Проблем с Родители

Здравейте,

Имам голям проблем с родителите ми и моля за вашия съвет и помощ.

Аз не съм дете, зряла жена съм. Почти през целия ми живот съм имала проблем с тях. В детството ми имаше някои наистина лоши неща. Не че ги обвинявам за всичко, но реално си мисля, че доста от лошите неща сега в мен се дължат на тях и че в нашите несполучливи отношения се корени причината сега да съм по-враждебна с хората, отколкото ми е естествено по характер и да имам затруднения в осъществяването на връзките си.

Те сега обаче имат нужда от мен. Проблемът понастоящем в нашите отношения е повече в мен, аз не успявам в повечето случаи да комуникирам успешно и доброжелателно с тях, чувствам че ми е невъзможно да ги обичам или уважавам и не мисля, че някога мога да им простя някои неща със сърцето си, макар че много пъти съм опитвала да го правя с разума си. За това силно допринася фактът, че те никога не са се чувствали виновни за нещо по отношение на мен (нито за каквото и да било друго). Това е едно от нещата, които особено силно ме отблъскват у тях, не на последно място защото някъде подсъзнателно в мен още е жив страхът, че те могат отново да ми навредят (което с разума си разбирам, че едва ли ще стане).

Опитвала съм много пъти да говорим разумно и да стигнем до някакво истинско разбирателство, но не се получава. Почти всеки контакт с тях за мен е мъчителен и понякога ме разстройва за дни. С мъка трябва да кажа, че единствените истински спокойни и щастливи периоди от живота ми са били, когато по една или друга причина не съм имала контакт с тях.

Много пъти съм си мислила как е най-добре да постъпя. Явно нямам това количество търпение, християнска любов и дипломатичност в себе си, които да ми позволят да общувам с тях успешно, независимо от всичко. В същото време, ако бяха други хора на тяхно място, без колебание бих прекъснала всякакви отношения още преди много години, бих ги забравила и бих си възстановила равновесието много пъти досега. Проблемът е и в това, че също ми е и много жал за тях, те са стари и болни, и имат нужда от мен и от моята любов, която аз обаче в случая просто не успявам да изцедя от себе си. (Иначе съм обичлив човек.) Те също страдат от лошите ни отношения, но нищо не се променя.

В мен определено има стремеж да постъпвам морално правилно, но с тази ситуация не мога да се справя, може би защото нямам вътрешното убеждение, че прошката и любовта в този случай са морално правилни. Зная, че повечето хора, които правят големи грешки са едни неразумни деца и затова не винаги са отговорни, но въпреки това в себе си чувствам и много пъти съм го усещала, че не това би било правилното решение. В същото време не искам да ги карам да страдат, нито пък да продължавам да страдам заради тях.

Моля ви, споделете мисли и съвет.

Благодаря.

Здравей..

Мога да те разбера, поне донякъде..за съжаление, човек не избира родителите си..това твърдение впрочем също подлежи на съмнение, доколкото езотеричната литература твърди, че душата избира семейството, в което да се прероди според предписанията на собствената си карма..надявам се, разсъжденията ми да не те натоварват излишно..просто темата е (полу)болезнена и за мен, тъй като взаимоотношенията ми със собствените ми родители не са чак толкова прекрасни и пълноценни, както би ми се искало..

очевидно не си човек, който би ги зарязал на произвола на съдбата, следователно занапред ти предстои да стават все по-зависими от теб..така че мъчението трябва да се сведе до минимум..Моят съвет е да не спираш да се опитваш да говориш с тях..не мисля, че има смисъл да се опитваш да ги накараш да почувстват вина..сама казваш, че те никога не са изпитвали вина за това, което са ти причинили..вероятно си имат своите оправдания и основания..нали се сещаш,"пътят към ада е постлан с добри намерения"..

уф! дълго и объркано стана..извинявай, явно аз също съм доста объркана по въпроса..надявам се да съм била полезна, ако не със съвет, то поне със съпричастност..

Пожелавам ти успех!

Здравей,

Не знам с какво толкова много са се провинили твоите родители, че да не можеш да им простиш.

