Явертъ....нещо ценно... :)
8 отговора
291 прегледа
Явертъ....нещо ценно... :)
Не знам дали някой е надничал в клуб Пороци. Ако да, сигурно е запознат с творчеството на автора, който вече една седица не ме оставя да спя....
Човекът просто е гений! Не мога да се сдържа и да не ви запозная с това откритие
За които се заинтригува и реши да прочете повече негови неща - ето в тази тема има много...
Аз специално избрах няколко - някои по тематиката на този клуб, други - понеже са ного яки - и ще ги постна тук - надявам се автора да не се сърди, че така усилено го рекламирам, ама сам си е виновен - като пише толкова добре, аз как мога със седмици да не спя и да го чета, а?
Ето пътвото произведение( а ето тук е оригиналното му местенце):
"Бръмбарът
Бръмбарът живее в тревата. Всъщност, да си бръмбар не е много приятно. Ти си малък, вониш и си противен на големите човеци и животни. Харесват те единствено птиците, но ти си уверен, че този им интерес към теб е дълбоко неправилен. Най-общо казано, направо е ужасно да си бръмбар - ако не те изядат ще те стъпчат. А ако не те стъпчат или изядат, значи си срещнал друг бръмбар, точно такъв малък, вонящ и противен. Удоволствието от такава среща е също доста съмнително. Но, както вече казахме, бръмбарът живее в тревата. А това, ако се замислиш - притежава несъмнени преимущества, ако го сравним с други местообитания. Голям човек си седи в къщи и иска трева - какво прави? Голям човек стисва в потна ръчичка книжна паричка (която на бръмбарите, между впрочем, въобще не им е нужна) и търси друг Голям човек, който може да му даде трева. Хубаво е да си Голям човек, който дава трева - носят ти книжни парички, а на теб самия не ти е притрябвало да търсиш друг Голям човек който дава трева. Само едно лошо има - има едни човеци, противни дори и на бръмбарите, които не обичат тревата (един бръмбар никога не би разбрал това) и затова те ловят човеците, които обичат тревата (не по-малко от бръмбарите) и изгарят цели поля с трева, в които поля живеят бръмбари (поради което бръмбарите не ги обичат особено). Но бръмбарът си живее добре, на него въобще не му трябват парички, и не му трябва да ходи да търси с тях това, което така и така расте изобилно наоколо. А най-зле от всички живее животното - то тича по горите, спи под храста, няма парички и тъпче тревата. "Ама че си животно", си мисли бръмбарът, когато поредното копито го натъпква в калта. Но този път бръмбарът сгреши, това не е животно, това е приятелят на човека - Кравата. Изяждайки тревата, в която живее бръмбарът, Кравата дава страхотно мляко, и на човека, който притежава тази Крава вече не му трябва да търси друг човек, стискайки хартиени парички в потното юмруче. Не, на него му е нужно единствено да знае къде живее бръмбарът и да може да дои Кравата."
Приятно четене
Daughter of the Night
Човекът просто е гений! Не мога да се сдържа и да не ви запозная с това откритие
За които се заинтригува и реши да прочете повече негови неща - ето в тази тема има много...
Аз специално избрах няколко - някои по тематиката на този клуб, други - понеже са ного яки - и ще ги постна тук - надявам се автора да не се сърди, че така усилено го рекламирам, ама сам си е виновен - като пише толкова добре
, аз как мога със седмици да не спя и да го чета, а?
Ето пътвото произведение( а ето тук е оригиналното му местенце):
"Бръмбарът
Бръмбарът живее в тревата. Всъщност, да си бръмбар не е много приятно. Ти си малък, вониш и си противен на големите човеци и животни. Харесват те единствено птиците, но ти си уверен, че този им интерес към теб е дълбоко неправилен. Най-общо казано, направо е ужасно да си бръмбар - ако не те изядат ще те стъпчат. А ако не те стъпчат или изядат, значи си срещнал друг бръмбар, точно такъв малък, вонящ и противен. Удоволствието от такава среща е също доста съмнително. Но, както вече казахме, бръмбарът живее в тревата. А това, ако се замислиш - притежава несъмнени преимущества, ако го сравним с други местообитания. Голям човек си седи в къщи и иска трева - какво прави? Голям човек стисва в потна ръчичка книжна паричка (която на бръмбарите, между впрочем, въобще не им е нужна) и търси друг Голям човек, който може да му даде трева. Хубаво е да си Голям човек, който дава трева - носят ти книжни парички, а на теб самия не ти е притрябвало да търсиш друг Голям човек който дава трева. Само едно лошо има - има едни човеци, противни дори и на бръмбарите, които не обичат тревата (един бръмбар никога не би разбрал това) и затова те ловят човеците, които обичат тревата (не по-малко от бръмбарите) и изгарят цели поля с трева, в които поля живеят бръмбари (поради което бръмбарите не ги обичат особено). Но бръмбарът си живее добре, на него въобще не му трябват парички, и не му трябва да ходи да търси с тях това, което така и така расте изобилно наоколо. А най-зле от всички живее животното - то тича по горите, спи под храста, няма парички и тъпче тревата. "Ама че си животно", си мисли бръмбарът, когато поредното копито го натъпква в калта. Но този път бръмбарът сгреши, това не е животно, това е приятелят на човека - Кравата. Изяждайки тревата, в която живее бръмбарът, Кравата дава страхотно мляко, и на човека, който притежава тази Крава вече не му трябва да търси друг човек, стискайки хартиени парички в потното юмруче. Не, на него му е нужно единствено да знае къде живее бръмбарът и да може да дои Кравата."
Приятно четене
Daughter of the Night
Редактирано от Лaнфeap на
Re: Явертъ...май е гений някакъв.... :)
Ето още едно произведение по тематиката от гениалният автор - Явертъ (а ето къде е в оригинал:
"Suicide Nation
Беше вечер. Не помня кога точно, май беше към пет часа. Или четири. Или какво значение има, по дяволите. Седях до прозореца, пушейки, откъм радиото се носеше "Heroes" на Бауи, а аз съзерцавах придвижването на живите съшества зад прозореца. Това правя понякога. Седя си и гледам и се уча как не трябва да се живее. Или как трябва. На кой ли му е притрябвала цялата тая риторика, скучно.
Седя си така и виждам как от прозореца на втория етаж на сградата отсреща изскача някакъв човек и пада на тротоара. Даже се учудих как така може да се случи такова нещо. А височината е около 5 метра, не повече. С две думи - пада той на тротоара, минувачите се втрещяват, вероятно си мислят - виж ти, какво ли не се случва по тоя свят. Някои се спират и зяпат. Други подминават. А човека си се изправя, макар и не веднага, и се прибира във входа. Голяма работа, мисля си.
Изведнъж гледам, от същия прозорец изпада същия човек. Гледай ти, викам си. Какво му има пък на тоя? А някои от хората наоколо пак се спират да зяпат, но мнозинството си подминават клатейки глави. Човека в това време се надига, наистина вече доста по-бавно, изправя се полека и се запътва към входа леко накуцвайки.
Накратко, скача си така човека в продължение на около два часа. И всеки следващ път се надигаше все по-бавно и все по-трудно стигаше до входа, все повече време му отнемаше да достигне обратно до прозореца за да скочи отново.
Отпред вече се беше събрала цяла тълпа и с интерес следеше развитието. А той, с упоритостта на маниак, все падаше и падаше. Ей сега ще довтаса и полицията, мислех си... И ето че той скочи и не се надигна повече, а така си и остана да лежи на плочките неподвижен, и всички стояха и чакаха и някои викаха "хайде бе, хайде!" и плюеха семки, а бабките млъкнаха и го гледаха, а той все не ставаше. "Голяма работа, майната му!" - помислиха си хората и продължиха по пътя си, а той така си и остана да лежи на тротоара.
"Майната му!" - помислих си и аз - "досадници" - взех лъжицата, лимонената киселина, запалката, дозата - и се одрязах. "Вървете по дяволите" - си мислех, когато започнах да се унасям, а някъде отдалеч до мен достигаше:
"And we could be heroes
just for one day..." "
Просто гениално
Daughter of the Night
:
"Suicide Nation
Беше вечер. Не помня кога точно, май беше към пет часа. Или четири. Или какво значение има, по дяволите. Седях до прозореца, пушейки, откъм радиото се носеше "Heroes" на Бауи, а аз съзерцавах придвижването на живите съшества зад прозореца. Това правя понякога. Седя си и гледам и се уча как не трябва да се живее. Или как трябва. На кой ли му е притрябвала цялата тая риторика, скучно.
Седя си така и виждам как от прозореца на втория етаж на сградата отсреща изскача някакъв човек и пада на тротоара. Даже се учудих как така може да се случи такова нещо. А височината е около 5 метра, не повече. С две думи - пада той на тротоара, минувачите се втрещяват, вероятно си мислят - виж ти, какво ли не се случва по тоя свят. Някои се спират и зяпат. Други подминават. А човека си се изправя, макар и не веднага, и се прибира във входа. Голяма работа, мисля си.
Изведнъж гледам, от същия прозорец изпада същия човек. Гледай ти, викам си. Какво му има пък на тоя? А някои от хората наоколо пак се спират да зяпат, но мнозинството си подминават клатейки глави. Човека в това време се надига, наистина вече доста по-бавно, изправя се полека и се запътва към входа леко накуцвайки.
Накратко, скача си така човека в продължение на около два часа. И всеки следващ път се надигаше все по-бавно и все по-трудно стигаше до входа, все повече време му отнемаше да достигне обратно до прозореца за да скочи отново.
