ДВА ЧАСА ГРАТИС В РАЯ
55 отговора
1198 прегледа
ДВА ЧАСА ГРАТИС В РАЯ
Едно от нещата, които ненавиждам, е да ми се прекъсва съня от звън, стон или песен от някаква шибания. Обичам като бял човек да се събуждам сам, без никаква външна инвазия. А че утре в понеделник, 15 май 2006 г. ще ме будят насила – спор няма. Съпругата ме за сетен път ме пита, спряла пред отворената врата:
- Последно, за колко утре да ти навия будилника?
- За седем…
- Добре. – И се обръща, ама се спира, защото доловя, че в края на моето изречние липсва точката.
- … и петнадесет. – допълвам аз.
- А още по-точно?
- …и тридесет! – изпъшквам и се забухвам със завивките, че месец май таз година си е направо зъзнещ.
Пътят, ако се изключат няколко десетки километра преди и след Враца е муци. Беемвето започва да ми шепне с любовен оттенък в ла мажор:
- Настъпи ме! Пришпори ме!
Магистралата до Ботевград отдавна е зад гърба ми, а също и надупченото шосе след Враца. Асфалтът е пресен, черен, мазен и необичайно гладък като кожата на най-младата лъвица от оня прайд по анимъл планет.
- Да бе, ще те настъпя, та да си правиш кефа, а аз да ръся двайстачки на куките – направо забрави. – и стискам Беемвето за волана
- Пи…Пи…Пи…- се обади антирадара, с което сложи край на разговора.
Този разговор винаги започва, щом на Беемвето му се прилудее. Знам го аз него, по-добре от себе си го познавам! Винаги иска двеста, че и кусур, за да задминава пренебрежително останалите лъскави и нови негови събрата, ама сега ще се плацика по шосето със стотак.
- Пи…Пи…Пи…- изпищя тревожно антирадара и плацикането спадна с още двадесет километра в час.
В началото на града е обекта, в който се самокомандировах още в петък.
Бизнес – кво да правиш? Иначе – йок мъни!
Обекта се оказа лесен и още преди обедно време подписите са сложени. Тамън да започна задължителната церемония по сбогуването, домакините ме канят на обяд. Това е положението – трябва да ги уважа. Отивам до двете нули и веднага набирам по мобилния Румен. С две думи му обяснявам ситуацията, а той отсича:
- Хващаш пътя и само направо. Стигаш центъра и спираш на паркинга. От там ми се обадиш - за две минути съм при теб.
С пълен корем напускам на четири летни гуми предприятието, което при социализма преработваше над триста тона на ден, а сега едвам сколасва да достигне двадесет и бавно, на трета поемам към центъра. Гумите учудени не срещат нито една дупка, а амортисьорите ме питат докога ще бездействат. Слънцето е високо, през отворения прозорец отдавна е нахлул несравнимия аромат на бял люляк и аз чувствам осезателно, че нещо не е наред.
Паркирам, звънвам по мобилната джаджа и излизам от колата. Погледът ми се спира само в зеленина, в ушите ми цари тишината, а около мен се разхождат някакви супер гаджетата. Точно да стана разноглед и Румен ме спасява:
- Здрасти Аполоне!
- Здрасти Идеалисте!
- Как си? Що си? Знаеш ли, че…
И с такива общи лафове той ме насочва към едни безбройни чадъри с надвесена над тях ухаещи на младост вековни дървета, пъчещи клони, натежали от току-що поникнали свежи листа. Под чадърите фраш – народ, кафета, бира, софтдринкове – позната от София картинка, ама не съвсем. Липсва надутата чалга – само неизвестно къде приглушено Мадона пее новата си песен „Sorry”.
Мадона малко ме разконцентрира – какво да правя – любимка ми е.
Та за познатата картинка – позната, ама не съвсем, защото всяка една представителка от отмарящата дамска част по столовете беше поне с две октави по-привлекателно и по-секси от Шакира.
Седнахме на една току-що освободена маса, а срещу нас крачи сестрата на Афродита. Отминава ни, а за като най-големия глупак ставам прав, обръщам се и започвам да я поглъщам с поглед.
- Румене, какви са тези неземно красиви ученички бе? – питам с изсъхнал език.
- Какви ученички ти се привиждат? Че тази ми е набор – преди много години завършихме заедно гимназия.
- Да бе! Тези ги разправяй на старата ми шапка.
- Ако искаш вярвай – твой проблем.
Изобщо не му вярвам, а той ми посочва с поглед една мацка, копие на Мерлин Монро от младите и години, седнала на пейка и четяща с увлечение книга.
- А сега кажи тази мацка на колко години е?
- Някъде малко над двадесет.
- И аз не знам точните и години, но знам, че тя е баба на тази жена, която мина покрай нас преди минута, а ти така се отнесе, че даже стана прав да я гледаш. – и се смее от сърце.
Почувствах, че не ме будалка. Вече бях сигурен, че нещо не е наред. А че нещо не е наред ми светна още когато ме лъхна в колата аромата на белия люляк.
- Какво ще обичате? – се отрони като звън на чанове.
Не смеех да погледна сервитьорката, защото и без това панталоните ми отпред бяха яко издути.
