без тема
30 отговора
577 прегледа
без тема
От известно време искам да разгледаме две думи – смирен и примирен. Наистина тези две думи ме преследват от дни и ми говорят някъде навътре, навътре. На български те са много близки, делят ги само различни представки, с- и при-, иначе и в двете присъства думата мир. Разбира се на всеки е ясно, че макар и близки, тези две думи означават различни състояния, но бих искал да разберем колко различни наистина. Нека прочетем първо един текст от 2 Коринтяни (превод на ВЕРЕН).
6 Но Бог, който утешава смирените, ни утеши с идването на Тит.
7 И не само с идването му, но и с утехата, с която той беше утешен чрез вас, като ни извести копнежа ви, плача ви, ревността ви за мен, така че аз още повече се зарадвах.
8 Защото, дори да ви наскърбих с писмото си, не се разкайвам; въпреки че се бях поразкаял, когато видях, че онова писмо ви наскърби, макар и за кратко време.
9 Сега се радвам, не заради наскърбяването ви, а заради това, че наскърбяването ви доведе до покаяние; понеже вие бяхте наскърбени по Бога, така че да не претърпите никаква вреда от нас.
10 Защото скръбта по Бога докарва спасително покаяние, за което не съжаляваш; но скръбта на света докарва смърт.
11 Защото вижте, това, че се наскърбихте по Бога, какво усърдие породи във вас, каква защита, какво негодувание, какъв страх, какъв копнеж, каква ревност, какво наказание! Във всичко вие показахте, че сте чисти в това нещо.
12 И така, ако ви писах, не ви писах заради този, който беше оскърбил, нито заради този, който беше оскърбен, а за да ви се яви пред Бога нашата грижа за вас.
13 Затова ние се утешихме и освен тази наша утеха се зарадвахме още повече заради радостта на Тит, защото всички вие сте освежили духа му.
14 Защото, ако съм му се похвалил с нещо за вас, не бях посрамен; но както всичко, което ви говорихме, беше истинно, така и похвалата ни с вас пред Тит излезе истина.
15 И той още повече милее за вас, като си спомня послушанието на всички ви и как сте го приели със страх и трепет.
16 Радвам се, че във всичко мога да разчитам на вас
Днес много се говори за радост. Радост в Духа, радост в Бога. Мое дълбоко убеждение е, че човек без радост не може да живее, и дано това, че често поставям под съмнение израза и изворите на радост по църквите, да не ми е спечелило образа на някой вечно недоволен, постоянно съмняващ се, скептичен и въобще неприятен чичко с претенции за проницателност. Така или иначе това е за предпочитане пред онова лековерно отношение към християнския живот като към една ‘божествено помазана’ халелу-вантюра, в която Бог от пазител, какъвто Той наистина Е, е превърнат в уредник. Безрадостният човек е слаб християнин, защото не разбира, че бремето на Исус е леко и игото Му леко, но пък човекът, преследващ обезателно радостта в Духа, дори тогава, когато Духът е наскърбен, е в още по-лошо положение – неговата радост не е в Духа, дори и да е в името на обещаната от Духа радост. Защо въобще се задълбавам в това, като някакъв досаден психолог? Защото живеем в свят на лъжа, защото дяволът не е мит, защото тъмните сили са реалност и ако има някой, който да е на мушката им, това са именно християните. Тяхна главна цел е да променят мисленето на християните. Така е било и с коринтяните. Павел им пише писмо, с което се опитва строго да им покаже в какво са се отклонили от истината. Те се наскърбяват. Това е много решаващ момент изглежда. Криза някаква. Самият Павел казва „Защото, дори да ви наскърбих с писмото си, не се разкайвам; въпреки че се бях поразкаял, когато видях, че онова писмо ви наскърби, макар и за кратко време”, т.е. Павел в един момент се е уплашил да не би писмото му наистина да има трайни отрицателни последици и да тласне коринтяните далеч от това „трудно учение”. Притеснил се е, казвал си е сигурно „Какво направих? Защо ги съблазних? Сега как да ги възстановим във вярата, в доверие към нас?”. За известно време, самият Павел се е бил ‘поразкаял’ за писмото си. Това време е било времето, в което се е разиграла най-истинската и най-класическа борба в християнското сърце, в случая това на коринтяните. Това е моментът, когато се срещаш с истината за себе си и тя, естествено, е оскърбителна. Докарва скръб. Не радост. Самата радост се явява следствие, функция от избора, който правиш, когато си наскърбен. Бог търси този избор, Бог търси тази истинност. Човеците търсят радост и щастие на всяка цена. Ако Бог нарича себе си Любов, ние човеците сме готови пък всяка любов да наречем Бог. Защото сладострастието не касае единствено плътта, но повече духа ни – това е онова ненаситно преследване на ‘приятно преживяване’ и когато то е облечено в религиозни дрехи, толкова по-добре. Не може ли Бог да даде радост даром и без да има нужда от такива ‘избори’, ‘вододели’, ‘скърби’? Не е ли Той Любов? … Такива са въпросите, които задава незрелият християнин. Зрелият чете библията и намира в нея истината, за себе си, за хората, за Пътят начертан от Исус и извървян от един Павел например, повлякъл след себе си хиляди християни, сред които и коринтяните. Дано повлече и нас. Дано !
