изтръпна. Знаете ли, имам чувството, че тук вече съм бил, ха-ха-ха. Шегичка. Tака, да видим, това е нормално, това така и трябва да бъде, това май и то е както трябва, но това. Какво е това? Що за нещо е това? То ме хвана! То ме хвана за ръката! А-а-а-а! А-а-а-а! Ръката ми! А-а-а-а! О, боже, ръката ми! Прощавайте, не можах да се удържа, падам си, знаете, по филми на ужасите.
Така, да смятаме, че с това предварителното изследване с помощта на палпация е приключено. Пристъпваме към визуално изследване. Вие не се плашете, аз сега ще се подготвям да задържа дъха си за две-три минути, ха-ха-ха, шегичка. сега ще ви вкараме сондата и там вътре ще я разтворим, ха-ха-ха! Прощавайте. Ще вкараме сондата и ей там, на монитора, в добра разделителна способност, най-после ще разчетем надписа върху камъка, ха-ха-ха. Шегичка.
Така-така-така, да видим какво толкова ви пречи. Вие се съсредоточете, сега ще имате леко неприятно усещане, като че нещо прониква във вас. Какво? Току-що съм прониквал с ръка? Ама сте и вие, та сондата е доста по-малка от ръката ми, затова и усещането ще е друго, ха-ха-ха. Извинете. Така, имаме картина! Само дето не се вижда нищо, тъмно е като в негърско влагалище, ха-ха-ха, извинете за неполиткоректността, афроамериканско влагалище, ха-ха-ха, прощавайте. Просто съм забравил да включа осветлението. Включвам, е-е-е, няма нужда да присвивате очи. Ха-ха-ха, шегичка.
Ето-о-о, сега всичко се вижда, така-така-така, да видим, интересно, ето-о-о, има нещо тук, някакво телче. Сега ще увеличим. Така-а-а. Ама това е зъбна шина! Вашата? Ха-ха-ха. Не? А чия? На съседката, вероятно! Ха-ха-ха. Извинете. Не е зъбна шина? А какво? Спирала? Странно, а прилича на зъбна шина. А вие, извинете, къде сте си поставяли спиралата? При мен? Странно, не е възможно просто така да съм ви поставил зъбна шина. Ха-ха-ха. Извинете. Макар че, ние тук със стоматолога май нещо се бяхме обзаложили. Накратко, хайде да ви поставим зъби на зъбната шина и да забравим за случката, става ли? Ха-ха-ха. Извинете.
Така-а-а, с ловко движение на пръстите, зъбната шина бавно се превръща. Ба-а-а-авно се превръща. Бавно се превръща в спирала. Хахаха! Следващия моля!
в отговор на 123456789O
#16
Ванката и Мима
- Кой е? - каза Мимето, изтичвайки към входната врата.
- Аз съм, Ванката. - отговори Ванката в ключалката.
Мимето отвори вратата и придърпа с крак изтривалката към прага.
- Какво правиш? - попита Ванката, изтривайки обувките си.
- Чета книжка, - отговори тя от стаята.
Ванката се събу и отиде в стаята и. Мимето лежеше гола на дивана и увлечено гледаше в някаква книга.
- Да вляза в нета? - попита Ванката срамежливо.
- Давай, - отговори Мимето без да откъсва очи от книгата.
Ванката седна зад компа. Запищя модем. Минаха 3 часа.
- Ще свършваш ли скоро? Че и аз трябва да вляза...
- Ей сега. Сядай. Мамка му, излязох без да искам...
- Нищо аз сама ще вляза.
Мимето седна зад компа. Ванката легна на дивана и взе книжката. Запищя модем. Минаха 4 часа.
- Миме, имаш ли нещо за ядене тука?
- Пица във фризера. Ходи я затопли.
Ванката отиде в кухнята и стопли 3 парчета пица. 1 за себе си и 2 за Мимето. Мимето не можа да изяде 2 и останалото парче се покри с плесен.
Мина малко време. Мимето пак седна зад компа. А Ванката с книжката легна на дивана. Мина 1 час.
- Миме, ела при мен.
