Разликите

Чета ви, и понякога си задавам въпроса "Как би следвало да се разграничи дали обичаш някого, с когото по една или друга причина не сте заедно, или всъщност си "пристрастен" към идеята, че не можеш да си с него?"

Всеки път, когато някой постави тема, свързана с това как да забрави бившия/шата, или просто някой, който го е впечатлил с нещо изключтелно (в очите на обичащия, естествено), то всеки път се намира някой, който да му каже, че всъщност, видиш той/тя не обича, а просто си е навил на пръста тези неща, само защото другия не споделя чувствата му.
Наистина ли смятате така? Нима не допускате и за миг, че онзи другия-обичания може да си е тръгнал точно от уважение към чувствата на питащия. А в същото време обичащият все още да не е срещнал достатъчно достоен човек, който да изпълни сърцето му. И колкото и банално да звучи, то наистина не можем да изтръгваме ей-така сърцата си, особено, когато обичаме истински.
И независимо от факта, че не сме с някого, то да е естествено да продължаваме да го обичаме и да искаме да бъдем с него, дори и след раздялата? И как при една истинска любов да се оттърсиш от нея, преди да срещнеш друга любов?
Разсъждавайки така, си задавам и въпроса, как някой, който знае, че го обичаш "има очи" да ти каже "Трябва да не мислиш за това. Трябва да спреш да ме обичаш, да продължиш по пътя си без да мислиш за мен.", а как и тук съветващите успявате да го кажете?!
Обикновено се чуват и съвети от рода "Не си заслужава да продължаваш да обичаш този човек, щом той не те обича."
Обаче това е загуба, както и при смърт. Вярно е, обекта на чувствата ти все още се разхожда по улиците, но душата и чувствата ти са едни и същи?!
Каква би трябвало да е разликата при загубата на една любов, при раздяла с другия или при неговата смърт?!
Нима сърцето ни трябва да ни боли по различен начин? И защо?
Според мен и в двата случая губиш част от себе си, независимо от това как си загубил любовта си?

Ей такива неща се чудя, когато ви чета.

И, бога ми, защо трябва да смятаме, че другия е недостоен да бъде обичан от нас, само защото не ни обича? Да, любовта у нас, някак с времето ще спре да "боли". И все пак раздялата не бива да е повод да смятаме чувствата си за неистински, за неголямата любов или пък за напразно подарена и незаслужена от обекта на чувствата ни.

Какво смятате вие в този ред на мисли?.

Може да съм кучка, ама вярна!

всичко това се обяснява с една думичка ЕГО

Дай тогава по тази логика да кажем, че някой като ни напуска умирайки, то не е заслужавал да го обичаме, защото не е останал до край с нас.

Хем много възвишено се говори за любовта как била отдаване, чее обичаш заради човека и после хоп - егото си казва думата. Значи не сме обичали човека, така ще излезе. Заради егото си, да забравим чувствата си, да ги стъпчем, защото някой не ги зслужава и да "плюем" на собствените си емоции.

Може да съм кучка, ама вярна!

дъра - бъра - какъв ти е проблема бРЯ

Написала съм го.

Може да съм кучка, ама вярна!

Ами според мен няма външен критерий. Просто като обичаш и знаеш.

"И как при една истинска любов да се оттърсиш от нея, преди да срещнеш друга любов? "

мисля, че той живота "те оттърсва". Срещаш, срещаш, срещаш "истински" любови, докато срещнеш истинската и тогава разбираш разликата. И тогава няма отърсване вече, независимо дали сте заедно, дали те обичат, или не. То е нещо като вътрешна скала, твоята любов, ти я изпитваш, иза нея външните неща, тези които са извън теб, нямат значение. И много добре можеш да направиш разликата дали си пристрастен към идеята че не можеш без него, или просто обичаш, и тази идея не те занимава.
Нали разбираш- истинската любов затова е истинска, защото няма нещо, което може да я накара да изчезне, и защото не зависи от нищо.

Не знам...човешка природа вероятно...слабост, егоизъм...Заложено е у нас хората да обичаме на първо място себе си, после всички останали. Когато обичаме някой и той отвръща на чувствата ни и всичко е наред, ума и сърцето ни са изпълнени с положителни емоции...живота е прекрасен, любовта велика...Когато обаче отсрещната страна спре да обича и особено в случаите когато вече си има друг обект на обичане, тогава се чува прословутото: "Спри да ме обичаш" "Спри да мислиш за мен и всеки по пътя си" Така ставало то..по поръчка. Като, че имаме бутон "старт, пауза, стоп"
Егото, то е виновно. От друга страна пък, ако онзи другия-обичания усеща, че не обича или поне не така както на нас ни се иска, не е ли по добре да го каже това болящото, прословутото.."спри да мислиш за мен" и да си тръгне, отколкото да подхранва илюзията. Не че аз ще спра да мисля за него де. Ама поне обичането може да се форматира. Абе не знам...защо хората така си усложняваме живота? Защо нещата не може да са прости и ясни? Казват, че в любовта колкото даваш, толкова и получаваш.....дали? Кой от вас има "дозатор"? Аз бих искала да имам. Някак по лесно ще е с него, не мислите ли?

от цялото ми дрънкане по горе забравих да спомена, че степента на разочарование от обекта на обичането си казва думата. Не рядко са случаите, в които сме обичали някой, ама кой и ние не знаемКолкото до това да заплюе човек собствените си чувства и емоции след края на една любов, пак болката и разочарованието си казват думата. Крачката от любовта до омразата е малка, казват. Възвишения, великодушен човек не би я направил. Би обичал, макар че обичания не заслужава. Е да, но ...трудно се получава.