Павел наскърбява читателите си, което пък наскърбява и самия него, но само за малко. Когато читателите му правят правилния избор, идва радост у тях, идва утеха и радост и у него. Защото Истината винаги е изстрадана, винаги е платена.
„Сега се радвам, не заради наскърбяването ви, а заради това, че наскърбяването ви доведе до покаяние”
Естествено, че Павел не се радва на наскърбяването на коринтяните, защото християнството не е да бъдеш самоцелно скръбен, тъжен, лишен и смазан. Тези, които се радват в някакво постоянно състояние на оскърбление и дори наричат това подвиг, имат нещо сбъркано в духа си. Не, Павел се радва на резултата от наскърбяването. То казва „ви доведе до покаяние”. Понеже казва ‘вие бяхте наскърбени по Бога, така че да не претърпите никаква вреда от нас’, т.е. всичко е излязло за добро, поради отношението спрямо скръбта, което са показали коринтяните. Павел се радва и заключава, чрез един от най-известните стихове в новия завет –
‘Защото скръбта по Бога докарва спасително покаяние, за което не съжаляваш; но скръбта на света докарва смърт’.
Тук нещата са много наситени, Павел въвежда идеята за два вида наскърбяване, за два начина на преживяване, които външно изглеждат като един – човек е просто скръбен, но вътрешно са коренно различни. Когато човек се огледа в божието огледало, може или да съжали, че е толкова грозен в божиите очи, или да съжали, че е толкова грозен по принцип. Двете реакции са съдбовни. Но вижте как ги бележи Павел – скръб по Бога и светска скръб. Навежда ли ви това на мислене в категориите горе/долу? Бог е горе, светът е долу. Когато човек е скръбен по Бог, той поставя на първо място небето, спасението си, всичко божие, всичко, което не е от този свят, и което може би този свят счита за глупост, за напразно губене на сили, всичко, което този свят презира. Когато човек скърби със ‘скръбта на света’, това говори за скръб по нещо от този свят, по нещо, което преминава, временно, тленно, за да не кажем противно на Бог и грешно. И аз твърдя, че ние избираме как да посрещнем противоречията в живота, аз твърдя, че ние можем да изберем начина, по който скърбим, защото според определението на Павел, начинът по който сме наскърбени се вписва в този изначален християнски избор, който е – искам ли да ходя на небето, да се спася или нещо от този свят ми е по-скъпо?
‘Защото вижте, това, че се наскърбихте по Бога, какво усърдие породи във вас, каква защита, какво негодувание, какъв страх, какъв копнеж, каква ревност, какво наказание! Във всичко вие показахте, че сте чисти в това нещо’
Харчат се пари, правят се програми, изпълняват се планове, организират се конференции, срещи, възлагат се надежди на тази или онази християнска инициатива, с една едничка обявена цел – изграждането на траен христов характер у светиите. И какви са резултатите? Няма да коментирам. А начинът да се расте, и то с големи крачки, винаги е бил там – в библията. Вижте какво произведе у коринтяните наскърбяването им, че са се оказали в действителност едни посредствени и плътски християни, както със сигурност ги е описало писмото на Павел. Рядкост е Павел да възкликва възрадван, освен пред божиите планове, например за Израел. Тук обаче Павел е страшно насърчен – ‘какво усърдие породи във вас, каква защита (себеочистване), какво негодувание (срещу греха), какъв страх (от Бога), какъв копнеж (за святост и истина), каква ревност (за Бога), какво наказание (на греха)’. Какво !? Този текст ни представя израстването на коринтяните. Израстване породено от … скръб. Дали няма нещо сбъркано в християнските програми, които никога не постигат това, което Павел постига с едно писмо? Кое се оказва по-заслужаващо да бъде употребено от Духа – едно писмо на Павел или безкрайните схеми, инициативи и прочее?
Примиреният и смиреният човек, външно също много си приличат – и двамата не роптаят. Продължават напред, единият обаче има стоическата мъдрост на Соломон, в която няма радост, а другият е човек с радост и душа пусната на свобода да се рее в един необятен простор, който не може да бъде описан в думи, защото не може да бъде разбран от човешкия ум. Простор голям, като божи мир.
Примиреният си казва ‘Е, какво пък. Ще продължим и така. Ще се оправим. Няма страшно, човек не може всичко да има. Живи и здрави да сме.’
Смиреният … нищо не си казва. За него въпросният дразнител, въпросното препятствие не е вече обект на размисъл, пред него се е открила ДРУГА ГЛЕДКА, която го е ослепила с перспективата си. Той не само, че е надмогнал трудността, скръбта, препятствието, противоречието, пред което е бил изправен, той е вече далеч напред. Той не е в при-мирие, той е с-мир-ен. Той не е във временно затишие, в едно напрегнато очакване на следващия удар ‘на съдбата’, но е ‘с мир’. Той е в мир. С Бог, със себе си, с живота си. Той не оплаква, както примиреният, съдбата си, участта си, ориста си, пропуснатите възможности, отлетялата младост, лошия си шеф, неразбрания си партньор в живота, лудите съседи и т.н. Те вече НЕ МОГАТ ДА ГО ДОКОСНАТ, защото смиреният човек НЕ Е ТУК. Павел казва ‘Бог който утешава смирените’. Смиреният човек, знае, че е смирен и не се срамува да го каже. Той познава, че е смирен, по мира, който има в сърцето си, при всички обстоятелства.
