Скръбна вест
19 отговора
835 прегледа
Скръбна вест
Почина проф. Александър Фол
02 март 2006 / News.dir.bg
Късно в сряда на 72 години почина известният български историк професор Александър Фол.
Александър Николаев Фол е роден на 23 юли 1933 г. в София. Завършва СУ ”Св. Климент Охридски”. От 1959 г. е преподавател. През 1972 г. основава Института по тракология, на който е директор до 1992 г. В периода 1980 - 1986 година е министър на просветата. Фол е доктор на историческите науки, професор. Автор е на монографии на български, немски, английски и италиански езици; студии и статии; над 250 заглавия. През 2003 г. професор Александър Фол бе отличен с най-високото държавно отличие орден ”Стара планина” – първа степен. Очаква се поклонението пред тленните му останки да бъде на 4 март от 14,00 часа в зала София в сградата на парламента на пл. ”Батенберг” №1 (бившия партиен дом), съобщи БГНЕС. Снимка nbu.bg
Александър Фол: Човекът във видовете време и пространството
02.03.06 11:11
Източник: News.dir.bg
Академична лекция, изнесена от проф. Александър Фол, д.н. при удостояването му с почетното звание "Почетен професор на Нов български университет" през 2003 г.
Човекът във видове Време и Пространства започна научното си приключение в Нов български университет, където за пръв път престана да се страхува от разнообразието. Благодарение на университетската смелост той се зае да възстанови в себе си унищоженото от позитивистичното мислене през последните две столетия и, за да го възстанови, се завърна при Марсилио Фичино във Флоренция през 15 век. Там той си спомни, че обективно е онова, което е помислено в съзнанието, а субективно – проявяващото се извън него. Като субективизира извънстоящото, взето като повод, съзнанието обективизира състоянието на духа, което е единствено възможната действителност.
Състоянията на духа са съзерцание и обсебеност. Съзерцанието или състоянието на духа над предполага опит да се съзре енергийното излъчване на съзнанието, докато обсебеността или състоянието на духа във е усилие да се изживее неговото енергийно избухване.
Когато състоянията на духа взаимопроникват едно в друго, тогава видове мислене могат да предопределят пребиваването на Човека с главна буква във видове Време и в съответствуващите им Пространства. Постижимата възможност за волева смяна на вида Време–Пространство обикновено не се мисли, поради което протяжностите “не стават”. Това “неставане на Времена–Пространства” изглежда толкова в реда на нещата, че дори автор като Умберто Еко във въвеждащата студия към The Story of Time се въздържа да предположи мислимото съ-състояване на пребивавания.
Предположението, обаче, е наложително, понеже литературната историческа памет-познание пробужда причинно-следственото, каузалното мислене, което създава Линейното крайно (апокалиптично, християнско) и Линейното физическо (безкрайно, т. нар. Нютоново) време, по които се отмерва мечтаният прогрес. Прогресът в учебниците и в справочниците, изглежда самото спасение, но спасение няма, понеже нравствеността не прогресира. Тя си остава една и съща за времето на действуващия Божи план за мирозданието, тъй като трябва да бъде проверена от Страшния съд в изкуплението ни чрез него. Едва след изкуплението, когато Бог създаде новото си творение, той ще вложи в него нова нравственост, на която ще отпусне друг срок.
Поради несгодите на дългото очакване на Страшния съд, Човекът може би ще предпочете да напусне Пространството на социално-политическите отношения, в което го е поставило каузалното мислене, и да започне да черпи от ресурсите на устната, на нелитературната историческа памет-познание. Благодарение на тях, той би могъл да започне да не мисли за нещо, а да мисли нещото, което би отделило разсъждаването от мислимата идея. Тя няма потребност от следствия/последствия и не ги поражда, докато е мислена/виждана в образ, слово, число, тон, цвят, вещество, форма, движение и функция. Когато идеята се мисли, тя е достатъчна на самата себе си, но притежава такъв заряд, че предизвиква мисленето на Постоянното Цяло или на Постоянното Всичко. Така моносценичното се съчетава със синоптичното мислене, т.е. помисленото едно поражда асоциирането на множествеността. Моносценичният синопсис праща Човека в Митологическото време (на постоянното ставане) и го ситуира в неговото Пространство на Вярата.
С моносценично/синоптичното мислене се преплита демонното. Старогръцкото “даймон” като интелектуален посредник между Човека и Бога насища отправеното с надежда и разгадава низпосланото. Интелектуалното посредничество на демона спохожда Човека в Циклическото време (на постоянното завръщане). Циклическото време само изглежда сезонно, кръговратно и възпроизводително. Всъщност, демонното мислене мисли един цикъл – този на Смъртта-Новото раждане. Протяжността между извършваните свещенодействия, назоваващи този цикъл, е абсолютното Безвремие, но когато те бъдат изпълнени, нормата/мярата на Повярваното очертава Пространството на съизживяването.