... гО описъ

... независимО каква е лябФФФнятъ всичкОто ни е у главатъ ... преди да е срещнем не сме я обичали нали? ... в един мОментъ е срещаме и заОбичаме ... в друг тя се изплъзва ... тОгава си прОдължаваме пО пътя кОйто сме вървели преди да е срещнем

истинската любов затова е истинска, защото няма нещо, което може да я накара да изчезне, и защото не зависи от нищо - Да, с това съм съгласна.
И все пак да се оттърсиш и да изчезне са две различни неща.
Надявам се, все пак, тази истинската да не е само една. Иначе по стечение на обстоятелствата, то моята се е изплъзнала отдавна измежду пръстите ми по "воля на съдбата".

Може да съм кучка, ама вярна!

Да, така е. Губиш част от себе си - неизбежно е. И така до следващата любов. Споделена, несподелена... Така човек остарява.

Понякога си мисля, и че дори и трудно да се получава, то за да сее получи наистина, то човека срещу теб трябва да вярва, че това може да се случи. Дори и сте минали през "омразата" в един момент.

Може да съм кучка, ама вярна!

а защо ти е да се отърсваш?
нима не ти е хубаво а изпитваш любов?

Не знам дали е една. но така ми се струва, живота е твърд кратък дори и за една такава, какво остава да са повече.

....амиии, аз под "истинска" разбирам такава, върху която съдбата няма влияние. И ако обстоятелствата могат да те накарат да спреш да изпитваш любов, значи все пак такава любов зависи от обстоятелствата, нали? А мисля че съгласихме по тоя въпрос, че истинската НЕ ЗАВИСИ от нищо

ако онзи другия-обичания усеща, че не обича или поне не така както на нас ни се иска, не е ли по добре да го каже това болящото, прословутото.."спри да мислиш за мен" и да си тръгне, отколкото да подхранва илюзията - все едно чета себе си.
Понякога ме заболява глава мислене над това защо хората не го правят. Не стига, че егоисти, ами и прехвърлят отговрност - да се сетиш сам?! за кое?! че създават илюзии докато хранят егото си?! че създават излюзии в страховете си да не те изгубят дори като приятел?! че създават илюзии докато се топлят до теб?!

Може да съм кучка, ама вярна!

Нима е хубаво да знаеш, че искаш да докоснеш някого, а да не можеш, защото е "забранено"?
Нима е хубаво да искаш да споделяш с точно определен някой, а да не можеш, защото е "забаранено"?
Нима е хубаво да трябва да поставяш себе си и чувствата си в рамка, когато няма с кого да ги споделиш?!


За това оттърсване говоря, когато с времето остава само споменът за близостта, за човека, свикваш със "забраненото", не мислиш за него като за липса и като за нещо откъснало се от самия теб.

Може да съм кучка, ама вярна!

В отговор на:

---

Каква би трябвало да е разликата при загубата на една любов, при раздяла с другия или при неговата смърт?!
Нима сърцето ни трябва да ни боли по различен начин? И защо?

---

Да се разделиш с някой определено не е същото като да умре той/тя. И определено второто заслужава много повече съжаляване и е много по-голяма загуба, ... ако наистина обичаш някой.

Защото ако само сте се разделили загубата е само за теб. И ти можеш да си щастлива примерно, че този човек е можеби по-щастлив без теб. Защото ако наистина обичаш някой, то ти искаш той да е щастлив, независимо със или без теб.

А ако човекът умре, тогава той е загубен не само за теб.

Сори, малко объркано стана.

Нямам против да обичам човека който не ме заслужава, но какъв е смисъла?
Точно за това става въпрос! КАКЪВ Е СМИСЪЛА? Да подклаждаш безсмислен огън, който изгаря душата ти. Да подържаш болката. Е това според мен е вид мазохизъм.

Истината е някъде по средата!

Значи говорим за различни неща

Не, това кето изреждаш не е хубаво. Хубавото ще е обратното. Но все пак аз говоря за чувството любов, което е вътре в теб(мен),а то е доста по-различно от консуматорската нагласа. Не ме разбирай грешно- нямам против удоволствията от консумирането, ние хората сме основно това- консуматори.
но то има твърде малко общо с истинското чувство. така е според мен.

Ами да де, става въпрос за мнения, в които човек изразява че е срещнал "Онази" любов и не може да е забрави! Как след като е осъзнал, че тя се различава от всички останали, ще му кажеш че просто си го е навил на пръстта?
И аз затова на такива мнения много се чудя...дали аз не съм в ред...или другите вече прекалено са претръпнали към болката...

Това, което е вътре в мен е хубаво, но когато трябва да го подтискам, то се изкривява.
Иначе като усещане е прекрасно, дава полет на мечти и идеи, но безусловно поражда желанието за споделянето им.
И според мен, когато този момент на "задържане" отмине и наистина се оттърсиш, то забелязваш, че чувството го има и все така красиво, както и когато е споделено. Просто е нужно да свикнеш с това, че не е и физически осезаемо.

Изживяла съм две "кризи", които са ме държали доста дълго, но сега го няма онова усещане за загуба (е, понякога ми е тъжно ), обаче идва утре, слънцето изгрява и поемам по пътя, по който винаги съм вървяла.
Сега знам, че всяка "криза" отминава и едва, когато премине знам до колко силно съм обичала. А когато обичам, просто знам, че обичам.

Може да съм кучка, ама вярна!