Търсиш радост? Мир? И аз ги търся.
Нека ги търсим заедно.
При Павел и при коринтяните.
death comes first. then resurrection life.
6 Но Бог, който утешава смирените, ни утеши с идването на Тит.
7 И не само с идването му, но и с утехата, с която той беше утешен чрез вас, като ни извести копнежа ви, плача ви, ревността ви за мен, така че аз още повече се зарадвах.
8 Защото, дори да ви наскърбих с писмото си, не се разкайвам; въпреки че се бях поразкаял, когато видях, че онова писмо ви наскърби, макар и за кратко време.
9 Сега се радвам, не заради наскърбяването ви, а заради това, че наскърбяването ви доведе до покаяние; понеже вие бяхте наскърбени по Бога, така че да не претърпите никаква вреда от нас.
10 Защото скръбта по Бога докарва спасително покаяние, за което не съжаляваш; но скръбта на света докарва смърт.
11 Защото вижте, това, че се наскърбихте по Бога, какво усърдие породи във вас, каква защита, какво негодувание, какъв страх, какъв копнеж, каква ревност, какво наказание! Във всичко вие показахте, че сте чисти в това нещо.
12 И така, ако ви писах, не ви писах заради този, който беше оскърбил, нито заради този, който беше оскърбен, а за да ви се яви пред Бога нашата грижа за вас.
13 Затова ние се утешихме и освен тази наша утеха се зарадвахме още повече заради радостта на Тит, защото всички вие сте освежили духа му.
14 Защото, ако съм му се похвалил с нещо за вас, не бях посрамен; но както всичко, което ви говорихме, беше истинно, така и похвалата ни с вас пред Тит излезе истина.
15 И той още повече милее за вас, като си спомня послушанието на всички ви и как сте го приели със страх и трепет.
16 Радвам се, че във всичко мога да разчитам на вас
Днес много се говори за радост. Радост в Духа, радост в Бога. Мое дълбоко убеждение е, че човек без радост не може да живее, и дано това, че често поставям под съмнение израза и изворите на радост по църквите, да не ми е спечелило образа на някой вечно недоволен, постоянно съмняващ се, скептичен и въобще неприятен чичко с претенции за проницателност. Така или иначе това е за предпочитане пред онова лековерно отношение към християнския живот като към една ‘божествено помазана’ халелу-вантюра, в която Бог от пазител, какъвто Той наистина Е, е превърнат в уредник. Безрадостният човек е слаб християнин, защото не разбира, че бремето на Исус е леко и игото Му леко, но пък човекът, преследващ обезателно радостта в Духа, дори тогава, когато Духът е наскърбен, е в още по-лошо положение – неговата радост не е в Духа, дори и да е в името на обещаната от Духа радост. Защо въобще се задълбавам в това, като някакъв досаден психолог? Защото живеем в свят на лъжа, защото дяволът не е мит, защото тъмните сили са реалност и ако има някой, който да е на мушката им, това са именно християните. Тяхна главна цел е да променят мисленето на християните. Така е било и с коринтяните. Павел им пише писмо, с което се опитва строго да им покаже в какво са се отклонили от истината. Те се наскърбяват. Това е много решаващ момент изглежда. Криза някаква. Самият Павел казва „Защото, дори да ви наскърбих с писмото си, не се разкайвам; въпреки че се бях поразкаял, когато видях, че онова писмо ви наскърби, макар и за кратко време”, т.е. Павел в един момент се е уплашил да не би писмото му наистина да има трайни отрицателни последици и да тласне коринтяните далеч от това „трудно учение”. Притеснил се е, казвал си е сигурно „Какво направих? Защо ги съблазних? Сега как да ги възстановим във вярата, в доверие към нас?”. За известно време, самият Павел се е бил ‘поразкаял’ за писмото си. Това време е било времето, в което се е разиграла най-истинската и най-класическа борба в християнското сърце, в случая това на коринтяните. Това е моментът, когато се срещаш с истината за себе си и тя, естествено, е оскърбителна. Докарва скръб. Не радост. Самата радост се явява следствие, функция от избора, който правиш, когато си наскърбен. Бог търси този избор, Бог търси тази истинност. Човеците търсят радост и щастие на всяка цена. Ако Бог нарича себе си Любов, ние човеците сме готови пък всяка любов да наречем Бог. Защото сладострастието не касае единствено плътта, но повече духа ни – това е онова ненаситно преследване на ‘приятно преживяване’ и когато то е облечено в религиозни дрехи, толкова по-добре. Не може ли Бог да даде радост даром и без да има нужда от такива ‘избори’, ‘вододели’, ‘скърби’? Не е ли Той Любов? … Такива са въпросите, които задава незрелият християнин. Зрелият чете библията и намира в нея истината, за себе си, за хората, за Пътят начертан от Исус и извървян от един Павел например, повлякъл след себе си хиляди християни, сред които и коринтяните. Дано повлече и нас. Дано !
Павел наскърбява читателите си, което пък наскърбява и самия него, но само за малко. Когато читателите му правят правилния избор, идва радост у тях, идва утеха и радост и у него. Защото Истината винаги е изстрадана, винаги е платена.
