Премиери

Като остане човек насаме със себе си поставя и хлопва всичките си проблеми на съседите по душа, на близки, приятели и не до там такива.
Всеки се изживява като главен герой от филм и проблема се превръща в премиера на деня или годината.
Всеки носи тъга радост и всякакви чувства но се чувства сякаш отдаден на едно чувство да сподели всичко и изсипе помията на другите около себе си. /аз също го правя/
Като се запитам защо проблема е по важен от този на другия, отоговора е прост - защото е мой.
Създавам си филм, грижа се да съм главния герой, ако ролята е второстепенна се цупя. Искам си оскарите и се гмуркам в новата роля- По наблюдения /не включвам тези от ООН/.
Защо не споделяме по често веселите моменти, защо не се радваме на някой ако преживее нещо весело, а се увличаме по сериалите с мексикански мотиви. На края на филмовия фестивал /край на година/ зануляваме брояча и настройваме километржа на 0 и поемаме пак по подиуми, сцени и следим с интерес кинопрограмата която ни е подготвила съдбата.
Ето днес се чувствам особено и пак не пропуснах момента да ви разкажа. Егоизъм или просто лудост е това.

аз се спрях и затворих очи вероятно за да те преживея

Имаше една сентенция, която не помня съвсем точно, но общият смисъл беше, че всички са щастливи по еднакъв начин и нещастни по съвсем оригинален, свой модел. От тази гледна точка, нещастието представлява един безкрайно разнообразен поток от събития, с който не може да ти доскучае а не като шаблонизираните филми...


Майтапът настрана, нерядко приятелите са единствения шанс на някой, затънал до уши в собствения си филм, да види малко по-различната гледна точка, да види светлинката, изходът, пък дори и само да достигне моментното облекчение, когато си изплаче болката. Ето, и мен съвсем наскоро приятелите ме измъкнаха от един омагьосан кръг на самообвинение и ми помогнаха да видя някои неща по-иначе ... не че веднага се усетих праведна, но поне вече си позволявам да мисля, че "филмът" не е само под моята режисура и не трябва само аз да обирам негативите за него. Освен това, споделеният опит е важен... разказвайки грешките си намаляваме шанса на приятелите да сътворят същите глупости, нали? Значи всъщност им правим добро

Хубава вечер и повечко комедии в плейъра




There is no complete definition of freedom without the freedom to take consequences

а душата виновно, виновно мълчи, само болката мина през нея
по спомен
филмът е мой, и твой, и на всеки му се е случвало нееднократно
нарича се самота
всички се плашим от нея
и бягаме - къде, при приятели, в някой клуб, където успеем

да преживееш кризата....
Да я чуеш първо, изаказана от теб самата, като страничен наблюдател;
Да я прочетеш по лицата на близките ти, докато им я обрисуваш;
Да я видиш и чуеш през техните очи и уши;
Да се убедиш, че случаят ти не е изолиран;
Да получиш ценен съвет, ако имаш късмет;
Да чуеш по този повод, че някъде има и по-зле от теб;
Да повтаряш, повтаряш, повтаряш... докато сама се измориш от това;
Да дойде момент, в който от самата мисъл да посегнеш към това, да ти се догади.
Това е просто един от начините за справяне.
Това е и моят начин.
Съгласна съм, че е егоистичен.
Но приятелите са и за това, нали?!
И... "Оскарът" е бил последното нещо, което ме е движело.
Важното е че оцелях именно така.
Но е доста индивидуален подход.
Други предпочитат да се затворят и да погълнат всичко.
В този случай рискът от разкъсваща експлозия е прекалено голям.
Така че.... предпочитам да съм си певица.......но само пред отбрана публика, разбира се...

Би трябвало може би да си разказваме весели истории, но когато не ти е весело е трудно дори да споделиш радостта на някой друг. Но въпреки всичко трябва да я караме по леко и да запазваме достйнството си. Не мисля че непрекъснатото повтаряне на проблемите помага дори и на този, който ги споделя.

че когато повтаряш упорито едно и също, то значи имаш нужда от това /може и да не я осъзнаваш съвсем ясно/. Когато, обаче, и на самия човек му дойде до гуша от собствената му история, тогава вече съзнателно бяга от нея и може да се предположи с голяма доза сигурност, че е почти излекуван. Май няма начин да не говориш непрекъснато за това, което е доминанта в мислите ти - ами то няма друго, което в дадения момент те занимава, не си способен да си насочиш вниманието, дори волево, в различна посока.

Който не разбира мълчанието ви, няма да разбере и думите ви.