Отпред вече се беше събрала цяла тълпа и с интерес следеше развитието. А той, с упоритостта на маниак, все падаше и падаше. Ей сега ще довтаса и полицията, мислех си... И ето че той скочи и не се надигна повече, а така си и остана да лежи на плочките неподвижен, и всички стояха и чакаха и някои викаха "хайде бе, хайде!" и плюеха семки, а бабките млъкнаха и го гледаха, а той все не ставаше. "Голяма работа, майната му!" - помислиха си хората и продължиха по пътя си, а той така си и остана да лежи на тротоара.
"Майната му!" - помислих си и аз - "досадници" - взех лъжицата, лимонената киселина, запалката, дозата - и се одрязах. "Вървете по дяволите" - си мислех, когато започнах да се унасям, а някъде отдалеч до мен достигаше:
"And we could be heroes
just for one day..." "
Просто гениално
Daughter of the Night
Редактирано от Лaнфeap на
Re: Явертъ.... гениален.... :)
Още един разказ от гениалният творец Явертъ - и съответно ето тук в оригинал ...отново по тематиката на клуба:
"Газова гангрена (писмо на модна тема)
гост Арнолд Шварценегер
Питаш ме защо не се лекувах - а помисли ли какво ме чака в болницата - тия доктори-убийци в бели престилки, безбожници-наркомани! В какво биха ме превърнали те с едничката си мисъл за дозата.
А ти можеш ли да ми обясниш защо стана лесбийка, м? Какво ти сторих, аз винаги съм мислел за теб. Грижех се за теб. Веднага разбрах от разказите ти, че тая курва Регина е намислила нещо и ето вие вече премятате крака една върху друга и наричате това "да бъдеш БИ" Какво БИ, по дяволите? Ти няма да бъдеш Би или ако бъдеш, то няма да е с мен! Помисли, лесбийке, поне веднъж в живота си помисли какво причиняваш на хората!
Арканзас, Арканзас, заминавай в Арканзас! Аз ще съм болен и вял с редки пристъпи и стъклен поглед - няма никога да се променя. Така че каво ми разправяш - Арканзас. Аз затлъстях, аз се потя, аз дълго не мога да свърша, защото нищичко не чувствам. За да не позная тъгата аз безжалостно ще изнасилвам цветенца.
Отговаряй! Отговаряй, кучко! Не искаш по човешки, лезбийке, не разбираш! Тогава ще поговоря с теб на езика на мафията - на тях всичко ще им разкажеш! Макар че какво са те в сравнение с лекарите - тези престъпници в бели престилки, наркотически психопати!
Цяла нощ ми се присънваха кошмари че ме карат да се подмивам и да ползвам презервативи.
А сега, собствено, на въпроса защо станах наркоман. Защото да се смяташ за наркоман е наркотик. Да притежаваш разширено съзнание (да си мислиш че го притежаваш, всъщност просто ти гъделичка някакви точки), да пишеш нещо си там, да пееш нещо си там или просто да лежиш в безсъзнателен ступор. Наркотично творчество. Наркотичното творчество на такива групи като "сайпръс хил" - това не е точно творчество, това е с какво са се наплюскали наобяд. Ще се натъпча и аз с нещо яко и ще напиша нещо такова, че всички ще изпопадат. Задължително.
- тези, които вземат по-слабичко ще почувстват респект в аспект съпричастност (и аз също взимам, само аз разбирам какво именно пише тоя, на останалите не им е дадено, ах как ме кефят тези негови кратки фрази, които никой не разбира);
- тези, които не употребяват ще стиснат устни - за нищо на света няма да кажат, че това са глупости, че не им е харесало, а тайничко ще завиждат на усещанията, на недостижимостта на автора. На смелостта му.
За смелост говоря преди всичко касаейки патетичните картини на загниващи наркомани. Пишещите такива книги, снимащите такива филми прекрасно знаят какво правят - пропагандират дрогата, омазвайки се в глазурата на обществения его-щоколад. И да говорим, че ето, видите ли, тук е описано как наркоманите се друсат, как те се влачат по помийните ями - това ще отврати зрителя/читателя. Бълвоч и демагогия. Всичко е точно така, само че наобратно. Дори и най-захлупения очилатко обезателно ще се натресе на мисълта "това трябва да е страхотно, щом хората са готови заради ТОВА да се подложат на такива мъки, само колко са смели, жестоки, готини... а аз се страхувам да се бода. А те не!" така се появява романтизацията на образа на наркомана, и младежта пада поголовно в капана.
А образът на наркомана е романтизиран - това е факт. Човечето, току що започнало да пуши трева, веднага започва да рисува навсякъде символа на марихуаната - листенцето коноп се върти ден и нощ пред очите му, той би го татуирал на зеницата си ако имаше такава възможност. За да продадеш диска си достатъчно е да сложиш на обложката добре познатия символ.
Отначало малко юношеска бунтарщина и после - здравей, зависимост. Така и аз станах наркоман и придобих ярка жизнена мотивация.
Така че сега нека тая Регина с големия кур (хаха!) да се жени за теб като един истински мъж - хахаха! А аз бях дотук! И няма да забравя как когато ме взимаха в наркологията ти ми говореше на "Ви". Защо сме на "Ви"? Та нали сме се ебали! Хахахаха! Разбирам - сексът с мен не сближава - ххахахах... Не разбирам как това дето правя може да се нарече секс, то така не прилича на онова по телевизора...
А ето я и истината - лесбийките и педерастите са хора, съществуващи в една плоскост. Картони. Понаблюдавай ги сама, тъпачке. За тях единственото, което знаят/умеят/гордеят се е че са лесбийки. Те правят сайтове, пеят и пишат за лесбийки и на лесбийки. Като болни се носят със своето лесбийство, навират го в лицето на всички, все едно призовавайки обществото на бой. А всъщност напомняйки на досадни бълхи. Наркоманите са също в постоянен сеанс със своята забележителност - имат сходна психология с половите извратеняци. При наркоманите е по-интровертна, но посланието е подобно.
Който защитава наркоманите бърборейки за права на човека нека сам да ходи да си получи отвертка във врата в някой подлез от превъзбуден 15-годишен иглонавт. И нека тогава майката на този либерал да осъжда "фашистките" ми възгледи, поправяйки в неделя ниската оградка и забърсвайки калта от снимката върху белия камък. Единственото, което ме спира да оплюя системата са притесненията на властите. Да се притесняват наркоманите е вече късно, но да се притесняват тези, които са на ръба - трябва. Който още не е загубил работата си, който още не е загубил всичкия си. Легализацията на дрогата - това е път към смъртта. Казвам това като (потенциален)наркоман. Ако легализират дори и простата трева, ще се тъпча непрекъснато с нея и ще ми се родят ненормални деца.
На кой ги приказвам тия? Ако писмото ми е много оплетено - писах го, изхождайки от следното: аз съм твоят приятел-наркоман избягал от наркологична клиника, а ти си гаджето ми, станала лесбийка докато съм се лекувал. Ясно? Какво ти е ясно?
Лайняни паразити в бели престилки! Казваха ми, че нямало наркомански хумор! Приятелят ми от детството Бордюра владееше до съвършенство този вид хумор. И само аз можех да оценя красотата на безмислените му фрази. Обаче не се смеех твърде. Защо? Ами защото Бордюра постоянно ми крънкаше пари за дрога и после не ги връщаше - ето ви го и хумора. Най-смешното е да разказват как някой се е предозирал - това е особена точка в кодекса на наркоманите, разказват го винаги образно, опулили очи показват кой как е стоял и кой как е лежал и кой как се е боцкал. Хумор ли - ето ви хумор. Наркоманският хумор, както и наркоманската музика сега пълзи нагоре, в мейнстрийма. И се появиха професионални наркомански хумористи. Аз например напълно съм постигнал същността на наркоманския хумор - трябва просто да пишеш пълни бесмислици:
приближава се риба-банан към косматия гъз на име "Жабо" и казва: "ГуууугиииииZZZZZZ!!!!"
Добре де. Да оставим опикаването на барикадите на лесбийките. Нека да си купят прибори и да пикаят прави, доказвайки че аз по рождение съм пълноценен (пикая прав), а на лесбийките им трябва допълнително маркучле и са непълноценни по рождение. Не могат да носят мъжки дрехи, а мъжете могат. Не могат дагоеба да си бръснат главите, а мъжете могат. Обличат мъжки дрехи, бръснат си главите и ходят все едно са се опикали през маркучлето.
Кой друг още не съм оплюл (разсеяност) а, най-добрите ми приятели до живот - еврейските програмисти. Те се учат в нашите университети и после отпрашват към Торонто и Онтарио. А нашият Гого Подвързвачев, който би могъл и той да влезе, го духа и работи на пазара като товарач. А родителите на Гого цял живот са плащали данъци, а двамата гогови дядовци лежат в суровата земя. А момичето на Гого ще работи като проститутка и пределът на мечтите и ще бъде Торонто, където живее Жорж Parmakoff, тъмнорус. Мен дамуебамайката не ме взимат в Онтарио, не ме искат, дамуебамайката...
Ционисти, имайте предвид, ако ме повалите, ще ме опиарите! Така че във ваш интерес е с мен всичко да е тип-топ. Някъде в началото на темата е написано как може човек да се свърже с мен в случай че някой поиска да купи острото ми и резонансно перо.
Който жали наркоманите е глупак. Те сами са си избрали смъртта. Вижте ме мен - жив съм. А вижте ги тях - мъртви. Хахахаха! И нека родителите на мъртвите наркомани да не плачат - никой друг освен тях не е виновен че децата им са станали наркомани. Ние всички сме се родили еднакви дечица без капка ум в главите. А че такива сте ги отгледали - ами ходете и се застреляйте! И нека и вашите родители (бабите & дядовци на наркоманите) нека също да се застрелят за това че са отгледали вас, които сте отгледали наркомани - лишеите на обществото. Прадядовците и прабабите нека да не ги закачаме за сега, те дори и да не са още мъртви скоро ще си умрат самички, нека не си слагаме грях на душата. Наркоманските родители - това са едни диверсанти, подлагащи бомба под основите на обществото.