В това пространство се подхранва неизбежното взаимодействие с агоналността, тъй като демонното мислене е непрекъснато разтревожвано от изборното. Изборното мислене предизвиква агона/състезанието. Избраният агон би издържал всякакви модерни и постмодерни характеристики, но истинската му се съдържа в усилието да се опита, въпреки Мойрите, да се изживее битие, различно от житейското, в природата на пробудения ум. Различното битие на повярвалия алтернативата на пробудения ум изпълва Пространството на Агоналното време. То е самотност, която не е самота.
Сега съзерцанието отново трябва да бъде помислено отделно от обсебеността и да бъде наречено екстасис, за разлика от нея, която е ентусиасмос. Ако обсебеността отпраща към тъмната, Дионисова страна на Паметта-Познание, съзерцанието насочва към осветената, Аполоновата. И двете движения към обаче, изискват безусловно и друг вид мислене, което е епифанното. Епифанното мислене дарява богопоявата.
Когато пресече Агоналното време в интерактивното поле на видовете Време-Пространства епифанното мислене отстранява и Митологическото, и Циклическото с техните пространства, за да сътвори Доктриналното. Протяжността на времето на Доктрината, сиреч – на Познанието, не е мономорфна. Тя може да приеме хероическа форма, когато стремящият се се е обрекъл да бъде в смъртта си антроподемон-посредник. Доктриналното време би било помислено и в степенна форма тогава, когато в постепенността на себеотказването пожелалият го се сближава с проникновението на чистото съзнание. Спиралната форма на Доктриналното време, на времето на Познанието, е повярвано самоизтезание, което изглежда призната привилегия само на онзи, който изтърпява страданията на своя бог.
Признатата привилегия е Орфеева метафоричност, която визуализира разкъсването на певеца-прорицател, жрец и учител заради патоса, т.е. заради изстрадването на разчленения Дионис. Понеже страданието/изстрадването е познание, Орфей продължава да напява свещения си логос и Отвъд, за да огласява безсмъртността на интелектуалното озарение, което е и същинското пространство на Доктриналното време. Правото на интелекта да озарява е защитено от Лайбниц. В отговор на Лок –nihil est in intellectu, quod non fuerit in sensu – Лайбниц допълва – nisi intellectus ipse!
Видовете Мислене-Време-Пространства съществуват обаче чрез езика, другояче казано – като съотносима словесност. В Югоизточна Европа, в родината на европейската цивилизация, текст-подтекстовите отношения, улавяни отначало устно, сетне регистрирани и писмено, са едно от откритията на причинно-следственото мислене с преобладаваща стойност за културата, когато тя не е грижа за концерти и изложби, а исторически активно и творческо поведение.
Благодарение на причинно-следственото мислене, чиято реабилитация настъпва сега заедно с тази на литературната историческа памет-познание, културата-поведение е в състояние да функционира като съотносимост от назовавания и в текста, и в подтекста. Но по-важното от двете равнища, на това на подтекста, видовете Мислене-Време-Пространства съ-съществуват като сменят позициите си. Така те образуват самоосъзнатост на разпознаването-узнаването-назоваването, в което се преплитат многократност и завършеност.
Многократността и завършеността се съ-състояват както преди, така и след. Пред-състояването е съществуване в миналото (в изтеклото време по календарната представа), след-състояването е съществуване в бъдещето (в оставащото време по календарната представа). Тъй нареченото настояще, което просветва помежду им и в двете направления, се оказва самото назоваване. За него Карл Линей бе казал – nomina si nescis, perit et cognitio rerum. Понеже световете се създават от думи, те са многовариантни, както и следва да се очаква, но напълно зависят от подбора на текст-подтекстовите отношения, който се извършва от автора на логоса. Ако авторът на логоса направи сполучлив подбор, метафорите му ще бъдат разбрани.
Възможността за несполука превръща проблема за триединството минало–настояще–бъдеще в коварна опасност, тъй като главният противник на видовете Мислене–Време–Пространства, Безвремието, притежава неизчерпаема мощ да създава пространства и да им придава единична единственост така, както и единствена единичност. Щом като миналото е пред-съществуване, то може да бъде мислено пред взора на мислещия го, а бъдещето, което е след-съществуване – зад гърба му. Ако завършеността и многократността се мислят поотделно, завършеността ще бъде отнесена към пред- и след-съществуването, докато многократността към прехода от едното към другото, който се мисли от самия човек. В такъв случай дали той не мисли само видове Начини вместо видове времена и пространства?
Видовете Начини образуват вътрешно завършена еднократност с многократност, както и вътрешно завършена многократност с еднократност в главата на Човека във видове Време и Пространства, но в една нейна неустановена половина.