Мимето легна на дивана. Ванката се съблече и легна върху нея.
- Ох, - каза Мимето. Минаха 0,25 часа.
- Ух, - каза Ванката. - Миме, може ли пак да вляза в нета?
- Давай. - отговори Мимето и пак се протегна към книжката.
Мина известно време.
- Хайде да похапнем, искаш ли? - каза Мимето, ставайки от дивана.
- Хайде. - Ванката тракаше по клавишите.
Мимето свари 2 кренвирша. 1 на себе си и 1 на Ванката.
Но на двамата им беше достатъчен 1 кренвирш. Втория кренвирш се покри с плесен.
- Така, сега аз влизам в нета! - каза Мимето.
- Добре.
Ванката легна на дивана и заспа. Присъни му се, че му е дошло писмо, от което той моментално се събуди.
Мимето спеше с лице върху клавиатурата.
- Ходи на дивана, - каза Ванката. Мимето се премести, и той зае мястото и. Не му дойде никаво писмо.
Минаха 5 часа. Мимето взе книжката.
- Събуди ли се? - Ванката забеляза движението и с периферното си зрение.
- Ела тук, - каза Мимето.
Ванката стана иззад компа. Лежейки по корем, Мимето четеше книжка. Ванката се намести върху гърба и - така, че и той да може да чете.
- Ммм, - каза Мимето. Минаха 0,25 часа.
- Мхх. - каза Ванката. Книжката се оказа интересна, затова той не си направи труда да слиза от гърба на Мимето. Минаха 2 часа, докато Мимето каза:
- Слез. Трябва да вляза в нета.
- Хубаво. Аз ще ида да хапна нещо.
- Направи и на мен, - Мимето цъкаше с мишката.
Ванката свари 2 яйца. 1 изяде той, а другото остави на Мимето. Но когато тя излезе от нета и дойде в кухнята, яйцето вече се беше покрило с плесен.
Тогава Мимето се върна в стаята и легна на дивана. Ванката седна зад компа.
- Миме, - каза той изведнъж.
- Какво, - лениво отвърна тя.
- Ей сега измислих страхотно нещо.
- Какво, - Мимето не го слушаше внимателно, понеже беше напълно погълната от четенето.
- Хайде да дръпнем дивана до компа, - каза Ванката и погледна към Мимето, откъсвайки поглед от екрана. Тя също откъсна поглед от книгата и погледна към Ванката. Минаха 0,18 часа.
- Яко, а? - попита накрая той, прекъсвайки мълчанието.
- Ба-а-аси-и-и!.. - протегна Мимето.
И те дръпнаха дивана. Сега, когато Мимето четеше книжка, Ванката седеше върху нея, и, извършвайки фрикции, едновременно беше и в нета, а когато Мимето беше в нета, тя стоеше на дивана на колене, а Ванката и слагаше книгата на гърба и четеше.
И ако върху тяхната панелка не беше паднал гигантски метеорит, те щяха да са щастливи завинаги.
- Аз съм, Ванката. - отговори Ванката в ключалката.
Мимето отвори вратата и придърпа с крак изтривалката към прага.
- Какво правиш? - попита Ванката, изтривайки обувките си.
- Чета книжка, - отговори тя от стаята.
Ванката се събу и отиде в стаята и. Мимето лежеше гола на дивана и увлечено гледаше в някаква книга.
- Да вляза в нета? - попита Ванката срамежливо.
- Давай, - отговори Мимето без да откъсва очи от книгата.
Ванката седна зад компа. Запищя модем. Минаха 3 часа.
- Ще свършваш ли скоро? Че и аз трябва да вляза...
- Ей сега. Сядай. Мамка му, излязох без да искам...
- Нищо аз сама ще вляза.
Мимето седна зад компа. Ванката легна на дивана и взе книжката. Запищя модем. Минаха 4 часа.
- Миме, имаш ли нещо за ядене тука?
- Пица във фризера. Ходи я затопли.
Ванката отиде в кухнята и стопли 3 парчета пица. 1 за себе си и 2 за Мимето. Мимето не можа да изяде 2 и останалото парче се покри с плесен.