"Кои сте вие и какво правите тук?" - крещях аз всеки ден на нарколозите. "Кърт Кобейн е мъртъв! И то от доста отдавна!" - ревяха ми те в отговор. Тези кръвопийци в бели престилки! Хомосексуалисти! Това е по-лошо от когато Бордюра падна от балкона на балкона на съседа отдолу, а ние слязохме на долния етаж и пребихме съседа за това че приятеля ни е паднал на балкона му.
Докторе, помагай, след като тя си тръгна ми са загуби ирекцията... О, простете, това е откъс от друго мое писмо... Но той е попаднал неслучайно тук. След този откъс развратените кучки от цял свят забележимо повяхнаха, те буквално затрепериха като желе. Аз спя на отворен прозорец.
Помоли двама турчина да ти направят сандвич и се успокой.
Ех, сега да имаше кокаин и хероин... (кръстосва крак върху крак)
Аз съм писател един път. Пиша в жанра екстремален хумор. Да кажем, направили са ми забележка че в текста съм прекалил с думата "наркотици", а аз тогава взимам и нарочно пиша: наркотици наркотици наркотици наркотици наркотици наркотици наркотици наркотици наркотици наркотици наркотици наркотици наркотици наркотици наркотици наркотици наркотици наркотици наркотици наркотици наркотици наркотици наркотици наркотици наркотици наркотици наркотици наркотици наркотици наркотици наркотици наркотици наркотици наркотици наркотици наркотици наркотици наркотици наркотици наркотици наркотици наркотици наркотици наркотици наркотици наркотици наркотици наркотици наркотици наркотици наркотици наркотици наркотици наркотици наркотици наркотици наркотици наркотици наркотици наркотици наркотици наркотици наркотици наркотици наркотици наркотици наркотици наркотици наркотици наркотици наркотици наркотици наркотици наркотици наркотици наркотици наркотици наркотици наркотици наркотици наркотици наркотици наркотици наркотици наркотици наркотици наркотици наркотици наркотици наркотици наркотици наркотици наркотици наркотици наркотици наркотици наркотици наркотици наркотици наркотици наркотици наркотици наркотици наркотици наркотици наркотици наркотици наркотици наркотици наркотици наркотици наркотици наркотици наркотици наркотици наркотици наркотици наркотици наркотици наркотици наркотици наркотици наркотици наркотици наркотици наркотици наркотици наркотици наркотици наркотици наркотици наркотици наркотици наркотици наркотици наркотици наркотици наркотици наркотици наркотици наркотици на ви, на! Яжте! И ходя нервно напред-назад из стаята. Или лягам и си мисля: "....." абе некоя мисла там.
(в горния абзац думата "наркотици" е употребена толкова много пъти изключително за да добави обем на текста. Както, между другото, и този коментар - заб. авт.)
Нещо се отплеснах. Стаята, в която лежах...(отегчителна описателна част, показваща, че автора не шари твърде в описанията, изрязана от Да_Биг_Систа_Из_Уочин)
Тук не мога да не приведа следната своя умна мисъл: мейнстриймът (поп-културата) - това е мътен поток от бълвоч, от който трябва да се пазиш като от огън, за да не си развалиш вкуса, да не погубиш себе си за ъндърграунда. Веднага щом някой стил се превърне в мейнстрийм, там веднага се хвърлят маса бездарници в жаждата си да се налочат и истинският нарко-меломан и як иглонавт изведнъж няма повече работа там.
Ти знаеш, че не изглеждам като наркоман. Макар че винаги съм искал да приличам на Кърт Кобейн. Опитвах да се сгърчвам и да треперя. Но на външен вид аз за жалост съм бабанка от тези които в автобуса винаги ги викат да помагат при качване и сваляне на бебешки колички.
Тате, тате, бате, тоест прощавай, скъпа, гърл ю ноу ми ай лав ю. ай лав ю. ю ноу ми, ай лав ю, гърл. (тананикайки си битълс)
Винаги твой pistolero,
явертъ
P.S. Ако писмото не ти е харесало, сторило ти се е скучно и безинтересно, специално съм написал този постскриптум. В него ще ти разкажа за онова, без което не минава нито едно мое писмо - пръднята. Пръднята обезателно е смешна, така че слушай:
Бог ме е дарил с рядката способност - аз пърдя дори и от грозде. Ароматите са запомнящи се, ярки. Случва се - пръднеш пред дамата, гледаш я в очите и хихикаш - аз, такова, пръднах.
P.P.S. Поканената звезда Арнолд Шварценегер трагично загина в самото начало на текста и затова не е споменат. За бекинг-вокали и масовки са използвани хипофизни джуджета и инвалиди, контрастно подсилващи красотата на разказвача.
P.P.P.S. Вижте само какви филми стават култови: "Трейнспотинг", "Страх и отвращение в Лас Вегас", Тарантино и компания... просветва една и съща тема. Ръстът на количеството наркомани и тези които пробват - това е ръст на аудиторията, която радва културни деятели като мен. Аз самият ги спрях. Но да се плюнча на тази тема мога до смъртта си, когато ще умра с порцеланови зъби някъде по плажовете на Маями от слънчев удар. И това са прекрасни филми - в "Трейнспотинг" показват че спокойно можеш да се откажеш от хероина, а в "Лас Вегас" - че можеш десетилетия да се тъпчеш с ЛСД и при това да бъдеш преуспяващ адвокат и журналист. Ето и аз съм въплъщение на успеха (кхъм кхъм - някой се изкашля тактично, но разказвача продължава) така че няма нищо страшно! Побоцкал си се и после си ги отказал - голяма работа... в краен случай може да смениш дрогата с алкохол - от него не се умира, ако щеш пий от сутрин до вечер. Особено ни помага в тази насока и МТВ с пичовските си реклами и скейтбордни банди... интересно, дали мозъка ми ще се възстанови с времето?
P.P.P.P.S. Тая седмица взимам заплата - хихихих - заплатка и парички -хихихих... а жените правят аборти - хихихих - измъкват им децата от коремите със щипци - хихихих - аборти - хрустят детските черепчета - хихихих... а аз си имам заплатка и парички - хихихих... (държи се като омраз)
P.P.P.P.P.S. Защо написах това писмо? За да имаш какво да четеш докато се свиваш в болницата - разяждана отвътре от рак.
P.P.P.P.P.P.S. Ай уонт ту сий блъд он май дик! Само прочети какво писъмце ми прати кучката Регина докато лежах в наркологията, получих го и избягах:
Е, как е, младоженеца - все се лекуваме, а? Лекувай се, лекувай... да ти кажа че да не те излъже някой - ще видиш вече възлюблената си колкото си виждаш ушите! Хаха! Ей сегинка ще се оправим с това... скоро ще получиш писъмце, а в писъмцето ще пише: "прости ми, аз обикнах друг човек!" А ти какво си мислиш - докато се излежаваш по наркологиите момичето да подивява самичка тука, така ли? Отваряй торбата по-широко! Както се казва - МРЪДНИ ДА СЕДНА, БРАТО!
P.P.P.P.P.P.P.S. Не искам да те лъжа - позволи ми да се пошегувам! Гледам се и се питам - КАК СИ МЕ ТЪРПЯЛА?"
Daughter of the Night
...отново по тематиката на клуба:
"Газова гангрена (писмо на модна тема)
гост Арнолд Шварценегер
Питаш ме защо не се лекувах - а помисли ли какво ме чака в болницата - тия доктори-убийци в бели престилки, безбожници-наркомани! В какво биха ме превърнали те с едничката си мисъл за дозата.
А ти можеш ли да ми обясниш защо стана лесбийка, м? Какво ти сторих, аз винаги съм мислел за теб. Грижех се за теб. Веднага разбрах от разказите ти, че тая курва Регина е намислила нещо и ето вие вече премятате крака една върху друга и наричате това "да бъдеш БИ" Какво БИ, по дяволите? Ти няма да бъдеш Би или ако бъдеш, то няма да е с мен! Помисли, лесбийке, поне веднъж в живота си помисли какво причиняваш на хората!
Арканзас, Арканзас, заминавай в Арканзас! Аз ще съм болен и вял с редки пристъпи и стъклен поглед - няма никога да се променя. Така че каво ми разправяш - Арканзас. Аз затлъстях, аз се потя, аз дълго не мога да свърша, защото нищичко не чувствам. За да не позная тъгата аз безжалостно ще изнасилвам цветенца.
Отговаряй! Отговаряй, кучко! Не искаш по човешки, лезбийке, не разбираш! Тогава ще поговоря с теб на езика на мафията - на тях всичко ще им разкажеш! Макар че какво са те в сравнение с лекарите - тези престъпници в бели престилки, наркотически психопати!
Цяла нощ ми се присънваха кошмари че ме карат да се подмивам и да ползвам презервативи.
А сега, собствено, на въпроса защо станах наркоман. Защото да се смяташ за наркоман е наркотик. Да притежаваш разширено съзнание (да си мислиш че го притежаваш, всъщност просто ти гъделичка някакви точки), да пишеш нещо си там, да пееш нещо си там или просто да лежиш в безсъзнателен ступор. Наркотично творчество. Наркотичното творчество на такива групи като "сайпръс хил" - това не е точно творчество, това е с какво са се наплюскали наобяд. Ще се натъпча и аз с нещо яко и ще напиша нещо такова, че всички ще изпопадат. Задължително.
- тези, които вземат по-слабичко ще почувстват респект в аспект съпричастност (и аз също взимам, само аз разбирам какво именно пише тоя, на останалите не им е дадено, ах как ме кефят тези негови кратки фрази, които никой не разбира);
- тези, които не употребяват ще стиснат устни - за нищо на света няма да кажат, че това са глупости, че не им е харесало, а тайничко ще завиждат на усещанията, на недостижимостта на автора. На смелостта му.