Поради тази пречка, забелязвана хилядолетия наред и възспираща формулирането на стабилни заключения относно мозъчните половини дори с помощта на когнитивните измервания, проучването трябва да бъде заменено с два съда. В единия съд, определен за вместилище на предсъществуването, т.е. на предвечността, ще рече, на миналото, се налива течността на Ставащото. Ставащото все още не е ставало до момента, в който съдът не се наклони към устието на другия съд, наречен вместилище на следсъществуването, т.е. на следвечността, ще рече, на бъдещето. След като устието на съда на миналото се наклони към устието на съда на бъдещето, тогава течността на Ставащото потича в тънка струйка, в която Ставащото действително става, и тази тънка струйка налива от него минало в бъдеще.
При работата с двата съда, която удостоверява, че настоящето е забелязаната тънка струйка, крачка по крачка се достига до убеждението за прекъсваемост на триединството минало-настояще-бъдеще в неопределени моменти и по нечия неустановима воля, чувствувана като принуда да се признае, че категориалностите Време и Пространство стават равнозначни на Начините. И тъй като категориалностите Време и Пространство, бидейки равнозначни на Начините, зачеркват две от трите единства, за да се премахне и след-, и пред-съществуващото, и тъй като ставащото в тънката струйка на настоящето става само в зависимост от това кой какъв начин си избира, то всичко казано до тук и, за съжаление, изречено, няма как да се случи.
Поклон пред паметта му.
02 март 2006 / News.dir.bg
Късно в сряда на 72 години почина известният български историк професор Александър Фол.
Александър Николаев Фол е роден на 23 юли 1933 г. в София. Завършва СУ ”Св. Климент Охридски”. От 1959 г. е преподавател. През 1972 г. основава Института по тракология, на който е директор до 1992 г. В периода 1980 - 1986 година е министър на просветата. Фол е доктор на историческите науки, професор. Автор е на монографии на български, немски, английски и италиански езици; студии и статии; над 250 заглавия. През 2003 г. професор Александър Фол бе отличен с най-високото държавно отличие орден ”Стара планина” – първа степен. Очаква се поклонението пред тленните му останки да бъде на 4 март от 14,00 часа в зала София в сградата на парламента на пл. ”Батенберг” №1 (бившия партиен дом), съобщи БГНЕС. Снимка nbu.bg
Александър Фол: Човекът във видовете време и пространството
02.03.06 11:11
Източник: News.dir.bg
Академична лекция, изнесена от проф. Александър Фол, д.н. при удостояването му с почетното звание "Почетен професор на Нов български университет" през 2003 г.
Човекът във видове Време и Пространства започна научното си приключение в Нов български университет, където за пръв път престана да се страхува от разнообразието. Благодарение на университетската смелост той се зае да възстанови в себе си унищоженото от позитивистичното мислене през последните две столетия и, за да го възстанови, се завърна при Марсилио Фичино във Флоренция през 15 век. Там той си спомни, че обективно е онова, което е помислено в съзнанието, а субективно – проявяващото се извън него. Като субективизира извънстоящото, взето като повод, съзнанието обективизира състоянието на духа, което е единствено възможната действителност.
Състоянията на духа са съзерцание и обсебеност. Съзерцанието или състоянието на духа над предполага опит да се съзре енергийното излъчване на съзнанието, докато обсебеността или състоянието на духа във е усилие да се изживее неговото енергийно избухване.
Когато състоянията на духа взаимопроникват едно в друго, тогава видове мислене могат да предопределят пребиваването на Човека с главна буква във видове Време и в съответствуващите им Пространства. Постижимата възможност за волева смяна на вида Време–Пространство обикновено не се мисли, поради което протяжностите “не стават”. Това “неставане на Времена–Пространства” изглежда толкова в реда на нещата, че дори автор като Умберто Еко във въвеждащата студия към The Story of Time се въздържа да предположи мислимото съ-състояване на пребивавания.
Предположението, обаче, е наложително, понеже литературната историческа памет-познание пробужда причинно-следственото, каузалното мислене, което създава Линейното крайно (апокалиптично, християнско) и Линейното физическо (безкрайно, т. нар. Нютоново) време, по които се отмерва мечтаният прогрес. Прогресът в учебниците и в справочниците, изглежда самото спасение, но спасение няма, понеже нравствеността не прогресира. Тя си остава една и съща за времето на действуващия Божи план за мирозданието, тъй като трябва да бъде проверена от Страшния съд в изкуплението ни чрез него. Едва след изкуплението, когато Бог създаде новото си творение, той ще вложи в него нова нравственост, на която ще отпусне друг срок.