Мина малко време. Мимето пак седна зад компа. А Ванката с книжката легна на дивана. Мина 1 час.
- Миме, ела при мен.
Мимето легна на дивана. Ванката се съблече и легна върху нея.
- Ох, - каза Мимето. Минаха 0,25 часа.
- Ух, - каза Ванката. - Миме, може ли пак да вляза в нета?
- Давай. - отговори Мимето и пак се протегна към книжката.
Мина известно време.
- Хайде да похапнем, искаш ли? - каза Мимето, ставайки от дивана.
- Хайде. - Ванката тракаше по клавишите.
Мимето свари 2 кренвирша. 1 на себе си и 1 на Ванката.
Но на двамата им беше достатъчен 1 кренвирш. Втория кренвирш се покри с плесен.
- Така, сега аз влизам в нета! - каза Мимето.
- Добре.
Ванката легна на дивана и заспа. Присъни му се, че му е дошло писмо, от което той моментално се събуди.
Мимето спеше с лице върху клавиатурата.
- Ходи на дивана, - каза Ванката. Мимето се премести, и той зае мястото и. Не му дойде никаво писмо.
Минаха 5 часа. Мимето взе книжката.
- Събуди ли се? - Ванката забеляза движението и с периферното си зрение.
- Ела тук, - каза Мимето.
Ванката стана иззад компа. Лежейки по корем, Мимето четеше книжка. Ванката се намести върху гърба и - така, че и той да може да чете.
- Ммм, - каза Мимето. Минаха 0,25 часа.
- Мхх. - каза Ванката. Книжката се оказа интересна, затова той не си направи труда да слиза от гърба на Мимето. Минаха 2 часа, докато Мимето каза:
- Слез. Трябва да вляза в нета.
- Хубаво. Аз ще ида да хапна нещо.
- Направи и на мен, - Мимето цъкаше с мишката.
Ванката свари 2 яйца. 1 изяде той, а другото остави на Мимето. Но когато тя излезе от нета и дойде в кухнята, яйцето вече се беше покрило с плесен.
Тогава Мимето се върна в стаята и легна на дивана. Ванката седна зад компа.
- Миме, - каза той изведнъж.
- Какво, - лениво отвърна тя.
- Ей сега измислих страхотно нещо.
- Какво, - Мимето не го слушаше внимателно, понеже беше напълно погълната от четенето.
- Хайде да дръпнем дивана до компа, - каза Ванката и погледна към Мимето, откъсвайки поглед от екрана. Тя също откъсна поглед от книгата и погледна към Ванката. Минаха 0,18 часа.
- Яко, а? - попита накрая той, прекъсвайки мълчанието.
- Ба-а-аси-и-и!.. - протегна Мимето.
И те дръпнаха дивана. Сега, когато Мимето четеше книжка, Ванката седеше върху нея, и, извършвайки фрикции, едновременно беше и в нета, а когато Мимето беше в нета, тя стоеше на дивана на колене, а Ванката и слагаше книгата на гърба и четеше.
И ако върху тяхната панелка не беше паднал гигантски метеорит, те щяха да са щастливи завинаги.
в отговор на 123456789O
#17
Love Story
- Еби му мамата! - каза Жоро. - Може да е любов, това!!!...
- Може... - съгласих се аз.
- А в леглото как е - бива ли я? - поинтересува се Жоро.
- Бива... - отвърнах аз.
- А шпека гризваше ли? - попита Жоро.
- Гризваше... - усмихнах се аз.
- А домакинската работа? Това - миене на съдове, пране, да сготви нещо? Умееше ли? - попита Жоро.
- Умееше... - отвърнах аз.
- А поне симпатична ли беше? - попита Жоро. - Да не те е срам да излезеш с нея?
- Не ме беше срам... - врътнах глава аз.
- Ама че работа... - въздъхна Жоро. - Значи, размени я за запалка, казваш?
- Размених я... - съкрушено сведох поглед аз.
- А запалката поне хубава ли е? - попита Жоро. - Зипо, поне?
- Зипо... - отвърнах и показах запалката.
- Е, тогава бива! - усмихна се Жоро. - Тогава даже и не е жалко!