За смелост говоря преди всичко касаейки патетичните картини на загниващи наркомани. Пишещите такива книги, снимащите такива филми прекрасно знаят какво правят - пропагандират дрогата, омазвайки се в глазурата на обществения его-щоколад. И да говорим, че ето, видите ли, тук е описано как наркоманите се друсат, как те се влачат по помийните ями - това ще отврати зрителя/читателя. Бълвоч и демагогия. Всичко е точно така, само че наобратно. Дори и най-захлупения очилатко обезателно ще се натресе на мисълта "това трябва да е страхотно, щом хората са готови заради ТОВА да се подложат на такива мъки, само колко са смели, жестоки, готини... а аз се страхувам да се бода. А те не!" така се появява романтизацията на образа на наркомана, и младежта пада поголовно в капана.
А образът на наркомана е романтизиран - това е факт. Човечето, току що започнало да пуши трева, веднага започва да рисува навсякъде символа на марихуаната - листенцето коноп се върти ден и нощ пред очите му, той би го татуирал на зеницата си ако имаше такава възможност. За да продадеш диска си достатъчно е да сложиш на обложката добре познатия символ.
Отначало малко юношеска бунтарщина и после - здравей, зависимост. Така и аз станах наркоман и придобих ярка жизнена мотивация.
Така че сега нека тая Регина с големия кур (хаха!) да се жени за теб като един истински мъж - хахаха! А аз бях дотук! И няма да забравя как когато ме взимаха в наркологията ти ми говореше на "Ви". Защо сме на "Ви"? Та нали сме се ебали! Хахахаха! Разбирам - сексът с мен не сближава - ххахахах... Не разбирам как това дето правя може да се нарече секс, то така не прилича на онова по телевизора...
А ето я и истината - лесбийките и педерастите са хора, съществуващи в една плоскост. Картони. Понаблюдавай ги сама, тъпачке. За тях единственото, което знаят/умеят/гордеят се е че са лесбийки. Те правят сайтове, пеят и пишат за лесбийки и на лесбийки. Като болни се носят със своето лесбийство, навират го в лицето на всички, все едно призовавайки обществото на бой. А всъщност напомняйки на досадни бълхи. Наркоманите са също в постоянен сеанс със своята забележителност - имат сходна психология с половите извратеняци. При наркоманите е по-интровертна, но посланието е подобно.
Който защитава наркоманите бърборейки за права на човека нека сам да ходи да си получи отвертка във врата в някой подлез от превъзбуден 15-годишен иглонавт. И нека тогава майката на този либерал да осъжда "фашистките" ми възгледи, поправяйки в неделя ниската оградка и забърсвайки калта от снимката върху белия камък. Единственото, което ме спира да оплюя системата са притесненията на властите. Да се притесняват наркоманите е вече късно, но да се притесняват тези, които са на ръба - трябва. Който още не е загубил работата си, който още не е загубил всичкия си. Легализацията на дрогата - това е път към смъртта. Казвам това като (потенциален)наркоман. Ако легализират дори и простата трева, ще се тъпча непрекъснато с нея и ще ми се родят ненормални деца.
На кой ги приказвам тия? Ако писмото ми е много оплетено - писах го, изхождайки от следното: аз съм твоят приятел-наркоман избягал от наркологична клиника, а ти си гаджето ми, станала лесбийка докато съм се лекувал. Ясно? Какво ти е ясно?
Лайняни паразити в бели престилки! Казваха ми, че нямало наркомански хумор! Приятелят ми от детството Бордюра владееше до съвършенство този вид хумор. И само аз можех да оценя красотата на безмислените му фрази. Обаче не се смеех твърде. Защо? Ами защото Бордюра постоянно ми крънкаше пари за дрога и после не ги връщаше - ето ви го и хумора. Най-смешното е да разказват как някой се е предозирал - това е особена точка в кодекса на наркоманите, разказват го винаги образно, опулили очи показват кой как е стоял и кой как е лежал и кой как се е боцкал. Хумор ли - ето ви хумор. Наркоманският хумор, както и наркоманската музика сега пълзи нагоре, в мейнстрийма. И се появиха професионални наркомански хумористи. Аз например напълно съм постигнал същността на наркоманския хумор - трябва просто да пишеш пълни бесмислици:
приближава се риба-банан към косматия гъз на име "Жабо" и казва: "ГуууугиииииZZZZZZ!!!!"
Добре де. Да оставим опикаването на барикадите на лесбийките. Нека да си купят прибори и да пикаят прави, доказвайки че аз по рождение съм пълноценен (пикая прав), а на лесбийките им трябва допълнително маркучле и са непълноценни по рождение. Не могат да носят мъжки дрехи, а мъжете могат. Не могат дагоеба да си бръснат главите, а мъжете могат. Обличат мъжки дрехи, бръснат си главите и ходят все едно са се опикали през маркучлето.
Кой друг още не съм оплюл (разсеяност) а, най-добрите ми приятели до живот - еврейските програмисти. Те се учат в нашите университети и после отпрашват към Торонто и Онтарио. А нашият Гого Подвързвачев, който би могъл и той да влезе, го духа и работи на пазара като товарач. А родителите на Гого цял живот са плащали данъци, а двамата гогови дядовци лежат в суровата земя. А момичето на Гого ще работи като проститутка и пределът на мечтите и ще бъде Торонто, където живее Жорж Parmakoff, тъмнорус. Мен дамуебамайката не ме взимат в Онтарио, не ме искат, дамуебамайката...
Ционисти, имайте предвид, ако ме повалите, ще ме опиарите! Така че във ваш интерес е с мен всичко да е тип-топ. Някъде в началото на темата е написано как може човек да се свърже с мен в случай че някой поиска да купи острото ми и резонансно перо.
Който жали наркоманите е глупак. Те сами са си избрали смъртта. Вижте ме мен - жив съм. А вижте ги тях - мъртви. Хахахаха! И нека родителите на мъртвите наркомани да не плачат - никой друг освен тях не е виновен че децата им са станали наркомани. Ние всички сме се родили еднакви дечица без капка ум в главите. А че такива сте ги отгледали - ами ходете и се застреляйте! И нека и вашите родители (бабите & дядовци на наркоманите) нека също да се застрелят за това че са отгледали вас, които сте отгледали наркомани - лишеите на обществото. Прадядовците и прабабите нека да не ги закачаме за сега, те дори и да не са още мъртви скоро ще си умрат самички, нека не си слагаме грях на душата. Наркоманските родители - това са едни диверсанти, подлагащи бомба под основите на обществото.
"Кои сте вие и какво правите тук?" - крещях аз всеки ден на нарколозите. "Кърт Кобейн е мъртъв! И то от доста отдавна!" - ревяха ми те в отговор. Тези кръвопийци в бели престилки! Хомосексуалисти! Това е по-лошо от когато Бордюра падна от балкона на балкона на съседа отдолу, а ние слязохме на долния етаж и пребихме съседа за това че приятеля ни е паднал на балкона му.
Докторе, помагай, след като тя си тръгна ми са загуби ирекцията... О, простете, това е откъс от друго мое писмо... Но той е попаднал неслучайно тук. След този откъс развратените кучки от цял свят забележимо повяхнаха, те буквално затрепериха като желе. Аз спя на отворен прозорец.
Помоли двама турчина да ти направят сандвич и се успокой.
Ех, сега да имаше кокаин и хероин... (кръстосва крак върху крак)
Аз съм писател един път. Пиша в жанра екстремален хумор. Да кажем, направили са ми забележка че в текста съм прекалил с думата "наркотици", а аз тогава взимам и нарочно пиша: наркотици наркотици наркотици наркотици наркотици наркотици наркотици наркотици наркотици наркотици наркотици наркотици наркотици наркотици наркотици наркотици наркотици наркотици наркотици наркотици наркотици наркотици наркотици наркотици наркотици наркотици наркотици наркотици наркотици наркотици наркотици наркотици наркотици наркотици наркотици наркотици наркотици наркотици наркотици наркотици наркотици наркотици наркотици наркотици наркотици наркотици наркотици наркотици наркотици наркотици наркотици наркотици наркотици наркотици наркотици наркотици наркотици наркотици наркотици наркотици наркотици наркотици наркотици наркотици наркотици наркотици наркотици наркотици наркотици наркотици наркотици наркотици наркотици наркотици наркотици наркотици наркотици наркотици наркотици наркотици наркотици наркотици наркотици наркотици наркотици наркотици наркотици наркотици наркотици наркотици наркотици наркотици наркотици наркотици наркотици наркотици наркотици наркотици наркотици наркотици наркотици наркотици наркотици наркотици наркотици наркотици наркотици наркотици наркотици наркотици наркотици наркотици наркотици наркотици наркотици наркотици наркотици наркотици наркотици наркотици наркотици наркотици наркотици наркотици наркотици наркотици наркотици наркотици наркотици наркотици наркотици наркотици наркотици наркотици наркотици наркотици наркотици наркотици наркотици наркотици наркотици на ви, на! Яжте! И ходя нервно напред-назад из стаята. Или лягам и си мисля: "....." абе некоя мисла там.
(в горния абзац думата "наркотици" е употребена толкова много пъти изключително за да добави обем на текста. Както, между другото, и този коментар - заб. авт.)
Нещо се отплеснах. Стаята, в която лежах...(отегчителна описателна част, показваща, че автора не шари твърде в описанията, изрязана от Да_Биг_Систа_Из_Уочин)
Тук не мога да не приведа следната своя умна мисъл: мейнстриймът (поп-културата) - това е мътен поток от бълвоч, от който трябва да се пазиш като от огън, за да не си развалиш вкуса, да не погубиш себе си за ъндърграунда. Веднага щом някой стил се превърне в мейнстрийм, там веднага се хвърлят маса бездарници в жаждата си да се налочат и истинският нарко-меломан и як иглонавт изведнъж няма повече работа там.