Поради несгодите на дългото очакване на Страшния съд, Човекът може би ще предпочете да напусне Пространството на социално-политическите отношения, в което го е поставило каузалното мислене, и да започне да черпи от ресурсите на устната, на нелитературната историческа памет-познание. Благодарение на тях, той би могъл да започне да не мисли за нещо, а да мисли нещото, което би отделило разсъждаването от мислимата идея. Тя няма потребност от следствия/последствия и не ги поражда, докато е мислена/виждана в образ, слово, число, тон, цвят, вещество, форма, движение и функция. Когато идеята се мисли, тя е достатъчна на самата себе си, но притежава такъв заряд, че предизвиква мисленето на Постоянното Цяло или на Постоянното Всичко. Така моносценичното се съчетава със синоптичното мислене, т.е. помисленото едно поражда асоциирането на множествеността. Моносценичният синопсис праща Човека в Митологическото време (на постоянното ставане) и го ситуира в неговото Пространство на Вярата.
С моносценично/синоптичното мислене се преплита демонното. Старогръцкото “даймон” като интелектуален посредник между Човека и Бога насища отправеното с надежда и разгадава низпосланото. Интелектуалното посредничество на демона спохожда Човека в Циклическото време (на постоянното завръщане). Циклическото време само изглежда сезонно, кръговратно и възпроизводително. Всъщност, демонното мислене мисли един цикъл – този на Смъртта-Новото раждане. Протяжността между извършваните свещенодействия, назоваващи този цикъл, е абсолютното Безвремие, но когато те бъдат изпълнени, нормата/мярата на Повярваното очертава Пространството на съизживяването.
В това пространство се подхранва неизбежното взаимодействие с агоналността, тъй като демонното мислене е непрекъснато разтревожвано от изборното. Изборното мислене предизвиква агона/състезанието. Избраният агон би издържал всякакви модерни и постмодерни характеристики, но истинската му се съдържа в усилието да се опита, въпреки Мойрите, да се изживее битие, различно от житейското, в природата на пробудения ум. Различното битие на повярвалия алтернативата на пробудения ум изпълва Пространството на Агоналното време. То е самотност, която не е самота.
Сега съзерцанието отново трябва да бъде помислено отделно от обсебеността и да бъде наречено екстасис, за разлика от нея, която е ентусиасмос. Ако обсебеността отпраща към тъмната, Дионисова страна на Паметта-Познание, съзерцанието насочва към осветената, Аполоновата. И двете движения към обаче, изискват безусловно и друг вид мислене, което е епифанното. Епифанното мислене дарява богопоявата.
Когато пресече Агоналното време в интерактивното поле на видовете Време-Пространства епифанното мислене отстранява и Митологическото, и Циклическото с техните пространства, за да сътвори Доктриналното. Протяжността на времето на Доктрината, сиреч – на Познанието, не е мономорфна. Тя може да приеме хероическа форма, когато стремящият се се е обрекъл да бъде в смъртта си антроподемон-посредник. Доктриналното време би било помислено и в степенна форма тогава, когато в постепенността на себеотказването пожелалият го се сближава с проникновението на чистото съзнание. Спиралната форма на Доктриналното време, на времето на Познанието, е повярвано самоизтезание, което изглежда призната привилегия само на онзи, който изтърпява страданията на своя бог.
Признатата привилегия е Орфеева метафоричност, която визуализира разкъсването на певеца-прорицател, жрец и учител заради патоса, т.е. заради изстрадването на разчленения Дионис. Понеже страданието/изстрадването е познание, Орфей продължава да напява свещения си логос и Отвъд, за да огласява безсмъртността на интелектуалното озарение, което е и същинското пространство на Доктриналното време. Правото на интелекта да озарява е защитено от Лайбниц. В отговор на Лок –nihil est in intellectu, quod non fuerit in sensu – Лайбниц допълва – nisi intellectus ipse!
Видовете Мислене-Време-Пространства съществуват обаче чрез езика, другояче казано – като съотносима словесност. В Югоизточна Европа, в родината на европейската цивилизация, текст-подтекстовите отношения, улавяни отначало устно, сетне регистрирани и писмено, са едно от откритията на причинно-следственото мислене с преобладаваща стойност за културата, когато тя не е грижа за концерти и изложби, а исторически активно и творческо поведение.
Благодарение на причинно-следственото мислене, чиято реабилитация настъпва сега заедно с тази на литературната историческа памет-познание, културата-поведение е в състояние да функционира като съотносимост от назовавания и в текста, и в подтекста. Но по-важното от двете равнища, на това на подтекста, видовете Мислене-Време-Пространства съ-съществуват като сменят позициите си. Така те образуват самоосъзнатост на разпознаването-узнаването-назоваването, в което се преплитат многократност и завършеност.
Многократността и завършеността се съ-състояват както преди, така и след. Пред-състояването е съществуване в миналото (в изтеклото време по календарната представа), след-състояването е съществуване в бъдещето (в оставащото време по календарната представа). Тъй нареченото настояще, което просветва помежду им и в двете направления, се оказва самото назоваване. За него Карл Линей бе казал – nomina si nescis, perit et cognitio rerum. Понеже световете се създават от думи, те са многовариантни, както и следва да се очаква, но напълно зависят от подбора на текст-подтекстовите отношения, който се извършва от автора на логоса. Ако авторът на логоса направи сполучлив подбор, метафорите му ще бъдат разбрани.