- Емо, какво ще пием?
- За мен кафе Или с две сметани и повече захар.
- Каква бира предлагате?
Изпреварих отговора на момичето:
- Извинете, имате ли Болярка?
- За съжаление господине, тази първокласна бира липсва в менюто ни.
- Ех, Румене – изпусна! Ако беше пил Болярка веднага щях да се обадя на…
Обаче Идеалиста ме прекъсва:
- Загорка.
Червейчето вече ми е влезнало в мозъка и аз набирам Венко по мобилния.
- Здрасти Венко, как си?
- Здрасти Емо, добре съм. А ти?
- Аз съм супер. А познай в кой град се намирам?
- Да не си във Велико Търново бе? Казвай къде да се видим.
- Не позна! В Монтана съм. А уцели поне с кого сме на една маса?
- Ясно ми е с кого си на една маса. – лакомо ми отвръща Венко.
- Като ти е ясно, нека да ти светне още повече тогава. – и подавам телефона на Румен.
Оглеждам се и започвам леко по-лека да чаткисвам какво не е наред.
Мама му стара!
Та никъде не мога да видя стара жена, а по земята липсва боклук, даже фасовете ги е хванала липсата!
Идеалиста, отпивайки от пивото, нещо разпалено обяснява на Венко, а аз тихомълком ставам и започвам да търся така липсващите ми по земята найлонови шумящи торбета, смачкани пластмасови чашки и бутилки от минерална вода, всякакъв колор салфетки, празни цигарени кутии и най-вече люспи от семки, които цвърчат под моите Найкове, когато излизам от входната врата на софийската ми панелка.
Слагам си очилата, но и с тях тези неизменни столични атрибути липсват в погледа ми. Заглеждам се скришом в мацката – копие на Мерлин Монро и с гордост откривам, че тя се е задълбочила не в коя да е книга, а точно в моята „Пеперуди над огъня.” Чак сега съзирам около нея три лапета да си играят. „Дали това са и внучетата?” се питам на ум и на ум си отговарям: „Сигурно, щом твърди Идеалиста.”
Пак поглеждам скришом Монро и признавам пред себе си, че с кеф бих опънал този готин бабок.
Наоколо насядали мацки, ама от онези, за които се казва, че тропат, а около тях пълно с лапетии. Как пък една от тях не се изцепи към детето си: „Аз казах ли ти да не…”, после да последва пердах и накрая пронизителния детски плач.
Няма такова нещо! Никакъв плач не се чува, но за сметка на плача от високото се чува любовното цвърченето на най-различни птички.
Една фина дамска ръка докосва моята:
- Господине, викат ви. – с най-чаровната усмивка на Западна България една богиня в минижуп ми посочва станалия Румен.
- Аполоне, не аз, Венко те търси.
- Венко, да ти таковам десебарските търновски красавици! Ела в Монтана да видиш какво преселение на гръцки богини и техните щерки е станало от Олимп в този град.
- Емо, нали знаеш, че съм женен бе! За к`ви мацки ми говориш?
- Като се видим, най-подробно ще ти разкажа за какви, ако преди това не съм пуснал тема във форума за тях с пълното им описание.
Кафето е започнало да изстива, аз го доизстивам с две течни сметани родно производство, а не от ония, западните, дето половината от тях са направени от луда крава. Със съжаление констатирам, че са ми донесли само четири пликчета със захар и се заоглеждам за някоя униформена, но точно в този момент от съседната маса се чува един кадифен тембър:
- Господине, ето ви още захар.
Поемам двете пакетчета и най-вежливо, за да бъда и аз най-после донякъде в тон с тази нетипична за мен дружелюбна и културна обстановка с грейнали очи изрецитирвам:
- Господ да Ви благослови господине за вашата любезност, отзивчивост и чуваемост.
- Няма нищо, за мен е чест.
Разговорът с непознатия джентълмен приключва и аз осъзнавам, че пак съм сгафил. „За каква чуваемост му благодаря, като че той ли е слухтящо за всичко ченге?”
- Бе ти не разбра ли, че никога няма да можеш да се превърнеш от софийско копеле във вежлив човек?
Пред мен се е изтъпанчило в триизмерен образ дяволчето Фют и се залива от смях. Моментално му нанасям дясно кроше, ама това изчадие адово винаги е по-бързо от мен и успява мълниеносно да се наведе.
- Върви на майната си! – му изкрещявам, а то ми отвръща секунда, преди да се стопи във въздуха:
- До нови срещи!
С Фют отдавна се познаваме. А реша да извърша някое добро дело и то веднага изниква пред мен с цел да ме вкара отново в грешния път. В началото ме беше срам от него, но после разбрах, че никой друг освен мен не може да го види, нито да чуе разговорите ни и оттогава сме в непрекъснат словесен и физически бой, като второто си остава само опити от моя страна.
- Емо, ако имаш още време, ела да ти покажа моя град. – Румен ме гледа със светнал поглед.
Ставаме и поемаме в обкръжаващата ни зеленина, която се разтваря пред нас като с магическа пръчка. Аз обаче не забравям да търся под краката си неща, с което са фрашкани столичните улици, тротоари и най-вече междублоковите пространства. Долавям с моя огромен, но изтънчен нос аромата на цъфналите кестени, напъпилите липи, на безбройните бели цветенца в тревата, на пристигащия от някъде на талази озон, на подрязаните рози и на прясно окопаната пръст около тях.