- Не е... - усмихнах се в отговор.
- Мамка му! - каза Жоро. - И все пак това е било любов!... Как мислиш, Митак?
- Любов... - съгласих се аз и меланхолично запалих цигара с новата си запалка.
- Може... - съгласих се аз.
- А в леглото как е - бива ли я? - поинтересува се Жоро.
- Бива... - отвърнах аз.
- А шпека гризваше ли? - попита Жоро.
- Гризваше... - усмихнах се аз.
- А домакинската работа? Това - миене на съдове, пране, да сготви нещо? Умееше ли? - попита Жоро.
- Умееше... - отвърнах аз.
- А поне симпатична ли беше? - попита Жоро. - Да не те е срам да излезеш с нея?
- Не ме беше срам... - врътнах глава аз.
- Ама че работа... - въздъхна Жоро. - Значи, размени я за запалка, казваш?
- Размених я... - съкрушено сведох поглед аз.
- А запалката поне хубава ли е? - попита Жоро. - Зипо, поне?
- Зипо... - отвърнах и показах запалката.
- Е, тогава бива! - усмихна се Жоро. - Тогава даже и не е жалко!
- Не е... - усмихнах се в отговор.
- Мамка му! - каза Жоро. - И все пак това е било любов!... Как мислиш, Митак?
- Любов... - съгласих се аз и меланхолично запалих цигара с новата си запалка.
в отговор на 123456789O
#19
Разсейки
Будизъм
Често противниците на будизма използват в спор следния аргумент.
В световен мащаб населението непрекъснато се увеличава. В такъв случай откъде се взимат новите души за тях, а? Какво можеш да възразиш на такова? Аз бих им казал така - пъпчивите грийнпийсовци ненапразно се лепят за нас по супермаркетите - животните по света стават все по-малко и по-малко... А милионерите и китайците - все повече...
Пейзажи
Отдавна съм я забелязал тая работа. Вървиш си значи и гледаш зад прозореца красив пейзаж, например. Море с бели платноходки от дясната страна на шосето от Кан за Монте Карло, например, или пък залеза над Копитото на път за Перник. И значи, гледаш и си мислиш. Ах, че красиво, обаче нещо и липсва, на душата. И ето - излизаш от колата и се домъкваш до водичката, опипваш камъните и пясъка едва ли не с език, душиш или тичаш към канавката. И какво се получава в края на краищата.
Опипал си камъните, дори си си взел два-три за спомен. В ботушите - пясък. Ръцете ти са изплескани с кал, а подметките - с лайна. Ако случката става у нас - изгорил си се с коприва, целия си изподраскан от тръни. Вероятно местните текезесари са те нападнали с тояги. Е, това последното едва ли, това го добавих така, за пикантност.
А наблюдението е такова - съвсем не е наложително да се опитваш да се хванеш с потни ръчички за това, което ти се струва красиво. Събирателския инстинкт ли сработва, не знам.
Същото явление се наблюдава и с хората. Ето гледам - върви насреща красива леличка.
Естетика, удоволствие. Не по-лошо от алпийските панорами. Струва си - да се доближиш, да хванеш. Ето къде е заровено щастието. Абе близко е, но не достига нещо неуловимо, за пълноценното усещане на живота. А какво ще стане, ако се приближиш и поискаш да я пипнеш тук-там? По аналогия. Всеобщо разочарование рано или късно. Цицки, дупки. Приближи се близко до тоя пейзаж и ще получиш разочарование, всичко се разпада на съставните си части, на пиксели. Коприва, кал, а прекрасният пейзаж отдалече - изчезнал. Има в това нещо от детството. Подаряват ни играчка, а ние - чупи и разглобявай, да видим какво има вътре. Какво ли има на куклата под полата?