Ти знаеш, че не изглеждам като наркоман. Макар че винаги съм искал да приличам на Кърт Кобейн. Опитвах да се сгърчвам и да треперя. Но на външен вид аз за жалост съм бабанка от тези които в автобуса винаги ги викат да помагат при качване и сваляне на бебешки колички.
Тате, тате, бате, тоест прощавай, скъпа, гърл ю ноу ми ай лав ю. ай лав ю. ю ноу ми, ай лав ю, гърл. (тананикайки си битълс)
Винаги твой pistolero,
явертъ
P.S. Ако писмото не ти е харесало, сторило ти се е скучно и безинтересно, специално съм написал този постскриптум. В него ще ти разкажа за онова, без което не минава нито едно мое писмо - пръднята. Пръднята обезателно е смешна, така че слушай:
Бог ме е дарил с рядката способност - аз пърдя дори и от грозде. Ароматите са запомнящи се, ярки. Случва се - пръднеш пред дамата, гледаш я в очите и хихикаш - аз, такова, пръднах.
P.P.S. Поканената звезда Арнолд Шварценегер трагично загина в самото начало на текста и затова не е споменат. За бекинг-вокали и масовки са използвани хипофизни джуджета и инвалиди, контрастно подсилващи красотата на разказвача.
P.P.P.S. Вижте само какви филми стават култови: "Трейнспотинг", "Страх и отвращение в Лас Вегас", Тарантино и компания... просветва една и съща тема. Ръстът на количеството наркомани и тези които пробват - това е ръст на аудиторията, която радва културни деятели като мен. Аз самият ги спрях. Но да се плюнча на тази тема мога до смъртта си, когато ще умра с порцеланови зъби някъде по плажовете на Маями от слънчев удар. И това са прекрасни филми - в "Трейнспотинг" показват че спокойно можеш да се откажеш от хероина, а в "Лас Вегас" - че можеш десетилетия да се тъпчеш с ЛСД и при това да бъдеш преуспяващ адвокат и журналист. Ето и аз съм въплъщение на успеха (кхъм кхъм - някой се изкашля тактично, но разказвача продължава) така че няма нищо страшно! Побоцкал си се и после си ги отказал - голяма работа... в краен случай може да смениш дрогата с алкохол - от него не се умира, ако щеш пий от сутрин до вечер. Особено ни помага в тази насока и МТВ с пичовските си реклами и скейтбордни банди... интересно, дали мозъка ми ще се възстанови с времето?
P.P.P.P.S. Тая седмица взимам заплата - хихихих - заплатка и парички -хихихих... а жените правят аборти - хихихих - измъкват им децата от коремите със щипци - хихихих - аборти - хрустят детските черепчета - хихихих... а аз си имам заплатка и парички - хихихих... (държи се като омраз)
P.P.P.P.P.S. Защо написах това писмо? За да имаш какво да четеш докато се свиваш в болницата - разяждана отвътре от рак.
P.P.P.P.P.P.S. Ай уонт ту сий блъд он май дик! Само прочети какво писъмце ми прати кучката Регина докато лежах в наркологията, получих го и избягах:
Е, как е, младоженеца - все се лекуваме, а? Лекувай се, лекувай... да ти кажа че да не те излъже някой - ще видиш вече възлюблената си колкото си виждаш ушите! Хаха! Ей сегинка ще се оправим с това... скоро ще получиш писъмце, а в писъмцето ще пише: "прости ми, аз обикнах друг човек!" А ти какво си мислиш - докато се излежаваш по наркологиите момичето да подивява самичка тука, така ли? Отваряй торбата по-широко! Както се казва - МРЪДНИ ДА СЕДНА, БРАТО!
P.P.P.P.P.P.P.S. Не искам да те лъжа - позволи ми да се пошегувам! Гледам се и се питам - КАК СИ МЕ ТЪРПЯЛА?"
Daughter of the Night
Редактирано от Лaнфeap на
Re: Явертъ... е...немам думи... :)
Ето го и четвъртият разказ от Явертъ, вече не е по темата, или поне не съвсем, ама кой знае всъщност... да не забравя и оригиналното му местенце:
"Съдбата
Както всеки уикенд, и този път червея в задника не ми дава мира. Нужен ми е екшън. Нужен ми е път и приключения. Неизвестността ме привлича. Тоя път помъкнах и Жоро с мен.
Накратко, къде отивахме и защо - сега няма никакво значение. Главното в това, което се случи тогава не е посоката, нито дестинацията. Пътувахме с кола. Жоро зад волана, аз отпред до него а Дребния отзад по средата. Дребния, както всички деца, постоянно питаше нещо или бърбореше там за нещо си. По пътя пред нас - отклонение. Ние, разбира се, сме наляво. Аз го знаех, но точно в този момент реших да запаля. Накратко - докато намеря цигара, кибрит, докато затворя прозореца да не ми духа, докато запаля и проспахме отклонението. Отвлякох се нещо и не забелязах как Жорката вместо наляво продължи направо.
Пуша и разглеждам огромен купест облак. Синьо небе и бели пухкави облачета - едно от любимите ми съчетания. Хубаво е, мамка му. Откъсвам се и поглеждам пътя. Всичко е нормално. Скорост. Прохлада от прозореца. Но изведнъж, като че отникъде, се появява малък ментален дискомфорт. Някой започна съвсем тихо да почуква отвътре по черепната ми кутия. Едва - едва. Нищо не разбирам. Едно е ясно - нещо не е така. Но все още е съвсем вяло и далечно, така че не му обръщам внимание. Пуша и се опитвам да се съсредоточа върху едва доловимото чувство.
Движим се, пътуваме. Все повече се отдалечаваме от правилния път. Почти в перпендикулярно направление. Дребния продължава да ми пречи с бърборенето си да се вслушам в себе си и да разбера какво става в края на краищата. Минават 10-15 минути преди да се появят първите смътни догадки. Купестият ми облак още тогава беше направо по курса, а сега остана някъде отляво и назад. И слънцето. Слънцето винаги ни е било отляво, а сега блестеше също някъде назад. Напрежението ми растеше. Исках да се убедя, че не сме там където трябва. Продължавах да мълча и да чакам някакъв знак. Нещо, което окончателно да ме убеди преди да заговоря. Но нямаше нищо такова.
От това, че се отдалечавахме от града радиото започна да шуми и Жоро го изключи. И странно защо, но Дребния също най-после млъкна. Възцари се тишина. Само тихото бучене на двигателя и свистенето на вятъра в отворения прозорец. Но тишината беше някак неспокойна. Натоварваща и нагнетяваща напрежението. Има такава тишина. Само си го помислих и на 200 метра отпред по пътя изскочи някакво куче. Изскочи право на средата на нашето платно и побягна срещу колата. Някак си яростно и право срещу нас. Всичко стана почти мигновено. В последния момент видях очите. Не знам дали може да се чете нещо в очите на животно, но видях там огромно състрадание. Нищо, освен състрадание. Силният трясък разтресе цялата кола. Знаех, че е мъртво.
Защо не наби спирачки? Всичко е правилно. Скоростта е висока, насрещна кола, отзад също имаше някой - достатъчно близо. Нито да кривнеш, нито да спреш. В такива случаи трябва да натиснеш газта и да се молиш. Той така и направи. Всичко е правилно. Никой няма вина. След 50 метра отбихме край пътя и спряхме. Излязох от колата и се огледах. Още по-натам, на около километър, се виждаше зеления покрив на бензиностанция, на кято много пъти съм зареждал. Това беше детайла, който окончателно ме убеди, че сме на погрешния път. Казах го на Жоро. Обърнахме и подкарахме обратно. В крайна сметка стигнахме там, закъдето бяхме тръгнали. Но всичко беше вече някак си по-друго. Всичко стана второстепенно. Независимо от нас.
Главното е друго. Представете си: Ние си вървим по нашия си път, губим се в съвсем друга посока, правим почти 30 км за да прегазим някакво куче и после да се върнем обратно и да продължим по своя си път. Как ви се струва такава отбивка? И най-странното от всичко е, че съм сигурен че кучето ни отведе там. То ни чакаше. Не знам колко дълго, но то чакаше точно нас. Не някой си там който се случи, а именно нас. То ни контролираше. То организира всичко според собственото си желание. За самото себе си. Или за нас... "
Готини са, нали?
Daughter of the Night
:
"Съдбата
Както всеки уикенд, и този път червея в задника не ми дава мира. Нужен ми е екшън. Нужен ми е път и приключения. Неизвестността ме привлича. Тоя път помъкнах и Жоро с мен.
Накратко, къде отивахме и защо - сега няма никакво значение. Главното в това, което се случи тогава не е посоката, нито дестинацията. Пътувахме с кола. Жоро зад волана, аз отпред до него а Дребния отзад по средата. Дребния, както всички деца, постоянно питаше нещо или бърбореше там за нещо си. По пътя пред нас - отклонение. Ние, разбира се, сме наляво. Аз го знаех, но точно в този момент реших да запаля. Накратко - докато намеря цигара, кибрит, докато затворя прозореца да не ми духа, докато запаля и проспахме отклонението. Отвлякох се нещо и не забелязах как Жорката вместо наляво продължи направо.
Пуша и разглеждам огромен купест облак. Синьо небе и бели пухкави облачета - едно от любимите ми съчетания. Хубаво е, мамка му. Откъсвам се и поглеждам пътя. Всичко е нормално. Скорост. Прохлада от прозореца. Но изведнъж, като че отникъде, се появява малък ментален дискомфорт. Някой започна съвсем тихо да почуква отвътре по черепната ми кутия. Едва - едва. Нищо не разбирам. Едно е ясно - нещо не е така. Но все още е съвсем вяло и далечно, така че не му обръщам внимание. Пуша и се опитвам да се съсредоточа върху едва доловимото чувство.