- Божичко, какъв неземен коктейл от аромати ни съпровожда! Блазе ти Румене, че живееш в такъв град.
- А за болните от сенна хрема не мислиш ли бе, тъпан? Те как ще се чувстват в този така наречен от теб неземен коктейл от аромати?
- Мама ти ще е*а, изчадие гадно! – и нанасям един светкавичен ляв прав право в ухилената физиономия на Фют.
Чушки! Той е по-бърз и от маймуна и моя юмрук разцепва въздуха.
- Колко пъти ще ти повтарям, че аз, дяволчето Фют и всички останали мои опашати братя имаме само баща?
На езика ми веднага цъфва една дълга по адрес на баща му, но все пак съм възпитаван след седмата си годишнина и не посмявам да изпопържа Сатаната, ама не от възпитание. Пък и вече няма кой да ме чуе.
- Румене, толкова е чисто тук и толкова е подредено, че чак не е за вярване.
Изведнъж се досещам, че май сънувам и се ощипвам с всичка сила за ухото.
Заболя ме!
Не е сън!
- Че то винаги си е така тук. Ти как искаш да бъде?
- А…, искам така да си остане, ама ако знаеш к`во е в софето…
Идеалиста бърчи вежди:
- Знам. Нали се видяхме в столицата на митинга на АТАКА.
- Е, тогава защо при вас в Монтана е толкова чисто, свежо, готино и подредено?
- Защото всички от Монтана искаме да е ни е гот, да сме винаги свежарки и жените ни да не остаряват, а вие в София искате съвсем други неща. – ме светка Идеалиста.
Стигнали сме почти края на града, който опира в Балкана. Пред нас се вижда една дебела към триста метра и дълга към пет километра зеленина, която стига да гарата и разделя Монтана. С радост констатирам, че цялата тази площ е забранена за онези скапани возила, които най-вече могат да изливат зловонни и обогатени на олово газове от ауспусите си.
Величав, паметника на загиналите в Първото в света Антифашистко Септемврийско въстание от 1923 година се откроява на фона на безбрежната зеленина. Стои такъв, какъвто е създаден от автора си – НЕОСКВЕРНЕН!
Наближаваме друг паметник, този на Българската Светиня Васил Левски. И той в бяло контрастира величав и огромен. Свежи цветя са поставени в основата му.
- Аполоне, искаш ли да те снимам до него?
Никакъв отказ от моя страна и Румен увековечава моя престой в Монтана. Мобилният звъни, но не моя. Идеалиста нещо припряно нарежда, аз си поглеждам часовника и разбирам със съжаление, че цели два часа са преминали за нула време.
- Румене, май много те задържах, пък е работен ден. Извинявай ме, но за първи път идвам в Монтана.
- Няма нищо…
- Има, как да няма. Щом може един малък български град да запази своите традиции, идентичност и култура, жените да открият елексира на вечната младост, за да правят щастливи всяка вечер съпрузите си или приятелите си, да няма в твоя град крясъци, мръсотия, чалга и смрад, значи българския народ никога няма да бъде претопен, унищожен и заличен.
- Е хе, много се отплесна бе! Още догодина баща ми и аз ще ви натресем в Обединена Европа…
Най-после успях!
Успях с десен прав!
Нацелих го точно в устата и Фют не мога да продължи, а се обърна и побягна. Ама и тук не успя, защото стъпих с два крака на дългата му дяволска опашка, той учуден се обърна да види к`во става и тогава започнах да му вкарвам леви и десни прави и крошета в муцуната, докато дяволчето след серия от ъперкъти откъсна с кански вик опашката си и се стопи, виещ до небесата от болка ама не от мариза, а от болка за загубеното опашле, защото без опашка никой дявол не е вече дявол и веднага се превръща в най-обикновен сульо от Обединена Европа.
Естествено, Румен нищо не вида нито чу от горната сценка.
Предстоеше да се разделим.
Направо му завиждах, че живее в Монтана, един град, намиращ се в Рая по всички човешки критерии.
Да, точно това му казах на раздяла, а той ми отвърна:
- Стига да искате и вие софиянци, можете да превърната вашия град в Рай.
Стига само да искате!
Наближявайки Враца осъзнах, че току-що бях преминал границата.
Границата на отвъд Рая.
-----------------------------------------------------------------------------------------------------
Горното е написано по действителен случай. Описана е само малка част от райския български град Монтана, независимо че авторът видя безброй фонтани, театъра, хотели, езерото с лодките и водни колела, дискотеките – много неща останаха неспоменати.
Но който някога отиде в Монтана, ще разбере за какво става дума.
П.П.
1.Само за инфо – до този момент никакъв представител на дяволската раса не се е вясвал пред мен.
2.С малки преработки горното ще бъде превърнато в разказ и ще види бял свят в едно с още свои събратя.
ВСИЧКИ ТУК СМЕ ВРЕМЕННО!
БЪЛГАРИЯ Е ВЕЧНА!
- Последно, за колко утре да ти навия будилника?