Спестовна каса
Островче чудесно обслужване в морето на капитализма. Вероятно скоро съвсем ще изчезне. Служителки с най-приятна външност, обсъждащи своя богат на събития личен живот. Към посетителите - бау-бау, не ни разсейвайте. Ако напират силно, започваме така незабележимо да ги обсъждаме помежду си и дори да се съветваме, ама какви са досадни само тези, и дали да не вземем да си съберем парцалките и да се махнем от работното място, тогава да видят как ще има да чаааакат. Ако посетителите шумят, може дори строго да им се поскараме, да ги навикаме. Шефката и тя ще погледне осъдително наглия тип, дето образува нерви на горките ми момичета. Каква нова мода е това, да ни пречат да работим. И работата ни такава - сериозна, отговорна. С цифри, пари, значи. Запетаята да преместиш грешно с няколко знака и край. Надошли тука всякакви. Пречат ти да работиш. Господа, не знаете ли как да си плащате наема без да идвате в спестовна каса? Не сте ли виждали рекламата? През Интернет - безналично ли как беше там. Не знаете?
Не, ще отида. Ще посетя. Вместо театър. Стари и млади жени, разделени със стъклени прегради и взаимна ненавист. Струва си да погледа човек.
Атеизъм
По едно време пиянствах в Прованса с един млад професор. Пиехме червено. Аз го черпех с разкази за Балканите, а той мен - с първокачествен хашиш. Професорът се придържаше към строго естественонаучни възгледи за живота. Бих казал дори - безжалостният атеизъм беше неговата религия.
Много обичаше Ленин, което непрекъснато ми повтаряше с цитати, в паузите между глътките и вдишванията:
- Релиджън из опиум фор дъ пийпл - мухахахаха.
Професорът предпочиташе натюр-продукт. Обичаше казино, вино, жени, музика и денс и вярваше в науката.
Случката беше точно след погребението на Папата. Жак беше възмутен до дъното на душата си.
Тук трябва да вмъкна, че при тях, дори и в най-забутаното селце има по един съвсем прилично изглеждащ храм. Опиянени от наближаващата смърт на техния Бог, овцете потекоха от всички страни на загниващата Европа към площада, където протичаше този опън-еър. Жак негодуваше и се възмущаваше. По неговите думи излизаше, че техните стада, окултурени от векове капитализъм, са много по-ужасни със своята предсказуемост и простота, отколкото нашите.
Скучно. Уличките преметени, градинки с цветенца, оградки, камъчета. Средна класа.
Не, при нас всичко е по-натурално, по-разбойническо.
Както казваше един мой приятел:
- Аз много обичам своята страна! Това е страната на големите възможности, а не някаква си там Индия. Тук обичаме справедливостта приживе. Един живот живеем!
Виждайки ламборджини на централния пешеходен булевард, можеш да си напълно сигурен, че зад кормилото седи истински пич. А не някакъв си там многовековен инцестен и мухлясал от старост деградант.
Професорът се боеше от нас. Аз настоятелно го канех да посети страната. Въпреки, че го уверявах, че "всичко ще бъде наред, ще пушим трева и ще се повозим на бърза кола с 200км/ч по някой централен булевард и още някой и друг музей и разходка до морето", той се отказваше категорично да идва, извинявайки се с пълния си график с лекции на студентите. На моите думи, че по улиците ни вече никого не разстрелват, той скептично се подсмихваше и гледаше хитро, подозирайки, че послъгвам.
В потвърждение на своя скептицизъм ми съобщи, че по тяхната местна телевизия наскоро показали как Путин (?!) летял със самолет да потушава някакъв бунт в някаква непокорна република и даже лично разстрелял някого си там.
И досега го чакам да ми дойде на гости, писма пиша. Навярно не му остава време от ходене по тия техните дискотеки и буржоазни казина. Не иска да се разделя с живота си, пълен с удоволствия.
Атеист, да му ебеш майката.
Често противниците на будизма използват в спор следния аргумент.
В световен мащаб населението непрекъснато се увеличава. В такъв случай откъде се взимат новите души за тях, а? Какво можеш да възразиш на такова? Аз бих им казал така - пъпчивите грийнпийсовци ненапразно се лепят за нас по супермаркетите - животните по света стават все по-малко и по-малко... А милионерите и китайците - все повече...