Възможността за несполука превръща проблема за триединството минало–настояще–бъдеще в коварна опасност, тъй като главният противник на видовете Мислене–Време–Пространства, Безвремието, притежава неизчерпаема мощ да създава пространства и да им придава единична единственост така, както и единствена единичност. Щом като миналото е пред-съществуване, то може да бъде мислено пред взора на мислещия го, а бъдещето, което е след-съществуване – зад гърба му. Ако завършеността и многократността се мислят поотделно, завършеността ще бъде отнесена към пред- и след-съществуването, докато многократността към прехода от едното към другото, който се мисли от самия човек. В такъв случай дали той не мисли само видове Начини вместо видове времена и пространства?
Видовете Начини образуват вътрешно завършена еднократност с многократност, както и вътрешно завършена многократност с еднократност в главата на Човека във видове Време и Пространства, но в една нейна неустановена половина.
Поради тази пречка, забелязвана хилядолетия наред и възспираща формулирането на стабилни заключения относно мозъчните половини дори с помощта на когнитивните измервания, проучването трябва да бъде заменено с два съда. В единия съд, определен за вместилище на предсъществуването, т.е. на предвечността, ще рече, на миналото, се налива течността на Ставащото. Ставащото все още не е ставало до момента, в който съдът не се наклони към устието на другия съд, наречен вместилище на следсъществуването, т.е. на следвечността, ще рече, на бъдещето. След като устието на съда на миналото се наклони към устието на съда на бъдещето, тогава течността на Ставащото потича в тънка струйка, в която Ставащото действително става, и тази тънка струйка налива от него минало в бъдеще.
При работата с двата съда, която удостоверява, че настоящето е забелязаната тънка струйка, крачка по крачка се достига до убеждението за прекъсваемост на триединството минало-настояще-бъдеще в неопределени моменти и по нечия неустановима воля, чувствувана като принуда да се признае, че категориалностите Време и Пространство стават равнозначни на Начините. И тъй като категориалностите Време и Пространство, бидейки равнозначни на Начините, зачеркват две от трите единства, за да се премахне и след-, и пред-съществуващото, и тъй като ставащото в тънката струйка на настоящето става само в зависимост от това кой какъв начин си избира, то всичко казано до тук и, за съжаление, изречено, няма как да се случи.
Поклон пред паметта му.
в отговор на »№*ы{ђ}lЏ3©®™
#5
Re: Скръбна вест
Аз си мислех, че е руснак женен за българка. Може да съм се убъркал.
Re: Скръбна вест
„Ако Историята - Историята като битие, не и историята като разказани случки и анекдоти - не бъде написана, тя не се състоява.Постарах се да напиша моята история на траките, понеже трябваше да формулирам изследователското поле на съвременната тракология още през 1971 г. Тогава й предвидих блестящо бъдеще. Сега очаквам друг учен да напише своята история на траките, но да обхване, както сторих, всички сфери на техния живот. Такава история обаче трябва да бъде споена от, повтарям, категориалната структура на интелекта, т. е. да бъде обвързана в система от една доминираща идея.”
Александър Фол,интервю за в-к „Стандарт”22/07/05
ВЕЧЕН МИР,СПОКОЙСТВИЕ НА ДУХА И ВЕЧНА СВЕТЛИНА НА ДУШАТА МУ!
Александър Фол,интервю за в-к „Стандарт”22/07/05
ВЕЧЕН МИР,СПОКОЙСТВИЕ НА ДУХА И ВЕЧНА СВЕТЛИНА НА ДУШАТА МУ!
в отговор на тpиrлaвa лaмя
#7
Re: Скръбна вест
Бащиното му име подсказва, че е роден в България. Вероятно баща му е от Русия. Което не означава, че е руснак.
веб страната
веб страната
в отговор на »№*ы{ђ}lЏ3©®™
#13
Re: Скръбна вест
Почина създателят на тракологията Александър Фол
Свършва линейното ми време, но започва митологическото време, което за мен е много добра перспектива, казваше големият учен
02.03.2006
Създателят на интердисциплинната наука тракология, големият български учен Александър Фол почина на 1 март 2006 г. на 72-годишна възраст.
Александър Фол е роден през 1933 г. в семейството на интелектуалци. Баща му Николай Фол е уважавана колоритнафигура в българския театър. След като завършва история в Софийския университет "Св. Климент Охридски" през 1957 г., е преподавал там История на стария свят и на Югоизточна Европа през древността, Индоевропеистика и тракология, История на старогръцката и на тракийската култура. През последните години преподаваше в Нов български университет.
В периода 1980 - 1986 година е бил министър на просветата.