Проблемът ми е напълно чужд, защото аз моите си ги обичам и уважавам от сърце и винаги взаимно сме си помагали...

Тъй като виждам, че имаш стремеж да излезеш от ситуацията - едно предложение - всяка година има празник "Прошка" - той има дълбок смисъл! Всяка година с моите си казваме "Простено да ти е! Прости ми!"....за каквото и да е...

виж кога е тази година - на този ден или дори сега на 8 март - просто купи цветя на майка си, прегърни ги, кажи им, че ги обичаш, заведи ги на обяд - поговорете си и загърбете миналото. Още малко им остава на тази земя - не им вгорчавай живота и твоя също, а ако си отидат, не дай си боже, без да сте се разбрали - на теб цял живот ще ти тежи след това. Не пропускай възможността да си оправите взаимоотношенията навреме.

Благодаря ти за мнението и за съпричастието

Имах нужда да го прочета.

Аз също съм чела за това, че душата избира най-подходящите родители за себе си. Все пак, ако е така, ще излезе, че родителите никога не са отговорни за нищо и могат да правят каквото искат с децата си. Не зная каква е била причината да се родя в това семейство, но си права, че сигурно има такава.

Радвам се да чуя, че винаги си се разбирала с родителите си.

Много ми е познато.
Аз също имах проблеми с родителите си и дълго време ги обвинявах за проблемите, които имам като възрастен човек. Един ден срещнах бъдещите си свекър и свекърва и не можех да се наядосвам, че те не са мои родни родители - толкова прекрасни хора, че исках да са ми майка и баща и съжалявах, че не са ме отгледали те.
Това беше момента, когато бях максимално критична към моите родители и най-много се бях отдръпнала от тях.
След време обаче срещнах и други едни родители - на другата крайност. Детето им беше с трайни увреждания в следствие на тяхното "възпитание" и "обич". И ми стана ясно, че искам от моите родители прекалено много.
Трябва да си дадеш сметка, че никой не е идеален. Никой не е такъв, какъвто другите имат нужда той да бъде. Децата понякога са прекалено взискателни към родителите си, особено като си мислят за това какъв би могъл да бъде живота им, ако родителите бяха идеални.
Но работата е там, че идеалните родители не съществуват. Опитай се да приемеш твоите такива, каквито са. Да, направили са много грешки, но ти не прави пък от своя страна грешката да изискваш от тях да са върхът.

Има и друго нещо. С възрастта хората оглупяват. Няма сега да изпадам в подробни обяснения за невроните и т.н., просто хората си променят поведението. Нормално е да те дразнят, да изискват повече внимание и да се държат като деца. Просто това се случва с хората с възрастта. Някои не са такива, но повечето наистина стават странни поради една или друга причина.
Но не им се ядосвай, не изисквай от тях да са идеални, приеми ги каквито са и ако ще ти е по-лесно - опитай се да се отнесеш към тях снизходително.
Ти си вече възрастна и можеш да се справиш с проблемите си, стига да поискаш. Опитай се да се отърсиш от обвиненията към родителите си, да им простиш, да престанеш да ги държиш отговорни. Знам, че е много трудно, но аз съм минала точно по този път и говоря от опит.
Не се насилвай да ги обичаш, ако не изпитваш такова чувство, просто не ги обвинявай. Когато станеш майка (ако още не си станала), ще разбереш много от нещата, които те са направили и ще ги видиш от съвсем друг ъгъл.
Успех!