„Сега се радвам, не заради наскърбяването ви, а заради това, че наскърбяването ви доведе до покаяние”
Естествено, че Павел не се радва на наскърбяването на коринтяните, защото християнството не е да бъдеш самоцелно скръбен, тъжен, лишен и смазан. Тези, които се радват в някакво постоянно състояние на оскърбление и дори наричат това подвиг, имат нещо сбъркано в духа си. Не, Павел се радва на резултата от наскърбяването. То казва „ви доведе до покаяние”. Понеже казва ‘вие бяхте наскърбени по Бога, така че да не претърпите никаква вреда от нас’, т.е. всичко е излязло за добро, поради отношението спрямо скръбта, което са показали коринтяните. Павел се радва и заключава, чрез един от най-известните стихове в новия завет –
‘Защото скръбта по Бога докарва спасително покаяние, за което не съжаляваш; но скръбта на света докарва смърт’.
Тук нещата са много наситени, Павел въвежда идеята за два вида наскърбяване, за два начина на преживяване, които външно изглеждат като един – човек е просто скръбен, но вътрешно са коренно различни. Когато човек се огледа в божието огледало, може или да съжали, че е толкова грозен в божиите очи, или да съжали, че е толкова грозен по принцип. Двете реакции са съдбовни. Но вижте как ги бележи Павел – скръб по Бога и светска скръб. Навежда ли ви това на мислене в категориите горе/долу? Бог е горе, светът е долу. Когато човек е скръбен по Бог, той поставя на първо място небето, спасението си, всичко божие, всичко, което не е от този свят, и което може би този свят счита за глупост, за напразно губене на сили, всичко, което този свят презира. Когато човек скърби със ‘скръбта на света’, това говори за скръб по нещо от този свят, по нещо, което преминава, временно, тленно, за да не кажем противно на Бог и грешно. И аз твърдя, че ние избираме как да посрещнем противоречията в живота, аз твърдя, че ние можем да изберем начина, по който скърбим, защото според определението на Павел, начинът по който сме наскърбени се вписва в този изначален християнски избор, който е – искам ли да ходя на небето, да се спася или нещо от този свят ми е по-скъпо?
‘Защото вижте, това, че се наскърбихте по Бога, какво усърдие породи във вас, каква защита, какво негодувание, какъв страх, какъв копнеж, каква ревност, какво наказание! Във всичко вие показахте, че сте чисти в това нещо’
Харчат се пари, правят се програми, изпълняват се планове, организират се конференции, срещи, възлагат се надежди на тази или онази християнска инициатива, с една едничка обявена цел – изграждането на траен христов характер у светиите. И какви са резултатите? Няма да коментирам. А начинът да се расте, и то с големи крачки, винаги е бил там – в библията. Вижте какво произведе у коринтяните наскърбяването им, че са се оказали в действителност едни посредствени и плътски християни, както със сигурност ги е описало писмото на Павел. Рядкост е Павел да възкликва възрадван, освен пред божиите планове, например за Израел. Тук обаче Павел е страшно насърчен – ‘какво усърдие породи във вас, каква защита (себеочистване), какво негодувание (срещу греха), какъв страх (от Бога), какъв копнеж (за святост и истина), каква ревност (за Бога), какво наказание (на греха)’. Какво !? Този текст ни представя израстването на коринтяните. Израстване породено от … скръб. Дали няма нещо сбъркано в християнските програми, които никога не постигат това, което Павел постига с едно писмо? Кое се оказва по-заслужаващо да бъде употребено от Духа – едно писмо на Павел или безкрайните схеми, инициативи и прочее?
Примиреният и смиреният човек, външно също много си приличат – и двамата не роптаят. Продължават напред, единият обаче има стоическата мъдрост на Соломон, в която няма радост, а другият е човек с радост и душа пусната на свобода да се рее в един необятен простор, който не може да бъде описан в думи, защото не може да бъде разбран от човешкия ум. Простор голям, като божи мир.
Примиреният си казва ‘Е, какво пък. Ще продължим и така. Ще се оправим. Няма страшно, човек не може всичко да има. Живи и здрави да сме.’
Смиреният … нищо не си казва. За него въпросният дразнител, въпросното препятствие не е вече обект на размисъл, пред него се е открила ДРУГА ГЛЕДКА, която го е ослепила с перспективата си. Той не само, че е надмогнал трудността, скръбта, препятствието, противоречието, пред което е бил изправен, той е вече далеч напред. Той не е в при-мирие, той е с-мир-ен. Той не е във временно затишие, в едно напрегнато очакване на следващия удар ‘на съдбата’, но е ‘с мир’. Той е в мир. С Бог, със себе си, с живота си. Той не оплаква, както примиреният, съдбата си, участта си, ориста си, пропуснатите възможности, отлетялата младост, лошия си шеф, неразбрания си партньор в живота, лудите съседи и т.н. Те вече НЕ МОГАТ ДА ГО ДОКОСНАТ, защото смиреният човек НЕ Е ТУК. Павел казва ‘Бог който утешава смирените’. Смиреният човек, знае, че е смирен и не се срамува да го каже. Той познава, че е смирен, по мира, който има в сърцето си, при всички обстоятелства.
