Братя Манаки

Както знаем днешна Македония води двамата братя за свои хора, дори фестивалът в Битоля носи тяхното име.

В една гръцка книга пък пише:

What was the nationality of the Manakia brothers? This is a tough question, as they could best be classified as "Balkan citizens". Yannakis had been a supporter of Apostolos Margaritis' Rumanian movement, but ended up spending his last years in Greece, rather than Rumania; Miltos was not political at all, but there exists a testimony of him wishing that the Manakia archives would go to Greece, rather than to the Serbs--they ended up in Skopje, after all. It should be stressed that the two brothers spent many years in Bitola because of better professional opportunities and that city's domination by its Vlach community, not because they were "Macedonians".



Има ли българско изследване по въпроса, засегнати ли са от нашите историци Манаки? Аз поне не знам за такъв труд.

И още нещо - пише, че техният архив в крайна сметка се озовал в Скопие. Къде се намира той днес, има ли го, издавани ли са снимките, направени от братята?

[линк]

Manaki se vlasi naseleni vo Bitola od Janina.

Inaku samite sakale da ziveat vo Bitola, koja kon krajot na 19 vek bila najrazvien balkanski grad, pred se so razviena trgovija i manufakturi.

Celata arhiva na brakata Manaki se PODARENI od strana na nivnite sinovi na arhivot filmski na Makedonija. PODARENI.

Заозъртахме се. Има си хас да прекосим Вардарска Македония, без да видим славната река. Взех да разгръщам картата, тука някъде трябваше да се ширне пред очите ни. Най-сетне отдъхнахме. Ето го. Е, не беше много широк, нито бурен и пенлив, но си течеше с голямо достойнство.

Скоро напуснахме равнината и поехме по стръмен път. Отляво - дълбок дол, пред очите ни ридове. И изведнъж ханче с табела: „Че дом, че ям, че пием!“ „Ч“-то в този край се разпореждаше и затова „Кебапчийница“-та бе станала „Чебапчийница“. Спряхме да отдъхнем, гледам на петдесетина метра надолу по склона самотен дървен нужник. Чакай, рекох си, да видя нещо и се запътих към него, влязох и когато излязох се провикнах:

- Братя сме, няма никакво съмнение!

В това време край нас спря кола. Трима юнаци излязоха бързо от нея, втурнаха се насреща ни и аз си помислих - ето, започва се. Но те ни подминаха и взеха да надничат през прозорците на нашата кола. Повъртяха се, поозъртаха се и накрая разочаровано възкликнаха:

- Нещо за продан немате ли, бре?

Немаме. Ние сме тръгнали на кинофестивал во Битоля.

- А, Милтон Манаки!

Тия хора не само знаеха, че в Битола се провежда кинофестивал, но че носи името на Милтон Манаки - първиот снимател во Балканите.

Снимател е като че ли по-хубава дума от фотограф.

- Как се нарича тази планина? - попитах аз.

- Тази планина се зове Плетвар - осведоми ни един от новите ни познати. - Ей там, долу, през Първата светска война се е градел воз (воз значеше влак).

Немци го градели возот, но когато железопътната линия достигнала Плетвар, инженерът им смятал, пресмятал и решил, че без тунел през планината не може да се мине. Добре, ама от дека се взел някакъв български инженер и рекъл: „Аз ще изкарам возот на Плетвар без никакъв тунел“. Немецът се разлютил и му дума: „Ако ти изкараш возот горе на Плетвар, аз ке се застрелям“. Разказвачът замълча за миг, посочи към долината и рече: „Ей къде му е гробот „

Както знаем днешна Македония води двамата братя за свои хора, дори фестивалът в Битоля носи тяхното име.




Има ли българско изследване по въпроса, засегнати ли са от нашите историци Манаки? Аз поне не знам за такъв труд.


Први сниматели на БАЛКАНОТ ..............камера 300 ............. прашај го софт. мак .........он е по потекло БитолЈАнец
Не се МанаковСКИ , замисли

Многие люди помнят, что мы болгары, а не татары.

