следи

обичам следите. те някакси предизвикват да измислиш звяра, който ги е оставил. някога създавах следи – пълнех пространството край себе си. после – в следствие на щастливо детство и падане върху темето – се изкуших да стана творец на чудовища и започнах да ги търся. втурнах да намирам връзките – онези невидими нишки, които позволяват да стигнеш до края на света, но те връщат обратно с едно подръпване на конеца. понякога се заигравам – оставям следи сама на себе си, превръщам се в собствения си преДследвач. а когато ги намеря, времето се разгъва като ветрило.
наскоро намерих мида в един джоб. с формата на ключалка. надзърнах през нея и видях моето лято: пустите плажове и вятъра, онзи порив, който отнася тръстиковите чадъри далеч от есента, зелените бирени бутилки в пясъка, вълка на скалите, един път, който влиза навътре в морето...

един текст е следата, която днес отново намерих:

La vida, como un comentario de otra cosa que no alcanzamos, y que esta ahi al alcance del salto que no damos.
La vida, un ballet sobre un tema historico, una historia sobre un hecho vivido, un hecho vivido sobre un hecho real.
La vida, fotografia del numeno, posesion en las tinieblas (mujer?, monstruo?), la vida, proxeneta de la muerte, esplendida baraja, tarot de claves olvidadas que unas manos gotosas rebajan a un triste solitario.

Животът, като коментар на нещо, което все не достигаме. А то е там – на един скок разстояние. Но не скачаме.
Животът - като балет на историческа тема, история за нещо преживяно, преживелица на реалния факт.
Животът – моментна снимка, притежание в мъглата (жена? чудовище?); животът – сводник на смъртта; прекрасна карта таро със забравено тълкувание, която потни ръце протягат на тъжен самотник.

зимата се върна.

Следите или спомените са вероятно неща, които никога не ги имало. В последните месеци, преди да заспя, винаги се връщах в едно време, в една страна, в която сигурно няма как да имам нещо повече от откъслечни спомени, за сметка на това имам вероятно материал за часове наблюдение.
При това далеч не съм уверен, че всичко е плод на фантазия. Но със 100% сигурност мога да твърдя, че имаше пясък.
Несебър, 70те години на 20 век...
Жълт пясък, в който потъват краката ми, докато тепат на някъде със задължителните сандали, които мразя, тъй като каишките винаги се късат. Бараката, набързо скована от лакирани дъски, в която е на път да умре от задух продавачка на неустановена възраст. По лавиците има консерви копърка и вафли Мизия, в картонена кутия, по която е избила мазнината от вафлите. Или и те са се изпотили.
Във въздуха мирише на скара и мастика, както и на бира, ама наистина. Достъп до света на големите ми се предлага чрез стъпване на една дървена “скара”, чрез която достигам до лавицата на пушкаджийницата и гледам неразбиращо и с обожание неща като –тенекиено фенерче, колода карти, няколко шарени топчета.
От батковци с дълги коси ми се пули Кирил Маричков, с огромна глава, някаква странна шаржова концепция за фен-арт на Щурците. Винаги съпътствана от кожен колан с огромна метална тока и дънки.
Аз съм щастлив от моряшката си тениска, с която не се разделям. Вечер се връщаме към лагера, разположен в огромни пясъчни дюни, където аз веднъж намерих и изоставена къща, в която даже седяха останки от чиниите и легло...
Много време гадаех, какво бе накарало собственика да напусне къщата, разположена на пясъка, сред някакво поле от червени макове. Понякога намирах мидички из този пясък и свидливо си ги прибирах. После те изчезнаха. Сигурно са се върнали пак на дюните. За да могат пак да ги намират.
Намирам 5 стотинки именно на този път и съм странно щастлив, докато си ги прибирам в джоба.
До нас продават пици и царевица, копнея да ги разменя за двете или за едно от двете, но ме уверяват, че трябва да изчакам. Не са достатъчни. В тъмната алея се разминаваме с други хора, но никой не е намерил парички, само аз. В ляво и в дясно има някакви малки къщички, сковани от дъски, където хората седят, гледат телевизия на миниатюрни телевизорчета и пият бира на разтегаеми маси. Някъде просто свети прозорче.
Или вечерта е бляскава, с мелба, предшествана от скара и лимонада, леко изсъхвал хляб и седя и гледам нощен Несебър от терасата на ресторанта. Лъскави коли, смеещи се хора, мъча се да позная, кой е чужденец, кой не е, това е по-лесно в почти приличащата на казарма Стара Загора и невъзможно там, където всичко е шарено. Шарени са дори и етикетите от бира, които намирам захвърлени до бараките, в които живеем.
Леко избелели, току що хвърлени, заподозирам за техния произход някакво друго дете и ревниво ги крия от него, за да не ми ги вземе, за да ги загубя на другия ден, без въобще да усетя.
Защото май всичко се загубваше, когато започвах да потъвам в пякъса, първо до глезените, после малко по-малко и над тях. Сега вече не потъвам, както и никога не ходя по пясъка бос. Мисля, че си го виждала.
Следите са просто проигран шанс, като непродупчен билет в джоба на старото зимно палто, което намираш, докато си се скрил в миришещия на нафталин гардероб на село. Гадаеш откъде се е появил този билет, създаваш си цяла история, за да оправдаеш находката, която известно време е в мисълта ти, за да бъде премахната от там от първия картонен пакет с пасти, който ти носят от магазина с дървените долапи, където зад сиви дебели стъкла се гърчат така любимите кренвирши, така дефицитна стока през онези години.
Или просто следите ми казват това?