Търсиш радост? Мир? И аз ги търся.
Нека ги търсим заедно.
При Павел и при коринтяните.
death comes first. then resurrection life.
Re: без тема
радвам се много, че мислиш за всичко това, че си го написал, макар да виждам, че отзив няма. Но то много импонира на моите заключения и на опитите ми за духовен растеж от последния месец (след всатаняването ми, имам предвид).
Имаше тема "А кой е християнин" - много ми се искаше да вляза и да напиша някои неща като това, но може и тук, макар че доста се изтощих от клубно участие и кой знае какво ще излезе.
Да, без скръб по Бога и дълбоко покаяние не е възможен никакъв духовен растеж. Мен повече ме вълнува - и упорито разправям, макар че сигурно досадих - за любовта Христова, как я постигаме.
Оказа се, че не ние постигаме нея, а тя - нас, от нас се иска само да Го изповядваме и слушаме, да се стараем - по коринтяни и не само - да имаме такова разположение на духа - съзнание какво сме правили и вечерна молитва с припомняне на всеки грях съвестно е много благодатна като начален тласък. Така, смирявайки се, успяваме да дадем възможност на любовта да ни води и да ни подари пълната духовна нищета, за което ще ти дам един цитат след малко. По моему смятах, че я постигаме с покаяние и съзнание, че си нищ и окаян, защото това бях почувствала и ми беше останало като спомен, но се оказва, че тя, любовта Христова постига това, друго е причината и следствието и, като се напрегна, добре си спомням, че беше така.
После ще дам цитат.
Така че дори и за смирението заслугите не са наши, а нашата вяра ще ни спаси, което, да, става по пътя на покаянието и на това да се наскърбиш и което ти се дава повече, отколкото сам го постигаш - оказва се. Това е най-важното, което искам д ати кажа.
Имаше тема "А кой е християнин" - много ми се искаше да вляза и да напиша някои неща като това, но може и тук, макар че доста се изтощих от клубно участие и кой знае какво ще излезе.
Да, без скръб по Бога и дълбоко покаяние не е възможен никакъв духовен растеж. Мен повече ме вълнува - и упорито разправям, макар че сигурно досадих - за любовта Христова, как я постигаме.
Оказа се, че не ние постигаме нея, а тя - нас, от нас се иска само да Го изповядваме и слушаме, да се стараем - по коринтяни и не само - да имаме такова разположение на духа - съзнание какво сме правили и вечерна молитва с припомняне на всеки грях съвестно е много благодатна като начален тласък. Така, смирявайки се, успяваме да дадем възможност на любовта да ни води и да ни подари пълната духовна нищета, за което ще ти дам един цитат след малко. По моему смятах, че я постигаме с покаяние и съзнание, че си нищ и окаян, защото това бях почувствала и ми беше останало като спомен, но се оказва, че тя, любовта Христова постига това, друго е причината и следствието и, като се напрегна, добре си спомням, че беше така.
После ще дам цитат.
Така че дори и за смирението заслугите не са наши, а нашата вяра ще ни спаси, което, да, става по пътя на покаянието и на това да се наскърбиш и което ти се дава повече, отколкото сам го постигаш - оказва се. Това е най-важното, което искам д ати кажа.
Re: без тема
вижте какво пише преп.мария скобцова за любовта:
" Любовта не търси своето, дори това "свое" да е спасението на собствената душа. Тя отнема от нас всичко, от всичко ни лишава и сякаш ни опустошава. Към какво ни води тя? Води ни към духовна нищета. И заради духовната нищета ни е обещано блаженство...
...Тук не става дума за добрите дела, не за любовта, която мери и изчислява своите възможности, която отдава проценти, а пази капитала си - тук става дума за истинското изчерпване, за някакво подобие на това как Христос изчерпва Себе си в акта на въплъщението. Точно така трябва да изпразним себе си и ние, въплъщавайки се в друга човешка душа и отдавайки на тази душа цялата сила на скрития в нас Божи образ."
Обърни внимание на подчертаното, което влиза в противоречие с казаното от теб за индивидуално решение дали да се спасим и да ходим по небето.
Бъркаш там. А и цялото послание е непълно без тия допълнения.
Но добре си го написал, с удоволствие и радост да прочета най-сетне някаква жажда по Бога, четох. Благодаря искрено.
Този цитат получих от Илиана в православие.бг, в една дискусия във форума Жени и мъже, виж колко е верен, виж колко е точен. Спасението не е цел.
" Любовта не търси своето, дори това "свое" да е спасението на собствената душа. Тя отнема от нас всичко, от всичко ни лишава и сякаш ни опустошава. Към какво ни води тя? Води ни към духовна нищета. И заради духовната нищета ни е обещано блаженство...
...Тук не става дума за добрите дела, не за любовта, която мери и изчислява своите възможности, която отдава проценти, а пази капитала си - тук става дума за истинското изчерпване, за някакво подобие на това как Христос изчерпва Себе си в акта на въплъщението. Точно така трябва да изпразним себе си и ние, въплъщавайки се в друга човешка душа и отдавайки на тази душа цялата сила на скрития в нас Божи образ."
Обърни внимание на подчертаното, което влиза в противоречие с казаното от теб за индивидуално решение дали да се спасим и да ходим по небето.