Пейзажи
Отдавна съм я забелязал тая работа. Вървиш си значи и гледаш зад прозореца красив пейзаж, например. Море с бели платноходки от дясната страна на шосето от Кан за Монте Карло, например, или пък залеза над Копитото на път за Перник. И значи, гледаш и си мислиш. Ах, че красиво, обаче нещо и липсва, на душата. И ето - излизаш от колата и се домъкваш до водичката, опипваш камъните и пясъка едва ли не с език, душиш или тичаш към канавката. И какво се получава в края на краищата.
Опипал си камъните, дори си си взел два-три за спомен. В ботушите - пясък. Ръцете ти са изплескани с кал, а подметките - с лайна. Ако случката става у нас - изгорил си се с коприва, целия си изподраскан от тръни. Вероятно местните текезесари са те нападнали с тояги. Е, това последното едва ли, това го добавих така, за пикантност.
А наблюдението е такова - съвсем не е наложително да се опитваш да се хванеш с потни ръчички за това, което ти се струва красиво. Събирателския инстинкт ли сработва, не знам.
Същото явление се наблюдава и с хората. Ето гледам - върви насреща красива леличка.
Естетика, удоволствие. Не по-лошо от алпийските панорами. Струва си - да се доближиш, да хванеш. Ето къде е заровено щастието. Абе близко е, но не достига нещо неуловимо, за пълноценното усещане на живота. А какво ще стане, ако се приближиш и поискаш да я пипнеш тук-там? По аналогия. Всеобщо разочарование рано или късно. Цицки, дупки. Приближи се близко до тоя пейзаж и ще получиш разочарование, всичко се разпада на съставните си части, на пиксели. Коприва, кал, а прекрасният пейзаж отдалече - изчезнал. Има в това нещо от детството. Подаряват ни играчка, а ние - чупи и разглобявай, да видим какво има вътре. Какво ли има на куклата под полата?
Спестовна каса
Островче чудесно обслужване в морето на капитализма. Вероятно скоро съвсем ще изчезне. Служителки с най-приятна външност, обсъждащи своя богат на събития личен живот. Към посетителите - бау-бау, не ни разсейвайте. Ако напират силно, започваме така незабележимо да ги обсъждаме помежду си и дори да се съветваме, ама какви са досадни само тези, и дали да не вземем да си съберем парцалките и да се махнем от работното място, тогава да видят как ще има да чаааакат. Ако посетителите шумят, може дори строго да им се поскараме, да ги навикаме. Шефката и тя ще погледне осъдително наглия тип, дето образува нерви на горките ми момичета. Каква нова мода е това, да ни пречат да работим. И работата ни такава - сериозна, отговорна. С цифри, пари, значи. Запетаята да преместиш грешно с няколко знака и край. Надошли тука всякакви. Пречат ти да работиш. Господа, не знаете ли как да си плащате наема без да идвате в спестовна каса? Не сте ли виждали рекламата? През Интернет - безналично ли как беше там. Не знаете?
Не, ще отида. Ще посетя. Вместо театър. Стари и млади жени, разделени със стъклени прегради и взаимна ненавист. Струва си да погледа човек.
Атеизъм
По едно време пиянствах в Прованса с един млад професор. Пиехме червено. Аз го черпех с разкази за Балканите, а той мен - с първокачествен хашиш. Професорът се придържаше към строго естественонаучни възгледи за живота. Бих казал дори - безжалостният атеизъм беше неговата религия.
Много обичаше Ленин, което непрекъснато ми повтаряше с цитати, в паузите между глътките и вдишванията:
- Релиджън из опиум фор дъ пийпл - мухахахаха.
Професорът предпочиташе натюр-продукт. Обичаше казино, вино, жени, музика и денс и вярваше в науката.
Случката беше точно след погребението на Папата. Жак беше възмутен до дъното на душата си.
Тук трябва да вмъкна, че при тях, дори и в най-забутаното селце има по един съвсем прилично изглеждащ храм. Опиянени от наближаващата смърт на техния Бог, овцете потекоха от всички страни на загниващата Европа към площада, където протичаше този опън-еър. Жак негодуваше и се възмущаваше. По неговите думи излизаше, че техните стада, окултурени от векове капитализъм, са много по-ужасни със своята предсказуемост и простота, отколкото нашите.