- За седем…
- Добре. – И се обръща, ама се спира, защото доловя, че в края на моето изречние липсва точката.
- … и петнадесет. – допълвам аз.
- А още по-точно?
- …и тридесет! – изпъшквам и се забухвам със завивките, че месец май таз година си е направо зъзнещ.
Пътят, ако се изключат няколко десетки километра преди и след Враца е муци. Беемвето започва да ми шепне с любовен оттенък в ла мажор:
- Настъпи ме! Пришпори ме!
Магистралата до Ботевград отдавна е зад гърба ми, а също и надупченото шосе след Враца. Асфалтът е пресен, черен, мазен и необичайно гладък като кожата на най-младата лъвица от оня прайд по анимъл планет.
- Да бе, ще те настъпя, та да си правиш кефа, а аз да ръся двайстачки на куките – направо забрави. – и стискам Беемвето за волана
- Пи…Пи…Пи…- се обади антирадара, с което сложи край на разговора.
Този разговор винаги започва, щом на Беемвето му се прилудее. Знам го аз него, по-добре от себе си го познавам! Винаги иска двеста, че и кусур, за да задминава пренебрежително останалите лъскави и нови негови събрата, ама сега ще се плацика по шосето със стотак.
- Пи…Пи…Пи…- изпищя тревожно антирадара и плацикането спадна с още двадесет километра в час.
В началото на града е обекта, в който се самокомандировах още в петък.
Бизнес – кво да правиш? Иначе – йок мъни!
Обекта се оказа лесен и още преди обедно време подписите са сложени. Тамън да започна задължителната церемония по сбогуването, домакините ме канят на обяд. Това е положението – трябва да ги уважа. Отивам до двете нули и веднага набирам по мобилния Румен. С две думи му обяснявам ситуацията, а той отсича:
- Хващаш пътя и само направо. Стигаш центъра и спираш на паркинга. От там ми се обадиш - за две минути съм при теб.
С пълен корем напускам на четири летни гуми предприятието, което при социализма преработваше над триста тона на ден, а сега едвам сколасва да достигне двадесет и бавно, на трета поемам към центъра. Гумите учудени не срещат нито една дупка, а амортисьорите ме питат докога ще бездействат. Слънцето е високо, през отворения прозорец отдавна е нахлул несравнимия аромат на бял люляк и аз чувствам осезателно, че нещо не е наред.
Паркирам, звънвам по мобилната джаджа и излизам от колата. Погледът ми се спира само в зеленина, в ушите ми цари тишината, а около мен се разхождат някакви супер гаджетата. Точно да стана разноглед и Румен ме спасява:
- Здрасти Аполоне!
- Здрасти Идеалисте!
- Как си? Що си? Знаеш ли, че…
И с такива общи лафове той ме насочва към едни безбройни чадъри с надвесена над тях ухаещи на младост вековни дървета, пъчещи клони, натежали от току-що поникнали свежи листа. Под чадърите фраш – народ, кафета, бира, софтдринкове – позната от София картинка, ама не съвсем. Липсва надутата чалга – само неизвестно къде приглушено Мадона пее новата си песен „Sorry”.
Мадона малко ме разконцентрира – какво да правя – любимка ми е.
Та за познатата картинка – позната, ама не съвсем, защото всяка една представителка от отмарящата дамска част по столовете беше поне с две октави по-привлекателно и по-секси от Шакира.
Седнахме на една току-що освободена маса, а срещу нас крачи сестрата на Афродита. Отминава ни, а за като най-големия глупак ставам прав, обръщам се и започвам да я поглъщам с поглед.
- Румене, какви са тези неземно красиви ученички бе? – питам с изсъхнал език.
- Какви ученички ти се привиждат? Че тази ми е набор – преди много години завършихме заедно гимназия.
- Да бе! Тези ги разправяй на старата ми шапка.
- Ако искаш вярвай – твой проблем.
Изобщо не му вярвам, а той ми посочва с поглед една мацка, копие на Мерлин Монро от младите и години, седнала на пейка и четяща с увлечение книга.
- А сега кажи тази мацка на колко години е?
- Някъде малко над двадесет.
- И аз не знам точните и години, но знам, че тя е баба на тази жена, която мина покрай нас преди минута, а ти така се отнесе, че даже стана прав да я гледаш. – и се смее от сърце.
Почувствах, че не ме будалка. Вече бях сигурен, че нещо не е наред. А че нещо не е наред ми светна още когато ме лъхна в колата аромата на белия люляк.
- Какво ще обичате? – се отрони като звън на чанове.
Не смеех да погледна сервитьорката, защото и без това панталоните ми отпред бяха яко издути.
- Емо, какво ще пием?
- За мен кафе Или с две сметани и повече захар.
- Каква бира предлагате?
Изпреварих отговора на момичето:
- Извинете, имате ли Болярка?
- За съжаление господине, тази първокласна бира липсва в менюто ни.
- Ех, Румене – изпусна! Ако беше пил Болярка веднага щях да се обадя на…
Обаче Идеалиста ме прекъсва:
- Загорка.
Червейчето вече ми е влезнало в мозъка и аз набирам Венко по мобилния.
- Здрасти Венко, как си?
