Наследството

Избухна пожар
във съседната къща.
пламъци гладни
видях да поглъщат
педя по педя
самотния дом.
Изгаряше бавно проклетата
Някак достойно...
Без да издава и звук.
Мълчешком.
Празните стаи
изпълнени с пушек
се усмихваха,
спомняйки си
тропота на детските крачета,
тихите думи
на влюбените,
гледащи ноща
през завесите
на полуотворените прозорци.
Спомени,
само спомени бяха останали.
Огънят,
като че се стъписа,
спря се за миг,
заслушан в историите
на старата къща.
После продължи.
Изгори картините,
изпепели снимките
(тези пазители на спомени)
погълна и детските рисунки,
спотаени на дъното
на прашното шкафче.
Накрая не остана нищо
а силите му започнаха
да се стопяват.
Пламъците примигваха,
гърчеха се в агония
и загиваха.
Задуха силен северен вятър
и разпиля пепелта
на гордата къща
по целия свят
а всяка прашинка
носеше в себе си
блясъка на огъня,
силата на смирението
и красотата на любовта.

®

©

Чудесен стих!Самотната къща,пълна със живи спомени и даже огънят се заслушва в тях...Сякаш умира човек.Харесва ми как пишеш :)

То тази къща може да бъде човекът седнал до теб в автобуса, съседът с когото се сбъсквате всеки ден на входа, любимия човек, всеки...Да наистина умира човек, умира същността му(старата), изгаря всичко тленно и преходно, за да остане само есенцията.
Благодаря ти, за хубавото мнение!:)

П.П. Благодаря и на колегата със картинката - харесва ми чувството му за хумор