Слава богу, Македония се е спасила поне от това. Наврад, където бяхме, се чувстваше и виждаше, че хората живеят в домове. а не в казарми. Битоля живее, а не вегетира. Сутрин чаршията се събужда, стъкмява и спретва, денем зашумява, диша, че дори пъшка, пъстра и работна. Към залез задремва, а късно вечер пак се оживява. Младежта излиза от домовете едва след десет. Кафенетата са отворени и пълни, пивниците - също, но веселието си е кротко и добродушно. Боже, и тези хора, като грузинците, още пеят, и те гасят телевизорите, посягат към китарите, мандолините и акордеоните и започват. И има какво да пеят, дявол да ги вземе! Разбира се, че повечето песни ги знаехме. Езикът, на който те се пеят е общ. Колкото и да са се трудили политическите езиковъди, не им се е удало да подправят народната си песен, въпреки че са сторили голяма пакост на родната си реч. За да нагласят един "техен", "автономен" литературен език, тези хора са отприщили яза на чуждиците и сега речта им се дави в техния порой. Така хората трябва да се "фасцинират", вместо да се очароват, да се "кохезират", вместо да се сплотяват, да се "импресионират", вместо да се впечатляват, а нима се нуждае от някакво особено "сугестиране" истината, че един език заслужава все пак "по-квалитетен третман". Всичко това не е само гламавщина с езика, то е умишлено, не, злоумишлено предателство.

Залисах се и забравих Милтон Манаки.

Той всъщност е влах по произход и през 1905 година се е снабдил с филмова камера. Първата на Балканите. В това не може да има съмнение. По-същественото обаче е, че животът на този човек може да послужи за основа на един наистина забележителен филмов разказ. Фотографът и операторът Милтон Манаки е изживял и документирал с обективите си цялата история на Македония от Илинден, когато той фотографира обесените въстаници, през всички войни и ужаси до жестокото земетресение в Скопие!

имаше паметник пред един универсален магазин в центъра (един от модерните), както имаше и бюст на Мисирков в самата централна градинка при часовника
Но не ги снимах, защото картата на апаратчето ми събира само 100 снимки

ме насмеа ............

Да , има паметник пред хотел Епинал .............на Широк Сокак ........

Манаки го има снимено СУЛТАНОТ во Битола ................[линк]

Многие люди помнят, что мы болгары, а не татары.

Мислам дека и првото кино го имаат Битолчани .............Дека Манаки имале свое кино во Битола сум сигурен , но дали било прво

Многие люди помнят, что мы болгары, а не татары.

И не е пред МАГАЗИ

Многие люди помнят, что мы болгары, а не татары.

Интернационалниот фестивал на филмска камера „Браќа Манаки“ во чест на 100 годишнината од постоењето на македонскиот филм го издаде мултимедијалното ЦД „100 години македонски филм“.

Да,тука сме коментирали за Милтон Манаки.
Влах - гъркоман.
Снимал е войводите от ВМРО и после ги е носил на гърците.
Нещо като шпионаж е правил.

А иначе тези пътеписи бяха от някои наши кинаджии.(не се сещам Г.Данаилов ли беше или Мишев)
Много бяха свежи.
Ако може някой нека ги пусне пак.


Икономията е майка на мизерията

[линк]

Държавата на 60 г., киното на 100 г.? Та тогава (1903 г. да речем), държавата се е казвала "Османска империя", чийто правоприемник е Турция. И по-коректно ще е да се каже: "100 г. османски филм"

"първото" кино в Битола цели 10 години след първото кино в Русе, ех село, село..............

Къде се намира архива в момента? Достъпен ли е? Отпечатано ли е нещо от него?

[линк]

Голямо мерси!!!


По битолските мегдани и по-нататък...


Поканата да заминем за Битоля в това смутно и кърваво време ни се видя налудничава и може би точно заради това я приехме. Казваха ни, че сме се побъркали, но това само ни въодушевяваше, изглеждахме храбри в собствените си очи, но тайно си вярвахме, че нищо страшно няма да ни се случи. Македония стоеше настрана от войната. Там не се стреляше, Калеш Дончо не товареше чували с бомби, според старата народна песен, и грозната закана: "Кой душман ке влезе, жив нема да излезе, Македонио..." засега поне не се изпълняваше. А ние не бяхме никакви душмани и Милан*, и Асен** и аз, било по род, било духовно, бяхме свързани с тази страна и много сакахме да я видим.

Милан управляваше колата смело. Той и на Еверест се беше качвал с кинокамерата си, и в гълбините морски се бе гмуркал с нея, не го плашеше Македония. Стресна го само един полицай, който ни спря едвам прекосили границата.

- Оти немаш знак "БГ" бе, Милане?

- Ей сега ще го нарисувам - сговорчиво отвърна Милан.

- Нарисувай го, Милане, ама преди това дай сто и петдесет динара, дето превишаваш скоростта - рече полицаят и посочи радара в колата си.

Глобата не успя да ни развали настроението. Излязохме на магистралата край Скопие и продължихме по широкия друм надолу към Прилеп. По едно време Асен, който за пръв път идваше в родния край на дедите си, взе да се тревожи:

- Абе, къде е Вардара, бе?