- Здрасти Емо, добре съм. А ти?
- Аз съм супер. А познай в кой град се намирам?
- Да не си във Велико Търново бе? Казвай къде да се видим.
- Не позна! В Монтана съм. А уцели поне с кого сме на една маса?
- Ясно ми е с кого си на една маса. – лакомо ми отвръща Венко.
- Като ти е ясно, нека да ти светне още повече тогава. – и подавам телефона на Румен.
Оглеждам се и започвам леко по-лека да чаткисвам какво не е наред.
Мама му стара!
Та никъде не мога да видя стара жена, а по земята липсва боклук, даже фасовете ги е хванала липсата!
Идеалиста, отпивайки от пивото, нещо разпалено обяснява на Венко, а аз тихомълком ставам и започвам да търся така липсващите ми по земята найлонови шумящи торбета, смачкани пластмасови чашки и бутилки от минерална вода, всякакъв колор салфетки, празни цигарени кутии и най-вече люспи от семки, които цвърчат под моите Найкове, когато излизам от входната врата на софийската ми панелка.
Слагам си очилата, но и с тях тези неизменни столични атрибути липсват в погледа ми. Заглеждам се скришом в мацката – копие на Мерлин Монро и с гордост откривам, че тя се е задълбочила не в коя да е книга, а точно в моята „Пеперуди над огъня.” Чак сега съзирам около нея три лапета да си играят. „Дали това са и внучетата?” се питам на ум и на ум си отговарям: „Сигурно, щом твърди Идеалиста.”
Пак поглеждам скришом Монро и признавам пред себе си, че с кеф бих опънал този готин бабок.
Наоколо насядали мацки, ама от онези, за които се казва, че тропат, а около тях пълно с лапетии. Как пък една от тях не се изцепи към детето си: „Аз казах ли ти да не…”, после да последва пердах и накрая пронизителния детски плач.
Няма такова нещо! Никакъв плач не се чува, но за сметка на плача от високото се чува любовното цвърченето на най-различни птички.
Една фина дамска ръка докосва моята:
- Господине, викат ви. – с най-чаровната усмивка на Западна България една богиня в минижуп ми посочва станалия Румен.
- Аполоне, не аз, Венко те търси.
- Венко, да ти таковам десебарските търновски красавици! Ела в Монтана да видиш какво преселение на гръцки богини и техните щерки е станало от Олимп в този град.
- Емо, нали знаеш, че съм женен бе! За к`ви мацки ми говориш?
- Като се видим, най-подробно ще ти разкажа за какви, ако преди това не съм пуснал тема във форума за тях с пълното им описание.
Кафето е започнало да изстива, аз го доизстивам с две течни сметани родно производство, а не от ония, западните, дето половината от тях са направени от луда крава. Със съжаление констатирам, че са ми донесли само четири пликчета със захар и се заоглеждам за някоя униформена, но точно в този момент от съседната маса се чува един кадифен тембър:
- Господине, ето ви още захар.
Поемам двете пакетчета и най-вежливо, за да бъда и аз най-после донякъде в тон с тази нетипична за мен дружелюбна и културна обстановка с грейнали очи изрецитирвам:
- Господ да Ви благослови господине за вашата любезност, отзивчивост и чуваемост.
- Няма нищо, за мен е чест.
Разговорът с непознатия джентълмен приключва и аз осъзнавам, че пак съм сгафил. „За каква чуваемост му благодаря, като че той ли е слухтящо за всичко ченге?”
- Бе ти не разбра ли, че никога няма да можеш да се превърнеш от софийско копеле във вежлив човек?
Пред мен се е изтъпанчило в триизмерен образ дяволчето Фют и се залива от смях. Моментално му нанасям дясно кроше, ама това изчадие адово винаги е по-бързо от мен и успява мълниеносно да се наведе.
- Върви на майната си! – му изкрещявам, а то ми отвръща секунда, преди да се стопи във въздуха:
- До нови срещи!
С Фют отдавна се познаваме. А реша да извърша някое добро дело и то веднага изниква пред мен с цел да ме вкара отново в грешния път. В началото ме беше срам от него, но после разбрах, че никой друг освен мен не може да го види, нито да чуе разговорите ни и оттогава сме в непрекъснат словесен и физически бой, като второто си остава само опити от моя страна.
- Емо, ако имаш още време, ела да ти покажа моя град. – Румен ме гледа със светнал поглед.
Ставаме и поемаме в обкръжаващата ни зеленина, която се разтваря пред нас като с магическа пръчка. Аз обаче не забравям да търся под краката си неща, с което са фрашкани столичните улици, тротоари и най-вече междублоковите пространства. Долавям с моя огромен, но изтънчен нос аромата на цъфналите кестени, напъпилите липи, на безбройните бели цветенца в тревата, на пристигащия от някъде на талази озон, на подрязаните рози и на прясно окопаната пръст около тях.
- Божичко, какъв неземен коктейл от аромати ни съпровожда! Блазе ти Румене, че живееш в такъв град.
- А за болните от сенна хрема не мислиш ли бе, тъпан? Те как ще се чувстват в този така наречен от теб неземен коктейл от аромати?