Той е професор, доктор на историческите науки от 1985. Специализирал е в Колеж дьо Франс в Париж и в Германския археологически институт в Рим.
През 1971 г. формулира изследователското поле на съвременната тракология и фактически създава тази наука, на която предвижда блестящо бъдеще. През 1972 г. основава Института по тракология (чийто директор беше до 1992) и организира Първия международен конгрес по тази интердисциплинна проблематика. Далновидността му е очевидна - през есента на 2005 г. в Гърция се състоя вече 10-ият международен конгрес по тракология.
"Сега очаквам друг учен да напише своята история на траките, но да обхване, както сторих, всички сфери на техния живот. Такава история обаче трябва да бъде обвързана в система от една доминираща идея. Всъщност едни от най-важните части на "моята" тракийска история обикновено се обсъждат на международните конгреси по тракология", казваше Александър Фол.
Привлечен от Людмила Живкова в нейния най-близък кръг висококвалифицирани специалисти, през 70-те и 80-те години на миналия век, професорът изиграва важна роля в тогавашните опити за отваряне на българската култура към света, както и в опитите за опростяване на управленската структура в държавата към края на 80-те години.
"Да се мисли за съкращаване на чиновническия апарат е било винаги актуално - още повече, че няма кой да спре действието на законите на Паркинсон. При нас лесно се става държавен служител, знаем го от Иван Вазов... Моето мнение е, че обединяването на Министерството на културата с Министерството на науката и образованието може да се извърши, стига обединителите да схващат функцията им другояче.
Самото понятие култура обхваща и науката, и образованието, тъй като то означава поведение на духа, т. е. активно, творческо поведение. Експертните екипи на министерствата не бива да организират концерти, изложби, фестивали и борси на учебни помагала. Те следва да подкрепят и подтикват духовни процеси с извънредна дискретност и премерена финансова помощ...", казваше Александър Фол.
"Бях 14 години държавен чиновник: от 1972 г. до 1986 г., от които последните почти седем - министър на просветата. Това не е шега работа. Линейно време загубих, но от 1980 г., откогато започнах да се занимавам с орфизма, печеля агонално," казваше Фол за този период от живота си.
Една от книгите му носи заглавие "Човекът във видове пространства". Преди две години Фол каза: "Отпечатана е в 300 номерирани екземпляра, раздавам я на онези, на които искам. Тя не се продава на пл. "Славейков". В книгата има едно пространство, "пространство на самотността", което е пространство на онзи, който не живее в линейно време, а в агонално, т.е. в състезателно време.
За разлика от мнозина други, той не искаше да говори за Людмила Живкова и да разказва спомени, "понеже това може да подведе читатели и евентуални почитатели или хора, желаещи да разберат истината".
"За живота и дейността на Живкова като ръководител на българската култура са натрупани маса архивни материали - те са в Главно управление на архивите. Всичко е свободно, достъпно... Друг е въпросът за моите отношения с нея. Людмила е човек, който надхвърли и среда, и образование, и равнища - на Софийския университет, Оксфорд и Санкт Петербург - и сама стигна до прозрения, нейно собствено постижение. Тя наистина ще остане мит в историята на българската култура. Да не говорим за мита.."
В неотдавнашно интервю, той каза: "Още през 70-те години, когато екипът на Людмила Живкова направляваше процесите в българската култура, изглеждаше перспективно да се планира и организира културно-исторически туризъм. Тази дейност тогава бе спряна с прочутия теоретичнообоснован израз "не ни трябва на гол тумбак чифте пищови", ще рече - най-напред икономиката, пък после екскурзиите. Сега топлата вода е наново открита..."
Александър Фол е член-кореспондент на Германския археологически институт, Сръбската академия на науката и изкуствата, Академия "Медичи", Флоренция, Европейското общество за култура, Венеция, Американския биографичен институт, почетен член на Румънския институт по тракология, кавалер на френския орден за изкуства и науки. През 2003 г. беше удостоен с най-високия български орден "Стара планина".
Владееше френски, немски, английски, руски и италиански език.
Автор е на монографии на български, немски, английски и италиански, на студии и статии - общо над 250 заглавия. Сред основните му публикации са: "Демографска и социална структура на Древна Тракия" (1970), "Политическа история на траките" (1972), "Тракия и Балканите през ранноелинистическата епоха" (1974), "Тракийският орфизъм" (1986), "Политика и култура в Древна Тракия" (1990), "Тракийският Дионис" (1991, 1993), "Химните на Орфей" (1995), "Древната култура на Югоизточна Европа" (1998), "Тракийската култура: казано и премълчано" (1998)...
