Привет..

..на всички, които четат и пишат тук и вероятно имат подобни на моите проблеми. За мен, съвсем накратко-разведена съм от 5 години, след 12 годишен брак.
Става ми все по-трудно да допусна някого близо до себе си, имам чувството че историята във взаимоотношенията се повтаря отново и отново..е... с различни нюанси, разбира се.
Та...как мислите...има ли смисъл човек да опитва за пореден път /особено брак/, с риска да излезе "пременил се Илия...пак в тия".
Как се случва при вас?
С най-искрени пожелания за успех!

Ами за мен бракът не е някакво житейско начинание, в което се впускам, когато реша, че е дошло време - просто ми се случва... два пъти досега
Иначе съм от примерите "за" - несполучлив ранен първи брак, щастлив и зрял втори. Надявам се това да ти подейства окуражаващо

Сега на третият път ми е най-гот)))

Въпреки, че никога не е късно да стане човек зарезил....както се казва)))

Благодаря за желанието ти да ме окуражиш! Интересно ми е..ако ти се говори за това...как си обясняваш неуспеха на първия си брак и съответно пълноценния следващ. Само човека насреща...или ти се промени по някакъв начин?

Трети път?! Това си е непоправим оптимизъмСтискам палци да не става /ставането за резил/

Винаги има смисъл да опитваш, но как да превъзмогнеш себе си е друг въпрос. Това с допускането е трудна работа. Но някоя мразовита зимна нощ ще стане и това. Ще забравиш всичко предишно и ще погледнеш напред.

Позната дилема.

На мен засега / 3 години след развода/ ми стигна куража само за " съжителство на семейни начала", ама за повторен брак още не съм набрала решителност...
Но пък и така си ми е добре.
Който не рискува не печели...стара истина - не можеш да я промениш!

Non nova, sed nove.

е грешка предварително и целенасочено да се настройваш на вълна втори или н-ти брак. За съжаление повечето хора след развода (по-губещите) инстинктивно търсят нещо което да запълни липсата, т.е. стремят се да поставят всичко ново, което им се случва в някакви рамки, базирани на навика, традицията, хорското мнение и т.н. И грешат. Защото всичко е строго индивидуално и уникално.
Затуй е по-лесно да изключиш навигатора и да приемеш, че за определен период поне ще живееш ден за ден. Без стратегически планове. Без самонавивки.
Смятам, че е особено важно във връзките си, особено след един провален брак, човек да е абсолютно естествен, откровен и прям. На този етап, мисля, имаме нужда човекът до нас, в най-голяма степен, да е приятел и съмишленик.
За себе си реших, че не бих могла да имам нормална и дълготрайна връзка с мъж, който не е минал също през развода. Би било твърде голямо бреме и за двама ни.
Така че, настоящият ми приятел, също е "разведчик".
Ами, да ти кажа, не е същото като любовта, която загубих.
Но и не може да е същото.
Защото аз вече съм друга.
Обстоятелствата и ударите, които ми нанесе най-близкият ми човек ме промениха тотално.
Въпреки това, обичам приятеля си. Това е по-скоро една осъзната обич, която ми носи спокойствие, свобода и радост от живота.
Без илюзии, без анализи, без дългосрочни планове...

Накратко, повечето от нас просто трябва да се примирят, че няма да имат семейството, което са мечтали. Не че то има няква връзка с реалността, но все пак......

Съгласна съм и ми се ще още малко да подълбая в темата: Човек трябва да отвори и най-тъмните си шкафчета, за да е наясно с ЧИСТОТАТА на мотивите си. Това ми се струва много важно... Да помислиш и да си отговориш ама съвсем честно (дори да не ти харесват отговорите) на такива въпроси като: Дали го правя заради себе си, защото наистина се чувствам добре? Дали го правя заради човека до мен, защото той наистина си заслужава и искрено го обичам? Или го правя, за да доказвам нещо на някого? Например, за да докажа на бившия си мъж, че и аз мога да имам семейство? За му натрия носа? Че и аз си заслужавам и че и мен някой ме обича, въпреки че съм била изоставена? Или се поддавам на страховете си и на внушенията на хората около мен (от сорта: ами ако остана сама? ами ако това е последният ми шанс? ами то сам не се живее... и тем подобни) Или пък се решавам на тая стъпка, защото се чувствам притисната и не искам да нараня човека до мен? И ей такива разни въпроси... с тематика: Дали го правя наистина заради себе си или на инат и за да доказвам нещо някому.
Значи ако мотивите ти са чисти, а не са замъглени от разни лични страхове, колебания и обществени клишета - давай смело напред! Ако ли не - първо трябва да си изчистиш страхчетата и сенките от миналото - вероятно ти трябва още малко време, в което няма нищо лошо, разбира се. И да си знаеш - оказва се, че постъпваме най-мъдро и успешно, когато съхраняваме самите себе си, а не когато жертваме ценностите си заради този или онзи...

Желанията ни трябва да са леки като перце...

Ами ние по начало не бяхме подходящи един за друг с първия ми мъж... но по куп причини всеки от нас се самоубеди, че сме - поне при мен със сигурност се случи така (още отначало си го знаех, но не го признавах). После пък, когато се появиха проблемите, все смятах, че причината е в мен... а процесите си вървяха - имам предвид отчуждаване главно... и така, докато събрах смелост да го напусна При следващата ми връзка бях доста предпазлива в известен смисъл (и непредпазлива в друг, разбира се - въпреки предишния ми опит, все пак става дума за съвсем различен човек, така че опитът не важи 100 % ) Струваше ни много време и усилия да стигнем до сегашния етап... на въпросната зрялост, но мисля, че сега е така и е хубаво

"И да си знаеш - оказва се, че постъпваме най-мъдро и успешно, когато съхраняваме самите себе си, а не когато жертваме ценностите си заради този или онзи..."
Напълно споделям мнението ти. А на въпроса за брака, защо пък да е брак? Мисля, че съжителството е по-добрия вариант.

Благодаря на всички ви за мненията! Ценно е да разбереш как мислят и чувстват и другите.
Приятна почивка!