- Мама ти ще е*а, изчадие гадно! – и нанасям един светкавичен ляв прав право в ухилената физиономия на Фют.
Чушки! Той е по-бърз и от маймуна и моя юмрук разцепва въздуха.
- Колко пъти ще ти повтарям, че аз, дяволчето Фют и всички останали мои опашати братя имаме само баща?
На езика ми веднага цъфва една дълга по адрес на баща му, но все пак съм възпитаван след седмата си годишнина и не посмявам да изпопържа Сатаната, ама не от възпитание. Пък и вече няма кой да ме чуе.
- Румене, толкова е чисто тук и толкова е подредено, че чак не е за вярване.
Изведнъж се досещам, че май сънувам и се ощипвам с всичка сила за ухото.
Заболя ме!
Не е сън!
- Че то винаги си е така тук. Ти как искаш да бъде?
- А…, искам така да си остане, ама ако знаеш к`во е в софето…
Идеалиста бърчи вежди:
- Знам. Нали се видяхме в столицата на митинга на АТАКА.
- Е, тогава защо при вас в Монтана е толкова чисто, свежо, готино и подредено?
- Защото всички от Монтана искаме да е ни е гот, да сме винаги свежарки и жените ни да не остаряват, а вие в София искате съвсем други неща. – ме светка Идеалиста.
Стигнали сме почти края на града, който опира в Балкана. Пред нас се вижда една дебела към триста метра и дълга към пет километра зеленина, която стига да гарата и разделя Монтана. С радост констатирам, че цялата тази площ е забранена за онези скапани возила, които най-вече могат да изливат зловонни и обогатени на олово газове от ауспусите си.
Величав, паметника на загиналите в Първото в света Антифашистко Септемврийско въстание от 1923 година се откроява на фона на безбрежната зеленина. Стои такъв, какъвто е създаден от автора си – НЕОСКВЕРНЕН!
Наближаваме друг паметник, този на Българската Светиня Васил Левски. И той в бяло контрастира величав и огромен. Свежи цветя са поставени в основата му.
- Аполоне, искаш ли да те снимам до него?
Никакъв отказ от моя страна и Румен увековечава моя престой в Монтана. Мобилният звъни, но не моя. Идеалиста нещо припряно нарежда, аз си поглеждам часовника и разбирам със съжаление, че цели два часа са преминали за нула време.
- Румене, май много те задържах, пък е работен ден. Извинявай ме, но за първи път идвам в Монтана.
- Няма нищо…
- Има, как да няма. Щом може един малък български град да запази своите традиции, идентичност и култура, жените да открият елексира на вечната младост, за да правят щастливи всяка вечер съпрузите си или приятелите си, да няма в твоя град крясъци, мръсотия, чалга и смрад, значи българския народ никога няма да бъде претопен, унищожен и заличен.
- Е хе, много се отплесна бе! Още догодина баща ми и аз ще ви натресем в Обединена Европа…
Най-после успях!
Успях с десен прав!
Нацелих го точно в устата и Фют не мога да продължи, а се обърна и побягна. Ама и тук не успя, защото стъпих с два крака на дългата му дяволска опашка, той учуден се обърна да види к`во става и тогава започнах да му вкарвам леви и десни прави и крошета в муцуната, докато дяволчето след серия от ъперкъти откъсна с кански вик опашката си и се стопи, виещ до небесата от болка ама не от мариза, а от болка за загубеното опашле, защото без опашка никой дявол не е вече дявол и веднага се превръща в най-обикновен сульо от Обединена Европа.
Естествено, Румен нищо не вида нито чу от горната сценка.
Предстоеше да се разделим.
Направо му завиждах, че живее в Монтана, един град, намиращ се в Рая по всички човешки критерии.
Да, точно това му казах на раздяла, а той ми отвърна:
- Стига да искате и вие софиянци, можете да превърната вашия град в Рай.
Стига само да искате!
Наближявайки Враца осъзнах, че току-що бях преминал границата.
Границата на отвъд Рая.
-----------------------------------------------------------------------------------------------------
Горното е написано по действителен случай. Описана е само малка част от райския български град Монтана, независимо че авторът видя безброй фонтани, театъра, хотели, езерото с лодките и водни колела, дискотеките – много неща останаха неспоменати.
Но който някога отиде в Монтана, ще разбере за какво става дума.
П.П.
1.Само за инфо – до този момент никакъв представител на дяволската раса не се е вясвал пред мен.
2.С малки преработки горното ще бъде превърнато в разказ и ще види бял свят в едно с още свои събратя.
ВСИЧКИ ТУК СМЕ ВРЕМЕННО!
БЪЛГАРИЯ Е ВЕЧНА!
Re: ДВА ЧАСА ГРАТИС В РАЯ
Прочетох разказа с удоволствие. Бил съм В Монтана, градът е спокоен и приятен.
Наистина в провинцията можеш да се почувстваш като в рая.
Неотдавна моя колежка бе в Благоевград и каза, че това е най-хубавият град в България. Младост по улиците / Югозападният и Американски университети/, кафенета, магазини, чистота, да не повярваш!
Наистина в провинцията можеш да се почувстваш като в рая.