Никой не избира родителите си. Да, така е. Дори да не ги обичаш, поне трябва да си им благодарна, че са ти дали шанс да живееш. Разбира се, има отражение в поведението на човек това, което му тежи от детството. Но опитай се да загърбиш това! Търси отговорите другаде, например в себе си, промени нещо и т.н. Никои родители не мислят злото на детето си. Но не винаги умеят да направят най-доброто за него, за съжаление. Ние не се учим да бъдем родители. Освен това ние живеем в ново време, а нашите възрастни родители са живяли в съвсем друго, със стари ценности, стари порядки. Не ги обвинявай, прости им и забрави. Това е твоят живот. Живей го ти! Не мисли за минали грешки. Не гледай назад! Живей сега! Помогни на родителите си, бъди търпелива с тях, така ще се почустваш по-добре! Спомни си хубави общи неща, които сте правили заедно, не може да няма такива. Опитай се да ги разбереш от позицията на родител в онова време! Сигурно и на тях не им е било лесно.
Аз вече също съм майка и много неща, за които съм обвинявала някога моята майка, едва сега ми се изясниха. Преди си мислех какво ли не за моите родители, но сега разбирам защо е било всичко и мога само да съм им благодарна. Дори ми е смешно понякога, като си спомня за какво съм ги обвинявала. Всеки се опитва да постигне нещо както може. Сигурно и те толкова са можели да направят за момента. Трудно е да си родител. Опитай се да се отнасяш добре с тях! И не забравяй за себе си.
Живей и своя си живот. "Животът е това, което ни се случва, докато си правим планове за бъдещето..."
Желая ти щастие!

Приятно ми е да видя, че в този клуб, без да е специален клуб за Психология, могат да се прочетат толкова задълбочени мнения, с истинско разбиране за проблема.

Прочетох постинга ти внимателно. Ти си описала много неща точно и обективно. Най-много се радвам, че ти вече си в хармония със своите родители.

Аз мисля, че всяко мислещо дете се е бунтувало поне през няколко години от живота си срещу поне един от родителите си и е поставяло под въпрос неговия авторитет. Това е част от нормалния процес на израстване и с узряването отминава.

За съжаление, при мен не става дума за този естествен процес и за нещата, в които хората обикновено обвиняват родителите си. Не искам да ви натоварвам с подробности, и без това бяхте така търпеливи да ме изслушате, но определено при мен ситуацията не се изчерпва с вреди от незнание или "за мое добро" и това не е нещо, в което мога да се заблуждавам, за съжаление.

Благодаря ти за написаното, ще се радвам, ако пак напишеш нещо

Знаеш ли, това за благодарността за дадения живот е една от фразите, които са ми били набивани в главата през цялото ми детство. Това е една от стандартните фрази, с които някои родители обичат да манипулират децата си. Има и други такива стандартни фрази в постинга ти, които често се повтарят от родителите, но реално далеч не винаги са истина.

Прави ми впечатление, че ти изобщо не допускаш мисълта за каквато и да било истинска грешка от страна на родителите и ме караш да се обърна другаде, особено към своята вина. Вината се определя от зрелостта и от носената от човека отговорност. Затова вината на едно дете към неговите родители изобщо не може да бъде съпоставима с тяхната към него. Въпреки това, често съм мислила за моята вина към тях, но там не намирам съответствието, което би могло да ги оправдае.

Иска ми се да кажа още нещо, с добро чувство. Такива житейски истории, които могат да се видят от повече от един ъгъл, представляват същевременно и добър психологически тест. Човек има склонност да се идентифицира с тази страна в историята, която чувства най-близка, вижда нещата през нейните очи или пък проектира върху ситуацията своите собствени подсъзнателни мисли и страхове. Като илюстрация за това какво искам да кажа, бях пуснала тази тема за кратко в друг клуб, където един клубар ми посъветва "да не се опитвам да изшикалкавя с толкова приказки, ами да подпомагам родителите си финансово." Той не го казва с лошо чувство, просто това е, което той вижда в темата, за него това е проблемът. На мен ми се струва, че ти в този случай изцяло се идентифицираш с позицията на родител и може би се чувстваш заплашена от написаното в ролята си на такава. В това няма нищо лошо, разбира се и се надявам, че не ми се сърдиш за този малък анализ, който може и да е грешен.

Особено ценни са мнения, които могат да видят нещата обективно и без да се идентифицират със страна от ситуацията. Аз самата съм прекалено вътре за да мога сама да го направя, затова помолих за вашата помощ. Вече прочетох някои много ценни съвети, които ще взема предвид. Ще се радвам, ако чуя още.

Благодаря на всички за отзивчивостта.