Движим се, пътуваме. Все повече се отдалечаваме от правилния път. Почти в перпендикулярно направление. Дребния продължава да ми пречи с бърборенето си да се вслушам в себе си и да разбера какво става в края на краищата. Минават 10-15 минути преди да се появят първите смътни догадки. Купестият ми облак още тогава беше направо по курса, а сега остана някъде отляво и назад. И слънцето. Слънцето винаги ни е било отляво, а сега блестеше също някъде назад. Напрежението ми растеше. Исках да се убедя, че не сме там където трябва. Продължавах да мълча и да чакам някакъв знак. Нещо, което окончателно да ме убеди преди да заговоря. Но нямаше нищо такова.
От това, че се отдалечавахме от града радиото започна да шуми и Жоро го изключи. И странно защо, но Дребния също най-после млъкна. Възцари се тишина. Само тихото бучене на двигателя и свистенето на вятъра в отворения прозорец. Но тишината беше някак неспокойна. Натоварваща и нагнетяваща напрежението. Има такава тишина. Само си го помислих и на 200 метра отпред по пътя изскочи някакво куче. Изскочи право на средата на нашето платно и побягна срещу колата. Някак си яростно и право срещу нас. Всичко стана почти мигновено. В последния момент видях очите. Не знам дали може да се чете нещо в очите на животно, но видях там огромно състрадание. Нищо, освен състрадание. Силният трясък разтресе цялата кола. Знаех, че е мъртво.
Защо не наби спирачки? Всичко е правилно. Скоростта е висока, насрещна кола, отзад също имаше някой - достатъчно близо. Нито да кривнеш, нито да спреш. В такива случаи трябва да натиснеш газта и да се молиш. Той така и направи. Всичко е правилно. Никой няма вина. След 50 метра отбихме край пътя и спряхме. Излязох от колата и се огледах. Още по-натам, на около километър, се виждаше зеления покрив на бензиностанция, на кято много пъти съм зареждал. Това беше детайла, който окончателно ме убеди, че сме на погрешния път. Казах го на Жоро. Обърнахме и подкарахме обратно. В крайна сметка стигнахме там, закъдето бяхме тръгнали. Но всичко беше вече някак си по-друго. Всичко стана второстепенно. Независимо от нас.
Главното е друго. Представете си: Ние си вървим по нашия си път, губим се в съвсем друга посока, правим почти 30 км за да прегазим някакво куче и после да се върнем обратно и да продължим по своя си път. Как ви се струва такава отбивка? И най-странното от всичко е, че съм сигурен че кучето ни отведе там. То ни чакаше. Не знам колко дълго, но то чакаше точно нас. Не някой си там който се случи, а именно нас. То ни контролираше. То организира всичко според собственото си желание. За самото себе си. Или за нас... "
Готини са, нали?
Daughter of the Night
Редактирано от Лaнфeap на
Re: Явертъ...трябва да се прочете... :)
В този пост ще сложа две по-късички произведения, които много ме изкефиха и с това ще приключа представянето на автора, пък който иска да прочете още - ето тук в клуб Пороци има мнооого
"Размисли
Имам всичко, каквото искам. С много малки изключения. Това ме лишава от дълбочината. Живея на плиткото, плацикам се и си пея. Смея се често. Защото не мисля за страшни неща както преди. Преди мислех за разни опасности и как първа да ги издебна изотзад. Обаче в момента ги няма. В момента има само хубави неща. А когато бях на тъмно, ми беше кофти. Нямаше лъч, нищо нямаше.
А сега... сега само ако се случи някоя стара песен да засвири, само тогава си спомням за тъгата. Една такава ми свири в момента. И ми става едно уютно някак си, и носталгично, защото е била моя си изстрадана тъга... Сигурно съм егоист. Може човек да индуцира някакъв вид щастие, примерно временно - ако се напие да речем, и се чувства щастлив. Но... да искаш да върнеш усещането за тъга, понеже ти липсва някак си, понеже дълго е било при теб преди... това май не съм го чувала. Но може и да го има, просто не ми се е случвало до сега.
Писва ми от равномерност. Искам нещо да ме разтърси. Но все пак да е нещо хубаво защото не обичам страшни неща да ме разтърсват. Но не знам какво да бъде то. Трябва само да го пожелая, и ще се случи. Научих се да случвам нещата. Някои се случват по-лесно, други - по-трудно, а трети - се случват чрез нещо четвърто.
Слушайки тази музика си спомням за хората, които са били добри с мен когато бях в тъмното. И се връщат още разни спомени. В самите спомени няма тъга, а има тъга по самите спомени. Спомням си за отдавна нечувани кюта, отдавна невиждани лица, и за тези, които от миналото ми са останали в сегашното. И опитвам да отгатвам кои от тях ще останат в бъдещето.
Не е ли всичко някак си празно, предречено и твърде безинтересно? И нещастието и щастието? Или е просто скука..., или съм "шило в торба" и се чудя каква още глупост да измисля?
Изобщо... има ли какво да се говори за света и за живота? Май не остана много. Май всичко изприказвахе... Всичко е ясно. Всичко. Скука просто. Може би трябва да започна да играя на тото. Или...?"
Реинкарнация
Два още не съвсем развити зародиша разговарят в корема на бременна жена.
Единият от тях е вярващ (В), а другият - невярващ (Н).
Н: Вярваш ли, че съществува живот след раждането?
В: Да, разбира се. На всички е известно, че живот след раждането съществува. Ние сме тук едиствено за да станем достатъчно силни и готови за това, което ни чака после.
Н: Ама че глупост! За никакъв живот след раждането не може да става дума! Ти можеш ли да си представиш как би изглеждал такъв един живот?
В: Не са ми известни всички детайли, но вярвам, че там ще има много светлина, и че може би ще ходим сами и ще се храним през собствените си усти.
Н: Глупости на търкалета! Да ходиш сам и да се храниш със собствената си уста е не-въз-мож-но! Та това е направо смешно! Та нали си имаме пъпна връв, която ни храни. Знаеш ли, ето какво ще ти кажа: невъзможно е да съществува живот след раждането, защото живота ни, а и нашата пъпна връв са и без това достатъчно кратки.
В: Сигурен съм, че това е възможно. Всичко ще бъде просто малко по-различно. Лесно е да си го представиш.
Н: Но нали оттам никога никой не се е връщал! Животът просто свършва с раждането. И въобще, живота - това е просто едно голямо страдание в тъмнината.
В: Не, не и не! Аз не знам точно как би изглеждал нашият живот след раждането, но съм уверен, че във всеки случай там ще видим Мама и тя ще се погрижи за нас.
Н: Мама? Ти вярваш в Мама? И къде се намира тя, според теб?
В: Тя е навсякъде около нас, ние сме в нея и благодарение на нея се движим и живеем, без нея ние просто не можем да съществуваме.
Н: Пълни глупости! Аз не съм виждал никаква Мама, и затова е очевидно, че тя просто не съществува!
В: Не мога да се съглася с теб. Та нали понякога, когато всичко наоколо е затихнало, можем да чуем как тя пее, и да почувстваме как тя гали нашия свят. Аз твърдо вярвам, че истинският живот започва след раждането. А ти?"
Daughter of the Night
"Размисли
Имам всичко, каквото искам. С много малки изключения. Това ме лишава от дълбочината. Живея на плиткото, плацикам се и си пея. Смея се често. Защото не мисля за страшни неща както преди. Преди мислех за разни опасности и как първа да ги издебна изотзад. Обаче в момента ги няма. В момента има само хубави неща. А когато бях на тъмно, ми беше кофти. Нямаше лъч, нищо нямаше.
А сега... сега само ако се случи някоя стара песен да засвири, само тогава си спомням за тъгата. Една такава ми свири в момента. И ми става едно уютно някак си, и носталгично, защото е била моя си изстрадана тъга... Сигурно съм егоист. Може човек да индуцира някакъв вид щастие, примерно временно - ако се напие да речем, и се чувства щастлив. Но... да искаш да върнеш усещането за тъга, понеже ти липсва някак си, понеже дълго е било при теб преди... това май не съм го чувала. Но може и да го има, просто не ми се е случвало до сега.
Писва ми от равномерност. Искам нещо да ме разтърси. Но все пак да е нещо хубаво защото не обичам страшни неща да ме разтърсват. Но не знам какво да бъде то. Трябва само да го пожелая, и ще се случи. Научих се да случвам нещата. Някои се случват по-лесно, други - по-трудно, а трети - се случват чрез нещо четвърто.
Слушайки тази музика си спомням за хората, които са били добри с мен когато бях в тъмното. И се връщат още разни спомени. В самите спомени няма тъга, а има тъга по самите спомени. Спомням си за отдавна нечувани кюта, отдавна невиждани лица, и за тези, които от миналото ми са останали в сегашното. И опитвам да отгатвам кои от тях ще останат в бъдещето.
Не е ли всичко някак си празно, предречено и твърде безинтересно? И нещастието и щастието? Или е просто скука..., или съм "шило в торба" и се чудя каква още глупост да измисля?
Изобщо... има ли какво да се говори за света и за живота? Май не остана много. Май всичко изприказвахе... Всичко е ясно. Всичко. Скука просто. Може би трябва да започна да играя на тото. Или...?"
Реинкарнация
Два още не съвсем развити зародиша разговарят в корема на бременна жена.
Единият от тях е вярващ (В), а другият - невярващ (Н).
Н: Вярваш ли, че съществува живот след раждането?
В: Да, разбира се. На всички е известно, че живот след раждането съществува. Ние сме тук едиствено за да станем достатъчно силни и готови за това, което ни чака после.
Н: Ама че глупост! За никакъв живот след раждането не може да става дума! Ти можеш ли да си представиш как би изглеждал такъв един живот?