Скучно. Уличките преметени, градинки с цветенца, оградки, камъчета. Средна класа.
Не, при нас всичко е по-натурално, по-разбойническо.
Както казваше един мой приятел:
- Аз много обичам своята страна! Това е страната на големите възможности, а не някаква си там Индия. Тук обичаме справедливостта приживе. Един живот живеем!
Виждайки ламборджини на централния пешеходен булевард, можеш да си напълно сигурен, че зад кормилото седи истински пич. А не някакъв си там многовековен инцестен и мухлясал от старост деградант.
Професорът се боеше от нас. Аз настоятелно го канех да посети страната. Въпреки, че го уверявах, че "всичко ще бъде наред, ще пушим трева и ще се повозим на бърза кола с 200км/ч по някой централен булевард и още някой и друг музей и разходка до морето", той се отказваше категорично да идва, извинявайки се с пълния си график с лекции на студентите. На моите думи, че по улиците ни вече никого не разстрелват, той скептично се подсмихваше и гледаше хитро, подозирайки, че послъгвам.
В потвърждение на своя скептицизъм ми съобщи, че по тяхната местна телевизия наскоро показали как Путин (?!) летял със самолет да потушава някакъв бунт в някаква непокорна република и даже лично разстрелял някого си там.
И досега го чакам да ми дойде на гости, писма пиша. Навярно не му остава време от ходене по тия техните дискотеки и буржоазни казина. Не иска да се разделя с живота си, пълен с удоволствия.
Атеист, да му ебеш майката.
в отговор на 123456789O
#20
Любовник
Ама не ме гледай така обидено! Моля те, скъпа! Не съм аз виновен, че всичко в живота е устроено толкова сложно. Не съм виновен, че днес са те накиснали на работата ти, че единият нокът ти се е счупил в автобуса, а подлата стълба отне от живота ти токчето на лявата ти обувка от любимия чифт. Онази, червеникавата, със сребристата тока. Приеми го като поредния удар на съдбата. Не съм виновен, че имаш болезнена менструация.
Затова пък аз винаги съм с теб, по цели дни стоя у дома, смирено очаквайки теб, любима моя. Та ние практически сме едно семейство! Но ти все искаш повече, макар да знаеш, че не всичко е по силите ми.
Мила, умолявам те, цени ме заради търпението ми! Аз мога с часове да слушам твоя плач. Плач по несбъднатата ти съдба, по отсъствието на надеждно мъжко рамо. Но какво мога да направя аз, такъв съм си, какъвто съм, и не ми е по силите да ти помогна във всичко.
Мога с часове да слушам стоновете ти. Стонове на наслаждението от часовете, прекарани с мен. Да, това го мога! Но ти не трябва да ме укоряваш, че само за това съм годен, че не мога да ти помагам в домакинството и прочее, и прочее. Да, аз не съм създаден за домакинска работа! Аз съществувам единствено затова - да ти дарявам радост, онази интимна радост, която толкова много цениш. Единствено затова! И не смей да ме упрекваш, че за нищо друго не ставам.
Даже когато ти понякога, пък и защо да крием, в последно време доста често, вечер се изсипваш у дома, доста развеселена и подпийнала, с поредната готина приятелка, и тя с точно такава неуспешна съдба, аз поне веднъж да съм те упрекнал, да съм те обвинил в нещо? Не. Аз дори покорно понасям твоите странни желания да ме споделиш с приятелката си. Участвам във вашите пиянски оргии. Забележи - само заради теб!
Освен това ми харесва дълго да съм в теб, да усещам топлината ти с всяка една от моите молекули и атоми, или даже просто да лежа редом с теб. Това ми доставя неземно блаженство. От това, че на теб ти е хубаво. От това, че те обичам!
Ти мечтаеш за дете. Много отдавна мечтаеш. Но моля те, не се надявай, че аз ще мога да ти помогна в това. Ти си умно момиче, всичко разбираш. Ако искаш дете, навярно трябва да си намериш някой мъж. Аз няма да те ревнувам. Е, само съвсем мъничко. Нали зная, че аз съм най-добрия. Който и да е той, моят съперник, ти все едно скришом ще се връщаш при мен, за да усещаш отново и отново онова, същото, истинското удоволствие. Знаеш ли, всъщност аз нямам конкуренти!