Съжалявам, че мнението ми е прозвучало повече от позициите на родител, но аз наистина не целях това. Затова и избрах името дъщеря. Не мога и не искам да гадая какво си преживяла в детството си, причинено от твоите родители. Сигурно са направили големи грешки, но замисляш ли се, дали са били умишлени? Това имах в предвид. Нека не ти звуча като техен защитник. Напротив. Аз също обвинявах родителите си за много мои несполуки, за което те пряко имаха вина. Не искам да влизам в подробности, но нещата са били много сериозни. Просто едва сега разбрах защо са го правили. Не ги оправдавам, но разбирам тогавашните им мотиви. Но тогава не мислех така.
Преживяла съм много горчивина и от моите родители, и от други родители - на съпруга ми. Много дълго време носих болката в себе си. Но когато реших, че никой няма полза от това, започнах сякаш нов живот. Почувствах се свободна и уравновесена. Просто зачеркнах всичко лошо и продължих напред.
А колкото до вината. Съгласна съм с теб, но аз нямах предвид вината пред родителите ти, а твоята собствена отговорност за това, което се случва на самата теб. Едва ли всичко е причинено от тях. А за благодарността изобщо не искам да коментирам, но не мога да се съглася, че съм загатнала с нещо, че си длъжна да си им благодарна за това, че са те създали. За мен е недопустимо един родител да изисква от детето си благодарност заради това, че го е създал, още по-малко да използва това, за да го манипулира. Съжалявам много, че не си разбрала думите ми. Явно не мога да се изразя правилно.
С две думи - ако чувстваш в себе си желание и порив да им помогнеш - направи го, но в противен случай, ако това те наранява и измъчва, по-добре не го прави.

И аз ти благодаря :)

Често си мисля как ще се чувствам, когато съм толкова стара, че вече няма какво да очаквам в живота си, освен смъртта. Дали ежедневието ми ще има някакъв смисъл? Как ще оценявам живота си и грешките, които съм допуснала в него...Къде ще откривам някакво значение... освен в спомените, децата и внуците.
Дали внуците ми ще се сещат за мен по-често отколкото аз се сещам за моята баба?
Аз с моята баба имах много по-лоши отношения, отколкото с майка ми.
Замисляла съм се как ли ще се почувства баба ми, ако някой ден и кажа всичко, което съм изпитвала към нея през годините... ако я накарам да почувства вина за всяко нещо, за което съм я обвинявала... А след това съм се замисляла как бих се почувствала аз да чуя нещо подобно на нейно място.

Забрави какво е било... станалото станало. Опитай се да не живееш с тези обвинения повече, така си вредиш сама на себе си. За да се отърсиш от лошите си чувства, наистина трябва да простиш. Кажи си, че ти на тяхно място ще се справиш по-добре. Но имай предвид, че решаването на проблема започва с това да приемеш случилото се между вас и да им простиш. Като под това нямам предвид да се държиш, все едно винаги сте били в най-добри отношения. Просто трябва да си дадеш сметка кое ти е трудно - да направиш за тях това, което те имат нужда или самата мисъл, че трябва да имаш контакт с тях.
Знам, че не е лесно, но се опитвай да не ги съдиш. Просто приеми случилото се и не се измъчвай.

Здравей отново..

Хрумна ми още нещо, след като изчетох внимателно съветите на останалите и твоите отговори..Направи ми впечатление,че на няколко пъти повтаряш, че става дума за нещо наистина сериозно, причинено ти от твоите родители, а не просто за нормалните кризи в общуването между поколенията, за които говорим всички ние..Тези травми са трудни за преодоляване и много често хората не успяват да се справят сами..помисли дали не е добре да се обърнеш за помощ към психолог..За съжаление в България все още хората се срамуват да си признаят,че понякога имат нужда някой да лекува душата им..или дори не да я лекува, просто да ни помогне да фиксираме проблема си и да намерим точното си място в разрешаванито му..

Още веднъж ти желая успех..

Вярно е, че много проблеми идват от детството, но все си мисля, че като ги осъзнае човек, вече е негова работа да ги реши, без да обвинява родителите си за това.
Що се отнася до настоящето, на твое място, ако не си обичам родителите, не бих се насилвала да общувам с тях. Който каквото си е постелил, на това ще легне, са казали хората. Щом не чувстваш нужда да бъдеш с тях, не си длъжна да бъдеш. Аз така го разбирам.

Стига простотии бе, тате!