В: Не са ми известни всички детайли, но вярвам, че там ще има много светлина, и че може би ще ходим сами и ще се храним през собствените си усти.
Н: Глупости на търкалета! Да ходиш сам и да се храниш със собствената си уста е не-въз-мож-но! Та това е направо смешно! Та нали си имаме пъпна връв, която ни храни. Знаеш ли, ето какво ще ти кажа: невъзможно е да съществува живот след раждането, защото живота ни, а и нашата пъпна връв са и без това достатъчно кратки.
В: Сигурен съм, че това е възможно. Всичко ще бъде просто малко по-различно. Лесно е да си го представиш.
Н: Но нали оттам никога никой не се е връщал! Животът просто свършва с раждането. И въобще, живота - това е просто едно голямо страдание в тъмнината.
В: Не, не и не! Аз не знам точно как би изглеждал нашият живот след раждането, но съм уверен, че във всеки случай там ще видим Мама и тя ще се погрижи за нас.
Н: Мама? Ти вярваш в Мама? И къде се намира тя, според теб?
В: Тя е навсякъде около нас, ние сме в нея и благодарение на нея се движим и живеем, без нея ние просто не можем да съществуваме.
Н: Пълни глупости! Аз не съм виждал никаква Мама, и затова е очевидно, че тя просто не съществува!
В: Не мога да се съглася с теб. Та нали понякога, когато всичко наоколо е затихнало, можем да чуем как тя пее, и да почувстваме как тя гали нашия свят. Аз твърдо вярвам, че истинският живот започва след раждането. А ти?"
Daughter of the Night
Редактирано от Лaнфeap на
Re: Явертъ...май ще се повторя... :)
Е, не Ще има още два.
Ето този пак е по тематиката на клуба и не може да се пропусне, а следващият....пак много готин
Божиите имена
"Рано или късно това ще се случи и на теб.
Ето - лягаш си - и шоуто започва. Гореща възглавница, задух, мокри от пот чаршафи. И мислите. Чуждите, ненужните мисли. Чернота в очите. Чаршафи на топка и чернота. Небесните не обичат да бързат и затова изключват мозъка ти чак към пет часа сутринта. А в осем те включва будилника ти.
Надяваш се, че това няма да се повтори. Но не са ти продали демо-версия и безсънието ще дойде отново. Днес. Утре. След седмица. Ще те навестява всеки ден и при всяка среща ще ти се усмихва подло в лицето.
Безсънието никога не идва с празни ръце. То е щедро на подаръци. То ще ти подарява най-ненужното нещо на света - мислите. Ще започнеш да мислиш за всичко на света - но всички пътища водят към ада. Всички мисли се свеждат до една. Съвсем скоро ще започнеш да мислиш за смъртта - за твоята смърт. Именно през нощта, въртейки се върху чаршафените въжета, ти внезапно - дълбоко и ярко - ще осъзнаеш, че ще умреш. Ти, ти - изключителното същество, заключено в плен в черепната си кутия - ще престанеш да съществуваш. И при всяка мисъл за смъртта пред очите ти ще изниква една и съща картина - голи восъчни стъпала върху мръсен чаршаф.
От този момент нататък ти ще се промениш. Ще превключваш трескаво каналите на телевизора, ако само чуеш нещо за смъртта. Ще се страхуваш да се приближиш до леглото. Ще започнеш да спиш денем на дивана, в нелепа поза, и да будуваш нощем. ЩЕ ЗАПОЧНЕШ ДА СЕ ЗАСЛУШВАШ В УДАРИТЕ НА СЪРЦЕТО СИ. И знаеш ли какво? - от този навик няма да се избавиш никога.
Един прекрасен... един ужасен ден ти ще идеш на лекар. На невролог. Десет минути мъчителни обяснения - и той ще ти напише рецептата. На сивата хартия са написани непонятни думи. Съветвам те веднага да ги научиш наизуст - отсега нататък за теб това ще са Божиите Имена.
Бог има хиляди имена. Всеки си избира според вкуса. Ти избра три. Божиите Имена звучат като мелодия - Фензепам, Реладорм, Амитроптилин. Запомни ги добре, така както те ще те запомнят. Мен ме запомниха отлично.
Ще започнеш с една таблетка на вечер. Отново ще заобичаш леглото си. Много повече - скоро ще стане ясно, че да си лягаш да спиш е едно от най-увлекателните занимания в живота. Само едно те притеснява - нужно е периодично да увеличаваш по малко дозата. Но това са дреболии - таблетка амитроптилин през деня те кара да забравиш двете таблетки реладорм вечерта. Да не говорим за феназепама. Ще ти бъде добре - Божиите Имена те предпазват ден и нощ. Всичко, което трябва да правиш е да не забравяш да им принасяш жертви. Да не забравяш да гълташ таблетката. И да пийваш водичка.
Бог е милосърден. Но само когато усърдно му се молиш. Главното - да не забравяш. Поликлиниката - лекаря - рецептата - аптеката. Кръгов маршрут. Колелото на живота. Ако забравиш да вземеш рецепта навреме, те чака сурово наказание. Някой, когото не виждаш, но много добре познаваш, ще разкъсва гръдния ти кош с нажежени щипци. Ако поликлиниката е отворена - бягай бързо, ще успееш. Изтезанията започват довечера. Бягай, купувай своето спасение. Бягай.
Рано или късно това ще се случи и на теб. "
Явертъ
Daughter of the Night
Ще има още два.
Ето този пак е по тематиката на клуба и не може да се пропусне, а следващият....пак много готин
Божиите имена
"Рано или късно това ще се случи и на теб.
Ето - лягаш си - и шоуто започва. Гореща възглавница, задух, мокри от пот чаршафи. И мислите. Чуждите, ненужните мисли. Чернота в очите. Чаршафи на топка и чернота. Небесните не обичат да бързат и затова изключват мозъка ти чак към пет часа сутринта. А в осем те включва будилника ти.
Надяваш се, че това няма да се повтори. Но не са ти продали демо-версия и безсънието ще дойде отново. Днес. Утре. След седмица. Ще те навестява всеки ден и при всяка среща ще ти се усмихва подло в лицето.
Безсънието никога не идва с празни ръце. То е щедро на подаръци. То ще ти подарява най-ненужното нещо на света - мислите. Ще започнеш да мислиш за всичко на света - но всички пътища водят към ада. Всички мисли се свеждат до една. Съвсем скоро ще започнеш да мислиш за смъртта - за твоята смърт. Именно през нощта, въртейки се върху чаршафените въжета, ти внезапно - дълбоко и ярко - ще осъзнаеш, че ще умреш. Ти, ти - изключителното същество, заключено в плен в черепната си кутия - ще престанеш да съществуваш. И при всяка мисъл за смъртта пред очите ти ще изниква една и съща картина - голи восъчни стъпала върху мръсен чаршаф.
От този момент нататък ти ще се промениш. Ще превключваш трескаво каналите на телевизора, ако само чуеш нещо за смъртта. Ще се страхуваш да се приближиш до леглото. Ще започнеш да спиш денем на дивана, в нелепа поза, и да будуваш нощем. ЩЕ ЗАПОЧНЕШ ДА СЕ ЗАСЛУШВАШ В УДАРИТЕ НА СЪРЦЕТО СИ. И знаеш ли какво? - от този навик няма да се избавиш никога.
Един прекрасен... един ужасен ден ти ще идеш на лекар. На невролог. Десет минути мъчителни обяснения - и той ще ти напише рецептата. На сивата хартия са написани непонятни думи. Съветвам те веднага да ги научиш наизуст - отсега нататък за теб това ще са Божиите Имена.
Бог има хиляди имена. Всеки си избира според вкуса. Ти избра три. Божиите Имена звучат като мелодия - Фензепам, Реладорм, Амитроптилин. Запомни ги добре, така както те ще те запомнят. Мен ме запомниха отлично.
Ще започнеш с една таблетка на вечер. Отново ще заобичаш леглото си. Много повече - скоро ще стане ясно, че да си лягаш да спиш е едно от най-увлекателните занимания в живота. Само едно те притеснява - нужно е периодично да увеличаваш по малко дозата. Но това са дреболии - таблетка амитроптилин през деня те кара да забравиш двете таблетки реладорм вечерта. Да не говорим за феназепама. Ще ти бъде добре - Божиите Имена те предпазват ден и нощ. Всичко, което трябва да правиш е да не забравяш да им принасяш жертви. Да не забравяш да гълташ таблетката. И да пийваш водичка.
Бог е милосърден. Но само когато усърдно му се молиш. Главното - да не забравяш. Поликлиниката - лекаря - рецептата - аптеката. Кръгов маршрут. Колелото на живота. Ако забравиш да вземеш рецепта навреме, те чака сурово наказание. Някой, когото не виждаш, но много добре познаваш, ще разкъсва гръдния ти кош с нажежени щипци. Ако поликлиниката е отворена - бягай бързо, ще успееш. Изтезанията започват довечера. Бягай, купувай своето спасение. Бягай.
Рано или късно това ще се случи и на теб. "
Явертъ
Daughter of the Night
Редактирано от Лaнфeap на
Re: Явертъ... :)
И този е наистина последен Които иска повече...вече казах къде 
Да не взеамат да ме обвинят в реклама най-накрая... 
Командировка в Реалния Свят
Знам, че съм ви липсвал невероятно много тези дни, но имам уважителни причини. Края на годината е, и както всички знаем, трябва да вържем бюджета (за който не разбира от тия работи, да пита Доджъра). Та в моя случай останаха някакви неусвоени фондове и се наложи да замина в дълга командировка. В реалния свят.