AON - Underground!

Това ми напомня на моето море...май бях на пет.
Никога няма да забравя немците, които цял ден сушиха палатката си след дъжда;
близалката (кръгла разделена на сегменти), която германчето тогава ми подари;
която изпуснах в пясъка и плаках много;
рачето в кутия от обувки, което баща ми ми беше хванал; което ме ощипа по пръста;
газовия котлон, докаран в багажника на москвича;
душовете на плажа, отдавна изпочупени;
водното колело по Камчия; дърветата, потопили клони във водата;
....има много, много следи, които носим вътре в нас.
Понякога намирах мидички из този пясък и свидливо си ги прибирах. После те изчезнаха. Сигурно са се върнали пак на дюните. За да могат пак да ги намират.
Аз ги намерих след теб...даже си ги събирах в плик, за да не избягат и от мен.
Имах ги дълго време след това. До един ремонт на апартамента във Видин, при който ги изхвърлихме.

On the night of December 20th 1849, a violent hurricane raged over Mompracem....

А аз май нищо никога не събирах. Тоест, опитвах се, но то изчезваше само от мен още на другия ден. И сега продължавам да не събирам нищо. Освен спомени, музика и книги.

AON - Underground!

и аз не събирам НИЩО , освен...труден е живота, жив и динамичен а мен така ми омръзна да го следвам...от скука приказвам, по навик...дори не се замислям върху изразите си...важното е да кажа нещо и аз...извини ме

Че кой друг, ако не ние?

Живеел някога странен човек,
за всякакви болки имал той лек.
Искал на всеки да угоди,
дори да отстъпи от свойте мечти.

Невинаги ставало точно така,
създал той система от правила.
Те го поддържали вечно готов,
да, принципен, смел, суров.

Припев:
Ти цял отдай се!
Безкрай раздай се!
Но част от тебе пази!
Там празни истини
от теб измислени,
прилежно струпани лежат.

И както спокойно животът тече
той неусетно стигна дотам,
че не можел да мръдне с ръка,
овързан бил от правила.

Припев:
Ти цял отдай се!
Безкрай раздай се!
Но част от тебе пази!
Там празни истини
от теб измислени,
прилежно струпани лежат.

AON - Underground!

Благодаря, наистина

Че кой друг, ако не ние?

С вериги стегнал си скалите,
за да са здрави тези дни,
когато ще текат реките
през твойте очни падини.

Намираш се във зона "опасност"
и стъпвай тихо мълчешком,
сърцето свило се натясно
ще търси своя вечен дом.

Предай, предай ме с чиста съвест,
а аз ще гледам отстрани
и докато ме тъпчеш властно
ще те попитам "Как си ти?"

В сребро скалите горе светят,
но няма да ги стигнеш ти
в кошмари моите портрети
зловещо ще навяват "спри".

AON - Underground!

прекаляваш... ...спри

Че кой друг, ако не ние?

Млечно бели
са ръцете на съзнанието.
Но не могат
да донесат утеха
Нямат плът на създание.
Дори в късните следобеди
преди свечеряване
когато ме спускат над града
въжетата са създателя.
"Желаеш ли, пакетче пуканки?"
- ми предлага
изпотена под мишниците.
Но аз виждам
това са само погледи.
И преминавам.
Вървейки до нея
опитвам се да и го кажа
Не мога,
защото аз си оставам
просто един свирач.
И със своя бас тромпет
крещя на зазоряване.
А никой не чува
Всички са реално запазени.
С гума в ушите си.
Н един е легнал до мен,
на кръстовището.
Защото времето е подходящо
за плаж.
Размазват ни колите.
Разхлаждащо е.
От един акорд
ла минор седем
излизат пламналите ни ръце.
Потърси някой за себе си
докато погледа ми се прояснява.

AON - Underground!

Чудно, че сега отварям темата. Снощи в най-любимата ми чанта от лятото намерих ключ и не знам от къде е.
Честна дума, тоя ключ въобще не ми е познат. Мой ли е?

ако е гаечен, може и да е на брат ми.

esto no es tan simple como parece

Сол е, не е гаечен нито френски.

Че кой друг, ако не ние?

... а пипер? и кориандър, куркума и джинджифил?
хубаво, че не е за лампа, че бая дълъг кабел щеше да има...

esto no es tan simple como parece

А лампите в...заведението за уморени юпита?
Харесват ти, нали?
И нали си спомняш...малко ярко зелено тиксо на кабела точно под лампата....
Със здраве и весели празници

On the night of December 20th 1849, a violent hurricane raged over Mompracem....

вече го няма. тиксото. обърнали са лампата, така че да не се вижда.
сивата ми стая вече нито е сива, нито е стая...

esto no es tan simple como parece

...за да не отварям нова тема:
по следите на изгубената невинност

esto no es tan simple como parece