Заозъртахме се уплашено. Има си хас да прекосим Вардарска Македония, без да видим славната река. Взех да разгръщам картата. Тук нейде трябваше да се ширне пред очите ни. Най-сетне отдъхнахме, ето го. Е, не беше много широк, нито бурен и пенлив, но затова пък си течеше с голямо достойнство.

"Море сокол пие вода на Вардаро

море, ой соколе, ти юнашка птицо..."

Скоро трябваше да напуснем "аутопатот" и да потеглим на запад. Равнините во Македония са рядкост, докато се усетиш - преминал си ги и си хванал стръмнините. Захвана се продължително изкачване. В ляво от пътя се спускаше дълбока долина, която пред нас пък се преграждаше от ридове. Решихме да отдъхнем и спряхме пред едно ханче с весела табела: "Че дом, че ям, че пием!". В този край, изглежда, "ч"-то е на уважение и затова ''Кебапчийница''-та беше станала "Чебапчийница!". Огледах се. На петдесетина метра долу от пътя се намираше самотен нужник. Чакай, рекох си, да видя нещо. Спуснах се по склона, влязох в нужника и когато излязох, тържествено се провикнах:

- Братя сме! Няма никакво съмнение!

Последва разговор за тоалетните по четирите краища на света. Асен дори бе осенен от хрумването да се направи обстойно проучване и напише книга "Тоалетните на планетата". Такова заглавие сигурно ще предизвика широк читателски интерес и би било принос в географията и геопсихологията. Бих ли се заел с такова начинание. Бих. Стига някой да го финансира.

В това време край нас спря кола. Двама-трима юнаци излязоха бързо от нея, втурнаха се насреща ни и аз си помислих - започва се. Но те ни подминаха и взеха да надничат през стъклата в нашата кола. Повъртяха се, поозъртаха се, пък накрая разочаровано попитаха:

- Абе, нещо за продан немате ли, бре?

Немаме. Ние сме дошли на фестивал. На фестивал ли? Да, во Битола. "А - възкликна един от юнаците, - Милтон Манаки!"

Да му се не надяваш, не стига, че знаеше за фестивала, ами веднага ни обясни, дека Милтон Манаки бил първиот снимател во Балканите!

Впрочем снимател е по-хубава дума от кинооператор.

Разприказвахме се. Те щели да ходят на бани во Велинград, но междувременно ни предложиха да се почерпим в ханчето. Отказахме. Все пак трябваше да стигнем в Битоля живи и здрави.

- Как се нарича тази планина? - попитах аз.

- Тази планина се зове Плетвар - осведоми ни един от новите ни познати. - Ей там, долу, през Първата светска война се е градел воз (Воз сигурно значеше влак.).

Немци го градели возот, но когато линията достигнала Плетвар, инженерът им смятал, смятал и решил, че без тунел под планината не може да се мине. Добре, ама откъде се взел някакъв български инженер и рекъл, аз ще изкарам возот на Плетвар без никакъв тунел. Немецът се разлютил и му дума: "Ако ти изкараш возот горе на Плетвар, аз ке се застрелям!". Разказвачът замълча за миг и добави: "Ей къде му е гробот.". Ръката му сочеше долината.

Потръпнахме патриотично.

- А какво стана с воза?

- А - махна с ръка човекът. - После го заебаха!

Всичко беше ясно.

В Битоля пристигнахме в ранния следобед и откровено казано гледката ни разочарова. Невзрачен градец, керемидени покриви, тук-там някой нов жилищен блок. Верно - по-спретнати от нашите, но общо взето - нищо особено. Първите ни впечатления доста противоречаха на това, което прочетохме в бюлетините, че "Битола е вторият пръв град во Македония", че е най-възпяваният град во Македония, а може би и во светот:

"Битола, мой роден край, яз те сакам от сърце, знай!" И как някога тука е имало турски гарнизон от четиридесет хиляди души, и как самият Кемал Ататюрк тука е получил военната си подготовка, и как самата Сара Бернар е гостувала на сцената на Битолския театър, и как край града се намира най-голямата открита мозайка...

- Добре де, колко жители има града?

- Минатиот век е бил по-голем от Белград - беше отговорът.

А освен всичко друго Битоля бил и най-студеният град в Европа?! Това твърдение беше написано черно на бяло: "Два месеца в годината Битоля е на самия връх на най-студените градове в Европа, доста пред скандинавските и съветските представи за студ!!".

Та такива ми ти работи. Пристигнал един македонец, в Лондон, погледнал на утринта града през прозореца си и рекъл:

"Лондон, Лондон, втори Кукуш!".