А, и между другото по едно време като запристигаха разни коледни премии, тринайсти заплати, бонуси, дивиденти от забравени облигации, направо ми се взе акъла. Вече като си проверя банковата сметка (напоследък го правя доста често, един вид хоби ми е станало) всеки път имам проблем докато сметна с колко хиляди е набъбнала (благодаря ти, Бил, за калкулатора с който си ни ощастливил). Та докъде бях стигнал... трябва да се харчи, един вид. А с висене пред монитора и писане на глупости пари не се харчат (поне не в такива размери, де). Викам си "ставам и отивам в реалния свят". Речено, сторено.
Та по време на въпросната командировка направих няколко открития, също имах и някои разочарования. Реших да ги споделя с вас, понеже ви чувствам много близки, почти като приятелски юмрук в лицето или кур в гъза или как беше там вече не помня.
Започвам с хубавите неща:
Не знам дали знаете, но се намират понякога живи хора, с които можеш да седнеш и да поприказваш. Дори ти става приятно, особено след третото питие (червен Джони с лед, за който се интересува). Рядко се срещат, но ги има. Аз лично срещнах двама (и една жена, не знам дали да я броя и нея).
Друго. Бях чувал, но сега се уверих с очите си, че има красиви жени с хубави тела. Не JPEG или GIF, или (не дай си Боже!) BMP, а ЖИВИ. Ако някой не го е срещал тоя формат, да пусне една бележка, ше му метна една две. Лошото е, че се срещат много рядко (много, много, много рядко). И са все непознати. И семейни. Като мен. Понякога дори имат деца. Като мен.
До тука с хубавите неща. Сега почвам с разочарованията.
В реалния свят, дами и господа, не всички жени са красиви (умни, млади, стройни, високи, руси, обличащи се с вкус, с чувство за хумор, с хубави гърди, миришещи хубаво, с повече коса където трябва и по-малко или хич където не трябва). Освен това не можеш да спреш някоя хубавица която виждаш за пръв път с въпроса "Кога ще се ебем?" и да завържете непринуден разговор около подробностите впоследствие. Дори и да си я виждал някъде или дори я познаваш от служебното парти, пак не може да я питаш дали си обезкосмява катеричката, нито дали обича да я ебат в гъза. Не се приема добре. Вместо това трябва да водите отегчителни и дълги разговори, да се правите на оригинални, спомняйки си стари вицове и изтъркани лафове, да се правите на ерудирани, спомняйки си дочути имена на произведения и автори. И накрая пак не е ясно дали цялата работа не е била напразна.
Защото всеки две от три ебанета (как е мн.ч. на "ебане"?) са по-лоши от една хубава чикия пред подходящия порносайт или порно канал, по избор. И външния вид доста често лъже.
Освен това в реалния живот не можеш да ебеш като звяр няколко часа и след това да повториш и потретиш и така нататък докато се отегчиш. Най-много един път и то за около половин час средно. После най-рано на другия ден. И то ако не си прекалил с алкохола и/или манджата.
Друго. Ако някой не ти харесва (често явление), не можеш да му кажеш "Еби се в гъза, педерас!", дори и да си го мислиш. Трябва да се съобразяваш с хиляди правила и условности, защото така било прието. Дори трябва да се усмихваш, а понякога и да плащаш сметката. И пак. И пак. Гадост.
Още нещо. Ако си с колата, трябва да спазваш знаците и правилата, защото те е страх да не те хванат и глобят. А другите не го правят. Тях сигурно не ги хващат, ама тебе те е страх. Щото рибаря не хваща всички риби наведнъж, а хваща една. Гадост.
Има и други неща, ама тях ще ви ги оставя за домашно. На мен и тези ми стигат. Отказвам се да живея в реалния свят. Оставам си тука и за в бъдеще ще отстъпвам на колегите привилегията да бъдат командировани там.
Тук си ми е добре. Всички жени са красиви, умни и т.н. (виж по-горе за пълния списък). Всички са съгласни да правят секс на всяко място и по всяко време на денонощието. Пишката ми е голяма (огромна, ако смея да отбележа), получавам ерекция когато си поискам, еба без спир по няколко часа, по няколко жени и мъже едновременно и пак, и пак, и пак.
Мога да напсувам всеки срещнат. Ето така, например:
"Еби си майката, педерас нещастен!"
И други подобни.
А, освен това съм умен, добър, с чувство за хумор, висок, строен, със стегнато дупе, имам стил, имам вкус, нежен съм с жените, откровен с мъжете и весел с децата, не пуша, пия по малко и то все отбрани питиета, ям само в ресторант и то предимно салати, изразявам се оригинално и разбираемо, възпитанието ми е (прекалено) добро. И съм богат.
Искрено ваш:
В.И.Щмуц"
E... това беше... Надявам се да ви е доставило истинско удоволствие четенето, поне колкото ми достави на мен
Daughter of the Night
Които иска повече...вече казах къде Да не взеамат да ме обвинят в реклама най-накрая...
Командировка в Реалния Свят
Знам, че съм ви липсвал невероятно много тези дни, но имам уважителни причини. Края на годината е, и както всички знаем, трябва да вържем бюджета (за който не разбира от тия работи, да пита Доджъра). Та в моя случай останаха някакви неусвоени фондове и се наложи да замина в дълга командировка. В реалния свят.
А, и между другото по едно време като запристигаха разни коледни премии, тринайсти заплати, бонуси, дивиденти от забравени облигации, направо ми се взе акъла. Вече като си проверя банковата сметка (напоследък го правя доста често, един вид хоби ми е станало) всеки път имам проблем докато сметна с колко хиляди е набъбнала (благодаря ти, Бил, за калкулатора с който си ни ощастливил). Та докъде бях стигнал... трябва да се харчи, един вид. А с висене пред монитора и писане на глупости пари не се харчат (поне не в такива размери, де). Викам си "ставам и отивам в реалния свят". Речено, сторено.
Та по време на въпросната командировка направих няколко открития, също имах и някои разочарования. Реших да ги споделя с вас, понеже ви чувствам много близки, почти като приятелски юмрук в лицето или кур в гъза или как беше там вече не помня.
Започвам с хубавите неща:
Не знам дали знаете, но се намират понякога живи хора, с които можеш да седнеш и да поприказваш. Дори ти става приятно, особено след третото питие (червен Джони с лед, за който се интересува). Рядко се срещат, но ги има. Аз лично срещнах двама (и една жена, не знам дали да я броя и нея).
Друго. Бях чувал, но сега се уверих с очите си, че има красиви жени с хубави тела. Не JPEG или GIF, или (не дай си Боже!) BMP, а ЖИВИ. Ако някой не го е срещал тоя формат, да пусне една бележка, ше му метна една две. Лошото е, че се срещат много рядко (много, много, много рядко). И са все непознати. И семейни. Като мен. Понякога дори имат деца. Като мен.
До тука с хубавите неща. Сега почвам с разочарованията.
В реалния свят, дами и господа, не всички жени са красиви (умни, млади, стройни, високи, руси, обличащи се с вкус, с чувство за хумор, с хубави гърди, миришещи хубаво, с повече коса където трябва и по-малко или хич където не трябва). Освен това не можеш да спреш някоя хубавица която виждаш за пръв път с въпроса "Кога ще се ебем?" и да завържете непринуден разговор около подробностите впоследствие. Дори и да си я виждал някъде или дори я познаваш от служебното парти, пак не може да я питаш дали си обезкосмява катеричката, нито дали обича да я ебат в гъза. Не се приема добре. Вместо това трябва да водите отегчителни и дълги разговори, да се правите на оригинални, спомняйки си стари вицове и изтъркани лафове, да се правите на ерудирани, спомняйки си дочути имена на произведения и автори. И накрая пак не е ясно дали цялата работа не е била напразна.
Защото всеки две от три ебанета (как е мн.ч. на "ебане"?) са по-лоши от една хубава чикия пред подходящия порносайт или порно канал, по избор. И външния вид доста често лъже.
Освен това в реалния живот не можеш да ебеш като звяр няколко часа и след това да повториш и потретиш и така нататък докато се отегчиш. Най-много един път и то за около половин час средно. После най-рано на другия ден. И то ако не си прекалил с алкохола и/или манджата.
Друго. Ако някой не ти харесва (често явление), не можеш да му кажеш "Еби се в гъза, педерас!", дори и да си го мислиш. Трябва да се съобразяваш с хиляди правила и условности, защото така било прието. Дори трябва да се усмихваш, а понякога и да плащаш сметката. И пак. И пак. Гадост.
Още нещо. Ако си с колата, трябва да спазваш знаците и правилата, защото те е страх да не те хванат и глобят. А другите не го правят. Тях сигурно не ги хващат, ама тебе те е страх. Щото рибаря не хваща всички риби наведнъж, а хваща една. Гадост.
Има и други неща, ама тях ще ви ги оставя за домашно. На мен и тези ми стигат. Отказвам се да живея в реалния свят. Оставам си тука и за в бъдеще ще отстъпвам на колегите привилегията да бъдат командировани там.
Тук си ми е добре. Всички жени са красиви, умни и т.н. (виж по-горе за пълния списък). Всички са съгласни да правят секс на всяко място и по всяко време на денонощието. Пишката ми е голяма (огромна, ако смея да отбележа), получавам ерекция когато си поискам, еба без спир по няколко часа, по няколко жени и мъже едновременно и пак, и пак, и пак.
Мога да напсувам всеки срещнат. Ето така, например:
"Еби си майката, педерас нещастен!"
И други подобни.
А, освен това съм умен, добър, с чувство за хумор, висок, строен, със стегнато дупе, имам стил, имам вкус, нежен съм с жените, откровен с мъжете и весел с децата, не пуша, пия по малко и то все отбрани питиета, ям само в ресторант и то предимно салати, изразявам се оригинално и разбираемо, възпитанието ми е (прекалено) добро. И съм богат.
Искрено ваш:
В.И.Щмуц"
E... това беше... Надявам се да ви е доставило истинско удоволствие четенето, поне колкото ми достави на мен
Daughter of the Night
Редактирано от Лaнфeap на