Бъркаш там. А и цялото послание е непълно без тия допълнения.
Но добре си го написал, с удоволствие и радост да прочета най-сетне някаква жажда по Бога, четох. Благодаря искрено.
Този цитат получих от Илиана в православие.бг, в една дискусия във форума Жени и мъже, виж колко е верен, виж колко е точен. Спасението не е цел.
Редактирано от ng на
Re: без тема
макар че прочетох цялото ти послание, което ми хареса и ме възрадва, защото отдавна никой не е писал такива неща, то не претендирам, че съм го изчерпала изцяло като анализ,споменах това-онова. Ще опитам сега, малко по малко, да пускам постинги с размишления, съгласия, допълнения и своя си опит.
Тук нещата са много наситени, Павел въвежда идеята за два вида наскърбяване, за два начина на преживяване, които външно изглеждат като един – човек е просто скръбен, но вътрешно са коренно различни. Когато човек се огледа в божието огледало, може или да съжали, че е толкова грозен в божиите очи, или да съжали, че е толкова грозен по принцип. Двете реакции са съдбовни. Но вижте как ги бележи Павел – скръб по Бога и светска скръб.
Ще коментирам с твоя превод, моят е съвсем различен, това и за мен са любими текстове.
Оглеждането в Божието огледало.
Може човек само да си мисли, че се оглежда в него. Молитвата е не само без приемане на Божията воля, но и понякога за небогоугодни неща. Как ни търпи Бог такива - благостта Му е безкрайна наистина. За истинско покаяние не става и въпрос, а само за съзнаване на греховете, съсредоточване коя точно Божия заповед си нарушил и човек даже и се усеща, че не се покайва като хората, ама толкова може. И се причастяваме в тоя вид, олеле...
Може наистина да се види в Божието огледало и колко Му е съгрешил. Сълзите са налице, покаяние, силна скръб, че е бил толкова лош. Много лесно се постига от малки деца и млади хора. Обикновено става дума за определена постъпка, голям грях.
А когато любовта е налице и в душата му, тогава нещата са наистина много дълбоки, покаянието идва само и е в дълбочина, несравнима с по=горните нива, тогава човек наистина е изпълнен с христолюбие и любов към ближния, нещата отговарят на цитата, който получих днес от Илиана и който ми даде окончателна яснота и спомен за преживяваното от мен и колко естествено е за любящия Бога и ближния си да постигне наистина това, за което говорим. Тогава отеква в душата и тласка към покаяние всеки незаслужен комплимент и малко неща могат да съблазнят човека. Такова покаяние аз познавам за определени типове мои постъпки, за мои пороци, които вече виждам, които не съм подозирала и за които се кая.
А има и други равнища = на пълно покаяние, които не са ми познати. Чувала съм само за тях.
засега това мога да кажа, така мога да коментирам скръбта по Бога. Съгрешенията ни са някакви определени винаги, те са свързани с наша вина пред другите хора, с наши пороци и лоши навици, с неща, които и не подозраме у себе си. Колкото по-дълбоко успяваме да се покаем, дори и да е само временно изживяване, а после да грешим пак, толкова е по-дълбока и пълна у нас промяната, по-трудно ни е да се разсърдим някому, ако сме си видели собственото черно сърце и вина пред Бога.
При много дълбоко покаяние чувстваме после Божията любов, направо не мога да го опиша. Ако се покайваме без любов към Бога и ближните, оставаме на втория етап. Тогава не се чувства после Божията благодат, няма го това преживяване.
Това мога да ти споделя, такъв ми е опитът засега. Ще видя друго какво да коментирам.
Питал си ме какво е нашето участие като ни сполети скръб - мога да напиша верни баналности, кому е потребно. Ще видя.
Тук нещата са много наситени, Павел въвежда идеята за два вида наскърбяване, за два начина на преживяване, които външно изглеждат като един – човек е просто скръбен, но вътрешно са коренно различни. Когато човек се огледа в божието огледало, може или да съжали, че е толкова грозен в божиите очи, или да съжали, че е толкова грозен по принцип. Двете реакции са съдбовни. Но вижте как ги бележи Павел – скръб по Бога и светска скръб.
Ще коментирам с твоя превод, моят е съвсем различен, това и за мен са любими текстове.
Оглеждането в Божието огледало.
Може човек само да си мисли, че се оглежда в него. Молитвата е не само без приемане на Божията воля, но и понякога за небогоугодни неща. Как ни търпи Бог такива - благостта Му е безкрайна наистина. За истинско покаяние не става и въпрос, а само за съзнаване на греховете, съсредоточване коя точно Божия заповед си нарушил и човек даже и се усеща, че не се покайва като хората, ама толкова може. И се причастяваме в тоя вид, олеле...
Може наистина да се види в Божието огледало и колко Му е съгрешил. Сълзите са налице, покаяние, силна скръб, че е бил толкова лош. Много лесно се постига от малки деца и млади хора. Обикновено става дума за определена постъпка, голям грях.