Неотдавна моя колежка бе в Благоевград и каза, че това е най-хубавият град в България. Младост по улиците / Югозападният и Американски университети/, кафенета, магазини, чистота, да не повярваш!
Благодаря!
Наистина спомена, че ще напишеш нещичко за моя роден град, но това, което релаксира очите ми в продължение на десетина минути, надмина моите очаквания. А ако беше отделил още малко време, щях да те запозная с нашия кмет, който е основният виновник за това, което се случва в/с Монтана. Разбира се, всичко става със съдействието, помощта и разбирането на монтанското гражданство. 
И за да не бъда голословен, ето няколко снимки от онзи прекрасен слъчев ден, когато Аполон стъпи на монтанска земя:
[линк]
[линк]
[линк]
[линк]
[линк]
Тук можете да видите повече.
И за да не бъда голословен, ето няколко снимки от онзи прекрасен слъчев ден, когато Аполон стъпи на монтанска земя:
[линк]
[линк]
[линк]
[линк]
[линк]
Тук можете да видите повече.
Редактирано от Идeaлиcтa на
в отговор на Бълrapин®-BG
#10
Re: Изненада за изненада!
Направо ме шокира с този твой отговор до кучката на ззлобата.
Значи не всичко в теб е закърняло, мутирало и изкелиферчено.
Притежаваш умението да чувстваш, осъзнаваш и да откриваш истината, което е безценно - евала!
Знаеш, че винаги съм те ебавал за лошия български, на който пишеш.
Но знай от мен, че е важно да напишеш истината, независимо по какъв начин.
Но сега идва друг момент - пишеш ли истината, винаги масата ще те намрази и ще ти завижда така, както мен ме мрази кучката на ззлобата - другият и останалите от ззлобното блато.
А който се опира на истината не става за политик,
защото за да бъдеш политик се изисква финото умение да можеш перфектно да лъжеш!
П.П.
Вече имаш враг до края на живота си - това е кучката на ззлобата, защото му набута без предупреждение в задника една истина.
ВСИЧКИ ТУК СМЕ ВРЕМЕННО!
БЪЛГАРИЯ Е ВЕЧНА!
Значи не всичко в теб е закърняло, мутирало и изкелиферчено.
Притежаваш умението да чувстваш, осъзнаваш и да откриваш истината, което е безценно - евала!
Знаеш, че винаги съм те ебавал за лошия български, на който пишеш.
Но знай от мен, че е важно да напишеш истината, независимо по какъв начин.
Но сега идва друг момент - пишеш ли истината, винаги масата ще те намрази и ще ти завижда така, както мен ме мрази кучката на ззлобата - другият и останалите от ззлобното блато.
А който се опира на истината не става за политик,
защото за да бъдеш политик се изисква финото умение да можеш перфектно да лъжеш!
П.П.
Вече имаш враг до края на живота си - това е кучката на ззлобата, защото му набута без предупреждение в задника една истина.
ВСИЧКИ ТУК СМЕ ВРЕМЕННО!
БЪЛГАРИЯ Е ВЕЧНА!
в отговор на Hoщнa Cтpaжa
#11
Re: ДВА ЧАСА ГРАТИС В РАЯ
И аз ти благодаря за това, което си уловил, че ми липсва:
Мисля че трябва да излизаш по често из страната.
За един скромен автор като мен /де да беше истина, а?/
му стига за цял живот думите от един непознат читател:
Потресаващо. Благодаря ти.
Е, как да не ти е густо след такова признание?
ВСИЧКИ ТУК СМЕ ВРЕМЕННО!
БЪЛГАРИЯ Е ВЕЧНА!
Мисля че трябва да излизаш по често из страната.
За един скромен автор като мен /де да беше истина, а?/
му стига за цял живот думите от един непознат читател:
Потресаващо. Благодаря ти.
Е, как да не ти е густо след такова признание?
ВСИЧКИ ТУК СМЕ ВРЕМЕННО!
БЪЛГАРИЯ Е ВЕЧНА!
Re: ДВА ЧАСА ГРАТИС В РАЯ
Прочетох разказа с удоволствие.
А аз с още по-голмо удоволствие прочетох горното.
В провинцията българите не живеят наблъскани
"като стриди във маршрутките
и не са сами в държавата на проститутките" - ЪПСУРТ.
Е, там наистина доходите са поне двойно по-малки,
но са запазени и тачени във всеки непреходните човешки ценности.
А в София- орел, рак и щука!
Всеки против всеки и всеки служи на златния телец - това ли е истинския живот???
Всеки се спасява поединично и не му пука за всякаквия вид мръсотия,
която го обкръжава.
Пука му само за дупките по улиците,
защото не може да си кара таратайката
и да се фука с някой Голф единичка.
В провинцията всеки ден се прекланят пред българските светини,
а в София се сеща за Васил Левски само един път в годината.
Ето например в Монтана пред паметника на Апостола винаги има поставени свежи цветя:
ВСИЧКИ ТУК СМЕ ВРЕМЕННО!
БЪЛГАРИЯ Е ВЕЧНА!
А аз с още по-голмо удоволствие прочетох горното.
В провинцията българите не живеят наблъскани
"като стриди във маршрутките
и не са сами в държавата на проститутките" - ЪПСУРТ.