Здравейте,

При мен случаят е подобен на този на Питаща. С тази разлика, че не обвинявам двамата си родители, а конктретно баща ми. И аз вече не съм дете, но и преди, и сега усещам дистанция помежду ни, и то такава, която е оставила траен отпечатък в съзнанието ми - както под формата на спомени, така и като повлияно поведение.

И аз много го обвинявах, винаги наум, между другото. Защото той си има изграден авторитет на баща въпреки твърденията му, че децата не са негови, и въпреки липсата му като фигура в семейството. Той е жив, вече не толкова здрав, но винаги съм имала усещането, че само физически присъства в това семейство. В тинейджърските си години почти го мразех и си казвах, че един ден ще бъда жестока към него. Искаше ми се да му 'върна' цялата болка, която ми е причинил, но си дадох сметка, че това желание за отмъщение ще ми навреди. Никога и нищо няма да е същото. Не исках да му върна повече от стореното, а съвсем същото - като количество и качество. Исках да разбере какво е да си чужд и нежелан в собствения си дом и сред най-близките си хора.

Но това отмина. До голяма степен го преодолях. Сега само се натъжавам, защото виждам колко хубаво е можело да бъде всичко. Не искам омъщение или наказание. Но се надявам поне да е осъзнал грешките си. Едва ли ще има време и сили да ги поправи, но поне да си даде сметка колко пасивен и далечен е бил. Дано съм успяла да му простя - с разума и сърцето си. Казват, че хората дават толкова, колкото са в състояние да дадат. Аз продължавам да се питам защо е станал родител след като не може да даде дори малко обич и топлина.

А аз ще се справям с живота си както мога и се надявам никога да не попадам на мъж като него.

Поздравявам те за смелостта да споделиш подобни проблеми, защото голяма част от хората биха премълчали, потиснали, скрили от себе си дори истината. А ти си търсещ, буден човек и според мен си стигнала до правилни изводи и сама.

Разбира се, че не би могла да изцедиш прошката и любовта от себе си така лесно - не може насила да ги изтръгнеш от себе си, няма да се истински, а лицемерни. Трябва спонтанно да се появат, когато си готова, узряла. Съветвам те просто да скъсаш с миналото - явно си казала каквото е трябвало на родителите си, не се насилвай да изтръгваш от тях признание за вината им и извинение за стореното. Ще бъде загуба на време и енергия, които ще подхранват терзанията ти и ще ти пречат да вървиш напред. Съсредоточи са върху своя живот - личен, професионален и всичко, което ти носи щастие и удовлетворение. Няма как да ги изоставиш разбира се, бъди просто по-великодушна - те са слаби, неосъзнати хора явно.

Това, което ще те накара наистина да се почувстваш удовлетворена и надмогнала миналото, е различното отношение към твоите деца. Ако съумееш да се държиш с тях любящо и не повтаряш модела на поведение на твоите родители, тогава ще си победител, а не жертва. Позитивният изход от ситуацията е само в твоите ръце - само ти можеш да сложиш точка и да отвориш нова страница. Защото продължавайки да се терзаеш ти само подхранваш насилието, агресията, некоректното отношение, което са имали към теб.

А това клише с "даването на живот" е елементарно, нелепо твърдение, което е крайно време да бъде отхвърлено, според мен. Родител е някой, който (както и произходът на думата подсказва) ражда. Ако майката даваше живот, сигурно щеше да се казва живототворец или животосъздател. По-скоро е обратното - животът дава зрънце от себе си на родителя да го пази, обича и отглежда грижливо. От духовното ниво на родителя зависи дали ще е пазител, любящ възпитател или агресор и комплексар, разтоварващ собствените си грижи върху крехката детска психика и физика.

Благодаря на всички! Наистина ми помогнахте. Поолекна ми и ми се поизбистриха нещата в главата.

Желая ви винаги да се чувствате обичани и щастливи!

Благодаря на всички!

Наистина много ми помогнахте. Поизбистриха се нещата в главата ми.

Желая ви винаги да се чувствате обичани и щастливи!

Извинявам се за двойния постинг...

Е нищо, това значи два пъти повече хубави пожелания!