И все пак трогателно беше това "возпевуване" на своето, това чисто детско мерене със съседите, с Европа, със света.

На другия ден обаче си промених мнението. Причината беше Асен, който нетърпеливо беше обходил мегданите, прибра се в хотела и каза задъхано:

- ЧАРШИЯТА!

Ето нея трябва да види човек в Битоля, за да повярва, че наистина "тамо живот се живей". Този град криеше прелестите си и никак не бързаше да ги натрапи. Тесните калдъръмени улички с каменните канали за водата, дюкянчетата, претъпкани със стока, месарниците, рибарниците, ковачниците и между тях важните адвокати с писалищата си, всичко това живееше, дишаше и като връх на нещата - кебапчийниците с упойващата, съсипваща миризма на вкусна-превкусна скара. Ходиш и залиташ! И няма как, тук-таме се е промъкнал и някой американизъм, някой "Бар" или някой "Хипермаркет", но те нито са изместили местното, нито го застрашават. Напротив надписът "Коктейл" насред чаршията я прави още по-забавна и те кара да се усмихваш. На човек може да му призлее, като си спомни, какво направиха доскорошните наши управници с цялата си простотия от българските градчета. Как затриха всяко кътче, издаващо уют и самобитност, как успяха (едно от малкото неща, в които наистина успяха) да превърнат села и градища в безлики и безоки обиталища за народонаселението.

Слава богу, Македония се е спасила поне от това. Наврад, където бяхме, се чувстваше и виждаше, че хората живеят в домове. а не в казарми. Битоля живее, а не вегетира. Сутрин чаршията се събужда, стъкмява и спретва, денем зашумява, диша, че дори пъшка, пъстра и работна. Към залез задремва, а късно вечер пак се оживява. Младежта излиза от домовете едва след десет. Кафенетата са отворени и пълни, пивниците - също, но веселието си е кротко и добродушно. Боже, и тези хора, като грузинците, още пеят, и те гасят телевизорите, посягат към китарите, мандолините и акордеоните и започват. И има какво да пеят, дявол да ги вземе! Разбира се, че повечето песни ги знаехме. Езикът, на който те се пеят е общ. Колкото и да са се трудили политическите езиковъди, не им се е удало да подправят народната си песен, въпреки че са сторили голяма пакост на родната си реч. За да нагласят един "техен", "автономен" литературен език, тези хора са отприщили яза на чуждиците и сега речта им се дави в техния порой. Така хората трябва да се "фасцинират", вместо да се очароват, да се "кохезират", вместо да се сплотяват, да се "импресионират", вместо да се впечатляват, а нима се нуждае от някакво особено "сугестиране" истината, че един език заслужава все пак "по-квалитетен третман". Всичко това не е само гламавщина с езика, то е умишлено, не, злоумишлено предателство.

Залисах се и забравих Милтон Манаки.

Той всъщност е влах по произход и през 1905 година се е снабдил с филмова камера. Първата на Балканите. В това не може да има съмнение. По-същественото обаче е, че животът на този човек може да послужи за основа на един наистина забележителен филмов разказ. Фотографът и операторът Милтон Манаки е изживял и документирал с обективите си цялата история на Македония от Илинден, когато той фотографира обесените въстаници, през всички войни и ужаси до жестокото земетресение в Скопие!

Хубавото на този фестивал беше, че се награждаваха операторите, а не режисьорите, и в това отношение той беше единствениот во светот! Не ще и дума, най-много шумотевица и вълнения имаше около македонския филм "Татуиране" - разгневен протест срещу затвора, милицията и безумието на социалистическата действителност, в която все още Македония се намираше. Разказът във филма беше по позната схема - невинен човек по недоразумение и поради тъпотия на милицията попадна в тъмница, търпи, търпи, накрая се разбунтува и загива! В затвора, както трябва да се очаква, е пълно с отрепки, уроди, хомосексуализъм, но веднага става ясно, че още по-големи изверги са тъмничарите с големи червени петолъчки на кокардите. Невинният герой на филма, отначало върло пиян, се опитва да се съвокупи със съпругата си, която пък на бърза ръка получава оргазъм, още преди мъжът й да е успял да я докосне. След това героят, иначе хилав и кротък, успява да натръшка в затвора доста извратени убийци, оказва се, че владее всички техники на бой с и без нож, разправя се и с някои от надзирателите, опитва се да избяга и го убиват. Въобще към края на филма се проливат кърви безспир, така че, ако търговският успех не е бил толкова голяма грижа на създателите, ако имаше малко повече чувство за мярка в насилническите сцени, "Татуиране" щеше да бъде един добър филм. Филм-събитие на фестивала нямаше. Събитието за нас бе пътешествието до Охрид.