Е, там наистина доходите са поне двойно по-малки,
но са запазени и тачени във всеки непреходните човешки ценности.
А в София- орел, рак и щука!
Всеки против всеки и всеки служи на златния телец - това ли е истинския живот???
Всеки се спасява поединично и не му пука за всякаквия вид мръсотия,
която го обкръжава.
Пука му само за дупките по улиците,
защото не може да си кара таратайката
и да се фука с някой Голф единичка.
В провинцията всеки ден се прекланят пред българските светини,
а в София се сеща за Васил Левски само един път в годината.
Ето например в Монтана пред паметника на Апостола винаги има поставени свежи цветя:
ВСИЧКИ ТУК СМЕ ВРЕМЕННО!
БЪЛГАРИЯ Е ВЕЧНА!
Re: Ако ми паднеш...
...веднага ще ти откъсната опашката
и от западнал западен дявол,
какъвто искаш да бъдеш,
ще те избацам в един средностатистически сульо от обединена европа.
Красотите на град Монтана липсват в шибаната София:
ВСИЧКИ ТУК СМЕ ВРЕМЕННО!
БЪЛГАРИЯ Е ВЕЧНА!
и от западнал западен дявол,
какъвто искаш да бъдеш,
ще те избацам в един средностатистически сульо от обединена европа.
Красотите на град Монтана липсват в шибаната София:
ВСИЧКИ ТУК СМЕ ВРЕМЕННО!
БЪЛГАРИЯ Е ВЕЧНА!
в отговор на Щиpлиц (щaндapтeнфюpepSS)
#17
Re: Аполоне +
Другарю Щирлиц,
Нима може да съществува българска работа без кусури?
Ти като стар чекист отлично си запознат
с топлите и приятелски отношения,
които от години царят между Идеалиста и Венко.
Аз просто ги правя достояние за всички,
като им давам гласност - нали е демокрация сега?
П.П.
Отдавна знаеш,
че АПОЛОН има приятели във форума
не на база политическа насоченост,
а на основа човещината, която притежават.
ВСИЧКИ ТУК СМЕ ВРЕМЕННО!
БЪЛГАРИЯ Е ВЕЧНА!
Нима може да съществува българска работа без кусури?
Ти като стар чекист отлично си запознат
с топлите и приятелски отношения,
които от години царят между Идеалиста и Венко.
Аз просто ги правя достояние за всички,
като им давам гласност - нали е демокрация сега?
П.П.
Отдавна знаеш,
че АПОЛОН има приятели във форума
не на база политическа насоченост,
а на основа човещината, която притежават.
ВСИЧКИ ТУК СМЕ ВРЕМЕННО!
БЪЛГАРИЯ Е ВЕЧНА!
Re: Ако ми паднеш...
Хехехеххехееее
НИЕ сме граждани на света!
А скоро булгаристанските ви законни пейзански пачаври масово ще почнат да раждат ей такива булгаристанчета:
Тогава наистина провинцията ви ще стане поетична и красива!
А в София, като важен град на протектората НИ все пак бялото младо население ще преобладава, макар и в по-голямата си част - обрязано по нерелигиозни причини...
Помни тази прогноза... ако си все още жив
МИР ВАМ!
Бъди невероятен!
НИЕ сме граждани на света!
А скоро булгаристанските ви законни пейзански пачаври масово ще почнат да раждат ей такива булгаристанчета:
Тогава наистина провинцията ви ще стане поетична и красива!
А в София, като важен град на протектората НИ все пак бялото младо население ще преобладава, макар и в по-голямата си част - обрязано по нерелигиозни причини...
Помни тази прогноза... ако си все още жив
МИР ВАМ!
Бъди невероятен!
Re: Ако ми паднеш...
НИЕ сме граждани на света!
Само безличните плазмодии се крият под 1 л. мн. ч. - НИЕ.
И второ - като те чета - ти си май един обикновен пейзан на света, живеещ с маймунските си родители в джунглите около река Амазонка.
Помни тази прогноза... ако си все още жив
Защо ми цитираш прогнозата на Ленин,
който каза:
"Комунизмът ще победи скоро в целия свят."
АПОЛОН е жив от над 3000 години и още не е достигнал христовата си възраст.
А тази на снимката е жена ти - евала за смелостта да я изтипосаш публично.
Единственото готино нещо в нея са маратонките.
ДГД!!!
ВСИЧКИ ТУК СМЕ ВРЕМЕННО!
БЪЛГАРИЯ Е ВЕЧНА!
Само безличните плазмодии се крият под 1 л. мн. ч. - НИЕ.
И второ - като те чета - ти си май един обикновен пейзан на света, живеещ с маймунските си родители в джунглите около река Амазонка.
Помни тази прогноза... ако си все още жив
Защо ми цитираш прогнозата на Ленин,
който каза:
"Комунизмът ще победи скоро в целия свят."
АПОЛОН е жив от над 3000 години и още не е достигнал христовата си възраст.
А тази на снимката е жена ти - евала за смелостта да я изтипосаш публично.
Единственото готино нещо в нея са маратонките.
ДГД!!!
ВСИЧКИ ТУК СМЕ ВРЕМЕННО!
БЪЛГАРИЯ Е ВЕЧНА!