Аз съм такъв, какъвто съм, и ти трябва, разбираш ли, ТРЯБВА да възприемаш това като даденост!
Аз не мога да ти подаря повече от това - подарявам ти самия себе си.Само внимавай! Ползвай ме внимателно. Аз съм крехък, мога лесно да се счупя. Не ме гледай че изглеждам толкова могъщ, отвътре аз съм много тънко устроен и много чувствителен. Затова, не се опитвай да се скриеш зад мен като зад каменна стена. По-добре потърси други, както ти ги наричаш, "истински мъже от месо и говна".
Още веднъж те моля, отнасяй се към мен нежно и с любов, и аз ще ти служа дълго. За радост и на двама ни!
П.С. И не забравяй да ме миеш по-често!
С любов,
твой Дилдо.
Затова пък аз винаги съм с теб, по цели дни стоя у дома, смирено очаквайки теб, любима моя. Та ние практически сме едно семейство! Но ти все искаш повече, макар да знаеш, че не всичко е по силите ми.
Мила, умолявам те, цени ме заради търпението ми! Аз мога с часове да слушам твоя плач. Плач по несбъднатата ти съдба, по отсъствието на надеждно мъжко рамо. Но какво мога да направя аз, такъв съм си, какъвто съм, и не ми е по силите да ти помогна във всичко.
Мога с часове да слушам стоновете ти. Стонове на наслаждението от часовете, прекарани с мен. Да, това го мога! Но ти не трябва да ме укоряваш, че само за това съм годен, че не мога да ти помагам в домакинството и прочее, и прочее. Да, аз не съм създаден за домакинска работа! Аз съществувам единствено затова - да ти дарявам радост, онази интимна радост, която толкова много цениш. Единствено затова! И не смей да ме упрекваш, че за нищо друго не ставам.
Даже когато ти понякога, пък и защо да крием, в последно време доста често, вечер се изсипваш у дома, доста развеселена и подпийнала, с поредната готина приятелка, и тя с точно такава неуспешна съдба, аз поне веднъж да съм те упрекнал, да съм те обвинил в нещо? Не. Аз дори покорно понасям твоите странни желания да ме споделиш с приятелката си. Участвам във вашите пиянски оргии. Забележи - само заради теб!
Освен това ми харесва дълго да съм в теб, да усещам топлината ти с всяка една от моите молекули и атоми, или даже просто да лежа редом с теб. Това ми доставя неземно блаженство. От това, че на теб ти е хубаво. От това, че те обичам!
Ти мечтаеш за дете. Много отдавна мечтаеш. Но моля те, не се надявай, че аз ще мога да ти помогна в това. Ти си умно момиче, всичко разбираш. Ако искаш дете, навярно трябва да си намериш някой мъж. Аз няма да те ревнувам. Е, само съвсем мъничко. Нали зная, че аз съм най-добрия. Който и да е той, моят съперник, ти все едно скришом ще се връщаш при мен, за да усещаш отново и отново онова, същото, истинското удоволствие. Знаеш ли, всъщност аз нямам конкуренти!
Аз съм такъв, какъвто съм, и ти трябва, разбираш ли, ТРЯБВА да възприемаш това като даденост!
Аз не мога да ти подаря повече от това - подарявам ти самия себе си.Само внимавай! Ползвай ме внимателно. Аз съм крехък, мога лесно да се счупя. Не ме гледай че изглеждам толкова могъщ, отвътре аз съм много тънко устроен и много чувствителен. Затова, не се опитвай да се скриеш зад мен като зад каменна стена. По-добре потърси други, както ти ги наричаш, "истински мъже от месо и говна".
Още веднъж те моля, отнасяй се към мен нежно и с любов, и аз ще ти служа дълго. За радост и на двама ни!
П.С. И не забравяй да ме миеш по-често!
С любов,
твой Дилдо.