Напоследък зсе занимаваше с orphica magica: "Пиша за магическото орфическо умение, което включва заклинанията, призоваването на космическите сили, намерението за тяхното управляване и обредни свещенодействия, които трябва да задвижат механизма на съотношението човек-божество. Този механизъм е обикновено задвижван с молитви. Човекът умолява бога да изпълни негово Желание, за да му се случи добро. Магическите действия принуждават, те заставят бога, божествената сила, божествената енергия или космическата енергия да действа в полза на онзи, който го или я заклева..."
И още: "Аз наистина се стремя да бъда в агонално време, защото нямам много линейно на разположение. На 70 години станах, зная, че линейното ми време свършва и не се страхувам от това. Като свърши, започва митологическото време, което за мен е една много добра перспектива..."
[image][линк][/image]
[линк]
Свършва линейното ми време, но започва митологическото време, което за мен е много добра перспектива, казваше големият учен
02.03.2006
Създателят на интердисциплинната наука тракология, големият български учен Александър Фол почина на 1 март 2006 г. на 72-годишна възраст.
Александър Фол е роден през 1933 г. в семейството на интелектуалци. Баща му Николай Фол е уважавана колоритнафигура в българския театър. След като завършва история в Софийския университет "Св. Климент Охридски" през 1957 г., е преподавал там История на стария свят и на Югоизточна Европа през древността, Индоевропеистика и тракология, История на старогръцката и на тракийската култура. През последните години преподаваше в Нов български университет.
В периода 1980 - 1986 година е бил министър на просветата.
Той е професор, доктор на историческите науки от 1985. Специализирал е в Колеж дьо Франс в Париж и в Германския археологически институт в Рим.
През 1971 г. формулира изследователското поле на съвременната тракология и фактически създава тази наука, на която предвижда блестящо бъдеще. През 1972 г. основава Института по тракология (чийто директор беше до 1992) и организира Първия международен конгрес по тази интердисциплинна проблематика. Далновидността му е очевидна - през есента на 2005 г. в Гърция се състоя вече 10-ият международен конгрес по тракология.
"Сега очаквам друг учен да напише своята история на траките, но да обхване, както сторих, всички сфери на техния живот. Такава история обаче трябва да бъде обвързана в система от една доминираща идея. Всъщност едни от най-важните части на "моята" тракийска история обикновено се обсъждат на международните конгреси по тракология", казваше Александър Фол.
Привлечен от Людмила Живкова в нейния най-близък кръг висококвалифицирани специалисти, през 70-те и 80-те години на миналия век, професорът изиграва важна роля в тогавашните опити за отваряне на българската култура към света, както и в опитите за опростяване на управленската структура в държавата към края на 80-те години.
"Да се мисли за съкращаване на чиновническия апарат е било винаги актуално - още повече, че няма кой да спре действието на законите на Паркинсон. При нас лесно се става държавен служител, знаем го от Иван Вазов... Моето мнение е, че обединяването на Министерството на културата с Министерството на науката и образованието може да се извърши, стига обединителите да схващат функцията им другояче.
Самото понятие култура обхваща и науката, и образованието, тъй като то означава поведение на духа, т. е. активно, творческо поведение. Експертните екипи на министерствата не бива да организират концерти, изложби, фестивали и борси на учебни помагала. Те следва да подкрепят и подтикват духовни процеси с извънредна дискретност и премерена финансова помощ...", казваше Александър Фол.
"Бях 14 години държавен чиновник: от 1972 г. до 1986 г., от които последните почти седем - министър на просветата. Това не е шега работа. Линейно време загубих, но от 1980 г., откогато започнах да се занимавам с орфизма, печеля агонално," казваше Фол за този период от живота си.
Една от книгите му носи заглавие "Човекът във видове пространства". Преди две години Фол каза: "Отпечатана е в 300 номерирани екземпляра, раздавам я на онези, на които искам. Тя не се продава на пл. "Славейков". В книгата има едно пространство, "пространство на самотността", което е пространство на онзи, който не живее в линейно време, а в агонално, т.е. в състезателно време.
За разлика от мнозина други, той не искаше да говори за Людмила Живкова и да разказва спомени, "понеже това може да подведе читатели и евентуални почитатели или хора, желаещи да разберат истината".
"За живота и дейността на Живкова като ръководител на българската култура са натрупани маса архивни материали - те са в Главно управление на архивите. Всичко е свободно, достъпно... Друг е въпросът за моите отношения с нея. Людмила е човек, който надхвърли и среда, и образование, и равнища - на Софийския университет, Оксфорд и Санкт Петербург - и сама стигна до прозрения, нейно собствено постижение. Тя наистина ще остане мит в историята на българската култура. Да не говорим за мита.."
В неотдавнашно интервю, той каза: "Още през 70-те години, когато екипът на Людмила Живкова направляваше процесите в българската култура, изглеждаше перспективно да се планира и организира културно-исторически туризъм. Тази дейност тогава бе спряна с прочутия теоретичнообоснован израз "не ни трябва на гол тумбак чифте пищови", ще рече - най-напред икономиката, пък после екскурзиите. Сега топлата вода е наново открита..."