А когато любовта е налице и в душата му, тогава нещата са наистина много дълбоки, покаянието идва само и е в дълбочина, несравнима с по=горните нива, тогава човек наистина е изпълнен с христолюбие и любов към ближния, нещата отговарят на цитата, който получих днес от Илиана и който ми даде окончателна яснота и спомен за преживяваното от мен и колко естествено е за любящия Бога и ближния си да постигне наистина това, за което говорим. Тогава отеква в душата и тласка към покаяние всеки незаслужен комплимент и малко неща могат да съблазнят човека. Такова покаяние аз познавам за определени типове мои постъпки, за мои пороци, които вече виждам, които не съм подозирала и за които се кая.
А има и други равнища = на пълно покаяние, които не са ми познати. Чувала съм само за тях.
засега това мога да кажа, така мога да коментирам скръбта по Бога. Съгрешенията ни са някакви определени винаги, те са свързани с наша вина пред другите хора, с наши пороци и лоши навици, с неща, които и не подозраме у себе си. Колкото по-дълбоко успяваме да се покаем, дори и да е само временно изживяване, а после да грешим пак, толкова е по-дълбока и пълна у нас промяната, по-трудно ни е да се разсърдим някому, ако сме си видели собственото черно сърце и вина пред Бога.
При много дълбоко покаяние чувстваме после Божията любов, направо не мога да го опиша. Ако се покайваме без любов към Бога и ближните, оставаме на втория етап. Тогава не се чувства после Божията благодат, няма го това преживяване.
Това мога да ти споделя, такъв ми е опитът засега. Ще видя друго какво да коментирам.
Питал си ме какво е нашето участие като ни сполети скръб - мога да напиша верни баналности, кому е потребно. Ще видя.
Re: без тема
там, където си писал: Това е моментът, в който се разиграла най-класическата битка в християнското сърце - да срещнеш истината за себе си и да се наскърбиш...
не е така, няма такъв момент, това е постоянна вътрешна борба и не стига да се чете Библията, а пътят е друг, съвсем друг.
Истината за себе си човек я поназнайва и без да се наскърбява, а кога наскърбяването довело до покаяние - хората са били вече доста възвисени и с духовен ръст, както разбираме, така че не е така, както го тълкуваш. Св.Павел просто го е споменал как ги е мислил тия работи и че добре, че така станало, но то си става постоянно, да не е нещо изключително. Неправилно тълкуваш.
не е така, няма такъв момент, това е постоянна вътрешна борба и не стига да се чете Библията, а пътят е друг, съвсем друг.
Истината за себе си човек я поназнайва и без да се наскърбява, а кога наскърбяването довело до покаяние - хората са били вече доста възвисени и с духовен ръст, както разбираме, така че не е така, както го тълкуваш. Св.Павел просто го е споменал как ги е мислил тия работи и че добре, че така станало, но то си става постоянно, да не е нещо изключително. Неправилно тълкуваш.
Re: без тема
Последното, което си описал - за смирения човек като окончателно постижение, уви, докато сме в света, изкушенията са твърде много, скърбите - безбройни. Човек може много да е постигнал като духовен ръст, а да вземе да му помрачи сатана ума и да се обеси на първото дърво. Нишо не е сигурно, затова аз лично такива работи не проповядвам, а и с такова нещо не бих се похвалила. да не се оплакваме от лошия си шеф и да не жалим отлетялата младост, това са някакви основни християнски добродетели за човек с уреден живот.
ПС Писах, че нищо не е сигурно и не бива да се мисли по този начин, но и отецът ми така ме ръководи, само казваш - пази, Боже - и за най-невероятни грехове, всичко става...
ПС Писах, че нищо не е сигурно и не бива да се мисли по този начин, но и отецът ми така ме ръководи, само казваш - пази, Боже - и за най-невероятни грехове, всичко става...
Редактирано от ng на
Re: смирен и примирен
благодаря Ви много. Утре ще го обсъдим с кейв, ако има той желание.
Стремящийся к этой добродетели должен считать себя грешнее всех людей, отвратительнее всякой твари (как противоречащий своей природе)...
С него имахме спор преди време за молитвата на Св.Антиох към Св.Дух и той възропта срещу "паче же и не яко человек,но и горее скота", а сега мисля, че ще му се разясни, защото аз не обяснявам така добре. Благодаря още веднъж.
Стремящийся к этой добродетели должен считать себя грешнее всех людей, отвратительнее всякой твари (как противоречащий своей природе)...
С него имахме спор преди време за молитвата на Св.Антиох към Св.Дух и той възропта срещу "паче же и не яко человек,но и горее скота", а сега мисля, че ще му се разясни, защото аз не обяснявам така добре. Благодаря още веднъж.
Re: без тема
Много добър анализ, духовният разбира духовното. Както бях писал - прочелите (както трябва разбира се) цялата Библия според някои наши Светии получавали особена благодат да разбират Божието Слово.
Но ако си го изнесъл пред вярващи - как приеха призива да се учим от Павел и коринтяните. Тука няколко християни от разни деноминации се съдраха да доказват, че мъртвите светии са мъртви, изгнили, трупове, няма ги никъде в момента, или най-малко не сме в състояние да общуваме с тях духовно.
А ти ни пращаш да вървим при умрелите - при Павел и коринтяните, вместо да отидем при живи светии като Данката или aux да но поучат в Духа
Но ако си го изнесъл пред вярващи - как приеха призива да се учим от Павел и коринтяните. Тука няколко християни от разни деноминации се съдраха да доказват, че мъртвите светии са мъртви, изгнили, трупове, няма ги никъде в момента, или най-малко не сме в състояние да общуваме с тях духовно.