Господ е бил свидлив, когато е дарявал Македония със земни богатства, и сигурно в някакъв пристъп на угризения си е рекъл: "Е, ке им дам на тия люге Преспа и Охрид!"

Винаги когато се срещна с някое велико произведение на изкуството, усещам, че не искам да го възприемам сам. Ще ми се да събера хората, които обичам, и да споделя с тях вълненията си. Вижте, колко е хубаво, и по-тихо ако, обичате!

Подобни настроения ме бяха обзели и в Охрид. Признавам - старините малко ме вълнуват. Нося си нещо и аз от бай Ганя, не ми е по сърце да гледам камъни. И все пак, когато наближихме свети Наум, нещо ми премаля. Човек не може да не се преклони пред паметта на ония хора, които са издигнали Света обител на такова омайно място. Сякаш самият Бог го е избрал и отредил за достойните.

Спряхме колата край езерото и начаса към нас се завтече възрастен човек. Той побърза да ни поздрави и да ни предложи лодка и лодкар, който ще ни разходи по езерото и ще ни разкаже всичко за водите, свети Наум, бреговете, чудесата и тайните на Охрид. Това щяло да ни струва само сто и петдесет динара. И Асен, и Милан, че и аз бяхме тъй умилени, та не се поколебахме. Свети Наум ни бе направил щедри.

Лодкарят бе младо момче. Охотно и радостно, то разказваше, за кой ли път, едни и същи неща. Лодката безшумно се носеше по водите. Боже, колко бяха бистри тези води!

- Това е най-чистото езеро у светот! - веднага си дойде на думата момчето.

Съгласихме се.

Толкова бистро, че дъното се вижда и при четиридесет метра дълбочина.

Стьгласихме се.

А пъстървата? Такава пъстьрва нямало никъде другаде по светот.

Съгласихме се.

"Леле, брате, по-убаво оди обери некоя банка, но не се опитвай да фатиш риба от езерото!" Повеке ке си изпатиш. Нямаше значение, че цялото крайбрежие цвърчеше от пържене на пъстърва!

Но най-голямата загадка се оказа водата на това езеро. Макар и да беше октомври, тя бе топла и приятна. Вие да видите през зимата, през зимата водата ставала още по-топла - увери ни момчето и хич окото му не мигна. Чакай, бе момче! Това вече е прекалено, за хора, които са учили физика в университета. Има втори принцип на термодинамиката. Но нашият водач си знаеше своето. Тази вода събирала цело лето топлината си и през зимата я пускала, затова ставала по-топла. Трябваше да се примирим. Охридското езеро си е единственото во светот, за което вторият принцип на термодинамиката не важи. Това е!

А градът е прелестен! Слава Богу, усилията на реставраторите бяха останали почти незабележими, а опитите за модернизация се бяха провалили. Даже старините, Самуиловата крепост, църквите изглеждаха занемарени. Така е, за бъдещето трябват много пари, за миналото - още повече! Затова пък на едно лъскаво, шарено "киоскче" се мъдреше ярък надпис:




"СКАРА - ГРИЛ - САМУИЛ"




Настоявах да видя и Сруга. Ей къде беше, на някакви петнайсетина километра и пак на брега на езерото. Толкова пъти съм пял пустата му песен: "Що ми е мило, мило и драго, во Струга града мамо, дукян да имам...", обидно беше да не отидем и до там. Спътниците ми се съгласиха на драго сърце. Видяхме я. Е, от песента очакванията ни бяха по-големи, но то си е винаги така. Възпята хубост - половин хубост!

Когато отпътувахме, се свечеряваше. Над езерото падаше здрач, водите посивяваха, бреговете чезнеха и скоро Охрид щеше да си остане пак само копнеж... Малко преди Втората световна война хор Гусла" посетил Сърбия. Концертите му минали при бурен успех. И ето че в един от вестниците се появила карикатура, изобразяваща вдъхновените певци, и текст:

"Хубаво пеете, братя българи, ала лошото е, че и ние, и вие сакаме во Струга града дукян да имаме!".

И Милан, който имаше род от Охрид, и Асен, дето имаше род от Кукуш, и аз, дето не знаех дали нямам род и от този край на земята, се засмяхме от сърце. Но в шегата под карикатурата има и още едно истинско нещо - думата "братя"! Въпреки всички раздори, въпреки всички безумни кърви, тя ще оцелее, ще превъзмогне ненавист и глупост и ще тържествува. Един ден!




Икономията е майка на мизерията