Александър Фол е член-кореспондент на Германския археологически институт, Сръбската академия на науката и изкуствата, Академия "Медичи", Флоренция, Европейското общество за култура, Венеция, Американския биографичен институт, почетен член на Румънския институт по тракология, кавалер на френския орден за изкуства и науки. През 2003 г. беше удостоен с най-високия български орден "Стара планина".
Владееше френски, немски, английски, руски и италиански език.
Автор е на монографии на български, немски, английски и италиански, на студии и статии - общо над 250 заглавия. Сред основните му публикации са: "Демографска и социална структура на Древна Тракия" (1970), "Политическа история на траките" (1972), "Тракия и Балканите през ранноелинистическата епоха" (1974), "Тракийският орфизъм" (1986), "Политика и култура в Древна Тракия" (1990), "Тракийският Дионис" (1991, 1993), "Химните на Орфей" (1995), "Древната култура на Югоизточна Европа" (1998), "Тракийската култура: казано и премълчано" (1998)...
Напоследък зсе занимаваше с orphica magica: "Пиша за магическото орфическо умение, което включва заклинанията, призоваването на космическите сили, намерението за тяхното управляване и обредни свещенодействия, които трябва да задвижат механизма на съотношението човек-божество. Този механизъм е обикновено задвижван с молитви. Човекът умолява бога да изпълни негово Желание, за да му се случи добро. Магическите действия принуждават, те заставят бога, божествената сила, божествената енергия или космическата енергия да действа в полза на онзи, който го или я заклева..."
И още: "Аз наистина се стремя да бъда в агонално време, защото нямам много линейно на разположение. На 70 години станах, зная, че линейното ми време свършва и не се страхувам от това. Като свърши, започва митологическото време, което за мен е една много добра перспектива..."
[image][линк][/image]
[линк]
Re: Скръбна вест
въпреки всичко винаги е бил симпатичен човек.
не споделях много-много идеите му, но не е сега време да се говори за това. голямата му заслуга е, че е създал една научна дисциплина, от която определено е имало нужда.
освен това нито той, нито баща му имат нещо общо с Русия. "Фол" е артистично прозвище на баща му като режисьор, които той възприема като фамилно име.
лека му пръст!
Природата чука на мойта врата, с усмивка перверзна крилете ми вдига...
не споделях много-много идеите му, но не е сега време да се говори за това. голямата му заслуга е, че е създал една научна дисциплина, от която определено е имало нужда.
освен това нито той, нито баща му имат нещо общо с Русия. "Фол" е артистично прозвище на баща му като режисьор, които той възприема като фамилно име.
лека му пръст!
Природата чука на мойта врата, с усмивка перверзна крилете ми вдига...
Редактирано от the_bomb на
Re: Скръбна вест
Бомба, да не сте се карали с него?
А мисля, че голямата му заслуга е умението и признанието, което беше цитирано тука, да позволява и очаква и Другите да напишат своята история, тоест не отрича възможността им - дори ги задължава, да проявят собственото си миротворчество.
Нещо, което, както виждаме, е непосилно за хората, вкопчили се здраво в мъглите пред себе си. Та дори били те и известни и големи имена.
Изненадан съм от отношението на автохтонците към него. Той не е такъв, доколкото знам.
Vade retro, Satana
А мисля, че голямата му заслуга е умението и признанието, което беше цитирано тука, да позволява и очаква и Другите да напишат своята история, тоест не отрича възможността им - дори ги задължава, да проявят собственото си миротворчество.
Нещо, което, както виждаме, е непосилно за хората, вкопчили се здраво в мъглите пред себе си. Та дори били те и известни и големи имена.
Изненадан съм от отношението на автохтонците към него. Той не е такъв, доколкото знам.
Vade retro, Satana
Re: Скръбна вест
Съгласен съм напълно с тебе, че трябва да направим дискусия за него или изобщо за българските историци от такъв ранг. Все пак днес слушах телевизия, и се учудих как един българин може да има толкова титли и признание от други културни институции в чужбина?!?
Попрелиствал съм някои негови книги и ми се струва, че идеите са му удивителни.
Направо не знам кой и как може да ги отхвърли или да им се противопостави?
Но от автохтонците всичко може да се очаква, което е доказателство за тяхната нетърпимост към различното мнение.
А не трябва да се чака, защото ще забравим още утре за него, както и друг път е ставало по българското землище.
Vade retro, Satana
Попрелиствал съм някои негови книги и ми се струва, че идеите са му удивителни.
Направо не знам кой и как може да ги отхвърли или да им се противопостави?
Но от автохтонците всичко може да се очаква, което е доказателство за тяхната нетърпимост към различното мнение.
А не трябва да се чака, защото ще забравим още утре за него, както и друг път е ставало по българското землище.
Vade retro, Satana