А ти ни пращаш да вървим при умрелите - при Павел и коринтяните, вместо да отидем при живи светии като Данката или aux да но поучат в Духа
Re: без тема
аз като погледнах в онзи ви диалог, изясни ми се, че за протестантите цялото Писание в крайна сметка е хем най-важното нещо, хем най-безмисленото. Хем че трябва много внимателно да се чете, хем че нещата няма никакво значение, че тъй именно са станали, ами туй пък са някакви подробности...
Re: без тема
ти си интелигентен мъж. ако ти кажа "нека се поучим от Достоевски" дали ще помислиш да му се молиш? "да се поучим от Ахав и Езавел" още по-добре обяснява какво имам предвид, като казвам да се поучим "от Павел и коринтяните".
death comes first. then resurrection life.
death comes first. then resurrection life.
Re: без тема
скъпа надя,
човек колкото по-близо отива при Бог толкова повече разбира истината за себе си. в такъв случай не е противоречие, че коринтяните са били вече изминали известен духовен път преди да получат онова писмо на Павел, което им разкрива колко всъщност са били зле духовно все още.
бъди здрава
death comes first. then resurrection life.
човек колкото по-близо отива при Бог толкова повече разбира истината за себе си. в такъв случай не е противоречие, че коринтяните са били вече изминали известен духовен път преди да получат онова писмо на Павел, което им разкрива колко всъщност са били зле духовно все още.
бъди здрава
death comes first. then resurrection life.
Re: без тема
Може да се поучим и от Аман.
Естир 5
7 Тогава Естир в отговор рече: Прошението и молбата ми е това:
8 Ако съм придобила благоволението на царя, и ако е угодно на царя да удовлетвори прошението ми и да изпълни молбата ми, нека дойде царят с Амана, на угощението, което ще приготвя за тях, и утре ще направя според както царят е казал.
9 В тоя ден Аман излезе радостен и с весело сърце; но когато видя Мардохея в царската порта, че не става, нито шава за него, Аман се изпълни с ярост против Мардохея.
10 Обаче Аман се въздържа и отиде у дома си; тогава прати да повикат приятелите му и жена му Зареса,
11 и Аман им приказа за славата на богатството си, и за многото си деца, и как царят го бе повишил и как го бе въздигнал над първенците и царските слуги.
12 Рече още Аман: Даже и царица Естир не покани другиго с царя на угощението, което направи, а само мене; още и утре съм поканен у нея с царя.
13 Обаче всичко това не ме задоволява докле гледам юдеина Мардохей да седи при царската порта.
14 Тогава жена му Зареса и всичките му приятели му казаха: Нека се приготви една бесилка петдесет лакътя висока, и утре кажи на царя да бъде обесен Мардохей на нея; тогава иди радостен с царя на угощението. И като се хареса това на Амана, заповяда да се приготви бесилката.
Естир 5
7 Тогава Естир в отговор рече: Прошението и молбата ми е това:
8 Ако съм придобила благоволението на царя, и ако е угодно на царя да удовлетвори прошението ми и да изпълни молбата ми, нека дойде царят с Амана, на угощението, което ще приготвя за тях, и утре ще направя според както царят е казал.
9 В тоя ден Аман излезе радостен и с весело сърце; но когато видя Мардохея в царската порта, че не става, нито шава за него, Аман се изпълни с ярост против Мардохея.
10 Обаче Аман се въздържа и отиде у дома си; тогава прати да повикат приятелите му и жена му Зареса,
11 и Аман им приказа за славата на богатството си, и за многото си деца, и как царят го бе повишил и как го бе въздигнал над първенците и царските слуги.
12 Рече още Аман: Даже и царица Естир не покани другиго с царя на угощението, което направи, а само мене; още и утре съм поканен у нея с царя.
13 Обаче всичко това не ме задоволява докле гледам юдеина Мардохей да седи при царската порта.
14 Тогава жена му Зареса и всичките му приятели му казаха: Нека се приготви една бесилка петдесет лакътя висока, и утре кажи на царя да бъде обесен Мардохей на нея; тогава иди радостен с царя на угощението. И като се хареса това на Амана, заповяда да се приготви бесилката.
в отговор на valentinus
#19
Изгубената овца...се търси...
В отговор на:ТОВА Е НЕОБХОДИМО УСЛОВИЕ при търсенето на Вратата, от която започва Стълбата към Небето...
valentinus,каквото и да търсиш няма да намериш.Още повече "вратата".
Исус те търси тебе,а не ти него...
В Божията любов "условия" няма...
Всъщност има...Лъжливо смирение...
Благоадар ти господи,че не съм като ...valentinus.Още повече,че ни си ме направил ...жена.
Каво да кажем...ние с гайдите...
В отговор на:Е - ако е за поука, може да се поучим и от мравката. Аз помислих, че кейв ни вика духовно да се присъединим към Павел и коринтяни, не към нечестивите
Брато,ами като аз не съм духовен,а емоционалeн циганин какво да кажа?
Фам,пиеш ли чай?
Редактирано от promtrei на